Стоях смирено, с приведена до гърдите глава пред паметника* на Кан Аспарух. Все още съненото море с леки въздишки докосваше смълчания бряг.

Неволно повдигах очи и в оранжевата ивица, която разделяше събуждащото се море и светлеещото небе ярко се откроиха фигурите на древен воин и кон. Прозиращите лъчи на все още невидимото слънце докосваха бронята на война и сбруята на коня и те искряха в златисто-сребърно сияние. Кан Аспарух спешен, посрещаше новия ден! Това сън ли бе или видение!?…. 

– Тръгвай! Време е! – тихият, но твърд глас на г-н Гьоков* ме извади от унеса, видението изчезна, останах с раздвоението – наистина ли бе той Праотеца!? – или това бе утринен мираж над морето.

Още с първите метри навлязох в познатият ми от “марш-наскоковете на 20 километра” ритъм. Липсваха ми само маскировъчните дрехи, кубинките, противогаза и автомата. Бях ги заменил с маратонки, гащета и фланелка. Следвах неотклонно трасето на туристическия маршрут “100 километра за 24 часа” за тази година на г-н Спахиев с намерение да го преодолея за 12 часа.

Краката ме носеха на юг по крайната улица на квартал „Аспарухово”, но все ми се искаше да се обърна назад с надеждата отново да видя Кана.

Когато поех по стръмната пътека към хижа „Боровец” и последните червени покриви останаха назад ниско зад петите ми се обърнах и: „О, Господи, Той отново бе там. Копитата на коня потъваха в млечно бялата пелена на утринната мъгла, която бе загърнала залива, а кон и ездач аленееха в пурпурно-златните отблясъци на изгрева. По лицето и гърдите на ездача, които тънеха в сянка, те се сгъстяваха и като тъмна кръв се стичаха надолу по предницата на коня. Но дясната ръка ездача се вдигна, като за поздрав, и сочейки ми пътя на юго-запад, сякаш ми казваше: „На добър час! Смело напред, аз съм с теб!”

Обърнах се окрилен и полетях по криволичещата пътечка, която ставаше все по-стръмна и по-неравна. Чувството, че не бях сам не ме напускаше, затова се обърнах, но в разсейващата се мъглица прозираха само кварталите на пробуждащия се град. 

Потопен в позабравения горски мир с тръпчивия мирис на зеленина, дъхави цветя, огласян от птичи цвъртеж и песни, постепенно се успокоих, слях се както преди с околното и по привичка оставих краката си сами да намират пътя. 

Всеки дол, възвишение, горичка, извивка на горски път, просека, ми напомняха за стотиците тактически занятия, проведени с бойните групи
денем и нощем, зиме и лете, в прости и сложни условия.

Леко замаян от чистия въздух изкачих нагорнището и навлязох в района на антенното поле на “Радио Варна”, а пътеката премина в мек коларски път.

Относително равният участък освободи съзнанието ми за нахлулите спомени. След двадесет и пет години служба на род и Родина, вече втора година съм в частния бизнес и ръководя охранителна фирма, която създадохме заедно с колеги от специалното поделение на флота, в което служехме. Въпреки упоритата конкуренция стоим здраво на пазара и разширяваме дейността си в посока на сигнално-охранителна дейност.

Черният път се измъкна от дъбовата гора, заобиколи от запад крайните къщи на вилно селище, спусна се стръмно надолу и неочаквано свърши пред нива с избуяла ръж. Огледах се наляво и надясно, но двата синора тънеха далече в леката утринна мъгла и не си струваше да заобикалям нито вляво, нито вдясно. Навлязох в плътната зелена маса и докато коленете ми срещаха съпротивата на жилавите и твърди стебла, изкласилите върхове обливаха краката ми с вълни от нощна влага. Отначало това беше приятно, но някъде по средата на нивата имах чувството, че плувам в студена зелена вода и ако не бяха десетките осилчета, които се бяха набили в чорапите и бодяха глезените ми, нямаше да усещам краката си. А това никак не беше добре, защото можеше да последва схващане на един или двата крака. Така зреещата ръж искаше да ми подскаже, че понякога прекият път може да се окаже безкрайно дълъг или капан за пакостници. 

