От Ктесифон, столицата на Партия, до столицата на Кушанската империя Балгх бяха много дни път през пустинни места, планини, през буйни реки и непроходими гори. Трудно беше да се преодолее това разстояние даже на бързи, хранени коне.

    А как да се справи с това един роб без кон, лошо облечен, гладен, въоръжен само с нож и кирка! Нужно бе голямо мъжество и смелост, за да се решиш на такъв поход в късна есен, когато дъждовете и ветровете в планините се вихрят, като зли алпи. И въпреки всички тия пречки Драгомир тръгна. Дойде денят, когато известният каменоделец Драгомир разбра, че е длъжен да се върне в родината си с цената на всичко.

    Какво накара каменоделеца да се реши на това бягство? Какво принуди Драгомир да остави в чужбина стария Левота, който му бе по скъп от всичко на света?

    Самият Левота накара каменоделеца да се върне по родните краища, поради няколко причини.

    Изминаха месеци от времето, когато Левота започна работа по новата статуя на бог Шамаш. Той работеше ден и нощ, но работата му не спореше. За болния и измъчен старец такава работа не беше по силите му.

    За да ускори работата на майстора, жрецът Вологез разреши на Левота да се премести да работи в храма, където стоеше статуята на Шамаш, направена от него преди десет години. Като я гледаше, старецът ваеше от глина нова статуя, като измисляше и прибавяше нови орнаменти.

    Тук стареца се отново се срещна придворния астроном Шам, с когото се знаеха отпреди. Когато храма беше празен двамата старци водеха нескончаеми разговори на различни теми. Когато Шам разбра, че Левота е българин той му донесе платнена торба, запечатана с нечетлив печат. „Ти си българин. Заклевам те! – това, което е вътре в тази обикновена торба, трябва да стигне до български владетел! Той знае какво да прави с него.“ Това бяха последните думи на стария астроном. На другия ден Левота научи, че приятелят му се е споминал.

    Жреците свикнаха с Левота и не обръщаха внимание на прегърбената му фигура. В дните, когато в храма не идваха царедворци, старецът работеше спокойно. Така беше и в денят, когато по поръчение на Вологез, жреците отправяха въпроси към божеството. След като принесоха жертва те започнаха с въпросите по свитъка, донесен от покоите на царя. Левота беше зает с работата си и не ги слушаше. Но ненадейно до него достигнаха думи, които го заставиха да заостри вниманието си. Те искаха от всесилния Шамаш да им даде отговор, успешен ли ще бъде похода в Кушанската империя, ще им се удаде ли да разорят Балгх и да покорят страната. Жреците питаха, богата ли ще бъде плячката, и обещаваха голяма жертва на бога, ако походът на север се окаже удачен.  

    От дочутото Левота разбра, че походът на север ще бъде през пролетта, и че партското войнство е готово да разгроми кушаните, така че всемогъщия Вима Кадфиз да не е повече заплаха за великия Пакор и да не му пречи да се срази с легионите на Лиган.

    Левота разбра намеренията на Пакор. Коварният партски цар поддържаше мирни отношения с царя на кушаните, но в същото време се готвеше за война. Старецът се умисли. Родината му я грозеше смъртна опасност, той знаеше за това и беше длъжен да предупреди кушанските пълководци. Но как да го направи? Той беше болен и немощен, но не можеше да допусне да се извърши такова злодейство. Беше длъжен да отмъсти на ненавистните парти. Трябваше да се види с Драгомир и на всяка цена да го убеди да се върне в родината. Доверието, с което се ползваше пред Вологез щеше да му помогне. Затова той с нетърпение зачака идването на върховния жрец.

–           Продължаваш да работиш бавно – започна Вологез – не му виждам края. Очакваш проклятието ми? Ще го получиш!

–           Нямам сили, като дете съм – оплака се Левота. – Страхувам се, че ще напусна този свят, преди да е готова статуята.

–           О не! – изкрещя Вологез. – Ти не трябва да умираш. Боговете ще ти отмъстят и ще те подложат на тежки наказания. Ти си длъжен да направиш статуята. Ще ти осигуря помощник и разнообразна храна. На всичко съм готов, само направи статуята, която да е угодна на повелителя на вселената!

–           Ти си прав, о велик Вологез! – съгласи се Левота. – С помощник, разбира се, че работата ще потръгне. Ще можеш ли да ми осигуриш за калфа сръчния каменоделец Драгомир? Той е силен като кон, ще го накарам да върши цялата груба работа, и тогава статуята ще бъде готова в срок.

–           Ще заповядам да ти го пратят – обеща жреца. – Но ако не свършиш работата, ще бъдеш проклет и ще те принеса в жертва на боговете, запомни това!

    Левота въздъхна, но нищо не отвърна. Вологез беше обещал да му изпрати Драгомир, това сега беше важното.

    Скоро пристигна и Драгомир.

–           Земята на дедите ни е в опасност – каза му Левота вместо поздрав. –

Коварния Пакор е замислил нападение над страната ни. Какво ще кажеш?

