Христо Милков

Има периоди, в които всеки народ се нуждае да се хване здраво за своята история. За да не падне. Да не изтече, да не се претопи. И не защото ще го заболи. О, нашият жилав народ знае що е болка! А за да се изправи и да хване пак посоката на вятъра. На това, предполагам, се дължи лекотата, с която пише романите си.

 Като чисто бял лист е срещата ни, защото аз не бях виждала Христо Милков досега. От пръв поглед разбирам, че той носи в жилите и в очите си духа на древния българин. Пише го на челото му. Единственото, което знам от книгата му, е, че той е изминал дълъг, дълъг път към…себе си. По този друм е набрал задълбочените разсъждения за смисъла на живота, за силата на духа и светлината, която е над всички нас. По този път е усетил мъдростта на предците ни, че природата е по-силна от нас. И ако се „отнасяме към нея уважително, то помежду ни винаги ще има хармония…“

Ели Маринова