Зимата, която настъпи след идването на власт на Богатур се оказа неимоверно сурова. Студове и обилни снеговалежи докараха неизвестно откъде глутници вълци, които нанесоха големи загуби на стадата от едър и дребен добитък. Тайствена и нечувано скоротечна болест се прокрадна около обиталищата – още от сутринта напълно здрав човек започваше да чувства изведнъж неразположение, кожата му се покриваше с червени петна, губеше съзнание и до вечерта умираше. Разбойническите набези на юечжите и дунху зачестиха.

Всички тези беди по един или друг начин бяха свързвани с кървавите разправи на младия кан с близките му. Той заповяда да обезглавят цинката Ван Ди и малолетния ù син. В обиталищата тръгнаха упорити слухове, че Богатур е докарал гнева на Тангра над главите им.

Родовете се разделиха на три групи: Булгар, Лабас и още пет-шест юк боила решително стояха зад Богатур. Вторият човек от рода на Сандилх, който не криеше враждата си към новия кан, възглави втората група. Юк боилът Атал от знатния род хинур обедини колебаещите се.

Зимата преминаваше в грижи и тревоги. Булгар, който след смъртта на Сандилх стана Главен съдия, Лабас и още няколко верни на кана хора яздеха по обиталищата, за да уговарят, убеждават, а понякога и със заплахи да привлекат на своя страна останалите юк боили. Особено деен в това отношение беше Лабас – той даже няколко пъти посещава шатрите на юк боила Хетег, който замени Сандилх, но до съществени резултати не се стигна. И ако поддържниците на Лабас считаха, че младият кан е единствения човек, който е способен да върне на хуните предишната мощ, а заедно с нея и загубените земи, то противниците, които също не седяха без работа, се опираха на това, че Богатур е кръвожаден, коварен и може би е загубил разсъдъка си.

Самият Богатур разделяше времето си между Бугур, където бяха майка му, жена му и сина му Ирнак и шатрата си в долината на река Орхон.

Това брожение продължи до средата на зимата, когато неочаквано пристигнаха посланици от вожда на дунху.

За срещата Богатур покани всички юк боили, които се намираха в този момент в табора.

Както обикновено канът седеше на издигнатия си трон вляво от входа с лице на изток. Мястото до лявата му ръка бе заел Лабас, а отдясно седеше калутаркан Улат. Останалите бяха насядали кой където желае, тъй като това не беше Голям Съвет, при който местата се заемаха по старшинство.

В очакване на посланиците цареше мълчание. Юк боилите – възрастни хора, привикнали да заповядват, да водят големи бойни части в не една битка – сега в присъствието на този млад, рано побелял кан, се чувстваха неудобно – сякаш ги побиваха студени тръпки. Богатур седеше спокойно, като от време на време хвърляше втренчен поглед към някой от присъстващите и тогава той бързаше да отмести поглед. Както винаги спокоен и весел беше само Лабас, свой човек в табора, храбрец и любимец на всички.

Юк боилите нетърпеливо се покашляха, хвърляйки погледи към цветната, вълнена завеса, закриваща входа на шатрата. Зад дебелата плъстена стена метеше виелица, но тук в шатрата беше тихо и топло. Шарените килими бяха подредени, така че в центъра оставаше чист земен кръг, където бе поставен голям бронзов триножник, в който гореше тезек , без да изпуска дим.

Влезе разпоредителят на тържествата в канската шатра, поклони се и съобщи за пристигането на посланиците. Богатур кимна. Разпоредителят с две ръце тържествено отмахна встрани завесата и мигновено до входа израстнаха сякаш от снега дама въоръжени стражника. Зад тях бавно и тържествено, с достойнство, влязоха посланиците – трима души в широки лисичи шуби – спряха се, оглеждайки кана и събралите се юк боили.

– Велики кане! – прозвуча ясният глас на разпоредитля. – Посланици от вожда на племето дунху молят да бъдат изслушани.

– Нека говорят! – разреши Богатур.

– Великият кан ви слуша! – предаде разпоредителят.

Напред излезе висок масивен мъж на средна възраст с румено лице, черни мустаци и свирепо изражение.

– Могъщият вожд на племето дунху приветства вас, млади кане, и ви желае здраве и богатство, на вас и на вашия народ – надменно заговори той, криейки иронична усмивка в четинестите си мустаци. – Вождът на дунху дочу за смъртта на баща ти, кан Дорбар, и споделя твоята синовна скръб.

При тези думи из шатрата се понесе глух ропот, а почервенелият от яд кана таркан Лабас се хвана за палаша. Богатур запази самообладание.

– Вождът на дунху – продължи през това време посланика, – ти напомня, че между него и кан Дорбар съществува договор за мир, който твоят баща потвърждаваше нееднократно. Вождът на дунху пита: съгласен ли си ти, вече като кан, да потвърдиш този договор?

Посланикът млъкна очаквателно.

– Готов съм да потвърдя договора – безстрасно каза Богатур. – Говори по-нататък.

– На младия кан е известно – посланикът стана още по-надменен и на лицето му се изписа иронична усмивка, – че хуните преди няколко години, като признаха силата и върховенството на дунху се задължиха всяка година да изпращат дарове на нашия вожд. Понеже нашият вожд не е получил нищо от тебе и се съмнява в искреността на твоето приятелство, то той би желал, да му изпратиш най-ценното, което имаш.

Юк боилите седяха, несмеейки да повдигнат очи от срам и в главата на всеки един от тях туптеше една и съща мисъл: „О, Тангра! Докога ще търпим този позор?”

Тягостното мълчание беше нарушено от спокойния глас на Богатур:

– Най-ценното за мен, това са моите вòини, а той как мисли?

– Вòини имаме достатъчно – високомерно отвърна посланикът. – Кане, ти имаш кон, който се поти с кървава пот и за един ден може да измине хиляда ли. Вождът на дунху иска да го има в своя табун. Аз казах всичко!

Без да гледа посланика Богатур, направи знак на разпоредителя и той високо обяви:

– Великият кан изслуша посланиците и той ги освобождава! Отговор ще получат утре!

Посланиците с гордо вдигнати глави последваха разпоредитля.

В шатрата някое време цари гробна тишина – после отначало тихо, а след това се надигна глух ропот. Юк боилите, тези винаги сдържани, преизпълнени с достойнство хора, скочиха на крака и заговориха един през друг:

– За какви се мислят тези крастави, степни кучета?!

– Нечувано, обидно…

– Това не се търпи!

– Те ни предизвикват на война!

