Император Гао Цзу кипеше, а бойната колесница под краката му се люлееше като кораб в морето. Вече дни наред нямаше вести от генерал Ван И командир на челния му отряд.

Всичко започна преди година. Той назначи за управител на областта Дай генерал Хан Син. Новият управител още не бе успял да поеме истински властта в ръцете си, когато столицата на Маи бе обсадена от хуните и комендантът ù генерал Хан Син се предаде без бой и премина на страната на врага.

Това преля чашата. Младият кан на хуните не само се разправи с техните съюзници дунху и юечжите, но и си върна старите области, които император Цин Шъхуан бе заграбил от тях. Сега с овладяването на пограничната област, пътят им към Чанан бе открит. Затова той нареди незабавна мобилизация. Междувременно изпрати посланици да водят преговори като половината от тях бяха военни съгледвачи.

Когато се върнаха те доложиха, че по пътя на отиване и на връщане са срещнали само малки военни отряди предимно от стари вòини, стар изпосталял добитък, стари, болни и сакати коне. Самият кан на хуните бил на поход далеч на север и вниманието му било съсредоточено към подчиняването и приобщаването към хунската държава на все нови и нови племена.

Тогава разбра, че моментът е настъпил и се закле да прогони хуните обратно в пустинята или напълно да ги изтреби.

Сега армията маршируваше напред към хълмовете. Гледката на блестящите редици неизменно повдигаше духа му. Всъщност нахлуването на диваците беше добре дошло за него. Почти десет години бе подчинявал могъщи и по-незначителни претенденти за властта, и когато отново надигнаха глави, врагът се бе спуснал от север и ги беше принудил да изберат верността пред препирните и дребнавите междуособици.

Назад в колоната вървяха и двадесет хиляди камили, натоварени с провизиите на цялата войска. Бяха два пъти по-бавни от конете, но можеха да носят огромни тежести. Останалата част от войската се придвижваше пеша, а императорът и най-висшите командири пътуваха в удобства.

Гао Цзу отново се сети за конниците на предния отряд и се помъчи да не позволи на гнева си да развали хубавата утрин.

Императорът дръпна поводите, когато пред него се разкри широката долина. Виещият вятър вдигаше прахта през пустотата, а от другата страна на реката подскачаха и крещяха лешояди. Гао Цзу изсумтя при гледката, смушка коня си и препусна надолу. Генерал Чжан Лян водеше ветераните от гражданската война, а хората на генерал Хуан Вън бяха смесица от ветерани и младоци от южните провинции. Гледаха с широко отворени очи, докато не се наложи по-старите да смушкат най-втрещените в ребрата с дръжките на мечовете си.

Триста хиляди следваха императора на Поднебесната империя – двеста и осемдесет хиляди в строя и двадесет хиляди в обоза.

Хапливият зимен вятър брулеше лицата им, а вдигащият се прах се стоварваше върху редиците като предвестник на идващия сняг. Реката се падаше от лявата страна на Гао Цзу – единственият източник на живот в тази безплодна земя. Приближи бойното поле и видя стъпкани знамена, а в далечината хората бягаха от граничното градче към крепостта от другата страна на реката.

Императорът не спря и препусна право към птиците, разгонвайки гарвани и лешояди, които гневно закрещяха и закръжиха над хората и конете.

Двама конници бяха останали от тази страна на реката и бяха замръзнали като статуи. Генерал Лю Цзя ги бе оставил да водят императора в планината, но те побледняха от напрежение при вида на огромната войска, която изпълваше широката клисура. Заобиколени от птици, двамата решиха единодушно, че няма да е зле да се спешат и да се проснат на земята. Императора забеляза движението им и насочи коня си към тях, следван от генералите Чжан Лян и Хуан Вън.

Гао Цзу се спеши. Показа гнева си само, когато един гарван прелетя твърде близо до него и той го удари свирепо, запращайки го надалеч. Много от лешоядите бяха тъй преяли, че не можеха да излетят и подскачаха от тяло на тяло, разперили заплашително криле и клюнове.

Императорът не погледна към труповете, освен да прецени броя им. Видяното не му хареса. Застана над двамата съгледвачи, усещайки как търпението му кипв, въпреки студа.