Как да е с крака като диреци излязох от нивата и поех по песъчлив стръмен път през черешова градина. Червените плодове на тежки гроздове огъваха клоните и мамеха да бъдат откъснати. С усилие изкачих нагорнището, пресякох от изток на запад село Приселци и по полегат склон покрит с росна трева се спуснах на дъното на дълбок дол. Тук вместо вода вървеше чакълест път, който след два километъра изви на запад и се изкачва между зеленчукови ниви и разполовява село Болярци. Изправен до дървена скамейка в центъра на селото, с хоронометър в ръка и видимо доволен, господин Гьоков само ми махна с ръка окуражително и аз продължих нагоре в същото темпо. 

Шосето, по което се движех след като напуснах селото, след около километър излезе на асфалтовия път свързващ селата Бенковски и Равна гора. Тръгнах на север, към село Бенковски и тъкмо настроих темпото си на равния, гладък път и отново трябваше да го напусна, за да продължа на запад. Прескочих тревясалата крайпътна канавка и по нещо средно между пътека и горски път навлязох във висока дъбова гора. Тук бе сенчесто, даже сумрачно, а наскоро (може би вечерта) падналия дъжд бе превърнал единственото свободно място за преминаване през гъстата гора в кална пързалка. Краката ми затъваха до глезените в черна, лепкава каша, примесена с клечки и ланшна дъбова шума. Тежка влага притискаше гърдите ми, а на места трябваше да балансирам, за да не полетя през глава сред глогови и къпинови храсталаци.

С облекчение се измъкнах от този непредвиден горски капан и направо от окрайнината на гората по каменен мост пресякох реката изтичаща от язовир “Здравец”. Продължих да следвам трасето на маршрута, което веднага след моста отново сменяше посоката си на север.

Докато калните ми маратонки вдигаха пушилка по прашен коларски път, отляво се редяха високи обрасли с гори хълмове, а отдясно оставаше долината на реката. Слънцето вече бе високо на хоризонта и пареше голият ми тил, изсушаваше мократа ми фланелка и гащета и превръщаше калта по глезените ми в сивкави “мокасини”.

Постепенно пътят се отдалечи от брега, ориентира се на северозапад и започна да се катери по източния склон на хълмовете югоизточно от село Аврен. Навлязох в гористия пояс и пътят премина в тясна камениста пътека. Въпреки сянката не преставах да се потя и пресъхналата ми уста отдавна молеше за глътка влага. Усещах как сърцето ми все по-трудно изтласква сгъстената ми кръв по големите и малки кръвоносни съдове, но краката ми все така ритмично работеха, гълтайки километър след километър. След като преодолях билото на хълма пътеката отново се разшири, появиха се и плитки коловози, които ме изведоха на обширна поляна в западния край, на която започваше село Аврен. Въпреки че селото е на високо плато, чийто северен склон опира о канала езеро-море, няма и помен от дори и слабо раздвижване на нажежения от обедното слънце въздух. Не се виждаха и хора, но за село в този период на годината това е обяснимо. Така в горещо безмълвие пресякох пустите улици от юг на север и по утъпкан черен път се спуснах към Петрич кале*. Малко преди руините на крепостта, под кичеста дива круша г-н Гьоков и г-н Исаев бяха разположили втория подвижен подкрепителен пункт по трасето на маратона. Тук буквално се хвърлих на платнището, което предвидливо бяха постлали върху сухата трева. С усилие изух калните маратонки, захвърлих ги в крайпътните храсти, а след тях полетяха и чорапите, които приличаха на парчета черна плъст от осили и клечки.
Едва се отпуснах по гръб и освеженото от шарената сянка съзнание се нахвърли върху изнуреното ми тяло: “Къде си тръгнал в тази пещ?! Тук си едва по средата на разстоянието. Отказвай се докато е време и докато имаш под ръка превоз!”

И друг път този глас бе кънтял, така пораженски в ушите ми. В такива моменти на помощ ми се притичаше Духът ми – той разбираше онова, което разумът не можеше да осъзнае. В този миг отново усетих, че не съм сам (изключвам „съдийския екип”). Току пред мен от дълбокия овраг въздушните талази на обедната мараня издигнаха сутрешният ми гост – Блестящият конник *.