– И ще я получат, кълна се в Тангра! – могъщият глас на Лабас прекрати гълчавата.  Велики кане, само заповядай и след пет дни моят отряд ще се яви пред теб!

Канът мълчеше, търпеливо изчаквайки да се успокоят страстите.

– Средищния отряд на кана, десния отряд на багатур багаина Сивин, левия отряд на багатур багаина Бузан, отрядя на боила таркан Булгар, юк боила Бабаджи, юк боила Сабин, делово пресмяташе Лабас, като сгъваше пръсти. Юк боила Хетег може да не броим, но с юк боила Атал ще поговоря пак…

Юк боилите, които се бяха разделили на групички, спореха и размахваха заканително ръце. В шатрата се настани истински боен дух. И в това време, някъде от далечния ъгъл се разнесе дрезгавият глас на Булгар:

– Не забравяйте: намираме се на Съвет в шатрата на кана!

Всички млъкнаха. Мърморейки полугласно те отново заеха местата си.

– Юк боили! – неочаквано приятелски прозвуча гласът на Богатур. – Приканвам ви спокойно и без да бързаме да обсъдим исканията на дунху.  Какво искаше да кажеш, кане таркан Лабас?

Разсъдливостта, която Лабас бе наследил от майка си от племето Боян взе връх над хунската му разпаленост.

– Велики кане, юк боили! – без да бърза започна той.  Искането на дунху – това е наглост. Конят на кана е свещен, той е от породата на небесните коне, които са яздили нашите предци и затова трябва да се пази. С такива коне всяка победа ни е в кърпа вързана. Това е известно на всички. Затова аз казвам, че дунху само могат да се надяват, че желанията им ще бъдат изпълнени. Те чисто и просто си търсят повод да си изкарат боя. Аз предлагам да задържим посланиците и да нападнем дунху, защото те не очакват това от нас сега.

– Х-ъм, не очакват… – обади се Булгар. – Ами, ако точно това искат?

– В разгара на зимата, през заснежената степ? – рече Лабас и недоверчиво се усмихна.  Не, боил таркан Булгар, истинска война през това време на годината те, разбира се, не чакат. Но внезапността ще бъде нашето предимство.

– А ако е така? – настояваше боил тарканът.

Лабас поклати глава и като се обърна към кана заключи:

– Аз казах!

– Така! – отсече Богатур и кимна.  Да чуем какво мисли юк боил Сабин.

Всички знаеха юк боила Сабин от рода агачир, като дълновиден и хитър човек. Той дълго се колеба, преди да застане на страната на младия кан. Неговото неотдавнашно решение да подкрепи Богатур изненада мнозина юк боили и ги накара да се замислят. „Изглежда синеокият, побелял побъркан, не е това, за което говорят за него, щом хитрата лисица Сабин е застанал зад него”, се говореше из шатрите.

– Велики кане! – солидно, с достойнство започна юк боил Сабин. – Възможно е благородният кана таркан Лабас да е прав и дунху да търсят предлог за война. Но има и друго: като се домогват до непостижимото, те искат да разберат сила или слабост ще покаже младият кан. Затова не трябва да им се дава коня…

– Правилно! – единодушно го подкрепиха юк боилите. – Няма да го дадем! Никога!. Да ги смажем!

– Ако дунху тръгнат срещу нас – продължи Сабин, – то ще е не по-рано от началото на следващото лято. Така че имаме достатъчно време да се подготвим и да ги посрещнем подобаващо!

Мненията на юк боилите се разделиха. Едни, начело с кана таркана, бяха за незабавно нападение. Други предлагаха да се почака до пролетта и тогава или да се посрещнат враговете на границата или да се нахлуе в тяхната територия.

Богатур се размърда на мястото си. На трона на баща си се чувстваше като младо орле в старото, родно гнездо. Привидно уж беше същото, но не беше така. Тялото му бе пораснало и облегалките го стягаха. Краката му бяха здрави и силни с яки закривени нокти и когато се разтъпчеше някои от сплетените клонки не издържаха и се пречупваха, други се огъваха и аха да го съборят от гнездото. А крилете му все още не бяха укрепнали, за да го понесат към висините или той сам не вярваше, че може да им се довери. Засега можеше да се довери само на орловия си поглед. От него не убягваше нищо – от движението на най-малката буболечка, до притеснението на дебелия юк боил застанал до Булгар…

– Юк боили! – прекъсна той проточилия се спор. – Достатъчно, всичко разбрах. Има ли някой да каже нещо друго?

И тук за изненада на всички стана дебелият юк боил Бабаджи. В не една битка той се бе проявявал като разумен и храбър военачалник, но изпитваше с нищо необясним панически страх от младия кан. И въпреки че веднага след Булгар взе страната на Богатур, то в табора идваше с нежелание. Ако Богатур случайно задържеше погледа си към него, Бабаджи побледняваше, обливаше го студена пот и той бързаше да се скрие зад нечий гръб. „Не мога да го погледна в очите”, сподели той веднъж с Булгар. „Струва ми се, че погледът му стига чак до сърцето ми. Че чете мислите ми!”

– Велики к-кане! – раздаде се тъничкият, заекващ глас на Бабаджи. – Аз искам да кажа нещо п-по-различно.

Всички с учудване впериха погледи в мълчащия досега глава на рода бик. Дебелакът се закашля, прекара длан по запотеното си лице, наклони се към Булгар, сякаш търсеше опора в него и изтърси:

– Аз мисля… ъ-ъ…, че м-може да дадем коня!

Отначало отговорът бе посрещнат с пълно мълчание, после в шатрата се разнесе тихо шушукане, чуха се отделни възклицания, които постепенно се сляха в недоумяващ ропот:

– Той май ни се присмива?

– Пиян е…

– Да се изгони от Съвета!

– Да вярвам ли на ушите си? –се извърна Лабас с ръка на ухото към страната на пъхтящия от притеснение Бабаджи. – Или, не искаше да кажеш това?

– Да, да, повтори, юк боил Бабаджи – приповдигна се на трона Богатур.

– Аз казах…, че м-може да д-да-а-дем к-коня… – заеквайки и криейки погледа си, измънка дебелакът.  Но преди това т-трябва да г-го… скопим. Ето това е… – заключи Бабаджи с облекчение изсумтя и започна да трие лицето си с пеша на кебето си.

Отново се възцари предишната тишина, но ето че някой се изкиска и след него гръмогласен кикот разтърси обширната шатра на кана. Намръщените и загрижени допреди малко юк боили сега се смееха от душа. Смееха се всички – мрачният смелчага Дристър от войствения род оксун, предпазливият Сабин, Омуртаг, Анзи. Беззвучно се хихикаше Булгар, като от време на време изтриваше очите си с юмрук. Сдържано се усмихваше и Богатур.

