ОТНОВО ЗА „ТИХИНА” И НЕ САМО...
Ако в първата си книга (”Тихина”, Варна 2004) Христо Милков е побрал тридесетина документални разкази, посветени на Морския специален разузнавателен отряд (МСРО), то втората (”Казармата”, Варна 2006), автобиографична като алгоритъм, обхваща много по-голям времеви интервал (от първите осъзнати спомени до финала на военната кариера) и в няколко „пласта” отправя нравствени послания с висок обществен градус. Не след много страници читателят ще разбере, че заглавието е метафора, а цялата книга е посветена всъщност на една идея – физическото и духовното оцеляване в казармата, не толкова и не само като събирателно военно понятие, а в „казармата” на Системата. Ако днес е лесно тя да бъде остро критикувана и тотално отричана, което авторът прави от позициите на извиращото назад в историята широко аргументирано родолюбие и високи нравствени принципи, то колко ли му е струвало тогава не само да не попадне между зъбните и колела, но според собствения си пост и виждания да се опитва да я промени отвътре?
Освен предисловието, историческата бележка и послеслова (първите две декларират, а третото – рекапитулира житейската философия) книгата съдържа три вътрешни „книги” с последователно нарастващ обем. Първата – Детство, единствена директно отговаря на заглавието си и ни повежда през трудното житие на едно съзряващо селско момче чак до първата му ранна трудова дейност в големия морски град. Втората – Пукнатини в бронята, е посветена на двегодишната наборна военна служба на първокласния свързочник (с още много трупани дотогава умения) в танковата бригада. Главната „пукнатина” е двойния стандарт във воинския труд и бит. В него съжителстват каноните на устави, заповеди, политическа работа и т.н., които би трябвало да водят до дълг, отговорност и професионализъм, но все пак не могат да сложат бариера пред конформизма, посредствеността, издевателствата и измяната на родината.
Третата книга – Върхът на копието, окончателно вдига завесата на секретността (процес, започнал по-предпазливо – литературно още в авторския дебют – „Тихина”), зад която МСРО е показан в неговия генезис, изграждане, структура, въоръжение, подготовка, тактика и т.н., дори с първоначалния поименен щатен състав. Очевидно книгите на Хр.Милков единствени, но затова пък изцяло задоволяват и най-досадното любопитство относно „флотските командоси”. С това обаче той едва ли преследва сензационност, въпреки че в страниците такъв компонент има достатъчно, по-скоро като един от тях (а и като техен командир и инструктор) разказва честно с преклонение за трудната служба на колегите и подчинените си. За началниците също, но там преклонението не е толкова голямо…
Елитното флотско поделение е показано с неговите достойнства и недостатъци. За второто сигурно няма да се зарадват назовани, пък и лесно идентифицируеми неназовани персонажи. Категоричността в оценките за цял общественоистирически период ще срещне своите опоненти. Наличието на такъв убеден и на особено прикрит противник на предишната геополитика и на практическото и приложение в специалното поделение формира „между редовете”
две противоречиви хипотези – или съответните органи не са си вършили добре работата, или точно обратно – съзрели един честен и високопоставени воин, са решили да му простят другите „грехове”. Той обаче и досега не им е простил …
В „Казармата” нравствените ветрове бушуват по всички ширини – от признаването на страха, през проверките на другарството и честността до философски тъжното прозрение, че цялата тази нескончаема, изнурителна и рискова „игра на войници” всъщност има една-единствена цел – да ги научи добре да убиват лошите. И да оцеляват. С книгата си Христо Милков ни казва, че е „оцелял”.
Сп.”ОКЕАН”, Валентин Димитров
