Под лъчите на залязващото слънце кедровият прът аленееше, като излят от мед и ритмично се забиваше в гърчещата се сиво-кафява вода на блатото. Малка тясна лодка се плъзгаше по мазната каша, която покриваше безкрайната безжизнена равнина. От време на време на пътя на лодката се изпречваха островчета земя, обрасли с непроходими гъсталаци, които се люлееха и трепереха, подобно на рехави възглавници от преплетени клони. На места се издигаха черните стени на камъшови гори, зад които се ширеха пространства, които можеха да поберат не един голям град подобен на Балгх. Там живееха само птици, които гнездяха на многохилядни колонии. Всеки човек, който навлезеше макар и на петдесет лакътя в камъшовите дебри, не можеше да се върне от там без божия помощ. Там липсваха всякакви ориентири, там нямаше нищо, освен черно-зелени шумолящи стебла и единични тесни протоци с мазно проблясваща вода, коридори, които се пресичаха и разклоняваха в чудовищна паяжина, в която загубилият се бързо умираше от изтощение или страх и ставаше храна на безименните блатни мършояди. Това беше тресавището на Гур – огромен утайник на река Вахви-Датя, който с червения си език лижеше белият прибрежен пясък на Ворукаша. В самия център на тресавището се движеше малка плоскодънна лодка – единственият транспорт по тези места – управлявана от мъж във военни дрехи.
   Човекът беше висок и слаб. Кожената куртка с пришити към нея железни пластини плътно обгръщаше широките му костеливи плещи. На пояса му висеше къс стоманен меч със странни животински инкрустации по канията. Тесните кожени панталони бяха протрити от многобройните нощувки на гола земя. Такива дрехи можеха да принадлежат на воини – наемници от гарнизоните на Антиохия или Екбатана, и от къде ли още не след невероятните победи на Искандур, който беше оковал света от стоманени крепости. Войниците бяха навсякъде и по всички краища бяха еднакви, но лицето на човека в лодката не беше лице на наемник.
   Наемниците нямаха такова високо чело, преминаващо в сферически гладката повърхност на абсолютно гол череп. Не притежаваха такова застинало, високомерно изражение на лицето, таящо в себе си силата на превъзходството не на меча, а на разума. Нямаха такива очи. Това бе лице на човек, за когото не съществуват тайни, лице на човек, неподвластен на съблазни и низки страсти, човек, отделил се от суетата и прелестите на света. Лице на жрец.
   Беше спокоен, абсолютно спокоен и непроницаем за витаещия наоколо страх. Знаеше, че е достатъчно да сбърка макар и един-единствен път и никога повече няма да може да се измъкне от тези мъртвешки тресавища. Но знаеше, че няма да сгреши.
   Ориентираше се по слънцето, а през нощта – по звездите. Внимателно следеше на къде отлитат, закриващите небето ята птици, които излитаха от недрата на камъшовата джунгла. Не пропускаше и най-малкото движение на водата в протоците, нито разликата в цвета на храстите на малките островчета. Но най-много разчиташе на слабият, едва доловим зов, който достигаше до него от глъбините на тресавището, от самото сърце на блатото.
   С всеки изминал ден този зов ставаше все по-силен и по-силен. Можеше ясно да се установи глухият, повтарящ разтегливо една единствена гласна – нещо подобно на „а-а-а“- и не млъкващ нито секунда. Този глас звучеше само в неговата глава, и да го понася беше много тежко. Беше започнало да му се струва, че цялата равнина наоколо издава безкраен и протяжен стон, и тогава той затваряше очи. Но това си оставаше единственият му твърд ориентир, и той си налагаше да търпи.
   През това време, когато слънцето се скри под плоската, като плот на маса, линия на хоризонта, малката лодка вече около час пълзеше напред през черната камъшова стена. Зовът стана почти непоносим, и беше ясно, че източникът му е някъде в средата на тръстиковата гора. Мина още половин час, и стената се разтвори, разсечена на две от широкия клин на поредния проток, по смолистата вода, на който мазно замъждукаха звезди.
   Човекът във военните дрехи прибра пръта. Лодката послушно замря до самото гърло на раззиналата се черна паст на джунглата. Беше съвсем тихо, само някъде жално проплакваше далечна блатна птица.
   Пришълецът протегна ръка и повдигна от дъното на лодката малка кожена торбичка. Извади от нея две парчета питка, загърнати в лозови листа, и бавно ги изяде. После отпуши гърлото на малка изящна бъкличка, отпи няколко пъти и глътна някакво лекарство.
   Лодката едва, едва се поклащаше на безшумно дишащото тяло на блатото. Човекът седеше и чакаше, въпреки че бученето на гласа в главата му не преставаше. По едно време зад гърба му заструи мъждукащо, сребърно сияние, и той се обърна.
   Там, в небето, което по тези ширини изглеждаше като черна дупка, търкулнала се сякаш от други светове, тежка, като медена топка, висеше чудовищно бяло-червена луна. Нейната светлина възпламеняваше водните протоци, и, като че ли цялото тресавище на Гур, залято от лунния пожар, надигаше огромния си мазен гръб, като допотопен звяр, раздразнен от невнимателно докосване. И тогава пръта отново се изправи, този път, като че ли изкован от сребро, и лодката се плъзна по пламтящия със студен пламък проток навътре в камъшовата гора.
