От самото си раждане заживях в една враждебна среда. Но корените, които ми дадоха живот, се оказаха яки и жилави.

В Казармата имах лукса да притежавам очевидна цел. Крайният и резултат беше прост – оцеляване. Когато силните на деня полагаха най-големи усилия да ме сломят, а другите – да ме убият, аз не трябваше да агонизирам над това, колко сложна е целта на живота ми. 

Въпреки че Тя – целта – не беше сложна, това не означаваше, че е лесно достижима. Много пъти съм стоял мъчително близо до смъртта.

Чрез пълно насочване на вниманието върху крайната цел – оцеляване – до болка осъзнах как трябва да я постигам. Научих се как да оцелявам.

Едно от първите неща, които разбрах за оцеляването, е, че не винаги „враговете“ излагаха на опасност живота ми. По-често това бяха „съюзниците ми“. Много пъти съм бил изправян пред опасности от собствените си командири, които ме изпращаха на бойното поле, ограничен от нелогични правила за водене на бойни действия, остаряла тактика и ненадеждно оборудване. 

Това ми даде да разбера, че най-добрият начин за оцеляване за мене е да водя свои собствени битки по свой начин. Затова намерих всичко, което бе по силите ми – да поема командването на отделна бойна единица.

След като получих свои бойни подразделения бях освободен от скованите правила и политиката, създадени да водят „масата“ военни. Намирах начини да се освобождавам и от необходимостта да работя под командването на некомпетентни командири. Получавах възможността да се бия като воин. За награда имах възможността да поемам отговорност, да показвам инициатива и да правя всичко необходимо, за да оцелявам и успявам.

Когато командвах група, изоставих старото мислене и водех отпред като насилвах момчетата си жестоко по време на занятия и учения. Претворявах ги по свой собствен „воински образ и подобие“ и се отнасях еднакво с всеки – като с последен страхливец – докато докажеха себе си. Така мъжете от групите ми се научиха да тласкат себе си отвъд болката и страха и да насочват вниманието си само върху резултатите. Защото заедно осъзнахме, че страхът е това, което не сме. Страхът е лъжливо свидетелство, което изглежда реално. Страхът е противоположността на любовта, която запомних да струи от добрите очи на иконата в черквата, любовта като реалност, помагаща ни да познаем от своя опит истинската си свободна същност.

Аз осъзнах мрака, в който живях, но не го съдя. Придобих достатъчно смелост, за да вкуся страданието, да гледам открито на страховете си и да се уча от трудностите.

Работейки в рамките на Системата, се опитвах да я променя – разкривах проблемите, за да претворя в живота собствените си мечти.

P.S. Ще цитирам едно изказване на генерал Косев*, който е бил командващ 3-та армия в състава, на която бе и 24-та танкова бригада (Айтос): “Ние можехме да удържим турската армия на Сакар планина и възвишенията около Бургас – Ямбол – Грудово. Руснаците искаха от нас да ги задържим до седем денонощия, докато пристигнат и развърнат войските си. Освен това разработвахме и резервни разчети да ги допуснем най-много до Стара планина, ако се наложи. Оттам не биваше да отстъпваме повече. Но това бе краен вариант. През 60-те и 70-те години имахме силна и добре подготвена войска, която достигаше 156 000 души. Само пехотата ни бе с численост 126 000 души с 2270 танка, 2232 БТР и бронирани бойни машини, 3454 оръдия и минохвъргачки. Въздушните ни войски пък наброяваха 22 000 души с 460 самолета и вертолета. Във ВМС служеха 8500 моряци на 125 кораба и 4 подводници. Но най-голямото ни предимство бяха ракетните войски, каквито нямаха нито Турция, нито Гърция. Разполагахме със 100 пускови установки за тактически ракети „Луна-М“ с далекобойност 120 км и с установки за оперативно-тактичеки ракети „Скъд“ и СС-23, които имаха далекобойност съответно 300 км и 400 км. Те стигаха до Анкара, Истанбул, Атина и Белград. Аз направих единствения реален пуск със „Скъд“ на полигона на съветската армия в Казахстан. После ходих специално в Москва да се моля и да искам разрешение да направим такъв пуск и в България. Руснаците ни разрешиха и изстреляхме ракета „Скъд“ от местността Ясна поляна, северно от Звездец. “