– Ставайте и докладвайте – изръмжа той.

Двамата скочиха на крака и застанаха, сякаш ги очакваше екзекуция. Никой не знаеше как самият император ще реагира на поражение.

– Генерал Ван И тръгна след врага в планините, господарю. Каза, че ще остави и други, които да ви отведат при него.

– Още ли поддържате връзка? – попита Гао Цзу.

Двамата кимнаха. Губеха се ценни вòини, но практиката да се разполага верига от едно място на друго не беше нещо ново. Между съгледвачите имаше само пет километра и те можеха да предават информация на двадесет пъти по-голямо разстояние за съвсем кратко време.

– Имаше лъжливи следи, господарю, но разузнавачите претърсват всяка долина – каза единият съгледвач.  Засега нямам вест, че са ги открили.

Гао Цзу изруга и двамата се вцепениха от ужас.

– Как можете да изпуснете десет хиляди души?

Никой от съгледвачите не бе сигурен дали въпросът изисква отговор и двамата се спогледаха отчаяно. На лицата им се изписа облекчение, когато генерал Хуан Вън приближи към императора, оглеждаайки бойното поле с опитно око. Наред с разположените каменни блокове, които осуетяваха атаката, той не пропусна и траншеите, в някои от които все още лежаха мъртви вòини и коне.

Дървените бариери бяха разбити или съборени, но все още се виждаха ръждиви петна засъхнала кръв. Двадесет тела в хунски доспехи лежаха на жалки купчинки и птици и кучета късаха от плътта им. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно и Гао Цзу едва успяваше да овладее негодуванието си. Хуните бяха укрепили позициите си, сякаш се намираха в град. Ван И се бе опитал да пробие защитата им със сила, вместо да спре и да чака, докато гладът не започне да ги мори. Хвърли поглед към зимното слънце. Жаждата щеше да ги убие още по-рано, каквито и запаси от вода да имаха. Атаката срещу подобна позиция бе безрасъдство, макар да предполагаше, че самият той би сторил същото. Явно острият ум беше изневерил на генерала. Императорът се намръщи, когато се обърна към Хуан Вън и прочете същите мисли на мрачното му лице.

– Обсъди слабостите на стратегията с щаба, след като направим лагер, генерале – каза той.  Хунският военачалник е трябвало да бъде унищожен тук. Сега трябва да го преследваме.

Отново се обърна към съгледвачите, които стояха и преглъщаха нервно.

– Тук няма за гледане нищо, което да ми хареса. Покажете ми пътя към предния отряд и следващия съгледвач по веригата.

Двамата се поклониха и императорът тръгна след тях, следван от огромната армия, подредена в идеални редици. Прекосиха долината и влязоха в тясна клисура, почти невидима в кафявите скали.

Конете едва се провираха през нея.

Мина цяла седмица, преди да настигнат предния отряд на генерал Ван И. През това време императорът не бе позволил на хората си да спрат достатъчно дълго, за да приготвят храна, дори и да можеха да намерят дърва за огън. Планините в този район изглеждаха лишени от живот. Когато попадаха на някое изсъхнало дърво, вòините го отсичаха и го връзваха за резервни коне, за да го използват по-късно.

Следваха веригата съгледвачи на Ван И. Армията навлизаше все по-навътре и по-навътре в лабиринта от клисури и долини. Понякога склоновете ставаха толкова стръмни, че едва успяваха да се задържат на седлата. Трябваше да се откажат от по-нататъшното придвижване на бойните колесници. Тук следи не оставаха. Едва сега императорът си даде сметка за трудността на задачата, пред която се беше изправил командирът на предния отряд. Трудно им беше дори да определят посоката, особено нощем, но съгледвачите знаеха пътя и напредваха бързо. Когато настигнаха вòините от последните редици на отряда, Гао Цзу взе със себе си генерал Хуан Вън и препуснаха към челните редици. Откриха генерала на сутринта на осмия ден на брега на едно езеро с горчива вода, заобиколено от извисяващи се върхове.

Погрижи се да стисне ръката на генерала и да покаже на хората, че не му е ядосан заради поражението.