   В самото сърце на Тресавището на Гур, обкръжено от безкрайни тръстикови поляни, се извисяваше конусовиден хълм – най-големият остров в тази част на блатото. Някога той е бил висок, и е можело да се види от далече. Но след дълги години, в течение на които блатото нараствало и разцъфтявало в древната земя на Гур, хълмът потънал дълбоко в калта, и сега на повърхността беше останал само върхът му. Имаше стотина лакътя в диаметър и тридесет на височина. Всяко храстче по него беше изкоренено, но на южната му страна имаше сплетена от клони колиба, пред която гореше огън. До огъня скръстил слабите си кафяви крака, седеше мърляв, брадясал с побеляла коса старец и мръсна набедрена превръзка. Държеше над огъня глинена чаша с някаква настойка, като от време на време вдишваше надигащата се пара.
   Шумоляха тръстиките. Съскаше огъня. Кротки вълни с равнодушно упорство лижеха червения пясък на острова. Старецът се ослуша. Стори му се, че долавя равномерен плясък – с такъв звук можеше да се придвижва в протоците само блатна лодка.
   Тогава той се изправи и плисна в огъня остатъка от отварата. Избухнаха ярко-сини пламъци и мигновено потънаха в черното небе. Раздаде се странен
шипящ звук, сякаш излизащ от гърдите на пронизан дракон. А после блестящата синя колона, издигнала се над острова се разсипа на малки капчици, които образуваха малки язвички по всичко върху, което попадаха. От колибата, зад гърба на стареца, се появи лека гъвкава сянка и пъргаво се плъзна редом с него на земята.
   Старецът се обърна. Това беше Манул, вторият и последен обитател на острова. Преди много години той беше извадил от водата тази тогава още мъничка котка и тя му беше станала другар в самотата на острова, с който понякога разговаряше на глас. Той вече имаше едро, набито тяло с къси крайници. Главата му беше сравнително малка и широка, с къси, заоблени уши, разположени странично. Очите му бяха големи, обли и жълти. Козината гъста и плътна със сиво-жълтеникава окраска с ръждив оттенък и изпъстрена с тъмни петна и ивици.
   „Случило ли се е нещо?” – сякаш питаха големите му жълти очи.
–      Да – чу се да произнася с хриплив глас стареца. – Той идва към нас.
   „Араск?”
–      Да – потвърди стареца. – Човекът от високата планина. Вече е близо.
   Той замълча, прислушвайки се в диханието на нощта. Котаракът лежеше до него и луната си играеше със сребристите оттенъци по козината му.
   Внезапно тишината, надвиснала над камъшовата джунгла, се разцепи. Със зловещ шум, гърлени гракове и плясъци на хиляди крила в неподвижния въздух се вдигна огромна колония птици, които се бяха приготвили да спят в храстите недалече от острова. Като огромен плащ те покриха небето, и за минути загасиха даже и луната. Стана студено и тревожно. А когато птиците се извиха в огромна извита линия и отлетяха на юг, луната отново откри своя кръгъл пламтящ лик. Тогава старецът и Манул видяха висока черна фигура, която се плъзгаше към тях по пътечка от разтопено сребро. Плоското дъно на малката лодка прошумоля по пясъка и фигурата пъргаво скочи на брега, като хвърли встрани дългия прът. Старецът, пъшкайки тръгна да посреща госта.
–      Привет, учителю – гръмко, с дълбок, гърлен глас, поздрави новодошлият.
   Той се приближи до огъня, и се видя, че превишава два пъти по ръст и широчина на раменете стареца. Котарака, който до сега лежеше спокойно, се сви, когато върху него падна огромната сянка на госта. Старецът вдигна лявата си ръка с дланта нагоре.
–      Добре дошъл, Араск. Отдавна не си ни навестявал.
–      Да, учителю. Аз преминах последния кръг на Посвещението… Старецът го прекъсна с размахване на сухите си длани.
–      По късно. Седни до огъня. Гладен ли си?
   Тъмният поглед изпод костеливия череп за миг блесна и се спря върху междувеждието на стареца.
–      Благодаря, учителю, сит съм.
–      Уморен ли си? – продължи да настоява стареца. – Не искаш ли да поспиш след пътя?
   Нещо подобно на усмивка пробягна по безстрастното лице на госта.
–      Ти добре знаеш, учителю: Посветеният, който е преминал през всички кръгове на Посвещението, е освободен от желанията…
   Старецът смънка. Вдигна от земята суха вейка и я хвърли в огъня.
–      Станал си нетърпелив, сине мой, Араск… Предлагам ти да си починеш и да се успокоиш. В очите ти се чете нетърпение, това е слабост. А слабите не трябва да бъдат допускани в Храма.
   Гостът се отпусна на колене до огъня и притвори клепачи. Мускулите на костеливото му лице се напрегнаха.
–      Вече два месеца пътувам насам от Вавилон. Носех екипировка на воин и
живях като воин… Спах във войнишки палатки и в колиби на пастири… Бих се с наемници и убивах диви зверове… Пих горчива вода и ядох плесенясал хляб… Когато усетих твоя сигнал, стори ми се, че сърцето ще изскочи от гърдите ми… А сега ти ме караш да се успокоя!
   Старецът се разсмя с неприятен колокочещ смях. – Какъв си ти, от демоните ли, Посветени? Хвалиш се, че си надвил съблазните, а с възбудата си не можеш да се справиш! Как става така, че възбудата идва не от стомаха, а от дланите на Аждаха. Той протегна ръка и неочаквано хвана госта за ухото.
–      Все още не правиш разлика между водата в блатото и водата в морето!
Между градската стена и стената на Света! Между смъртта на един и гибелта на всички! Разбра ли нещастнико?