– О-ха-ха! – буботеше кана тарканът. – Казвам ви, в цялата държава, няма по-умен човек от Бабаджи!

Когато смеховете утихнаха, заговори канът:

– Юк боили, всички вие, седящи тук, се изказахте отговорно. Но аз искам да ви попитам: прилича ли ни на нас, които имаме неизброими табуни коне, имаме расовата конюшная на багатур Бинду, да ни се свиди един кон?

Той замълча и като се вглеждаше в изумените лица на юк боилите продължи:

– Аз мисля, че коня трябва да го дадем – твърдо каза Богатур. – Разбира се, нищо няма да му правим – тук той усмихвайки се погледна към страната на Бабаджи, – защото не прилича на могъщия вожд на дунху да язди скопен кон. И още нещо – и най-добрият кон, на който и да е хун, не струва колкото едно добро съседство. Аз реших така!

Последната дума беше казана. Към всичките унижения, които хуните трябваше да преглътнат през последните години се прибави още едно. Тишината, която отново се настани в шатрата, сега беше не просто тишина, а стена от враждебно мълчание. От едната ù страна беше застинал в непреклонната си поза – младият кан, а от другата – сведените, навъсени глави на юк боилите.

Нямаше повече какво да се обсъжда. Първи се вдигна Лабас и прегърбен, с тежки крачки тръгна към изхода. Последва го, едва ли не на прибежки, Бабаджи. След това, като избягваха да се поглеждат в очите, се изредиха останалите.

Изведнъж силен порив на вятъра разтресе шатрата. Вихрушката се завъртя издигна се и с все сила се втурна през димохода и като помете горящия тезек, вдигна облак от пепел и горящи въглени.

Сякаш оскърбените духове на предците на хунския народ, понесени в луд танц, с вой се мятаха над шатрата на кана. Поривите следваха един след друг, а шатрата сега се тресеше и подскачаше безспирно, а виенето отвън се превърна в плътен провлачен стон. Килимите на много места вече започнаха да тлеят с тежък отровен дим.

– Хей, стражници! – раздаде се гръмовитият глас на Богатур. -Насам! Загасете огъня!

Покрай лутащите се около входа юк боили се понесоха вòини и започнаха да тъпчат разпръснатия тезек. Тези черни фигури, които трескаво скачаха в почервенялата тъмнина и най-вече кървавият вълчи блясък, който просветваше в очите им, когато се обръщаха, се сториха на кана твърде зловещи и той побърза да излезе навън.

Тежкият, сив похлупак на вечерта захлупи околните преспи, а встрани от тях се таеше плътна, опушена чернота. Във вихъра на снежната виелица, в скимтене, вой и писъци се извършваше нещо тайнствено и грандиозно – срещаха се две изначални същности – небето и земята.

Вятърът пронизително свиреше в оголените стебла на храсталаците и сипеше сняг по разгорещените лица на юк боилите. Като уловени птици пърхаха пламъците на лоените факли.

Червеникавата им светлина очертаваше на фона на сгъстения мрак ту пламтящи конски очи, ту меденото лице на вòин, ту наклонените струи на снега.

Известно време пред шатрата на кана цареше суматоха. Юк боилите търсеха своите стражници. Те от своя страна вдигаха врява, блъскаха се един друг, докато се отзоваваха на повикванията на господарите си. Около коневръзите конете цвилеха, пръхтяха и хвърляха къчове.

Накрая един подир друг юк боилите започнаха да се изтеглят.

Когато пространството пред шатрата се освободи стражниците докараха коня на Булгар. Съпровождан от хората си, с факлоносци отпред, той се отправи към отредената за него шатра. Зад него, без да се договарят предварително, тръгнаха канът таркан Лабас и юк боилът Бабаджи.

Не яздиха дълго, защото шатрата на кавкана беше разположена в близост до шатрата за приеми.

Първи с радостен лай ги посрещнаха кучетата. После от шатрата изскочиха посрещачите. Враждебната, пронизана от студ тъмнина за миг се огласи от радостни подвиквания, смехове, закачки под танцуващата светлина на факлите. От приповдигнатата входна завеса лъхна топлина и домашен уют. Хората на Лабас и Бабаджи, предвкусвайки богатата трапеза, весело и припряно скачаха от конете.

Само на юк боилите не им беше до веселба. Като влязоха в добре отоплената шатра на Булгар, те свалиха шубите си и насядаха около огъня. Прислужниците веднага им поднесоха горещо мляко.

Старият кавкан, без да бърза отпиваше на малки глътки, примижвайки и пъшкайки от удоволствие. Свивайки на тръбичка дебелите си устни, Бабаджи шумно сърбаше. Лабас известно време духаше млякото, като наблюдаваше как пяната се разсейва по краищата, после остави чашата и намръщено каза:

– Кавкан Булгар, няма ли нещо по-сгряващо?

Булгар плесна с ръце и каза нещо на дошлите прислужници. Те се засуетиха с глинени чинии, кани и бронзови бакърчета в ръце. Бабаджи се оживи, замляска и забравил за млякото се присламчи до Лабас.

Първата чаша изпиха в мълчание. Булгар, както обикновено, отпи малко и наля отново на гостите.

– Добре! – започна Лабас, като разбута с ръжена разжарения тезек, –

Добре, всички ние от двадесет и четирите рода направихме така, че разгневихме духовете на предците и като изкупление за това бяха загубите и униженията ни през последните години. Но нима това им бе малко та ни изпращат нова беда, като поставиха за кан човек, в който жестокостта се съчетава със страхливостта?

„Добър е Лабас, но е припрян”, помисли си Булгар. „Иска всичко на часа… И на млади години бях буен като него…”

– Тихо, тихо, кана таркан! – уплашено зашепна Бабаджи. – Как можеш да съдиш духовете? Не разпалвай допълнително гнева им!

– Да, отново беда! – упорито продължи Лабас. – Защото жестокият страхливец е много по-страшен от жестокият храбрец: той ще свирепства от страх и като се бои отново ще свирепства!

– Не, Богатур не е страхливец – нерешително възрази Бабаджи.

– А какъв е?! – изрева Лабас в лицето ошашавения дебелак. – Къде и как Богатур е показал мъжество? Тогава, когато заповяда да убият мащехата му и нейното дете, неговия брат? Тогава, когато обезглавяваше чиготите си ли? Когато уби жена си? Или когато със собствените си ръце уби баща си?

