Спря за момент и огледа сноп нови „свирещи стрели”, един от стоте наръча под грубата постройка от кожа и дървени диреци. Бяха идеални, както и очакваше.

Сякаш беше вчера, когато Дуло го извика и му показа една стрела.

– Ето, вземи я и стреляй – каза колобърът като му я подаваше.

Той я взе и я огледа. Необикновеното в нея бе, че в накрайника имаше костено топче с отвърстия.

– Стреляй, какво я оглеждаш толкова! Когато я пуснеш, тя ще отговори на въпросите, които сега си задаваш – отново го подкани Дуло.

Още след изстрелването остър, режещ звук прониза ушите му.

– Чу ли я? – ухили с Дуло.  С нея ще можеш да даваш сигнал.

Където я изстреляш, ще стреля цялата войска. Така лесно ще бъдат убивани пълководците на противниците ти. Както и сам се досещаш, свирещите стрели ще плашат конете, ще разбъркват бойния му ред и ще всяват страх у войниците му. Толкова за стрелата, а сега още нещо. На майсторите от дърводелните работилници в Бугур съм поръчал нов лък. Когато стане готов ще ти се обадя да го пробваш и ако го харесаш ще въоръжиш с него хората си.

Когато го видя готов Богатур веднага го хареса, защото беше относително с малки размери – три лакътя, което го правеше идеален за стрелба от кон. За разлика от досега използваните той се обтягаше леко и с него можеше да се стреля три пъти по-бързо. Беше изключително мощен. На 300 крачки пробиваше с лекота дебела дъска.

Но това беше преди време. Днес малката му армия беше въоръжена с новото страшно оръжие. Време беше да провери качествата на оръжието и подчинените си.

– Докум, изведи половината от хората си и ме чакайте в края на гората. – обърна се той към стоящия до него стотник.

Когато застана пред строените конни стрелци, канартикинът се обърна към тях с думите:

– Днес ще проверя уменията ви да си служите с новия лък и свирещите стрели при стрелба от гърба на коня. Който закъснее или въобще не изпълни заповедта ми ще бъде посечен. Заповедта ще бъде изстреляна свиреща стрела.

Когато малкият отряд предвождан от Богатур премина край сухото дърво от голите му клони излетяха три гълъба. Канартикинът леко се извърна и с отмерени движения изстреля първата свиреща стрела. Стреснати от писъка ù и от последвалото фучене на останалите стрели гълъбите се преметнаха през крила и след миг паднаха в зелената трева.

– Докум, като за начало съм доволен от хората ти. Но на левия фланг стрелецът с черния кон, а до него и момчето с рижавата кобила закъсняха. Веднага нареди да им бъдат отсечени главите.

Роксана вървеше бързешком напред, като от време на време навеждаше златистата си главица, за да се промуши под надвисналите над тясната пътека клони.

Навлизаше все по-навътре в гората. Там дърветата бяха нагъсто и слънчевите лъчи с мъка се провираха през преплетените клони. Още в древността благодарните предци на българското племе бяха поставили красив тъмночервен пясъчник на мястото, където свещеният извор, като истинско живо същество, внезапно и тайнствено бликаше на силна струя от недрата на майката-земя.

Върху горната плоча на древната рамка бе издълбан надпис, гласящ, че този жив извор е поднесен от синовете на рода Дуло в дар на Умай . Плочата бе увенчана с венец от черен бръшлян, сред чиито листа ясно и красиво изпъкваха едри светлосини камбанки. Венецът лежеше вече цяла седмица тук, но все още бе съхранил свежестта си, защото водният прах, образуващ се винаги около силно бликащия извор, не позволяваше на цветята да увехнат.

Роксана се отпусна на колене, като грижливо положи на мъха до себе си венеца, който носеше.

Внимателно свали бръшлянения венец от плочата, раздели го на две половини и като стана, тържествено произнесе:

– Предскажи ми, Умай! Този венец е бъдещето и съдбата му ще бъде съдбата на живота и любовта ни. Нека неговата част да плува отдясно, а моята – отляво. Предскажи ми, Умай!

И като пусна в ручея стария венец, започна напрегнато и съсредоточено да го следи с поглед.

За кратко двете половини останаха съединени, но изведнъж се разделиха и плуващата отдясно бе увлечена от течението, потопи се и изчезна. Лявата половина продължи самотно да плува и изведнъж спря, закачила се за един черен камък, показващ се над водата. Напразно Роксана очакваше, че, изтласкан от бързото течение, той ще се откачи и ще продължи да плува. Черният камък обаче здраво го държеше и най-красивият от светлосините цветове изглеждаше печално потъващ потопил венчелистчето си под водата.

Изцяло погълната от участта на венеца в бързея, девойката не чу бързите стъпки, приближаващи се откъм горския гъсталак. Те бяха равномерни, предпазливи, безшумни и издаваха опитния ловец, можещ да издебне и зоркия архар и бързия елен.

Едва когато тъмна сянка падна върху светлото огледало на свещения извор, девойката изненадано се обърна.

– Ти?! – едва продума тя и бузите ù поруменяха.

– Защо си толкова тъжна? – попита я стройният юноша.

Наведе се, като с дясната си ръка се опираше на ръкохватката на ловното си копие.

– Какво си се вгледала толкова в ручейчето? Аха виждам. Цветчето се е закачило за камък, а бръшлянът продължава надолу по бързея. А знаеш ли защо е така? Защото венците макар и изплетени от човешки ръце нямат воля. Те са длъжни да се покоряват на това, което им налага силата! Но с хората не е така. Техните сърца са свободни. Ще помогна на твоето цветенце да продължи пътя си.

А, май вече не е нужно. Виж – то потъна в подмола под корените на върбата!