– „Не бой се! Тази сутрин, там край морето, аз наистина ти се Явих. Аз винаги съм бил с теб до края на времето, но днес ти отвори очите си за Мен. Не се притеснявай за другите – те нямат очи и уши за Мен, не още. Вече си готов да виждаш и много други неща и събития! ”

Приповдигнах се на лакти, но все не смеех да стана, да не прогоня видението, да не прекратя монолога Му. ТО бе толкова истинско, че ако се протегнех можех да го докосна, но „гласът”, по-скоро вибрациите между нас, усещах, като че ли с нов за мен орган, някъде около слънчевия сплит, отколкото да го чувам с ушите си. 

– Сега да ти припомня на какво колобрите учеха багатурите : В бойните изкуства има нападащ и защитаващ се. Който напада, е Ян – който се защитава, е Ин. Ето как влизаме в Ин и Ян, мъжко и женско, податливо – женското, активно – мъжкото. Борбата всъщност не е борба, това е взаимна смяна на двете противоположности. Те не се борят, а взаимно се допълват, затова противникът не трябва да се разглежда като нещо отделно от тебе. Той е част от тебе, както и ти си част от него. Ако можеш да влезеш в хармония с него, никога не можеш да бъдеш победен, защото, оказва се, че нямаш противник, както и той няма противник. Ако той сбърка да те има за противник, излиза от хармонията. Фактически той е виновен за собственото си поражение. Днес противник ти е твоето собствено Его…. „

– Ставай! – показалеца на дясната ръка на г-н Гьоков сочешехронометъра.

– Изглеждаш ми малко отнесен, но това е от слънцето! Казах ти да носиш шапка, но главата ти не чува – допълни в скоропоговорка старият треньор.

Какво можех да му кажа!? Озърнах се – отново бяхме сами, само Альоша прибираше импровизираната тента. Приседнах, взех от ръката му бутилката с вода, глътнах една две глътки, а с останалата измих краката си, обух чисти чорапи и втория чифт маратонки.

Отново стъпих на трасето. Пътят лъкатушеше покрай запустели и добре обработвани лозя и се спускаше стръмно към Белослав. Не ми се нравеше спускането, защото в него участваха почти всички мускули, а това харчеше допълнително кислород и натоварваше допълнително сърцето. Но тази висока настройка на тялото ме извади от обзелата ме апатия до преди половин час и свеж като репичка излязох на южния бряг на канала море-езеро. С усилие на волята се спрях да не скоча в прохладната вода и с плуване да достигна до другия бряг. В този момент пристигна фериботът. Качих се и след минути вече се освежавах на крайпътна чешма в северния квартал на града. Последва кратко изкачване и направо от улицата се озовах в резервата „Побити камъни”. Краката ми плавно потъваха в мекия пясък и имах усещането, че пресичам пустиня. След няколко километра без път, през акациеви храсти и къпинак се озовах пред на пръв поглед бездънно дере. Бях се отклонил от трасирания маршрут и се налагаше непредвидено да обхождам препятствието. След главоломно спускане и алпиниско изкачване отново намерих пътя, а слънцето печеше ли печеше, както може би в Сахара. Малко преди да напусна ниския храсталак пред премрежения ми поглед се изпречи неочаквано, ново непреодолимо препятствие. Наистина прав ли беше г-н Гьоков, когато каза, че слънцето ме е напекло и от време навреме халюцинирам, но пред очите ми се изпречи широка метална река. Заела тревясалите коловози на стария римски път, свързващ Марцианополис с Одесос, тя беззвучно се движеше на изток. 

Позапрях се и в слепоочието ми чукна: „…. вече си готов да виждаш и други неща и събития…” – това бяха думите на Кана! Отново се взрях в онова, което ставаше пред мен – да това са рицари в поход, това е армията на крал Ягело. Ясно се виждаха маждраци със знамена на поляци, чехи, унгарци, немци, хървати, българи, власи, литовци, сърби, украинци, папски рицари. Стройни редици от конници разположени от двете страни на пешаците, като брегове, очертаваха походния строй на многонационалната християнска армия.

Стоях като вкопан и не вярвах на очите си, как щях да премина през тях?

– „Хайде не се плаши! Продължавай напред!” Лека хладна струя въздух облиза лявото ми рамо и лакът, а веднага след това Белият конник се вряза в стоманения строй.

