Синовете на планината

„…Когато се измъкнаха от поредния пролом, пред погледите им се възправи огромна, потънала в сянка стена. Заедно с излизането им от теснината иззад гърбовете им се провря тънък светъл лъч, който ги изпревари и се забоде в грамадата, образувайки светло петно…

Двамата като по заповед спряха конете и застинаха в изумление. На осветеното място ясно се виждаше легнал на десния си хълбок барс. Главата на животното бе обърната към тях, а между протегнатите му предни лапи имаше малка кошница…
…Кошницата беше положена в малка ямка, така че да не може да се плъзне надолу в пропастта, но от мястото, където изпълзя, не виждаше какво има в нея. Тъкмо се изправяше на колене, когато от нея се чу глас или по-скоро проплакване.

Протегна дясната си ръка да препълзи и в този момент се чу тропот на много коне – отрядът с Учителя спря до скалата…

Дете, в коша има малко бебе!? Живичко е и плаче. Ей сегинка ще го завържа и ще го спусна долу – отвърна младият стрелец. Хвана кошницата за дръжката, повдигна я и остана видимо доволен от здравината ù. Все така коленичил над бебето, което вече плачеше с пълен глас, той свали двата аркана, завърза ги един за друг, прекара единия край на въжето през дръжката на кошницата после през свободния клуп на едното въже, затегна здраво възела и с кошницата в ръка изпълзя до ръба на корниза…

Духовни водачи, вòйни! – обърна се първожрецът към мъжете наоколо. Елате и вижте знаците, с които е изпратен при нас младенецът. Това е образът на Свещения елен – духът на Праотеца. И тази ранна утрин Той е дошъл при нас. Малко е „позлатил” одеянията си и сега ще трябва да го очистим от нечистотиите на нощта. И Учителя се присегна, прихвана розовото телце под главата и гръбчето и тръгна с него към буйната река. Множеството мъже последваха своя духовен водач в очакване на нови събития. Когато стигна полегатия бряг, колобърът нагази в бързата вода, после с ритуално движение потопи три пъти в ледените струи малкия българин, после, излизайки от водата се обърна на изток – към скупчилите се на брега мъже и повдигна към изгряващото слънце почервенялото телце.

Ще го кръстим Дуло!…”

Така започва книга Първа – „Синовете на планината”, от историческата тетралогия „Заветът на Кана” на Христо Милков.

През последните години на българския литературен пазар не се е появявала книга с подобна тематика, поднесена по такъв начин. Този роман се родее с произведенията на автори като Димитър Талев, Антон Дончев, Генчо Стоев, Йордан Вълчев и други български белетристи, от които съвременните поколения малко се отдалечиха. Морето от англоезични, а последно време и на руски автори на криминални и любовни романи, на белетристика от фантастика до фентъзи, позаглуши ентусиазма на българските автори, които увлекателно разказваха за историята на древните българи.

Началото на 90-те години на миналия век беше време, когато историци като Петър Добрев, Пламен Павлов и други, отново сериозно се впуснаха в темата за най-дълбоката древност на българите и преобърнаха нашите представи, останали от учебниците по история и преподаването ù в университетите. Принос в тази насока беше и излизането на български език на „Джагфар тарихъ” – „Историята на Джагфар”, и епоса на Михаил Бащу „Шан казъ Дастанъ” – „Сказание за дъщерята на Кана”. Тези, нови за науката, факти се родееха с тезите на позабравения вече професор Ганчо Ценов, който преди малко повече от век зададе въпроса „Хуни ли са българите?”; и обстойно, позовавайки се на исторически извори, изгради своите логически умозаключения за произхода на българите.

Но нито тогава, нито сега, българските белетристи се осмелявяха да навлязат в тази тема. И ето, че най-сетне се появи творбата на Христо Милков „Синовете на планината”.

Книгата излиза в рамките на едно белетристично произведение и има амбицията да покаже някои от личните открития на автора. Самият той е пребивавал на места, които според определени източници преди хиляди години, са били обитавани от древните българи. Особено впечатление правят обстойният предговор и текстът „Исторически бележки”(близо 70 страници) в края на книгата, в които чрез позовавания на множество факти, доказателства и заключения от археологически, исторически, антропологични и лингвистични изследвания, авторът аргументира своята смела теза.

Белетристичният текст, подкрепен с документалните извори и отпратките към историята на Китай и другите народи, с които са били съседи българите, прави това произведение не само четивно, но и любопитно. То кара читателя да се вгледа и вглъби в историческите източници, отразяващи събития от III век пр.Хр.

Според англичанина Джеймс Чърчуърд преди 12000 години, вследствие на огромен катаклизъм, потъва континентът Му, на който съществувала високоразвита цивилизация. Той смята, „…че в тази прекрасна страна живеел народ, който колонизирал цялата земя…и че цивилизациите на древните гърци, халдеи, вавилонци, перси, египтяни и индианци, възникнали благодарение на працивилизация, която се наричала Му”. Оцелелите жители на потъналия континет се разселват на запад и на изток.

За техни далечни наследници авторът счита и древните българи.

В III век пр.Хр. българите са един от основните елементи на феномена „Хун-ну”. Хун-ну са степно общество, което прераства в мощен единен съюз-империя под водачеството на Мо-дун.

Главният герой на Христо Милков е именно той – но с името Богатур. Защото уменията, които е имал и владеел по нищо не са напомняли на водач на група от номадски степни племена.

Христо Милков разказва увлекателно и преобръща представите ни за древната история. В романа българите са наследници на древни знания, практически умения и духовни практики, на азбуката на древната цивилизация Му, от която по-късно китайците заимстват. Освен това същите тези китайци, които наричат събирателното название „Хун-ну” – в това число и българите – варвари, чужденци, именно от тези „варвари” те се научават на стъкларство, да леят метали, купуват коне, които българите за пръв път са опитомили, вземат даже и техния древен календар. Това са факти, които присъстват в книгата, но там основно се разказва за началото на рода Дуло и борбата му за оцеляване и утвърждаване.

Белетристика, история, езотерика, духовни практики за каляване на волята и духа. Едно рядко срещано съчетание в съвременната литература, което ще остави без дъх читателя и ще го накара да се замисли за начина си живот и този на обществата през XXI век. И да добие поне малко самочувствието на наследник на един от най-старите народи на земята – българите.

Светът отдавна промени своята визия за древността. Преплитането на историята с предания, легенди, библейски сказания и други, останали от древността религиозни и духовни практики, езотерични знания, за които първа отдръпна завесата Елена Блаватска – всичко това вече дава своя принос в различните клонове на науката и е време и ние да погледнем към далечното си минало с друг поглед.

Марин Бояджиев, писател