   Араск търпеливо клатеше глава, само мускулите на скулите му се издуваха и спадаха. Когато стареца завърши мъмренето си, той отвърна:
–      Разбрах, учителю. Бях глупав. Аз наистина трябва да се успокоя. Но тази вечер има пълнолуние, и се страхувам, че ако го пропусна, трябва още дълго да чакам да вляза в Храма…
–      В това няма нищо страшно – заядливо възрази стареца.
–      Не ми е много приятно тук на острова в твоята компания… Във всеки случай, ще има кого да дърпаш за ушите… Чуваш ли нещо, глас?
   Араск мълчаливо се обърна и докосна с палец блестящия си под лунната светлина череп.
–      Глас – сърдито промърмори стареца, оправяйки с възлестите си пръсти
гънките на набедрената си превръзка – глас… Нима и Мъртвите вече толкова искат да те видят, Араск? Нима и те са станали нетърпеливи?
   Новопосветеният почувства познатите пулсации в темето си и погледна към стареца. Той зает с парцалите си нищо не забеляза, но на Араск, влязъл в състояние на повишено възприятие – транс на езика на посветените – му беше нужен само миг, за да разбере какви чувства терзаят учителя. Учителят се страхуваше. Той смъртно се боеше от това, за което се готвеше от много години – готвеше се сам и обучаваше него, Араск. И в същото това време старецът искаше да види плодовете на отдавна замисления от тях велик план.
–      Учителю – започна Араск – аз не…
   Старецът измъкна от диплите на пояса си каменно шишенце и се пресегна през огъня към госта.
–      Вземи – каза той. Отпий.
   Дългите подвижни пръсти сграбчиха шишенцето. Араск внимателно отпуши съдчето и го помириса.
–      Ефедра – произнесе той замислено – трева… Някакви коренчета… И какво още?
–      Пий! – изкрещя стареца.
   Араск безстрастно поднесе шишенцето към устата си и отпи. Очите му блеснаха.
–      Лягай на земята! – Заповяда учителя. – Снеми дрехите си.
   Докато ученика снемаше бойните си одеяния, стареца влезе в колибата и се появи от там с няколко гърненца боя.
   През това време гостенинът лежеше на земята, подложил лицето си на сребристата светлина.
   Като си припяваше обредни заклинания, стареца потопи сухите си пръсти в гърненце с кърваво-червена боя и се зае внимателно да рисува защитни знаци по обкованото с непробиваема мускулна броня тяло на Араск.
   Час по-късно гостът се изправи на крака. Той беше напълно гол, и от краката до главата покрит с рисунки и надписи. Старецът спря да припява и застана неподвижно. Луната тежко висеше над самия връх на хълма. Времето спря.
–      Аз съм готов, Учителю! – тържествено произнесе Араск.
   Старецът изпъшка и се почеса под мишницата.
–      Отново ли чуваш гласа? – със странна интонация попита той.
–      Гласът е по-силен от преди, Учителю. Мъртвите ме викат.
–      Помниш ли пътя, който измина?
–      Не помня нищо, освен пътя, Учителю.
–      Готов ли си на жертви?
–      Аз самият съм жертва, Учителю.
   Старецът затвори очи. Той отчетливо си спомни денят преди много години, когато измъчен и слаб, като върлина юноша, полужив изпълзя на червения пясък на острова. Както се изясни по-късно, той две седмици се лутал в дебрите на камъшовата гора, докато случайно се натъкнал на убежището на стареца. Случайно? Сега стареца не беше уверен в това…
   Тогава той приближи до чужденеца – първият човек, попаднал на острова след като стареца се засели тук и повдигна над слабичката му шия кракът си, обут в дървен сандал. В тези години старецът беше още здрав и без усилие би се справил с приличащия на купчина кости пришълец. Но той отвори огромната си черна уста и с последно дихание промълви: „Почакай, Аешма…” След това загуби съзнание и прекара между долния и средния свят пет дни.
   Старецът приготвяше лекарства от билки и поеше непознатия с отварите. Така той прогони от юношата малките, но вредни блатни духове като запали Атар-Фарнбаг. Към края на петия ден скелетоподобния младеж отвори очи и видя над себе си бляскавото острие на нож. И до измъченото му съзнание достигна въпрос:
–      Откъде знаеш, кой съм аз?
   Аешма беше тайното име на стареца. То означаваше „Прислужникът от Далечната земя” и се предаваше по наследство в клана на жреците от древния култ на мъртвите. Но никой в целия свят не би могъл да знае това име. Никой, освен учителя на стареца, който се отправи в Далечната Земя още тогава, когато не са били заченати даже родителите на този странен пройдоха от блатата. Или Далечна Земя означава Страната на Мъртвите и тези, които отиват там, и не се връщат обратно. Затова старецът не отне живота на кутрето. Остави го жив, за да разбере по каква пътечка се е промъкнала в света на хората тайната, принадлежаща на Мъртвите.
   И палето се разприказва. Той без да бърза сърбаше от супата от блатна кокошка, подправена с ароматни корени, гризеше изпечените питки и разказваше. Отначало старецът не му повярва, както не вярваше на никого на
този свят, но после, като го въведе в хипнотичен транс, каза му да говори само истината. И отново чу същата история. Тогава той окончателно повярва, още повече, че Предците не са умеели да лъжат.
   Момчето принадлежеше на древен могъщ клан на Предците – жреците пазачи. Колко жреци са влизали в този клан – никой не знае, но числото им не е било голямо. Старецът поназнайваше нещо за Клана, но, не повече от това, че той действително е съществувал. По думите на госта Свещения град в Кайлас, откъдето той беше дошъл, истинските Жреци на Клана били девет, от тях
двама били Пазачи на Пурпурната Степен, или Безсмъртните.