– Отдавна ти, кане таркан, се възхищаваше на постъпките му? – не издържа накрая Булгар.  Богатур е още млад. Стана кан съвсем скоро, ето защо дали ще заслужи уважението ни, или порицанието ни, само времето ще покаже. Жесток? Какво пък, Дорбар беше мек и от това днес сме на този хал да се скитаме в покрайнините на своите бивши владения. Страхлив? За това е рано още да се говори, защото все още не е повел войските ни в бой. Даде коня си? Ами данък на дунху ние плащаме вече от години, и един излишен кон няма да ни донесе ни позор, ни слава. Така мисля аз, кавкан Булгар.

В отговор очите на Лабас блеснаха и той на един дъх изпразни чашата си.

– Да-да, така си помислих и аз преди малко – обади се и Бабаджи.  Толкова голяма ценност ли е един кон…

– Да, при това скопен – язвително добави кана тарканът и се обърна към Булгар.  На днешния Съвет младият кан трябваше да повика само Бабаджи. Те двамата трябваше да решат важния проблем: да дадат коня на дунху просто ей така, или отначало да го скопят. – Лабас злорадо се разсмя, но смехът прозвуча като злокобен грак.  Давай, юк боил Бабаджи, давай чашата си – ще пием, защото нищо друго не ни остава!

Дебелакът не възрази.

Булгар отпиваше от чашата си и невъзмутимо наблюдаваше изпадналия в безпаметен запой кана таркан. Пияният Лабас разбира се ще събере около себе си група от по-младите юк боили и хубавички пленнички, и всички те цяла нощ с викове и смях ще обикалят из табора, нахлувайки в шатрите за още пиене и ядене, докато предизвикат сбивания и намесата на чиготите на кана.

Какво пък, по друг начин Лабас не може да излее гнева си. Ето Бабаджи – той не би тръгнал по оргии, защото годините му са в повече. Булгар погледна към поруменялата, лисина на дебелака и се успокои – съдейки по видяното, Бабаджи няма да може да излезе сега оттук със собствените си крака.

– Доколкото познавам дунху, то те няма да се задоволят само с това – по-скоро на себе си, отколкото на Бабаджи, говореше Лабас.  Хуните за тях са като кост в гърлото. Нека ние десет пъти да сме победени, но Великата степ все още е наша. Истината ли казвам, юк боил Бабаджи?

Бабаджи утвърдително кимна с голата си глава, но по всичко личеше, че не е разбрал за какво става дума.

– На тях им се струва – продължаваше на своето кана тарканът, – че сега е най-сгодното време окончателно да ни довършат. Те няма да се успокоят, докато не започнат бойни действия срещу нас, помни ми думата!

Бабаджи измърмори нещо, но Булгар вече не ги слушаше. Той затвори очи и се отпусна, усещайки, че го обзема една огромна, всепоглъщаща умора. Дълги десетилетия се натрупваше тя у него, и в нея имаше всичко: и битки, и безкрайни степни пътища, и любов, и гуляи, и лов, и радостта от раждането на Тамира, и смърт на скъпи приятели, и власт над хората, и много, много още. Нищо не бе преминало, без да остави следа. Всеки преживян ден беше оставил своя дял в тази натрупала се умора, която туптеше и в най-малката жилка на тялото му. Постепенно го налегна дрямка и той се потопи в някакви неизразимо галещи и сладостни вълни и тогава в главата му прозвуча отчетлив и ясен глас, който го питаше: „Е, какво, това ли е смъртта?” Кавканът мигновено се събуди.

Лабас и Бабаджи продължаваха да пият и да разговарят. Ту стихвайки, ту засилвайки се, навън виеше виелицата. „За Лабас всичко е просто”, помисли си Булгар. „Но през очите на старостта всичко изглежда по-различно. Появява се боязън. Не за себе си, не…”

Изведнъж като наяве пред старческите му очи се ширна Великата степ – тъмна, безкрайна, снежна, с фучащи виелици. „О, Тангра! В какво ще се превърне за народа ми тази необятна страна – в последна опора, гробище или в горнило , откъдето след години войнствените синове на хуните ще се устремят към нови победоносни походи? За какво ли си мисли в този час в своята самотна и мрачна шатра двадесетгодишният предводител на степната държава?”.

Булгар въздъхна и отвори очи – шатрата беше празна. Не беше чул ни кога стражниците бяха изнесли на ръце Бабаджи, ни как, прощавайки се беше излязал Лабас.

Със същата неотслабаща сила духаше вятърът, роден някъде в тъмните дълбини на Великата степ и в преливащите тонове на неговия вой звучеше неведомо пророчество…

Рано сутринта, когато посланиците все още не бяха успели да се скрият в кълбящата се снежна мъгла, отвеждайки скъпия подарък – по-бързо от конник, понесъл червената стрела на войната – из табора се понесе вестта за новото унижение на хуните, за слабостта, която бе проявил техният млад кан.

Последствията се оказаха много по-лоши, отколкото можеше да се очаква. Тези, у които се бе появила крехката надежда за по-добри дни, сега огорчено заговориха за това, как барсчето е започнало да хапе своите, а на чуждите дори и не се озъбвало. Пак стана тясно около коневръзите на юк боилите Хетег и Атал. При тях пристигаха от близки и далечни места, пируваха с дни, дръзко обсъждаха държавните работи, сякаш за тях не съществуваха ни Съвет, ни кан.

Канът правеше проверки на своя средищен отряд, ловуваше и водеше дълги разговори с кавкан Булгар. Към кана таркана Лабас той видимо охладня.

В ясен мразовит ден в края на зимата в табора отново се появиха посланниците на дунху. Същите трима човека, съпроводени от двеста въоръжени конника.

Този път вождът на дунху настоявал да му бъде предадена любимата жена на кана. Думите, казани от кана таркана Лабас през онази паметна нощ в шатрата на кавкан Булгар, се сбъднаха: дунху се стремяха към война, защото, ако знаменитият кон представляваше очевидна ценност, то жената, която вождът на дунху никога не бе виждал с очите си, явно не му бе нужна. Всичко беше пределно ясно, и Съветът, като се позова на думите на Лабас, се произнесе за незабавни военни действия.

В този ден Богатур не изглеждаше никак добре. Лицето му даже при светлината на огнището изглеждаше сиво, а очите възпалени. Той безучастно изслуша юк боилите, а после дълго седя, поглаждайки острието на сабята си, която лежеше на коленете му.

