Минаха много години а крепостта „Орлово гнездо“ стоеше все така непоклатимо на мястото си с тази разлика, че вече не беше в състава на Хунската империя, а бе подвластна на Кушанското царство. В широкия двор се провеждаше поредната тренировка на защитниците и. Ръководеше я отново командирът на крепостта, но това не беше боритарканът от времето, когато Небул доведе тук жената на кан Баламир – Ясмина, а Кубер. Той беше син на колобър Боян, който неотдавна бе преминал в селенията на предците. Облечени с бойните си ризници и шлемове, воините бяха разделени на групи от по шест човека. Въоръжени с различни видове оръжия, по двойки, от ранни зори упорито и старателно повтаряха десетки пъти едно и също движение – и за нападение, и за блокиране. Нападаха с копие- отбиваха с щит, замахваха с тежък меч – със звън го отбиваше друг, удар на бойна секира ловко се посрещаше и отклоняваше от железен боздуган, вихрено се въртяха в учебния бой леки и остри като змийски зъби леко извити саби. Пот се стичаше от лицата им, хлъзгаха се и падаха в прахуляка, ставаха и отново се хвърляха в боя.

    Кубер обикаляше от група на група, от двойка на двойка, наблюдаваше внимателно действията им и бащински съветваше подчинените си. От време на време сам вземаше оръжието или щита и поставяйки се в положението на съответния воин, нападаше другия или го караше да го нападне. Показваше как най-правилно трябва да се изпълнява даденото движение, хвалеше добрите и бащински мъмреше сгрешилите. Но за всички имаше и добра дума за старанието.

    Недалеч от тази група други мъже се упражняваха в стрелба с лък. Мишените бяха направени от дебели рогозки, закрепени на дъбови дъски и окачени на вътрешната южна стена на крепостта. На сто крачки от нея бе очертана с бели речни камъни права линия, зад която заставаха стрелците. Разделени на групи от по десет човека, група след група излизаха на линията, облечени в пълно бойно снаряжение, с плетени ризници и железни шлемове.

Лъковете висяха окачени на раменете им, а колчанът със стрелите – на колана, като всеки стрелец разполагаше с по десет стрели. Десетник Еспор, ръководител на упражнението и признат за най-добър стрелец с лък в крепостта, лично огледа стъкмяването на всеки един от поредната група, оттегли се крачка назад и остро изсвири с обкован с бронз рог. Миг по-късно излетя първия облак стрели и до една се забиха в мишените. Веднага след това полетя и вторият и така до последната стрела. По команда на Еспор стрелците отидоха до мишените. Десетникът огледа внимателно всяка една мишена. Похвали най-добрите, смъмри по-неточните и върна групата обратно заедно със събраните и прибрани обратно в колчаните стрели. А на линията застана следващата група.

    Ненадейно прозвуча тревожно изсвирване с рог от западната стена на крепостта. Малко след това един от дежурещите стражници напусна стражевата кула и на бегом се приближи до Кубер.

–           Боритаркан Кубер, към крепостта приближават юк боилите на седемте български рода с хората си – докладва отривисто младият стражник.

–           Отворете им вратите, и нека са добре дошли! – каза боритаркана, като отбиваше поредния удар с меч.

    Когато гостите се появиха в крепостния двор, Кубер преустанови тренировките и със стегната крачка се отправи към новодошлите първенци на българите в Кушанската империя.

–           Леко, леко, боритаркан Кубер! Че току виж, паднала нечия глава – пошегува се юк боил Чирмиз и скочи от коня си. Другите го последваха.

    В кръглата зала на крепостта се бяха събрали първите хора на българите от Бактрия, Бългана и Болор. Боритаркан Кубер беше седнал на работния си стол зад голямата дъбова маса, а гостите се бяха подредили на столовете край стените. Родът Дуло се представляваше от боритаркана. Родът Себер се представляваше от юк боила Драгамер, а родът Сакелар от юк боила Саклан. Колобър Татимер, представляваше рода Ерми. Родът Ширин бе представляван от юк боила Чирмиз, родът Кардамар от юк боила Кардама. До тях седеше юк боила Барън от рода Баранджар.

    Като приветства всички с добре дошли бортаркан Кубер попита на какво дължи всеобщото внимание на най-личните българи в Кушанската империя.

    Юк боилите се размърдаха, спогледаха се и всички обърнаха очи към най-старият от тях – колобър Татимер.

–           Боритаркан Кубер, аз трябва да се обръщам към вас с Ваше Величество!

    Гостите надигнаха глави, а юк боила Барън даже зяпна от учудване.

–           Да, уважаеми братя българи, пред вас е внукът на нашия последен кан

Баламир. – Затова нека станем всички и се поклоним пред Негово Величество кан Кубер.