– Умай така е отредила – с дълбока тъга произнесе динлинската принцеса и хубавото ù лице пребледня. – Но, ти, защо си тук? – обърна се към новодошлия тя.

– Може и да съм дошъл и аз за предсказание, като теб! – засмя се той и белите му зъби блеснаха в зелената сянка.  Престани да гледаш в краката си, ти си принцеса! А това беше само едно малко цветенце, което въртопът погълна.

Черната му теснопола ловджийска шапка от мек немез, падна от главата му и увисна на широкия си ремък на гърба му. Ясно очертаните му вежди почти се срещаха над носа му, което придаваше на лицето му закачлив и весел вид. Щастлива усмивка играеше върху изящните горди устни, над които вече набождаше светлокафеникав мъх. Младият канартикин бе много красив и, веднъж вдигнала очи към него Роксана не можеше да сведе погледа си от лицето му.

Повече от три месеца той изживяваше първата си любов с това отначало дързко динлинско момиче. Бе пленен от толкова невинност и страст, събрани в едно.

Дълго щеше да си спомня за животинската страст, с която Роксана се бе нахвърлила върху него през първата им любовна нощ. Нейната искреност и липса на свенливост бяха надвили скрупулите му.

Когато проникна в нея, тя лекичко прехапа устни от болка, но веднага след това коремът ù затрепери, докато достигна връхната точка на удоволствието, което, макар да изпитваше за първи път, я разтърси силно и почти незабавно. Богатур усети, че тялото ù е в пълна хармония с неговото.

Тя вече се държеше като опитна жена, намирайки интуативно най-вълшебните милувки и пози с онази липса на свенливост, присъща на чистите и непосредствени същества.

На следващия път преди да легне в леглото му, тя настоя да свали всичките си дрехи, откривайки своето мускулесто и изящно тяло, гъвкаво като лозина, с дълги изваяни крака и малко издуто задниче. После розовите ù устни се насочиха право към целта и нежно обхванаха лингама на канартикина, който примря от удоволствие, усещайки влажното ù езиче, което първо леко погали върха му, а после страстно го засмука, без дори да се налага да ù подсказва.

– Откъде си се научила така щедро да даряваш наслада? – прошепна той, докато все още направляваше енергията си да тече към темето му.

– Не знам. Опитвам се да отгатна какво ще ти хареса и самата аз изпитвам удоволствие – измърка тя с очарователна невинност.

Сега се беше притиснала в него, главата ù почиваше върху бедрата му и не след дълго заспа. Изгарящ от страст, желаещ я с всичките си сетива, Богатур я облада много пъти поред. Тя отваряше очи, само колкото да насочи лингама към мястото, което я караше да затрепери.

– Конят ти вони на пот и мръсотия. Следващият път ще играе пръчката! Подай ми чесалото!

Проверките на новата конюшня от бори таркан Маготин винаги завършваха зле. Особено, ако беше в несговорчиво и сприхаво настроение. А всички гледачи, дресьори, коняри и работници, независимо от званията и длъжностите, които заемаха, смятаха, че бори тарканът с всеки изминал ден изпадаше във все по-непоносимо настроение.

Така че конегледачът не възрази и подаде с трепереща ръка чесалото на Маготин.

Той го сграбчи и започна да четка гърба на коня, крещейки наоколо:

– Ще те науча аз как трябва да се реши кон!

В дясното „крило” на конюшнята всеки се спотаи – някои свели глави си изтърсваха метлите, други се скриха под конските чулове или просто се прилепиха до дъсчените стени на боксовете, за да останат незасегнати от ругатните.

Този ден беше по-добре да не попадаш в полезрението на бори таркана.

Гневът го правеше по-красив отколкото беше. Среден на ръст, този изкусен ездач имаше изкривени от ездата крака и това сякаш смаляваше тялото му, безупречно пристегнато в новата униформа, чийто кожени гетри, прихванати с волски ремъци, като змии обвиваха краката му. Въпреки гнева, лицето му предизвикваше симпатия. То беше обрамчено от къса изящна брада. Високото му чело подсилваше благородната стойка на главата му, а малко тъжният му поглед заблестяваше, когато се ядосаше.

Бори тарканът имаше основателни причини за лошото си настроение. По силата на длъжността си, той отговаряше за реда в табора, а канартикинът го бе натоварил допълнително да отговаря за всичко, което се отнасяше до конете в армията на Богатур. А недостигът от нови породисти коне все още бе тревожен.

Силата на една армия зависеше изцяло от броя на конете. Затова той трепереше над всеки кон. Заедно с Бинду присъстваше, когато някоя от кобилите за разплод раждаше. И когато се случеше кончето да се задуши или се роди мъртво, този иначе корав мъж, плачеше със сълзи.

И като че ли напук на всичките му усилия и тревоги относно увеличаването на конете научи, че канартикинът е застрелял любимият си кон. Този същият кон – Високия, който го изведе невредим от столицата на юечжите. Прекоси с него половината им държава, пресече каменистата и безводна планина и жив и здрав го отведе при баща му.

Как му е дало сърце да пусне свиреща стрела срещу това благородно игордо животно? Той беше от породата на „небесните коне”, беше боен кон и като такъв не заслужаваше такава съдба.
„Пуснал стрелата, а след него цяла стотня от отряда на Сивин сторила същото – продължаваше неутешимо да се терзае бори тарканът. Петима от момчетата на Сивин се поколебали дали да стрелят и затова платили с главите си. Така той обезкървява армията си без бой!? – косеше се Маготин. – Вчера пет, а преди време още двама заради някакви си птички. – Какво ли ще измисли още, колко ли хора и коне ще загинат бадева?”