*Кирил Косев – роден е на 27 май 1919 година в град Сибиу, Румъния (умира на 9 март 2016 г). Семейството му се преселва в България и живее в с. Долна Оряховица, община Горна Оряховица. Член на РМС от 1934, а от 1937 и на БКП. От 1942 до 1943 е член на ОК на БКП в Горна Оряховица. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. От юни 1943 е партизанин и командир на Горнооряховския партизански отряд, а от април 1944 е заместник-командир на Тринадесета Русенска въстаническа оперативна зона. Осъден на смърт по ЗЗД от Плевенския областен военен съд на 17 септември 1943 г. в името на Симеон Втори “заради създаването на поделения на забранената от закона Българска комунистическа партия (БКП)”. След 9 септември 1944 г. е в Българската армия. Участник е в Отечествената война (1944-1945 г.) като помощник-командир на тридесет и трети пехотен свищовски полк. След завръщане от войната по настояване на военния министър Георги Дамянов остава в армията. Иска да завърши висше образование по някои обществени науки, но му е предложена служба в Разузнавателния отдел (РО) на Щаба на войската от неговия началник полк. Александър Починков. Така не по свое желание подполковник Кирил Косев служи в отделението за вътрешно разузнаване РО-2 като началник на секция Б-4 от 1944 до септември 1947 г. На 27 юли 1946г. е арестуван подполковник Стоян Златев, адютанта на министъра на войната Дамян Велчев, по подозрение в участие във военна конспирация. Няколко дни по-късно подп. Златев е открит мъртъв в ареста на РО-2, където разпитите води Кирил Косев. Смъртта на подполковник Стоян Златев е разследвана лично от министър Дамян Велчев, който прави изненадващо посещение в следствения арест на РО-2 придружен от лекар. Дейността на Кирил Косев в Разузнавателния отдел (РО) на армията е най-спорният и неясен период в кариерата му. Времето, в което РО-2 съществува и функциите, които той изпълнява в него, са причина за поляризирани и крайни оценки на личността му. През 1947 г. РО-2 е закрито и началникът на Генералния щаб (ГЩ) на БНА ген.-полк. Иван Бъчваров изпраща Кирил Косев да учи във Военна академия “Фрунзе” в Москва. След 2 г. когато се връща, началникът на разузнаването на БНА ген. Петър Вранчев е задържан и обявен за “враг с партиен билет”. В края на 1949 г. е арестуван и Кирил Косев. Обявен е не само за “враг с партиен билет”, но и за агент на Никола Гешев и шпионин на Югославия и Англия. Задържан е в МНО и там го разпитват служители на ДС към МВР. Ген. Бъчваров не разрешава да го пратят в ДС. Изключен е от БКП и е отстранен от работа. След смъртта на Сталин през 1953 г. Георги Дамянов, Председател на Президиума на Народното събрание на НРБ (по-късно – Държавен съвет) и на комисията по разследване на “врага с партиен билет”, през лятото на 1953 г. обявява, че всички обвинения против Кирил Косев са неверни и злонамерени и той е възстановен за член на БКП, а през 1954 г. е върнат на работа в армията. През 1955 година става началник-щаб, а между 1960 и 1966 г. командващ Трета армия. В периода 1966-1971 година е заместник-министър на отбраната по бойната подготовка. Като такъв през 1969 г. предлага на тогавашния министър на народната отбрана генерал Добри Джуров да се извърши пуск у нас на оперативно-тактически ракети (ОТР) СС Скъд (Skud). Той разрешава. Ген. Косев организира и ръководи пуска от бойно учение. В него освен бригадата ОТР, участват и поделения на Трета армия, ВМС и ВВС. Пускът се осъществява от района на Ясна поляна в Странджа планина, северно от с. Звездец. Целите са северно от Балчик. Полетът на ракетата е дълъг 185 км и минава изцяло над морето. Пускът минава успешно. Съветската военна делегация, която наблюдава учението, дава висока оценка. Това е единственият пуск на ОТР във Варшавския договор извън СССР. Скоро обаче министърът на отбраната на СССР издава заповед, с която забранява пускове на ракети извън СССР. От тогава за всички стрелби трябва да се пътува до полигона “Капустин Яр” в Казахстан. По-късно ген.