–           Наистина ли? – стъписа се Драгомир. – Пакор говореше, че не иска война с кушаните. Това ми казаха слугите, които работеха в двореца.

–           Той не иска война, а лесна плячка – поясни Левота.

    Стареца се вълнуваше и трудно намираше думи, но въпреки това разказа на Драгомир всичко, което узна от жреците по време на ритуала.

–           Длъжен си да бягаш, Драго! Ще кажеш на кушаните за грозящата ги опасност. Само ти можеш да помогнеш на родината!

–           Ще повярват ли на един роб беглец? – усъмни се каменоделеца. – Нали там има партски самъчии.

–           Самъчиите са парти, а ти си българин от царството на кушаните. Как няма да ти повярват! – настояваше на своето стария майстор.

    Драгомир трескаво мислеше. Как ще напусне стареца и ще го остави сам на произвола на партите! Възможно е Левота да е прав и сега само той може да спаси градовете на кушаните от разорение. И най-добрите разузнавачи на Вима Кадфиз не знаят това, което знае той.

–           Драго, ти имаш роден край – продължаваше Левота, виждайки нерешителността на каменоделеца. – Аз съм стар, не ми остава много живот. Остави ме и бягай. Смили се над невинните деца, които партите се готвят да направят свои роби! Отново ще горят нашите селища, отново ще зеят разрушени храмовете ни!.. Самият Тангра те призовава да тръгнеш.

–           Съгласен съм – отвърна Драгомир, като впери в стареца своите черни, като святкащи въглени, очи. – Готов съм да го направя. Кажи ми само, как да намеря нашите земи, накъде да вървя? За мене пътя е непознат. Бях много малък с верига на шията – и нищо не запомних.

–           Ще ти покажа пътя – Левота вдигна от пода навосъчена дъсчица. – Ще ти начертая пътя през планините. Запомни, пред теб, на север, трябва да свети Нашата звезда. Тя ще те води.

    Старият майстор старателно нарисува на дъсчицата плана за трудния преход. Той обясни на Драгомир, как да обходи острите като игли планински върхове, как да премине буйните реки. Всичко, което знаеше Левота, всичко, което си спомняше – научи и Драгомир. Когато уточниха всичко, стареца посъветва младока: да си избере спътник, за да могат заедно да превъзмогнат лишенията, да делят храната и да си помагат в трудни моменти.

–           Сам Тангра ми праща спътник – отвърна Драгомир, като си спомни за българина Нукрат, който му беше споделил за желанието си да избяга от плен.  

    Юношата Нукрат возеше камъни за строителството на царския дворец. Там той срещна Драгомир по време на разтоварването на варовика. За късмет заедно ги върнаха за нощувка. Момчето разказа тогава на Драгомир за това, че има една мечта – да избяга и да се върне до сините планини на Булгхар, земята на дедите му.

–           А чака ли те някой там? – попита Драгомир.

–           Никой – отвърна българина. – Родителите ми са тук, в Партия. Отведоха ги в планината да строят път.

–           Ето я нея – съдбата на роба! – въздъхна Драгомир. – Отнема на стареца единствената утеха, а когато дойде време да тръгне към света на предците, няма кой очите му да склопи.

–           А знаеш ли какво ми каза баща ми, когато разбра, че ще ни разделят? – попита Нукарт. – Той каза: „Ти си роден роб, на земята на враговете. Дай ми дума, че ще напуснеш тази проклета земя и ще се върнеш в родината, при сините планини.“ И аз му дадох думата си.

–           А как ще се изплъзнеш изпод камшика на надзирателя? – попита Драгомир наивния юноша.

–           Ще намеря човек като мене, който гори от желание да напусне земята на врага – отвърна Нукрат. – Аз съм търпелив ще го дочакам…

    Драгомир добре разбираше, че може да осъществи бягството само ако бъде напълно в разположение на Левота. Ако Вологез реши да го върне обратно на строителството на двореца, бягството пропада.

    Ктесифон се ширеше на голямо пространство. Около града се извиваха дебели, могъщи стени с множество кули. Денем и нощем ги охраняваха стрелци. Стои си мирно стрелецът и само като види подозрителна фигура на роб, без много да се церемони изстрелва смъртоносна стрела. На високите хълмове се белеят царските дворци и храмове, а в подножието на хълмовете се движат въоръжени до зъби стражници. Много от тях обикалят на коне. Колко му е на такъв конник до догони бягащия роб! И какво му струва да го прободе с копието си в гърба!

    Всичко това Драгомир знае и помни. Сега той трябва да реши, как най-добре да организира бягството. Ясно му е, че пред него са опасности, къде-къде по-големи, от тези, които го грозят във веригите на Пакор. Макар и роб, той беше добър каменоделец, и никой от прислугата на двореца нямаше намерение да го убива. Партите бяха прекрасни строители и умееха да ценят сръчните роби. Те  ги заставяха да работят до изнемощяване, но не ги убиваха. Така бе заповядал самият Пакор.