–           Стойте! – Кубер стана от мястото си и простря ръце напред, като с този жест, прикани слисаните юк боили да се върнат по местата си. – Не забравяйте, че се намираме в царството на кушаните, които ни посрещнаха с отворени обятия да се се заселим на територията на нашите братя тук от западната страна на Имеона. В едно царство може да има само един цар и това е царят на кушаните Вима Кадфиз. Това първо. И второ – аз наистина съм внук на кан Баламир, но пред баща си дадох обет, че ще бъда кан на всички българи, само когато намеря СВЕЩЕНАТА КАПАЛА на предците. Трябва да ви кажа, че когато ханците разрушили град Бугур те не пожалили и храма на Знанието, който се намирал в близост до града. Така те поругали нашите светини и мрак погълнал БЪЛГАРСКИЯ ДУХ! От тогава само беди преследват народа ни и той се принуди да търси убежище при кушаните. Тези кушани, които някога са се наричали юечжи и били съседи на Великата Хунска Империя. Тези юечжи били съюзници на империята Цин, която днес се нарича Хан. Тези юечжи, които по волята на Цин вдигнали ръка срещу хунската държава и били наказани. Синът на великия кан Богатур, кан Ирнак ги разгромил в битка и ги прогонил от тогавашните им обиталища. Преди по-малко от век техните потомци са разрешили да се заселим в северните области на царството им – в изконните български земи.

–           Ваше Величество, – надигна се от стола си Татимер – простете на мен стареца, но аз не мога да се обръщам към вас другояче. Вашата кръв го налага над смирените ни глави. Искам да добавя нещо важно към последните ви думи. Тези земи наистина са наши. Нашите предци са се заселили тук много, много отдавна. Те живеели в отделни селища по двата бряга на река Окс, която тогава наричали Амул. Реката гъмжала от змии и хората не се решавали да пресекат реката и ловили риба само от брега. Само един от тях – Боян се решавал да прекоси реката и змиите не го закачали. Тъй като само той бил свръзката между двата бряга и се отличавал със смелост и честност, хората го избрали за свой вожд. Когато Боян остарял и на всичко отгоре се разболял, синовете му го оставили на произвола на съдбата. Тогава той започнал да моли Тангра да го дари със син, който да му помага. Тангра изхвърлил на стълбите пред дома му голяма риба, от лявото ухо, на която във вид на змия излязъл на бял свят неговият най-малък син Дуло.

    След смъртта на Боян жените започнали да раждат мъртви деца. Тогава Дуло събрал част от мъжете и тръгнали към владенията на брат му Лаиш. Там не останали дълго и продължили към Небесната планината. Тук 50000 български воини заедно с водача си Дуло слезли от хребета Болгар и се отправили към долината на пълноводна река. Там те били посрещнати с радост от местното племе, което им предложило земя и се съгласило да им се подчини, ако българите се заселят тук и ги защитават от съседните враждебни племена.

–           И ако всичко това е вярно, излиза, че ние българите сме стопани на цялата Имеон, защото сме от двете и страни – от изток и от запад – избоботи с басовия си глас юк боил Чирмиз.

–           Ти по-далеч от синорите на нивите си не виждаш! – подкачи го юк боил

Саклан. – Та ние още от времето на кан Бгатур се знаем с братята си отвъд планината. Нали великият кан прокара търговския път от страната на теснооките до тук и ние започнахме да търгуваме с тях.

–           Всички племена около планината – перси, българи, масагети, алани, сармати, динлин, юечжи(кушани) имат общ корен и това са нашите предци – арийците – отново се изправи колобъра. И разделянето им на отделни народи – тук на запад и на изток от планината, където доскоро беше нашата империя се дължи само на човешката алчност. Старецът замълча някое време и после продължи:

–           Всичко на света се случва заради алчността. Нашите прародители попаднали под властта на персите. После дошъл чуждоземния цар Александър. Той бил толкова млад и така смел, че някои го смятали за дете на техния бог. Но тялото му познало изкушенията и легендата говори, че си имал любим. Да, да – натърти колобъра. – Не съм изглупял до там, Чирмиз, за да си измислям.  Той се надявал да срещне жената, която би го отказала от плътта на другия мъж, но до края не я намерил. Сигурно насладата от нередното е била по-силна от стремежа му да бъде като другите. А той не бил! Още преди пълнолетието си покорил половината свят, а после поискал да завземе и другата. Но съдбата му готвела изненада. След като се оженил за нашата Роксана в последен опит да стане истински мъж, незнайна треска го повалила изневиделица и той издъхнал за часове насред славата, красотата и силата си… Не взел нищо със себе си, когато душата му се преселила в Отвъдното.