„Канът мисли за оръжие”, забеляза за себе с Лабас, като наблюдаваше пръстите на Богатур, как гальовно се плъзгат по гравираните шарки на ръкохватката. „Това е добър знак!” И вече окончателно повярвал в предстоящото начало на бойни действия, кана тарканът започна да пресмята по какви най-добри пътища може да се поведе войската и къде да се нанесе първия удар.

Задълбочавайки се в мислите си, той не чу какво бе казал канът. Кана тарканът вдигна глава и видя почервенелите лица на юк боилите, видя гневно святкащите им очи, стаените гневни викове в разкритите им уста, видя трепкащите по стените тревожни отражения на огъня. Видя студеното лице на кана и отчуждения поглед, с който гледаше над главите на развилнелите се юк боили.

Всичко това му се наби в очите в един единствен миг, и в този миг Лабас разбра всичко.

– Богатур! – крещеше винаги сдържаният Сабин. – Ние ти повярвахме! Ние признахме твоето върховенство! Ние подредихме бончуците си редом с твоя! Така че бъди достоен да бъдеш наш кан и ни поведи веднага!

– Позор! – хриптеше Дристър.

– Позор!! – завиха юк боилите от родовете хинар, оксун, есегер.

Богатур стана и студено и безпристрастно обяви:

– И най-любимата жена, на който и да е хун, па бил и самият кан, не струва колкото една война!

След това, съпроводен от чиготите си, напусна шатрата. Юк боилите онемяха. Виковете заседнаха в отворените им уста. Жестовете им застинаха. Случи се нещо нечувано. Никога досега нито един кан по хунските земи не се бе осмелявал да покаже такова пренебрежение към главите на най-първите родове. Лека-полека започнаха да идват на себе си и да си дават сметка, че от виковете и клетвите им няма никаква полза.

Така завърши този Съвет. Стражниците и зяпачите с удивление наблюдаваха как се разотиват юк боилите. Този път никой не отиде на гости на никого, никой никого не изпрати. Мрачните юк боили заедно със своите телохранители направо от шатрата за приеми в луд галоп се разпръснаха по пътищата на безкрайната степ…

И отново из шатрите се заговори за младия кан. Барсчето се превърнало в чакал… Слаб е Богатур… Нерешителен… Страхливец беше и страхливец си остана… Разговорите, думите, бяха пак същите, същи бяха и гласовете, които съжаляваха, осъждаха, надсмиваха се със същата язвително зла ирония. И отново бучеше единният хор на всеобщото недоволство.

Но не мина много време и първоначалните страсти започнаха да улягат, и тогава даже в най-буйните глави започна да се прокрадва съмнението: може ли толкова слаб и нерешителен човек като младия кан, да не зачита мнението на Съвета на юк боилите, като всеки път постъпва по свой начин?..

Да, ако човек помисли добре, постъпките на Богатур, макар и неразбрани, все пак предизвикваха любопитство и тревога. Непонятното винаги таи в себе си притегателна сила. Отново започнаха вълнения и колебания. Спореха до пресипване: към какво се стреми младият кан, какво е намислил?.

Тази година пролетта буквално връхлетя и заля хунските земи не с обичайните дъждове, а с потоци жарка слънчева светлина. Снежната покривка по цялата степ се стопи за броени дни.

По известни само на тях признаци, старците предричаха добра година, но времето минаваше, а думите им така и не се сбъдваха. Нощем далече в планините се виждаше заревото на пожари, а ден след ден вместо влагоносни облаци, небето се покриваше с лютивата мъгла на далечните пожари. Над сухата камениста степ се издигаше възпаленото око на слънцето и през целия дълъг ден терзаеше изнемощялата земя с ослепителни потоци от изпепеляваща горещина. Задушните нощи не носеха облекчение, а неясна заплаха.

Страшният призрак на сушата надвисна над хунската земя.

Всичко живо напусна степта. Степните орли кръжаха уморено в изпепеленото небе, спускаха се на изсъхналите, вдървени трупове на сайги и кулани , чукаха с острите си клюнове по костите, които бяха покрити само парчета кожа и отново излитаха. Лешоядите очакваха кървящо месо, мека плът, влажни очи, но от висините виждаха само зловещи бели кости…

Сред ужаса на тези печални дни, най-после се забелязаха къдрави облаци по краищата на вечерното небе. Те постепенно набъбваха със тъмносиня окраска. Далечният гръм бе чут от хората, които все още не можеха да повярват на ушите си. И този, тъй дълго чакан звук, в миг разпори търбуха на дъждовния облак и върху изтерзаната земя като плътна стена се стовариха тежките струи на дъжда.

С първите стръкчета на най-после поникналата трева, с първата въздишка на оживялата земя стана ясно следното: привържениците на рода есегер се отдръпнаха от него, сам остана и атал. Все още никой не бързаше да се присъедини и към кана. Юк боилите се затаиха в очакване и само се следяха един друг.

След мъките и тревогите хунската земя потъна в тишина. Безметежно се синееха в далечината степните далнини, сънен покой забули широките долини. В изконно вцепенение се намираха веригите вълнисти хълмове. Издигащите се над шатрите струйки дим, в своята застиналост, изглеждаха като изрисувани. И над всичко това нощем спокойно блещукаха звездите и с приспивна мудност се носеха облаците денем. Само случайно подухващият ветрец донасяше пълния аромат на далечни простори и караше конете да пръхтят тревожно.

Между другото наближаваше Петият месец – времето, когато юк боилите бяха длъжни да се съберат на Божията планина за поклон пред Тангра и за извършване на жертвоприношения.

За голямо удивление на юк боилите таборът на кана изглеждаше процъфтяващ. Имаше много хора. Навсякъде, докъдето погледът стигаше, поединично и на групи, яздеха въоръжени конници.

Едри волове теглеха тежко натоварени талиги. Около шатрите се колеха животни, цели овни се въртяха на шишове, кипяха пълни казани, разнасяйки апетитен аромат. До коневръза пред огромната, бяла шатра на кана се суетяха прислужници. При подхода към шатрата на всеки юк боил редиците чиготи застиваха в тържествена поза.

Канът приемаше юк боилите с почести. В тяхна чест имаше състезания по ловкост и сила, камилски и конни надпрепусквания, военни маневри. С всички, даже с юк боил Хетег, Богатур беше любезен и приветлив, но достатъчно беше да се види неговият обучен средищен отряд, за да се разбере: миролюбието на кана не бе породено от слабост. На бъркотията обзела хунските родове видимо идваше краят. Едни се радваха на това, а други не. Но едните и други си мълчаха.