Интуативно изпълних заповедта и след миг коленете и гърдите ми блъскаха туловища на коне, брони, тела на рицари, а край мен се редяха потни, задъхани лица с погледи вперени напред, безчувствени към моите усилия. 

Останал без дъх, но цял, се прехвърлих на другия бряг. Докато вкарвах горещия въздух в празните си дробове, притеснен се обърнах назад. Долината бе пуста, само маранята трептеше над притихналите лозови масиви. Погледнах напред – от спътника ми – ни следа. Единствено притихналите в следобедна дрямка къщи на село Слънчево ме върнаха към действителността. Прекосих селото от запад на изток и стръмната улица ме изведе на горски път в подножието на масивен хълм обрасъл с дъбова гора. Още в началото на гората пътя зави на север и стана толкова стръмен, че се наложи да се изкачвам ходом. Почти пълзешком се добрах до разкошна чешма с много корита и обилна студена вода. Едва се сдържах да не легна в коритата и да пия, да пия … Но само разквасих пресъхналата си уста и по обрасла с треволяк пътека продължих нагоре. След изнурителни няколко стотин метра изкатерих последната стръмнина и какво облекчение – горе ме посрещна освежаващ хладен бриз, който като с магическа длан изтри умората, вля второ дихание в изсушените ми дробове и тежките като дънери допреди малко крака олекнаха и върнаха обичайния си ритъм. Така окрилен пресякох от юг на север летище Калиманци, за да стигна до лобното място на бивш колега, загинал при изпълнение на тренировъчен парашутен скок. Съпровождащият екип ме очакваше до паметната плоча. Положихме свежи цветя и няколко дълги мига се любувах на блещукащите пламъчета на свещите, които контрастираха на зеления килим наоколо. „ Почивай в мир, Христо, ние те помним!”

Заедно с нахлулите от спомена смесени чувства най-после стъпих на асфалтов път. Тук на равното и гладкото можех да дам почивка на доста групи мускули и да освободя съзнанието и сетивата си. Движейки се на изток след около осем километра се изравних с мястото, където извърших първия си парашутен скок. По-точно с нивата, в която се приземих здрав и читав. Изкласила пшеница покриваше цялата нива, а храстчето, до което тупнаха двете ми пети, бе вече стройна круша-дивачка.

Погледът ми неволно се издигна от класовете обхванали грапавия ствол, нагоре към кичестата корона и още по-нагоре, там във високото, където се отвори парашутът ми. Там, където бях облян от онази неземна бяла светлина. 

– „Да, това бях аз!” Светлината, която видях тогава отново проряза небето като светкавица и пронизвайки главата и гърдите ми се спря около диафрагмата, обвивайки я в бяла топлина.

– „Виждам, че усещането за Мен отново те смущава. Но не забавяй крачката ще вървим заедно и така ще ти е по-леко. Ще се опитам да ти обясня защо съм тук и защо ме виждаш и така ще се отделиш за малко от изнурителните вече 80-километрови усилия, които търпи тялото ти. Запомни, няма време, освен настоящото, времето, предхождащо мисълта за него!

– А какво става с „Вчера” и „Утре”? – най-после, макар и плахо, реших да попитам.

– Те са плод на въображението. Конструкция на ума. Несъществуващи във Върховната Реалност.

Всичко, което е станало, ставало е и ще става, се осъществява точно сега.

– Не разбирам!?- усетих да мълвят пресъхналите ми устни.

– И не би могъл да го разбереш напълно. Но можеш да започнеш да разбираш. А засега е нужно само едно първоначално разбиране. И така …. слушай: Времето е Тангра. То е елемент на относителността, Който съществува вертикално, а не хоризонтално. Не смятай, че времето е нещо, което се развива отляво на дясно – според така наречената линия на времето от раждането до смъртта на всеки човек, и от една крайна точка до друга крайна точка по отношение на Вселената. 

Измерението на времето трябва да се търси по вертикала! Представи си го като ос, която представя фигуративно Вечния Сегашен Момент. Сега си представи листове хартия по оста, поставени един над друг. Това са елементите на времето. Всеки елемент е отделен и обособен, но всеки един съществува едновременно с другите. Всички листове върху оста съществуват едновременно! Колкото и да бъдат те, колкото и изобщо да са били …? 