   Висшите жреци на Клана се присъединявали към Безсмъртните благодарение на някакъв свещен съд, скрит в щателно охраняван тайник. Гостът не можеше да обясни, какво представлява този съд и къде го крият; неясна му била и самата процедура по придобиване на вечен живот. Но той точно знаеше, че най-старите от тях помнят времето по възцаряването на първите фараони, е че дарът на безсмъртието получава само този, който премине през Девет Степени на Посвещение. А такива през вековете били малко, съвсем малко… Самият той преминал през три степени. Това било само нивото на младши ученик, едва допуснат до някакъв секретен орден, но старецът бързо разбра, че неговият млад гостенин владее методите, които са от антуража на всеки кайлахски маг самохвалко. Въпреки това момчето жадно попивало всяка информация, която могло да получи, като не се гнусяло даже от откъслечни неясни слухове и подслушани разговори. Така той научил за съсъда на безсмъртието и за щастливия жребий на преминалите през всички степени на посвещението. И след всичко това решил, че ще се добере до този жребий на всяка цена.
   Но колкото повече мислел за това, толкова по-слаба ставала надеждата му да стане единственият Избран. Нали в края на краищата курса трябва да завърши един ученик. Или, което е по-вероятно, никой да не завърши – изпитанията били тежки, и от няколкото предишни поколения възпитаници никой не успял да стигне до края.
   И колкото по-слабо мъждукала надеждата, толкова повече се разгаряло в него желанието да стане безсмъртен. Ярко и буйно, като горски пожар, пламтяло то, изгаряйки защитните бариери, поставени от наставниците на Клана.
   Веднъж, ровейки се в богатата библиотека на Школата в Свещения град той се натъкнал на полуизтлял папирус, в който се разказвало, че в Червената пустиня се намира Храма на Мъртвите. Той бил толкова древен, че автора на тази легенда, и неговите роднини, произлизали от именците, които първи заселили района на река Вахви-Датя (по тяхному Амул). В книгите за Клана на Предците били описани стотици култове и хиляди богове, но именно разказа за Храма на Мъртвите изцяло завладял ума на юношата. Той не можел да обясни защо се бе случило така. Той, стремящия се към безсмъртие, заспал на каменния под на килията си и видял в съня си, издигащият се над тъмната равнина, зловещ силует на храм. Видял пълната луна над него. Видял неясните лица на жреците облечени в черни одежди. Чул странния далечен глас, идващ далеко изпод земята, който го привлякъл с нескончаемата си тъжна мелодия.
   След завършване на третия кръг от посвещението всички ученици били длъжни да следват многовековните традиции, а когато напуснат стените на
Школата да намерят своя Учител. Разбира се, че в Школата те имали наставници, но по законите на Предците трябвало да направят своя личен избор. Много се връщали в Школата, обогатени с нови знания; някои обаче се оказвали неспособни за по-нататъшно усъвършенстване; трети не се връщали въобще. Но гостът на стареца твърдо знаел, че ще се върне; точно както знаел къде да намери своя Учител.
   В една глуха, студена вечер той се събудил в килията си, защото почувствал нечие незримо присъствие. Сякаш дихание на по-студен въздух опърлило бузата му и, събуждайки се той видял, как тъмнината се сгъстява в ъгъла. И там видял сянка.
   Той не можеше да каже на стареца, каква е била тази сянка. В Страната на Мъртвите лицата са размити, а имената изтрити. Но сянката запяла и той замрял, не смеейки да помръдне. И тогава чул, че настъпват последните дни на Храма в Тресавището на Гур, защото пазачът му Аешма е стар, а няма последователи. И още нещо чул – че пътят към Вечният Живот ще му бъде показан там – в Храма на Мъртвите Богове.
   Разсъмването го заварило в полуразрушена гробница сред затънтено гробище в покрайнините на Свещения град. В ръката си държал за шията мъртво куче, а пред него лежал жълт озъбен череп. Той не помнел как е отишъл там, не помнел и как е убил кучето и с кръвта му е омазал лицето си. Но това не било важно. Той разбрал за пътя и научил тайното име на Аешма.
   Не знаел обаче, че след годините, изминали от времето, когато бил написан папируса, храма, потопен в блатата на Гур почти до самия връх, се загубил сред безкрайните полета на камъшовата джунгла. Но той търсел ли търсел, промъквайки се през тресавището, и накрая бил възнаграден. Сега той лежал в колибата на стареца, безпомощен, като дете, а Аешма размислял, да го заколи ли, или да го отпрати обратно в тресавището.
–      Защо искаше да ме видиш? – попита стареца, без още да е решил нещо.
   Гостенинът ококори очи.
–      Значи, вие нищичко не сте разбрали? Аз искам да стана ваш ученик. Знам
че родът на служителите на Храма ще прекъсне. Вашият учител ви е докарал някъде от Заинаспа, а както виждам, вие нямата ученици… Аз ще се уча при вас. Искам да служа на Мъртвите Богове.
–      Защо ти е това? – още веднъж попита стареца. – Мъртвите Богове са мъртви. Много отдавна те били победени и заключени в страшния затвор на долния свят. Те са безпомощни тук на повърхността. Те са способни само да трупат злоба и ненавист и някой ден да се задавят с нея… Аз им служа много години и за това време успях да ги намразя дотолкова, колкото те самите ненавиждат всичко живо. Но до светилището им ти не можеш да стигнеш, ще бъдеш разкъсан от тъмната им воля… Това ли искаш?