Два дена в табора пируваха. Канът с щедра ръка даряваше юк боилите кой с нова ризница, кой с нов лък и колчан свирещи стрели, кой с нова сабя. Но най-голям интерес предизвикваха дарените коне от конюшнята на багатур Бинду. На третия ден всички се отправиха към Божията планина. Пътят траеше няколко дни, защото с кервана се движеха тежкотоварни покрити талиги, каруци с всякаква покъщнина, а така също караха едър и дребен добитък.

Пътят извиваше сред широко разпръснати хълмове, пресичаше руслата на пресъхнали рекички, влачеше се през еднообразни равнини, покрити с повяхнала трева и храсталаци, където белееха остатъци на коне и камили и човешки черепи с празни гледци, които равнодушно изпращаха все още живите. Десетки пътечки, пресичайки се в безкрайни сплитания и разплитания, правеха този прекаран неизвестно кога и от кого път да изглежда като гигантски аркан, дръзко заметнат над непокорните далнини на степта.

Керванът напредваше с голяма бдителност: отпред и встрани бяха изпратени конни отряди, а през нощта назначаваха обходни караули, а целият лагер се ограждаше с покрити талиги и каруци.

На последния превал керванът спря, когато до трите върха на Божията планина, гордо издигащи се сред пустата равнина, оставаше съвсем малко.

Страшен изглеждаше залезът тази вечер, някакъв промисъл, тайнствен и плашещ, се привиждаше в кървавото му зарево. Облаците през целия ден в безкрайна последователност се носеха на север, а привечер на запад хоризонтът пламна като разтопено злато, което във височина все повече се сгъстяваше и добиваше кървав оттенък. А над самите им глави облаците бяха тежки и навъсени като желязо, но страните им обърнати към залеза тлееха с малинов пламък и това правеше гледката да изглеждаше още по-зловеща.

Толкова тревожен беше в този час обликът на Божията планина. Острите върхове, увенчаващи тези три кули на дивата крепост, ребрата и западните ръбове на скалите преливаха в червено, а пропастите между тях бяха непрогледно черни.

Докато канът и юк боилите вечеряха, небесните пламъци постепенно загаснаха, а зад тях синевата бавно запълзя към залеза. Светлината потъмня, повя прохлада. Божията планина се превърна в тъмна грамада и сякаш се премести в сумрачната глъбина на степта. Далече-далече над хоризонта пресвяткаха светкавици. Някъде пръхтяха коне, разговаряха стражници. През разкъсаните облаци просветваха и се рояха звезди. Настъпваше нощта, тази изпълнена със страшни недомлъвки степна нощ, когато против волята си понижаваш глас и тайнствената древна власт на огъня става особено осезаема.

През втората половина на нощта Богатур внезапно се събуди и по навик, придобит от заложничеството при юечжите, известно време лежа, без да помръдне, съхранявайки сънното си дишане, дълго се вслушва в тъмнината.

И в шатрата и около нея лежеше от нищо не нарушавана тишина, но той със своите като на барс сетива, усещаше нейната лъжовност. Внимателно напипвайки дръжката на сабята, той с леки, безшумни движения стана на крака, излезе от шатрта и се огледа. Наблизо тъмнееха изваяните фигури на караулните чиготи. Наоколо цареше сънно спокойствие, но то се стори на кана привидно.
Първата нощ на Петия месец беше почти безлунна само от време на време, едното крайче от луната надничаше иззад някой облак и смътно очертаваше копията на караулните, покритите талиги и степта, по която пълзяха неясни сенки. Някъде далече неясно прогърмяваше. Изведнъж се чу слаб, печален звук, приличащ на вълчи вой и тогава Богатур разбра какво го е събудило – това беше „вълчият език” на шаманите на юечжите. Но какво търси този шаман тук, под Божията планина? Канът известно време се вслушва, устремил поглед в степта, потънала в шаващата плетеница на мрак и полумрак, а после извика най-близкия чигот.

– Чу ли нещо? – промълви Богатур и се обърна на страната, откъдето се чу виенето.

– Да, Велики кане! Вълк…

– Това не е вълк. Вземи няколко души и се постарай да хванеш този, който вие така.
– Да, Велики кане!.

– Ако се върнеш с празни ръце, лошо те чака. Тръгвай!

Чиготът изчезна в мрака. Канът седна на чергата пред входа на шатрата и зачака. Резките черти на лицето му, които го правеха да изглежда понякога каменно, сега се бяха поотпуснали. Младият Богатур изглеждаше много по-зрял за годините си. Завинаги бе запомнил къпането в ледената река и думите на кавкан Булгар: „Плътта ви е слаба, но не бива да се вслушвате във виковете ù за помощ”. Да, сега по лицето му нямаше и следа от чувства и желания…

Бягът на облаците като че ли се ускори. Хиляди и хиляди космати черни конници, пълчище след пълчище, устремно и застрашително се носеха във висините от север на юг и там се сгъстяваха.

Над степта легна непроницаем мрак. Бавно се нижеше времето. Изведнъж Богатур се сепна. По каменистата земя се чу приближаващ тропот на коне. Скоро конниците се приближиха и спряха пред шатрата. Пред одевешния чигот напреко на седлото лежеше някакъв човек.

– Велики кане, хванахме го!

– Добре. Ще получиш награда. Доведи го при мен – каза Богатур, скочи и влезе в шатрата.

Чиготите бързо разпалиха огъня в огнището и при червеникавата светлина на пламъците от тезека, Богатур видя пред себе си слаб, жилест човек в продрани дрехи от вълча кожа с козината навън.

– Нощем близо до военен лагер бродят само разузнавачи – рече

Богатур като го погледна с тежък, изпитателен поглед. – Ти, разбира се, знаеш как се постъпва в такъв случай.

– Аз не съм разузнавач, Велики кане – отвърна човекът. – Аз съм шаман и ти няма да ми причиниш зло.

– Ще го сторя, и ти много добре го знаеш! – равнодушно прозвуча
гласът на Богатур.  Какво правеше, когато те хванаха, и за кого беше предназначен „вълчият вой”?

Шаманът мълчеше. Богатур кимна към чиготите.

– Този човек трябва да умре, отведете го!

– Велики кане, всичко ще ви разкажа – неочаквано бързо заговори шаманът.

– Неотдавна при мен дойде човек и ме помоли да му приготвя смъртно жило.

– Какво представлява това смъртно жило? – прекъсна го Богатур.

– Взема се тънка медна игла и няколко дена се държи забита в гниещ човешки труп. Изважда се, когато почернее. Ако с тази игла, макар и леко се одраска човек, то той ще умре в страшни мъки.