– Близо ли си? – попита той без встъпителни думи.

Генерал Ван И усети натрупания гняв в императора и трепна. Предпочете да не се обяснява – изобщо не се съмняваше, че императорът ще го порицае, пред целия щаб.

– Три фалшиви следи водят на изток, ваше величество, но основните сили вървят на север, сигурен съм.

Генералът му показа парче конска фъшкия и я раздели на две с ръце. – Още е влажна. Намираме се на не повече от един ден път зад тях.

– Но въпреки това сме спрели – вдигна вежди императорът.

– Водата ми свърши, ваше величество. Езерото е солено и не ни върши работа.

Императорът незабавно даде заповед, без да погледне как докарват първите мехове. Камилите се приближиха и животните ги засмукаха, сякаш не са се отделяли от цицките на майките си.

Някакво движение привлече вниманието на императора и той присви очи към слънцето. Не един далечен връх видя човек да размахва знаме над главата си. Погледна невярващо към генерал Ван И.

– Това пък какво е?

– Врагът – мрачно отвърна генералът – През цялото време ни наблюдават.

– Прати едно у добри катерачи да ги убият – каза императорът като се насили да запази спокойствие.

– Избират такива места, че и сам човек може да ги защитава.

Движим се твърде бързо, за да губим време да се занимаваме с тях.

– Да не би хунските шамани да са ти направили магия, генерале? – попита язвително Гао Цзу.

Отново се наложи да положи усилия, за да се овладее.

– Това са очите на Богатур. Пусни още хора напред да ги свалят със стрели веднага щом ги открият. Ако врагът е сляп, ще го намерим по-лесно.

Багатур багаинът Бузан се взираше в далечината. Сигналният флаг се издигна и спусна два пъти.

– Най-сетне и самият дракон влезе в играта! – рече той.

Тръпка на задоволство стопли диафрагмата му. Беше изпълнил задачата, поставена му от Богатур. Елитът на Поднебесната империя бе вкаран в лабиринта на планинските възвишения.

– Колко са? – попита стоящият до него Докум.

Не знаеше предварителната уговорка за сигналите и затова Бузан не го упрекна.

– Заедно с тези, които натупахме общо двеста хиляди вòини са излезли на лов. Сега ще се движат още по-бързо.

В продължение на дванадесет дни бяха водили ханците в слепи, сухи каньони и фалшиви следи, изгубвайки съвсем малко хора. Усмихна се на Докум, който стоеше неотлъчно до него. Беше уморен и краката го боляха. Бе изминал много километри този ден, а ето че императорът беше дошъл. Време бе да препусне, бързо и далеч на север.

Гао Цзу не намираше слабости в начина, по който Ван И придвижваше войската през лабиринта от проходи. Той имаше хора във всички посоки, свързани с военачалниците като нишки на деликатна паяжина, разтеглена върху хълмовете. След като овладяха основните положения, грешките бяха малко и откакто пристигна императорът, бяха избегнали два слепи каньона и една лъжлива следа, която щеше да ги отклони на десет километра от пътя им.

Императорът започваше да изпитва неохотно уважение към водача на хуните. За да ускорят още повече темпото Гао Цзу заповяда да изоставят бавния обоз. Така напредваха по-бързо през теснините между пропасти и каменопади. И започнаха да се натъкват на истинска следа, каквато оставяше всяка голяма сила от хора и коне. Конските изпражнения се срещаха наред с човешките.

Екстрементите ставаха все по-свежи с всеки следващ ден и всички усещаха, че приближават врага. В присъствието на Императора на Поднебесната империя жадуваха да отмъстят за поражението край пограничната крепост.

Един след друг цзюните продължаваха упорито напред докато стигнаха края на планинския масив. Пред тях се откри широко поле обградено околовръст с планински вериги.

Гао Цзу яздеше с военачалниците начело на войската и беше сред първите, усетили как каменистата земя се сменя с отъпкана почва и изсъхнала трева. Той бе пришпорвал здраво войската ви в продължение на повече от месец и вòините бяха уморени и отслабнали – оскъдните дажби поради отдалечеността на обоза едва ги поддържаха, а зимата вече предевяваше правата си.