–      Те са ми нужни, за да получа безсмъртие – отвърна пришълецът. – Кланът на Предците, моите наставници, не почитат боговете. А аз искам да се опра, макар и на сили, които са стаени, нека да са тъмни, но да имат власт. Мъртвите Богове ще ми помогнат да премина през всички изпитания и да стана единственият от Клана на Предците, владеещ мощта на горния и долния свят. А аз… съм им нужен, защото аз съм единствения човек, който може да ги освободи.
   Аешма го удари с длан по лицето. Главата на тънката шия се отметна назад, но почернелите устни се разтегнаха в усмивка.
–      Това е пазарлък, просто пазарлък… Ти ще ме научиш на тайните на
твоята черна магия. Аз ще получа оръжието, което ще ми позволи да преодолея съперниците ми по пътя към безсмъртието. А когато го получа, ще унищожа останалите Предци и ще освободя Мъртвите Богове.
–      Как? – изкрещя стареца и пръстите му конвулсивно стиснаха кокалената дръжка на ножа.
–      О, Аешма, пазителю на Вратата, трябва да знаеш, че Мъртвите Богове
някога били лишени от сили и затворени в подземията посредством три магически предмета. Не ме питай какви са те, и в какво се състои вълшебството им. Аз не го зная, както не го знае всеки, който не е достигнал висшата степен на Посвещението. Но знам, че тези предмети са във владенията на Предците, и че същността на нашия клан се състои в това да пази тази тайна. Те са добре скътани… надеждно са скрити от погледите на непосветените… но когато стана Безсмъртен… когато стана единствения Безсмъртен, аз ще завладея тези талисмани и ще върна славата на Мъртвите Богове. Това е добър пазарлък, и аз не виждам, защо ти Аешма, не искаш да се присъединиш към такова изгодно предложение.
   Едва изрекъл последните думи гостът безсилно се отпусна на рогозката. Лежеше неподвижно, склопил тежките си клепачи, а тънката му шия изглеждаше съвсем беззащитна. Старецът още веднъж погледна към ножа, който все още стискаше в десницата си… към адамовата ябълка на пришълеца… към зеещата врата на Храма… и отпусна пръстите си.
   Той прие предложението.
   Стареца нарече госта Араск. По древно предание, всички Пазители на Вратата получаваха име на демон от долния свят. Името си пришълецът отказа да назове, а Аешма не ностоя.
   Араск прекара на острова три години. Старецът го учеше на забравени черни магии, съставяне на пентаграми, и защитни заклинания. Той му изреди имената на стражата на Подземното Царство и му разкри начините за преминаване през преградите на техните владения. Обучи го в изкуството на лъжата.
   Предците не познаваха това изкуство. Възпитанието, което получаваха още от ранното си детство, подсилено с хипнотичното въздействие на наставниците им ги правеше неспособни към всяко изопачаване на действителността. Те можеха да не отговарят на въпроси и мълчаха даже при чудовищни изтезания, но не лъжеха. А за изпълнение на честолюбивия план на Араск, лъжата беше нещо крайно необходимо. Първо – за това, да скрие истината за своето обучение (всеки уличен в черна магия, незабавно биваше изгонван от Клана, като предварително изтриваха паметта му), и второ за подготовката му при заграбването на трите талисмана. И стареца го учеше да лъже. Той полагаше неимоверни усилия, за да сломи защитата, кодирана в мозъка на Араск, като търсеше и най-малките пролуки, в затвореното в железни рамки съзнание на юношата. Накрая това му се отдаде и когато веднъж Араск му каза, че е разгадал писмото на глинените таблички от олтара на Храма, Аешма, макар и да го преби от бой с плетен тръстиков бич, в душата си отправи благодарност към Мъртвите Богове. От време на време се чувстваше наистина Тъмен Творец и изпращаше присмехулни проклятия към далечните наставници на юношата. Но понякога, когато се събудеше нощем, усещаше излизащата изпод земята тъмна воля на тези, които хилядолетия чакаха своя час, и разбираше, че не
неговите на Аешма нищожни усилия, а тази черна сила вае новия облик на Араск. Тогава той не можеше да заспи до зори, въртейки се от рамо на рамо, терзан от мисли, каква жертва ще поискат Мъртвите за толкова дръзка сделка. За тези три години той се привърза към момчето като към роден син, и никак не му се искаше следите му да се загубят в праха на Далечните Земи. Но времето вървеше и веднъж Араск напусна камъшовата джунгла, за да се върне вече като истински Посветен. Минаха почти двадесет години, и големият ден дойде.
   Сега стоеше пред него, окован в двойната броня на светлите и тъмните сили – удивително същество, възпитано едновременно от Горния и Долния свят, съчетаващо непреклонното мъжество и ледено спокойствие на Посветения с неукротимия зъл пламък на служител на подземните богове. Луната също му се любуваше, като светлината танцуваше по изпъстреното му със заклинания могъщо тяло. „Той е подобен на Гилгамеш – с трепет си помисли Аешма – Гилгамеш, който също така търсел безсмъртието. Нека бъдат благосклонни към него подземните богове!” – и тук той дойде на себе си. Не може да очаква никакво благоволение от Мъртвите Богове. Може само да се надява, че те ще намерят за Араск подходящо място в паяжината на отровните си кроежи. Място, което в края на краища, да съхрани живота му.