    Списъците на робите се съхраняваха при царските писци, и срещу всяко име

беше указано, какво умее да прави робът. Когато жените-роби раждаха, децата също ги вписваха в списъка и следяха зорко след навършване на пет години мъничкият роб да започне да работи за царя. Тези мъничета, обречени на вечно робство, събираха дребни камъни в каменоломнята, прислужваха в конюшните, в оборите, в градините с една дума бяха деца за всичко. Те се приютяваха в кучешките колиби и деляха с кучетата оглогозганите кости. Често можеше да се види мускурлив, слаб като скелет, малчуган, заспал на припек до голямо куче. Наистина, той не можеше да се наслаждава дълго на такава почивка: можеше да подремне само ако не е в полезрението на царски слуга или чигот. Ритник или удар с тояга стряскаха момчето и го принуждаваха да се заеме с работа. Тежка беше съдбата на робите, и все пак те оживяваха. И Драгомир живееше с тях и не умираше. Но сега не знаеше, дали ще оцелее. За опит за бягство наказваха робите с мъчителна смърт: някои побиваха на кол, а други привързваха към коне и ги разкъсваха на части. Драгомир не знаеше какво го очаква занапред. Кой можеше да му каже дали ще е успешно бягството му.

    Каменоделеца работеше заедно с Левота и същевременно подготвяше бягството си. До колибата на стареца ги съпровождаше служител на Вологез, млад уродлив парт с обринато от едра шарка лице. Той винаги бързаше и ги гонеше като кучета, за да вървят по-бързо.

    Висока стена отделяше колибата на робите от останалия свят. След залез, когато робите се връщаха в своите мизерни жилища, никой от тях не можеше да премине зад пределите на стената: стражниците зорко следяха за всеки.

    От тук още никой не беше успял да избяга.

    В нощта преди бягството Драгомир беше приготвил всичко.Той се снабди със стоманен нож, кирка и малко храна. Удаде му се да се види с Нукрат и да се уговорят да се срещнат в бялата пещера, която се намираше в оврага, откъдето робите добиваха белия камък за строителството. Оврага беше в края на града, недалече от високата стена, зад която живееха робите. Драгомир разчиташе, че в тъмната нощ ще му се отдаде да препълзи незабелязано от стената до оврага.

    Бългхареца реши да се скрие през деня и да остави своята количка до брега на реката, за да помислят, че се е удавил. Нукрат беше хитър: той даже измисли да остави на брега своята стара риза.

    Дойде прощалния час за Драгомир и Левота. Тежко му беше на Драгомир да изостави стария си приятел. Той знаеше, че повече никога няма да се видят, и не намираше думи за утешение.

    Стареца също мълчеше. Той мислеше за това, как да прикрие на другия ден бягството на каменоделеца, как да работи над статуята, така че Вологез да си помисли, че младият и здрав роб все още му помага. Мислеше и затова, че повече няма да види Драгомир, който му беше станал като син. Сълза заблестя в единственото му око.

–           Силите май те напускат… опита се да го успокои Драгомир. Той се стараеше да скрие вълнението си. Младият мъж знаеше, че старецът е готов на всичко, само и само да му помогне да избяга.

–           Силиците ми са на изчерпване, но колкото са останали – всичко ще ти дам – възрази Левота. И изведнъж окото му заблестя като в младостта. – Аз цял живот исках да избягам, през всичките си дни ненавиждах тези окови… и не можах. Може би на теб ще ти се усмихне щастието?

–           Как ще те напусна? – промълви Драгомир. – Нали си ми баща!

–           Аз те обичам, като мой син. И ще те пазя като баща – шепнеше развълнуван Левота. – И все пак трябва да се разделим. Аз съм стар, изнемощял съм, аз съм роб, но мислите ми са свободни. Те са като волни птици.Тях не можеш да ги оковеш във вериги. Те не се покоряват на чакал в облик на цар. Те летят надалече, през планини и гори до родната земя. И ти ще тръгнеш нататък към родните краища, и нека Тангра да е с теб!..

–           Тръгвам – с усилие на волята прошепна Драгомир. Буца беше

заседнала в гърлото му и му пречеше да говори. Горчива мъка разкъсваше сърцето му. – Тръгвам и няма връщане назад!

–           Ще кажеш на когото трябва за смъртната опасност. Иди в двореца. Нека войските ни бъдат готови да срещнат врага – наставляваше Левота. – И още нещо – намери Анагай и му кажи, че и в робство баща му моли Тангра да бъде милостив към него. Кажи му, че баща му е умрял с мисъл за него, за родните места… – Чакай, чакай щях да забравя. Старецът се повърна назад, рови нещо в дъното на колибата и се върна с платнена торба. – Вземи я, направил съм и презрамки, за да я носиш по-леко. Пази я като очите си и я предай на българин, който заема най-високо място в йерархията на кушаните! В нея е надеждата на българите за по добри дни!..

    В полунощ приятелите се разделиха и Драгомир, нарамил платнената торба и поставил торбичката с храната на гърдите си, крадешком започна да с придвижва към източната врата, където на пост сега беше познатият му стар стражник, в лошо време той винаги се подслоняваше в пролуката под портата.