– Кой беше този човек? – бързо попита Богатур.

– Това не зная, Велики кане! – твърдо заяви шаманът.

– Знаеш и ще кажеш. Вържете го по-здраво и доближете корема му до огъня! – заповяда Богатур.

Чиготите хванаха шамана и започнаха да свалят кожените му дрипи.

– Не правете това, Велики кане! – изкрещя шаманът. – Аз действително не познавам този човек, но ми се струва, че е от рода хинар.

– Кого искаха да убият с тази игла?

– Не съм питал, Велики кане. Аз не трябва да знам това.

– Вярвам ти. А къде е иглата? Или вече си му я дал?

– Не, Велики кане, аз не успях да се видя с този човек. Твоите хора го изпревариха. Иглата е у мен.

– Ето я, Велики кане!.

– Сложи я тук! – заповядя Богатур и му показа малка походна масичка, а после се обърна към чиготите: – Отведете го по-далеч в степта и му отрежете главата. И някой от вас да извика при мен Главния съдия.

– Велики кане! – изпищя шаманът, но чиготите мигновено го омотаха с ремъци, сложиха на главата му кожена торба и го изведоха от шатрата.

Кавкан Булгар пристигна и двамата се поздравиха.

– Ето! – каза канът и посочи към масичката, където лежеше отровената игла.

И с няколко думи предаде чутото от шамана.

– Така… – промълби Булгар и отпусна глава. – Значи юк боил Хетег…

– Да. И е трябвало да стане преди разсъмване.

– Какво е трябвало да стане, кане? – не разбра Булгар.

– Смъртно наказание! – сурово каза Богатур. – Главният съдия обявява решение за смъртно наказание, а канът го одобрява. Сега ще заповядам на вòините си да доведат юк боил Хетег – рече Богатур и вдигна глава, готвейки се да извика чиготите.

– Почакай, кане! – отвърна Булгар и се изправи. – Аз още никакво решение не съм обявил.

– Какво чакате, обявявайте! Времето тече, скоро ще се разсъмне.

– Кане – тихо заговори старият кавкан, – нормално е юк боил Хетег да те мрази, ти уби баща му пред всички.

– Законът на хуните гласи: „Който вдигне ръка срещу своите заслужава смърт”.

– Не може да се отнеме правото на човек да търси възмездие, ако друг му е причинил зло. Нашите закони допускат отмъщение.

– Престъпно намерение срещу главата на държавата – не е ли това държавна измяна, кавкан Булгар? – повиши глас Богатур.

– Бъркаш Кан и държава. Това не е едно и също. Канът е първият човек в държавата, но той е само човек. Така е било винаги при хуните.

Богатур замълча, стискайки дръжката на сабята с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Накрая се усмихна криво.

– Затова държавата на хуните постоянно търпи поражения, защото всеки овчар счита, че има право на собствено мнение.

– Богатур – за първи път, откакто Богатур стана кан, Булгар се обръщаше към него по име, – помниш ли къпането в ледената вода…

– Това беше отдавна, кавкан Булгар.

– Да, така е – отвърна Булгар, забави се малко и заговори отривисто и сухо: – Очаква ни война с дунху, за която и ти през цялото време мислиш. Затова сега не трябва да допускаме никакви раздори. Това само ще ни отслаби и ще отблъсне юк боилите от теб. Тангра няма да бъде доволен. Помисли
хубаво по този въпрос.

– Ще помисля, но и ти като Главен съдия не забравяй задълженията си…

Ето, вече се разведели и Богатур погледна през димния отвора на шатрата, а юк боил Хетег е още жив. Какво пък нека живее…

По последният преход от изкачването на Божията планина – така наричаният „Свещен Път на Дуло”, трябваше да преминат само канът, колобър Дуло и юк боилите в съпровод от някои от приближените им чиготи, които да подкарват жертвените животни.

Едва забележимата пътечка се извиваше сред огромните канари, пресичаше настръхнали каменопади, спускаше се в тесни клисури, по дъното на които едва цъцреха малки ручейчета. Големи вити рога на планински овни, конски черепи, поставени на каменни пирамидки, бележеха „Свещеният Път на Дуло”.

В синкавия въздух, ту издигайки се до къдравите облаци, ту спускайки се до върховете на острите скали, кръжаха лешояди. Те неспокойно извиваха голите си змиевидни шии, сякаш предчувствайки богата плячка. Високо по недостъпен каменен корниз пробяга стадо архари .

Колоната се разтегли. Начело яздеха Богатур, колобър Дуло, кавкан Булгар и кана тарканът Лабас. От време на време канът хвърляше неспокойни погледи встрани. Мълчаливи и строги бяха и спътниците му. Този начупен, издигащ се към небето каменен свят, беше чужд за степните хора, които бяха свикнали с широките простори на необятната степ. Тук в тесните каменни клисури, дишането бе затруднено, конете се държаха като подплашени, крясъците на птиците усилени от кънтящото ехо, сякаш вещаеха предстояща беда.

Пусто и голо беше в подножието на трите каменни върха, увенчаващи Божията планина. Само изсъхнал кедър-великан стърчеше посред зелената морава. Времето и свирепите ветрове бяха оглозгали кората му до бялата сърцевина, а голите му клони стърчаха като пръстите на вдигнати към небето ръце.

Юк боилите бързо се спешиха. Само канът се бавеше. За първи път виждаше света около себе си от такава висота. Пред смаяните му очи се разкриваха главозамайващи, волни простори. На запад и изток степта тънеше в трептяща мараня. На юг безкрайната далнина беше обточена с едва забележима верига от сини планини. В безкрайно море от хълмове се диплеше степта на север…

Огромна и величествена се изправи пред него земната шир от висината на Божията планина. Главата му почти опираше в облаците, а мислите напираха в нея една през друга по-величествени и грандиозни. Очите му гледаха на света по-различно, отколкото там долу в ниското. Не виждаха трева – виждаха пасища, нямаше шатри – имаше селища, нямаше хора – имаше племена, народ, нямаше убийства – имаше военни действия. Да, тук витаеше духът на праотеца Дуло, осенен от благоразположението на Тангра. Мисълта за това върна Богатур към действителността и той скочи от коня.

Междувременно юк боилите наблюдаваха как колобър Дуло, целият в бяло, извършва възлияние около Свещеното дърво. Той се изправи тържествено и се обърна към притихналите юк боили с думите: „Като гледате към Слънцето, Повтаряйте!”