–      Тръгвай – промълви стареца, кимвайки към обраслата с остролистна трева могила на Храма. – Върви, и нека звездата ти те води. Не забравяй за Чакащите зад Прага; и Питащите в Тъмнината също не пропускай. Помни, че мостът над Бездната на Съдбата е много тесен, и не всеки може да премине по него, приближавайки лицето на Ахриман. Не се страхувай от Змията и Скорпиона – първия бог пази теб, а втория мен. Но в Кървавата Тъмнина до Черния Престол на Ахриман могат да се крият чудовища, за които и аз нищо не зная; трябва да ги избягваш, защото нямаш заклинания против тях. И ако Мъртвите все пак те пуснат, не излизай от Храма, без да измиеш тялото си с вода от железния съд, който стои в източния олтар и е покрит с изрисувано покривало; иначе прахът на Далечните Земи ще гори тялото ти на слънчевата светлина. Върви, о Араск. Аз ще моля Мъртвите за теб.
   Аешма, затаил дъх и до него Манул, гледаха как високата фигура на Араск се отдалечава към полусрутения портал на Храма, как той накланя бръснатата си глава и изчезва в отвора. Внезапно лунната светлина ярко заблестя по изтърканите фризове на портала, и на стареца му се стори, че Вратата е покрита с искряща сребърна ризница. Но мигновението изчезна, и отворът на Вратата отново зейна такъв какъвто винаги е бил – черно беззъбо отвърстие на огромна уста.
   Араск не излезе от Храма нито на следващия ден, нито на следващата нощ, нито в следващите пет дни. Към края на седмицата Аешма, като се накичи с десетки защитни амулети и безкрайно мърморейки заклинания се отправи в недрата на подземията. Той не беше стъпвал там от много години: простите задължения на Прислужник практически се изчерпваха с почистване на външните помещения на Храма и с къдене на благовония в първите черни олтари. Но сега стареца отмести тежката завеса и се спусна по безкрайната стълба, с изтъркани каменни стъпала, които водеха дълбоко под земята, там където много под нивото на тресавището лежеше главното светилище на Храма. Той се спускаше бавно, като палеше маслените лампи в нишите на стените понякога добавяше масло в някоя, защото огънят запален в тях от Араск, беше загаснал. Той премина тридесет и три нива, които зигзагообразно слизаха все по-дълбоко и по-дълбоко и накрая, като одраска слабите си рамене о срутената тухлена зидария, влезе в светилището. Тук беше влажно: стичащата се по стените и капещата от тавана вода беше образувала по пода дълбоки локви, а по стените в чудовищни форми цъфтеше селитра. Ъглите бяха покрити с плесен и гигантски гъби протягаха към тухления свод своите бледи тела. Но сред мрачната зала имаше кръг с диаметър двадесет лакти, черен и абсолютно сух; и в този кръг, пред олтара на Повелителя на Подземното Царство Ахриман, беше застанал Араск. Той стоеше неподвижен и плътно опънатата по ребрата му кожа го правеше да изглежда като мумия. Но той все пак беше жив, защото от време на време гърбът му потръпваше и по цялото му тяло пробягваха конвулсии.
   Аешма се опита да се приближи до него, но, не направил и няколко крачки, дочу слабо пукане и усети, как по кожата му се забиват милиони малки иглички. Тогава, изпаднал в ужас, хукна към стълбата, застана там и се стаи докато пламъчетата на лампите до него не започнаха да потрепват и пушат. Сенките се удължиха и като змии плъзнаха по стените на светилището; от дупките в тъмните ъгли се показаха и запълзяха към Аешма безименни твари с огромни бели очи, и старецът отново хукна нагоре, защото беше стар и се боеше от гнева на владетеля на долния свят. И, като се добра до белия свят през вратата на Храма, той помисли, че Мъртвите Богове са прибрали при себе си Араск и той никога няма да излезе от черния кръг.
   Но Араск излезе. Той се появи в нощта на следващото пълнолуние, и, когато се изправи, поклащайки се на прага на Храма, то на стареца и на Манул им се стори, че е безплътна сянка, лунен призрак, летящ над блатата и плашещ всичко живо. Но той си беше жив, само беше невероятно отслабнал за дните, които беше прекарал в подземието, и тялото му беше покрито с ужасни рани, повечето зараснали, а левият му крак беше обезобразен от нечии огромни челюсти. Той премина покрай стареца и влезе в посребрената от луната вода; и водата се стичаше по слабото му тяло; но това беше водата от желязната чаша под изрисуваното покривало, с която той се очистваше от диханието на Подземното Царство. А след това той се потопи до гърдите и започна жадно да пие; и той пи като камила в оазис. Раменете му се тресяха и той гълташе с водата малки бръмбърчета, рибки и няколко пъти повърна изпитото. Накрая, след като засити жаждата си той излезе на брега, като накуцваше с левия си крак, свлече се на пясъка и спа непробудно две денонощия. Когато се събуди хвърли приготвените от стареца лекарства, защото нямаше нужда от тях.
–      Аз вече не съм онзи юноша, който някога умираше пред твоята колиба, Аешма – промълви той, и това бяха първите думи, които стареца чу от него след завръщането му. – Нямам нужда от лечение. Подземният огън изгори вътрешностите ми, Аешма, и аз не съм вече човек. Аз пих от Съсъда на Безсмъртието, и промените, които станаха с мен са повече от това, което можеш да си представиш, старче. Защото аз слязох в долния свят, говорих с неговия владетел и се върнах жив.
   Аешма гледаше със страх преобразяването на ученика си. Той както и преди седеше на рогозката и говореше спокойно и равномерно, но гласът му не беше
гласа на предишния Араск. Бумтенето на подземните барабани, воят на зурните, направени от мъртвешки кости, и кикотенето на ужасните демони ехтеше в него. Но Араск продължаваше да говори и Аешма не смееше да го прекъсне.