Дори когато гледате на някакъв определен обект през микроскоп и виждате, че той съвсем не е нещо твърдо установено, а е в действителност конгломерат от милион различни ефекти – различни неща, които се случват едновременно и по този начин пресътворяват един по-голям ефект – точно по същия начин вие използвате времето като микроскоп на своята душа.

…..ритмичния приток на прясна кръв, които учестеният пулс изпращаше в слепоочията ми, способстваше, щото чутото да се превърне в реални ярки образи и картини…., а лекцията продължаваше:

Съществува само Един Момент – този момент – Вечния Сегашен Момент.

Няма Начало, нито Край. То – всичко във всичко – просто Е.

В това Е е разположен твоят опит – в него е най-голямата загадка за теб. В своето съзнание ти можеш да се пренесеш в целия обхват на всичко, което Е – във всяко „време” и „място”, което избереш.

– Имаш предвид, че ние можем да пътуваме във времето? – не се стърпях да попитам.

– Да, наистина – и мнозина са го правили. Всъщност всички са го правили – и това за вас е нещо обичайно, което наричате състояние на сън. Повечето не си дават сметка за това и не запазват съзнателен спомен. Но тази енергия се полепва по вас като с лепило и понякога оставя достатъчно следи, така че други хора – чувствителни към тази енергия – могат да долавят неща, свързани с вашето „минало” или „бъдеще”. Те долавят или разчитат тези следи и вие ги наричате ясновидци или екстрасенси. Понякога има толкова следи, че дори и при ограниченията на своето съзнание, можеш да си дадеш сметка, че „си бил тук и преди”. Цялото ти същество бива внезапно пронизано от мисълта „правил съм това и по-рано!”

– Да. Или това прекрасно чувство, когото срещнеш някого, когото сякаш си познавал през целия си живот – през цялата вечност. Това всичко е така, но това, което видях днес не беше ли сън!?

Това е невероятно чувство. Това е вълшебство. Това е истинско чувство. Ти си познавал винаги тази душа! А до края на днешния ден има още време. Ще почувстваш и ще видиш картини, които ще онагледят разговора, който водим сега.

Оживеният разклон до ресторант „Панорама”, който трябваше да пресека отклони вниманието ми и чудния диалог секна. Отново сам продължих по мек горски път, който следваше южният ръб на Франгенското плато. Вече навлязох в последните десет километра и в прасците ми се появиха обезпокояващи тръпки – симптоми на мускулни крампи*. Пред погледа ми изникна бариерата на военно поделение. Това беше отметката, която ми подсказваше да завия надясно. Напуснах широкия път и поех по едва забележима пътека, която стръмно се спускаше към квартал „Владислав Варненчик”. Едно стъпване накриво, едно препъване в храсталака можеше да доведе до тежко схващане треперещите ми крака или до изкълчване на глезена или колянова става. Така в съмнения и желание да продължа дори и на четири крака достигнах окрайнината на гората.

Едва подал глава през преплетените габърови вейки, пред премрежения ми поглед като призрак изникна пирамидалната могила в югоизточния край на квартала. Бях я виждал десетки пъти – кога наметната със зелена мантия, кога изобилно отрупана с едрите гроздове на засадените по раменете и лозя, но сега цялата бе почерняла от хора. Но какви бяха тези хора!? На самият и връх, яхнал черен кон със златни такъми стоеше султан Мурад ІІ. Около него бяха четиримата му везири, зад тях бейовете, придворните пажове и капуджиите, еничарските старшини и самите еничари. Султанът се набиваше в очи с чалмата си, висока като колона, с две паунови пера и огромни рубини. Четиримата везири бяха с ниски, широки чалми, със златни гайтани по горния ръб. Бейовете бяха нагласени с чалми като на падишаха, но много по-ниски. Капуджиите се познаваха по червените шапки, килнати така, че падаха назад. Еничарските старшини, за разлика от редовните еничари, носеха калпаци украсени със снопче пера, прикрепени със скъпоценни камъни. Всички, начело с падишаха изглеждаха като нагиздени за парад и се открояваха като ярко петно на фона на бойното поле.

Но събитията се променяха с невероятна скорост.