    Горе-долу по същото време нашите братя от източната страна на планината воювали със съседите си и изгонили юечжите от местообиталищата им, за да завладеят Великата степ…

–           Виждам, че пак се каниш да ме превариш с въпрос, Чирмиз. Сигурно искаш да ме питаш защо ви разказах за този цар Александър, наричан още Двурогия, който навлязъл в нашите богати земи и ги направил свои? Нищо че споделял ложето си с друг мъж, той бил много по-достоен и безстрашен от онези, които си лягали само с жени. Когато се споминал, редът, наложен от него, се разтурил. Перси, масагети, сармати, алани, българи и согдийци се изпокарали… Лошите алпи навлезли в душите и главите на хората. Те им шепнели, че не са равни; че ако се разделят, ще имат повече блага. И така се разделили. Спомнили си, че произхождат от различни колена. И като петте пръста, когато се разделят, дърпат всеки в своя посока, така и те послушали зова на алчността и заживели поотделно. Глупци! Заслепени от жаждата за повече, те забравили старата истина, че само десницата може да направи ръката силна и че ако го няма обединяващия юмрук, пръстите сами по себе си са безполезни!

    Тогава сред пясъците и оазисите се появил владетелят на юечжите Куджула Кадфиз, подчинил разделените четири княжества и се провъзгласил за цар.

–           Всичко, което казахте до сега е вярно – каза Кубер като стана от мястото си. Още не зная на какво дължа посещението ви при мен, но за да разсея всякакви съмнения около моя произход ще ви кажа следното: Баба ми е била доведена тук, в тази крепост, от един колобър и баща ми се е родил още при пристигането и. Тя починала при раждането. Аз също съм роден тук и моята майка също е починала след раждането ми. Баща ми се грижеше за мен докато поотрасна, а после стана колобър и посвети цялото си време в търсене на легендарната пещера – Сърцето на Света. Там се намирали свещените плочки на предците ни. Там била и Капалата от Свещената Триада.

–           Каква капала, какво триада? – не се стърпя и скочи от мястото си Барън.

–           Спокойно юк боиле, тук не става въпрос за коне, – усмихна се боритаркана. Предците са ни завещали три свещени предмета – Черепът на Смъртта, Короната на Властта и Капалата на Могъществото, които образуват Великата Триада. Работата е там, че всеки от тези три предмета – Капалата, Короната и Черепа – притежават магически качества. Може да се каже, че всеки е белязан с печата на Силата. Така, стопанинът на Черепа може да изпраща Стрелата на Мрака и да разговаря с мъртви. Короната дава власт над живите, нейната мощ е толкова голяма, че до сега е погубила не един свой притежател. Капалата… – младият мъж се поколеба за миг, но продължи. – Капалата нищо не може да даде на непосветен, освен усещането за съпричастност с великата тайна на Вселената… Но само събрани заедно и свързани в една верига, тези предмети даряват притежателя си със същинско Могащество.

–           Но все пак, какво може да се прави с тях? – отново се обади Барън.

–           Ами все едно да притежаваш вълшебна пръчица.

–           А могат ли да бъдат унищожени? – попита юк боил Драгамер.

–           Разбираш ли, юк боиле, от трите звена на веригата само Черепът се поддава на физическо унищожение, защото е бил измислен от човешки ум и създаден от човешки ръце. Казват, че Короната можела да се разтопи, но силата и не е в нея, а в камъка, който я венчае. В древните текстове било записано, че той е кристал с жълт цвят и неправилна форма, който не може нито да се разтроши с чук, нито даже да се одраска с елмаз.

–           А Капалата?

–           Разбирам професионалните ти въпроси юк боиле, но ще те разочаровам. Баща ми разказваше, че само едно съприкосновение с нея било достатъчно да се разбере, че тази вещ не принадлежи на нашия свят. Никой не знае откъде се е появила на земята и човек е безсилен да направи каквото и да е с нея. Но друго е по-важно. Разбрахте, че както Камъка, така и Каплата не могат да бъдат унищожени. Затова, за да се разруши Триадата, нужно е да се разчупи само Черепът на Смъртта. В табличките на древните било записано, че за цялото съществуване на Земята Триадата била събирана само два пъти. И двата пъти последствията били гибелни за цивилизацията. Затова предците ни решили Капалата, Черепът и Короната да бъдат съхранявани в тайници на различни места по целия свят. От баща си знам, че при последната битка на дядо ми с ханците, там се появила Короната. Кан Баламир загинал, а Короната била похитена от един лигански легионер. Предполагам, че този легионер, който предателски, отворил вратите на крепостта, за да нахлуят ханските воини, е решил да открие и завладее трите звена на Триадата. В съзнанието ми са се запечатали думите на баща ми: „Сине, боя се, че ще умра и ще оставя Капалата в ръцете на Легионера. Неговата сметка е проста; той е безсмъртен, в запас има цялата вечност, и рано или късно ще преброди цялата земя, за да намери последното съкровище от Триадата. Но той се лъже, че ще успее. В табличките е казано: Нишката на живота му ще се прекъсне, когато Змията ухапе третото му око.“

–           Каква е тази змия, какво е това трето око? – отново скочи от мястото си Барън.  

–           Змията, това е „Нефритовия арбалет“, а третото око, това е междувеждието на всеки човек. Ръчният нефритов арбалет е бил откраднат от жълтоликите от погребалните комплекси на предците ни в Ордос. Моята мисия на този свят е не да ставам кан, а да изпреваря Легионера, за да не се случи най-лошото с нас и с цялата Земя.