–      Аз се спуснах по стълбата на Храма, който някога са построили твоите предци, о Аешма. По тунела, който са прокопали дълбоко в лоното на земята, скрит в тъмната бездна за лъчите на небесните богове. Аз се изправих пред олтара на Ахриман, затворих очи, оставих там тленното си тяло и се отправих на пътешествие в Страната на Невъзвращенците. Нали пролуката, през която може да се премине се намира там, до самия олтар. И аз преминах през Черните Врати, и не се уплаших от Чакащите на Прага, защото бях защитен. И шестимата Питащи в Тъмнината напразно протягаха своите пипала към мен, защото знаех отговорите на въпросите им. Ти ме научи на това, как да им отговарям, Аешма, и аз съм ти благодарен, но сега аз съм по-мъдър от теб. И като заобиколих Стражата, аз преминах по моста над Бездната на Съдбата, който беше наистина тънък като косъм, но нито веднъж не се обърнах назад. И демоните, които живееха в дълбокото, напразно тракаха зъби с жадните си усти, защото аз прекосих моста и паднах в краката на Албастий. Аз му поднесох даровете, както ти ме научи. И Албастий ми даде три ключа от три врати, зад които на Черен Трон седи Ахриман. И аз отворих вратите, и победих тези, които пазят прохода, но в Кървавата Мъгла пред трона на Ахриман бях хванат от непознати чудовища. Те ме занесоха пред трона на Владетеля на Мъртвите и ме проснаха ничком. И тогава чух гласът, който ме зовеше изпод земята през всичките тези години, и гласът беше едновременно страшен и тъжен. И аз разговарях с него.
–      Говорил си с Ахриман? – ахна стареца.
  Араск повдигна лицето си и Аешма уплашено се отдръпна – това не беше лице, а каменна маска. Стори му се, че тази маска едва сдържа бушуващия под нея адски пламък. Сякаш не мозък имаше зад огромното високо чело на Араск, а валмо съскащи змии.
–      С Ахриман? – имитира го той. – Да твоят Ахриман е прах в сандали, този,
който спи в дълбоката мрачна бездна на долния свят. Нали след като, без да се страхувам от него, бях пропуснат по-нататък. И аз тръгнах по пустите поля на подземното царство, и дълъг беше пътят ми. И видях Велиар, създателят на всички подземни закони. И той спеше, огромен и безформен като облак, и ще се събуди едва преди края на света. И други видях, такива които не приличаха нито на едно същество от нашия свят, и говорих с тях. И ми беше казано, че трите талисмана на Древните са КАПАЛА, или Съсъд на Безсмъртието, КАМЪК, който е поставен в корона, и ЧЕРЕП, чрез който се изпраща смърт. И те са ключовете за трите свята: Капалата за Горния, Камъкът за Средния, и Черепът за Долния свят на Мъртвите. И още нещо ми беше казано, че, събрани заедно, тези талисмани могат да осъществят всяко желание, но в действителност те били създадени, за да строшат ключалките и стените на занданите, в които е затворен Мрака. Тъй като, когато аз достигнах пределите на Долната Земя, видях стената, зад която е Обиталището на Мрака.
   Аешма направи знак за прогонване на демони. Лицето му посивя. Той все повече се убеждаваше, че с него не говори Араск, а някой от влезлите в него демони.
–      Не се бой, старче! – каза Араск, като видя притеснението му и се засмя. –
Аз все още съм този ученик, на който ти така често дърпаше ушите и го биеше с пръчка. Човешката ми същност се промени, но аз не съм загубил паметта си. Нещо повече, аз придобих това, което не владее нито един човек, роден под слънцето. Тъй като аз видях Мрака, Аешма, аз го видях редом със Стената на Мъртвите!
   Лицето му изведнъж се промени – вече я нямаше каменната маска, а жив човешки лик, замръзнал в скръбна гримаса. В очите на Араск Аешма забеляза смъртна тъга и мъка, и това го уплаши повече, отколкото всички негови превъплъщения, станали с него от ученическите му години до днес.
–      Мрака – почти простена Араск. Нощта, той е прекрасен, той е съвършен!
Разбираш ли Аешма – той е съвършен! В него е всичко, и всичко в него е започнато и завършено, и няма в него никакво движение. Знаеш ли ти Аешма, колко мерзко е устроено божието царство на светлината? Има живот, но има и свят на Мъртвите, и ние цял живот се стараем да се отдалечим от тяхната врата, като сме измислили безсмъртието.
   И още по-тъжна е кончината, защото освен Древните, които владеят Даровете на Мрака, никой не може да се спре пред последния праг. А Мрака – самиян той е безсмъртие, защото в него няма живот и той е безпределен. Не може да се обясни с думи великолепието на Мрака, няма описание за строгата форма на кристалите, които излъчват черна светлина… И аз научих, Аешма, че някога Мрака е бил затворен в най-дълбокото и мрачно място на подземния свят, а заедно се него били оковани и Мъртвите Богове, които са ни повече, ни по-малко от негови слуги. Беше ми казано, че този, който събере заедно трите талисмана на Древните, ще отвори вратите на затвора и ще пусне Мрака на свобода. И даже Мъртвите Богове ще преклонят глава пред него, и той завинаги ще стане Съвладетел с Мрака, и ще управлява безкрайно, защото в Мрака няма време. И аз се заклех, че ще събера талисманите и ще стана Съвладетел с Мрака. Тогава стоях до стената, а Мрака се изтягаше в своето Обиталище, повдигаше се и ме докосваше.