Отляво на могилата кавалерията на султана още се държеше, но от другата страна, унгарци и румънци бяха стигнали почти до средата на турците.
Съвсем ясно виждах лицето на падишаха – то изразяваше колебание сякаш всеки момент ще подаде сигнал за отстъпление. Спираше го само това, че кавалерията на

Караджа паша се прегрупираше, за да посрещне нова атака на Ян Хуниади. Около самия наперен до преди малко султан бяха останали само придворната му малобройна част еничари.

Тогава някъде от дясната ми страна се появи конник препускащ в пълен кариер. Десницата му размахваше като светкавица дълга, бяла сабя, а над тъмният му шлем се развяваше кичур бели пера – това бе деветнадесет годишния крал Владислав. Изпреварил с няколко метра личната си охрана той летеше право към султана. Като железен клин рицарите разсякоха еничарския строй съсичайки всичко, което се изпречваше на пътя им. Още миг и щяха да се окажат на върха на могилата… Но тогава конят на краля се препъна, шлемът с белия кичур излетя от главата му, а в следващият миг тежкото му обковано в стомана тяло* се преметна през главата на коня и се строполи на земята. Пъргав еничар скочи към коленичилия крал и с един удар на тежкия ятаган отряза незащитената му глава, издигна я високо над главата си, набучи я на пиката си и хукна нагоре към султана…. 

Отново прогледнах! Сякаш невидима ръка изтрила потоците от кръв и трупове, фесове, чалми, пробити брони… Отляво се ширеше казармения район на трудовото поделение, а отдясно се нижеха познатите панелки на „Владислав Варненчик”. Колко ли енергия бяха раздвижили клетите ми маратонки, та да излязат наяве събития от преди 553 години ?

Имах усещането, че краката ми не стъпват по земята. Дали тялото ми се страхуваше да не нагази в кървищата от преди малко или пък бях толкова уморен, че не усещах допира о земята, или продължителното бягане (вече близо 10 часа) !? 

Така „летейки”, изскочих от следобедната сянка на последните блокове и на празното пространство между тях и парка „Владислав Варненчик” видях, че групата туристи, която бе тръгнала 12 часа преди мен по маршрута е по средата на поляната.

Все така движейки се според усещанията си почти във въздуха настигнах последните и усмихвайки се на учудените им погледи изпреварих цялата група и с финален спринт попаднах в прегръдките на господин Гьоков току пред мавзолея на Владислав Ягело. 

– Христо, ти успя! Времето ти е 9 часа* …………. ! Но чувах ли тези думи или те висяха над паметника младия полски крал…?

Наоколо се суетяха пристигналите току след мен туристи и техните посрещачи. Звъняха възбудени гласове, разтваряха се ръце и лица за прегръдки, но това като че ли бе далеч от мен – аз все още бях там – край могилата – сред звънящата стомана и леещата се кръв….

*Блестящият конник – от Исперих /иран./

*Гьоков (1924-2007) – Кольо Дянков – спортен деятел и дългогодишен треньор на средни и дълги бягания.

*Колобър – древен български жрец /бел.авт.І.

*Крампи – мускулни схващания.

*Паметника – “Образът, според който е направен бюстът на кан Аспарух на Аспаруховия вал край Варна, е намерен на в. “Джанавар тепе” и е даден на арх. Георгиев като образ на Аспаруха. От кого е той и кого точно изобразява, не можем да потвърдим с положителност.” Х.Шкорпил /бел.авт./.

*…. обковано в стомана тяло – позовавайки се на твърденията на Х.Мергест, участник в сражението, братя Шкорпил смятат, че черквицата, в която бил погребан кралят е малката “Света Богородица Панагия”, която е най старата известна във Варна. Главата на краля е занесена в Истанбул. /бел.авт./.

*Петрич кале – важна крепост в отбранителната система на средновековната българска държава. /бел.авт./.

*Тангра – според старите българи – достижимата празнота, непостижимото Нищо, което не може да бъде обяснено на човешкия ум и на човешкия език. То е неизказуемо, непредставимо, то е Нищо, извън границите на човешките възможности.

*9 часа… – виж вестник „Народно дело” бр.135 /1684/ от 16.VІ.1997 г. Става въпрос за 9 часа, 50 минути и 45 секунди. /бел.авт./.