-полк. Кирил Косев е назначен за Началник на Главно политическо управление на народната армия (Гл ПУНА)[4]. Известен е с критичното си отношение към режима на Тодор Живков. Затова опитите да го уволнят не престават. Във втората половина на 60-те години началникът на управление “Кадри” към МНО ген. Михаил Цонев внася писмо в Колегиума на МНО, че “Ген. Косев е здравословно негоден за служба в БНА”. Писмото е подписано от лекари, които не са го преглеждали и дори не го познават. Кирил Косев представя писмото на Централната лекарска комисия, която отсъжда, че то е невярно и не е уважено. Генeрал Стоян Гърков, заместник на ген. Кирил Косев, написва писмо до Политбюро на ЦК на БКП “за антипартийната дейност на началника на Гл ПУНА ген.-полк. Кирил Косев”. Политбюро чрез нарочна комисия разследва обвинението и доказва, че то е невярно. Ген. Гърков е уволнен от БНА, но ген. Велко Палин, завеждащ Военно-административния отдел на ЦК, го възстановява и праща за военен аташе в Чехословакия. Подобни случаи има поне 8. И всеки път е викан от Тодор Живков, защото се оплакват на него. Той го предупреждава да внимава, че вече му се натрупва. Народен представител е в периода 1966-1986 година. Със съдействието на Института по военна история към Министерството на отбраната (МНО) издава военно-исторически трудове, посветени на Балканската и Междусъюзническата война: „Подбудите“, С., 1980 и „Подвигът. 1912-1913“, С. 1986. Преиздаването на трудовете преди да бъде изчерпано първото издание е причина за отрицателна оценка на служебното му положение от министъра на отбраната. На 5 януари 1984 г. е уволнен от Българската народна армия по един запомнящ се начин, по предложение на министъра армейски генерал Добри Джуров, със звание генерал-полковник. Повод за това е връщане от командировка в Мозамбик през Париж. Приема предложението на Тодор Живков за Началник на сектор в ЦК на БКП. След това Джуров му дава срок от 30 минути да напусне Министерството, иначе ще бъде арестуван. През 1992 г. по време на управлението на СДС за трети път е обвинен по политически причини и президентът Желю Желев подписва Указ № 109, с който му отнема генералското звание (но не го лишава от него) и го разжалва във военно звание “редник”. В указа, за който Кирил Косев научава от вестниците, е посочено, че “за деяния, граничещи с престъпления в МО и МВР, се отнемат генералските звания на ген. Косев от МО и на генералите Кумбилиев и Тончев от МВР”. Указът се оказва незаконен поради доказателства. Парадоксалното е, че посочените членове и алинеи на Конституцията и закона не дават право на президента да отнема военно звание. Защото по действащия тогава Наказателен кодекс “наказанието «лишаване от военно звание» може да бъде наложено само при осъдени за тежки престъпления”. Същият закон определя: “Тежко престъпление е това, за което по закон е предвидено наказанието «лишаване от свобода за повече от 5 г.» или «смърт».” А ген. Косев не е нито съден, нито разследван. Освен това наказание “отнемане на военно звание” няма, има “лишаване от военно звание”. Сбъркан е и терминът. Тогава в защита на Кирил Косев се изказва Петър Велинов, първият правен съветник на тогавашния премиер Филип Димитров. Въпреки това Ф. Димитров предава на президента проектоуказа и уволнява Велинов. Кирил Косев обжалва указа неведнъж, но без резултат. По времето на кабинета Виденов вътрешният министър Любомир Начев в доклад до премиера прави отрицателна оценка на Указ № 109 като незаконосъобразен и предлага президентът да го отмени. Военният министър Николай Свинаров от кабинета Сакскобургготски, който е и известен адвокат, също се изказва отрицателно за указа. Но както Петър Стоянов, така и Георги Първанов не поправят грешката. На 18.09.2012 г. е награден с плакет и грамота като най-дълго командващ Трета армия по случай 100-годишнината от създаването ѝ на тържество в Сливен от кмета на града Кольо Милев, който също е генерал от резерва. Награждаван е с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас през Втората световна война.