   Той потръпна като опарен от разкалено желязо. И Аешма трепна заедно с него, като го гледаше и не беше по силите му да отвърне поглед от чудовищните белези.
–      И аз се върнах, пътят ми беше тежък. И Ахриман, Повелителят на Мъртвите, ме пропусна през своите владения, защото имах благоволението на Мрака. Но той поиска жертва от мен, за това, че аз единствен от смъртните, се върнах обратно. И от Кървавата Мъгла в подножието на трона му изскочи огромно куче и прегриза крака ми толкова лесно, сякаш беше кост на блатна птица. Но аз го хванах, вдигнах го над главата си и го проснах бездиханно на пода. И Албастий, който не обича Ахриман, защото със сила му отнел скиптъра на долния свят, наложи раните ми с изцеляващ балсам, и крака ми зарасна, но останах хром, защото такава беше жертвата ми за Повелителя на Мъртвите. След това аз напуснах Долната Земя и дойдох на себе си на пода в затънтено подземие на Храма. Аз се върнах от Страната на Невъзвращенците, Аешма! Не съм ли достоен да нося титлата Съвладетел на Мрака?
   Аешма изпадна в ужас, като го гледаше. С всяка клетка на изсушеното от слънцето на Червената пустиня кожа той усещаше присъствието до себе си на нещо невъобразимо страшно, чуждо и враждебно на целия разпрострял се около острова огромен свят. Сам той, служител на черния култ, видя тъмнина
още по-ужасна, от тази, пред която той се прекланяше през целия си живот. Но Араск не гледаше към него. Той беше забил поглед в тъмния силует на Храма увисналата над него кървава луна. После стана и безшумно, като огромна тръстикова котка тръгна обратно към светилището.
   Аешма разбра, че е станало непоправимото. Равновесието, внимателно опазвано хиляди години, беше нарушено. Тъмнината изхвърли от себе си чудовищна рожба, грозяща да унищожи световния ред. И той, Аешма, със своите ръце беше помогнал за това, той, нищожният жрец на забравения култ, стана акушерка, която помогна за зловещото раждане!
   С пресъхнали от страх устни той замълви заклинания. Тези съкровени слова, се предаваха от учител на ученик от много поколения, но от хилядолетията, през които съществуваше култът, никой не се беше възползвал от тях. Разрешаваше се заклинанията да се произнасят само в минути на надвиснала голяма опасност, защото такава беше молбата на Мъртвите Богове – да приберат всичко това, което са изпратили на земята. И такава молба можеше да се произнесе само веднъж.
   Всеки, който искаше да стане поклонник на Мъртвите Богове, години наред се тренираше в това, щото без запъване да повтаря сложните формули само в няколко секунди. Аешма произнесе Заклинанието полугласно, без да променя израза на лицето си. Но още не беше успял да завърши, когато върху него падна, изкривената от огромната луна, черна сянка на Араск.
   И Араск се разсмя, и ужасен беше смехът му. Но Аешма не трепна. Той повдигна поглед и спокойно довърши Заклинанието, като гледаше в нечовешките очи на този, който някога беше негов ученик.
–      Защо ти трябваше това, старче? – със спокоен, монотонен глас попита Араск, внезапно, прекъсвайки смеха си. – Не е по силите ти да изпратиш искане до Мрака, а Мъртвите Богове, които ти призоваваш, са не повече от Негови нищожни слуги. Ти добре започна, Аешма, но се уплаши и отстъпи пред най-важното изпитание. Ти никога няма да влезеш в царството на Мрака, старче, в моето царство!
   Той вдигна ръка и лунната светлина заструи по нея, обливайки я в нещо подобно на бляскава, бронирана ръкавица.
–      Ти ме обучаваше, и се стараеше да бъдеш добър с мен. Аз няма да те
докосна, старче. Но аз не оставям свидетели. Затова с дадената ми власт аз ще изтрия пентаграмата, която ти пазиш в течение на много години в тайното убежище на Храма. Ти ще отидеш при Ахриман, старче, но този, който те съпровожда в Далечната Земя няма да бъде от най-лошите.
–      Манул! – гръмогласно изкрещя той, и гъвкавата малка фигурка, чула името си, веднага изникна от мрака.
   Аешма подскочи в ужас. Да, това беше Манул, пухкавия му мъркащ любимец, който в студените вечери лягаше на гърдите му и стопляше изстиващата му старческа кръв. Но какво беше станало с него? В жълтите му очи играеха кървавите отблясъци на зависналата над острова луна, малките остри зъби блестяха под хищно настръхналите му дълги мустаци. Набитото му тяло беше извито като дъга, а пухкавата опашка стърчеше предупредително. Манул бавно се придвижваше към стареца, но нещо все още му пречеше да скочи и в мъртва хватка да се впие в сбръчканото гърло и да пие пенеща се кръв… И Араск отново зловещо се изхили.
–      Манул! Аз ти давам властта на Мрака! Той е твой, твой до последна капка кръв, а след това си свободен. Свободен завинаги!
–      Недей Мануле – прошепна стареца, но шепотът му потъна в кикотенето на Араск. Див нечовешки писък, като памук потъна в мекия сумрак на блатото.
   Без да се обръща Араск тръгна към мястото, където го очакваше лодката. Изпълнен с честолюбиви планове стъпи той на тази земя. Прекрачи като човек. Но сега беше само едно остро заточено оръжие, насочено срещу това, което бяха създали Предците.