Първенците на родовете се вторачиха в източната част на небето, сваляйки шлемовете си и Дуло започна обръщението си към Тангра:

Ти, бели владетелю, имащ хиляди лица!

Ти, златни владетелю, имащ хиляди очи!

Ти, сребърни владетелю, имащ хиляди уши!

Ти, медни владетелю, имащ хиляди плитки!

Ти, изумрудени владетелю, имащ хиляди тела!

Ти, розови владетелю, имащ хиляди ръце!

Ти, червени владетелю, имащ хиляди крака!

Обръщам се към Тебе, подчинявайки се на твоето въртене!

Обръщам се към Тебе, завъртайки се в посока на Слънцето!

Един Бог! Един Владетел!

Един Порядък! Голям Поклон!

Едно Начало, Един Колобър!

Ти, Господарю на нашата седемцветна земя,

Ти, Господарю на нашите двадесет и четири рода, ние, първенците, които сме се събрали тук, за да те умилостивим с дарове.

Ти, Господарю на всичко живо, в знак на всичко това ти даваме седем чисти жертвени коне, седем чисти бикове, седем чисти овни.

Приеми от нас, смирените всичко това и ни дари Своята милост.

Нека бъде оцветена Твоята земя в Твоите седем благословени цветове.

Нека бъде плодородна черната земя!

Нека бъдат розови цветята!

Нека бъдат пълноводни изумрудените реки!

Нека бъдат високи изумрудените треви!

Нека бъде неизброим меднокожият добитък!

Нека бъде висока сребристодънерната гора!

Нека сияе златното Слънце!

Нека здраво стои хилядолетната Бяла Шатра!

Канът и юк боилите повтаряха след колобъра, гледащ към небето, неговите фрази и след всяка фраза издигаха ръце към небето.

Когато изричаха думите „Обръщам се към Тебе, подчинявайки се на твоето въртене”, канът и приближените му минаваха след колобъра около Свещеното дърво. Когато изричаха думите

„Обръщам се към Тебе, завъртайки се в посока на Слънцето”, отново обикаляха около дървото. Когато казваха „Едно Начало, Един Колобър”, обикаляха за трети път Свещеното дърво.

Накрая колобърът спря и вдигна ръка. Двама чиготи поведоха изплашено скачащ бял кон. Блесна нож в ръката на Дуло и в миг гореща струя кръв от прерязаната глътка на коня обагри обредния камък. След коня бяха принесени в жертва черен бик, сива камила и шарен овен.

После всички се подредиха около трапезата, която бе подредена на бяло платно направо върху зелената трева. Но не беше весел този пир. И не защото почти над самите им глави кръжаха лешоядите; не защото намръщено бе лицето на кана. Не, твърде висока беше Божията планина и много надалеч се виждаше от нея. И помръкващите след всяка чаша лица на юк боилите се обръщаха и отправяха взор някъде зад гърба на кана, който седеше с лице на изток. Там, където в мъгливата далнина, вълнистата равнина се сливаше с небето. Там бяха техните земи, там остана изгубената родина на предците им.

Когато след тридневен преход канът заедно с юк боилите се върна в табора ичиргу боилът Маготин му доложи, че отново са пристигнали пратеници на дунху. Богатур само скръцна със зъби и дълго мълча, докато сваляше оръжието и снаряжението си.

– Какво още им е нужно? – попита той накрая.

– Не казват нищо, Велики кане, тебе чакат – отговори ичиргу боилът.

В шатрата настъпи неловко мълчание. След като пресуши две чаши кумис канът се разпореди:

– Изпрати хора да предупредят юк боилите – утре ще има Съвет!

Сутринта за първи път, откакто Богатур стана кан, на Големия Съвет се явиха всичките двадесет и четири юк боила. Посланиците бяха същите, които идваха и предните два пъти.

Високият дебел посланик, с четинестите мустаци и надменно лице с няколко думи предаде поздравите на вожда на дунху и с познатата увереност премина към същността на въпроса.

– В хунската земя, на три дни път на изток от планината Наншан има тясна ивица пясъчна степ – започна прекалено фамилиарно посланикът.  Тя е необитаема и само от двете ù страни има наши и ваши погранични караули. След като вие напуснахте Наншан, тази земя стана твърде отдалечена за вас и вие не я използвате. За нас тя е близо и могъщият вожд на дунху иска да я има в своите владения.

– Това ли е всичко? – гледайки в пространството, попита Богатур, когато посланикът млъкна.

– Да, аз казах всичко – бавно и важно отвърна посланикът.

– Тогава посланиците могат да се оттеглят. Когато е нужно, ще бъдат повикани.

Посланиците с достойнство си тръгнаха като мустакатият, излизайки, хвърли към кана такъв поглед, сякаш искаше да каже: „Да побързайте, защото ние и без това доста се задържахме при вас!”

– Юк боили, какво ще отговорим на вожда на дунху? – запита

Богатур като внимателно и с някаква непонятна надежда в погледа, огледа седящите.  Е, говорете, господа, аз ви слушам!

Кана тарканът с присъщата му самоувереност, презрително изкривявайки устни, каза, без да гледа към кана:

– На тези наглеци аз не бих дал даже краставо агънце. Аз вече на два пъти от това място казах ”Не!”, повтарям го и сега!

– Добре! – невъзмутимо се отзова Богатур и премести поглед към юк боил Хетег.

– Да им я дадем! – рязко каза той.  Достатъчно проблеми имаме, че да се занимаваме с това късче ничия земя.
Юк боил Атал, преди да каже мнението си, известно време размишлява, като поглаждаше сивата си брада и хвърляше изпитателни погледи ту към кана, ту към юк боилите.

– Какво пък – проговори най-накрая предводителят на рода хинур.

– Да се даде винаги е по-леко, но да се завоюва – много трудно. Ако на дунху им е нужна тази земя, нека си я вземат със сила. Ако я вземат – значи такава е волята на Тангра. Тогава ние няма да носим никаква вина. А да я дадем сами – Не! – аз така мисля – завърши той.

– Така – отново повтори Богатур.  А какво ще каже Главния съдия?

– Не! – дрезгаво отвърна Булгар и зиморничаво се загърна в самурената си шуба.

– Макар и далечна, тази земя си е наша – с присъщата му предпазливост заговори на свой ред Сабин, юк боил на рода агачир.  Засега полза от нея никаква и да я защитаваме е трудно, но по някое време тя може и да ни потрябва. Трудно е да се прецени. Ъ-ъъ… може да се даде, а може и да не се даде.

Свирепият и войнствен юк боил Дристър, свикнал повече да се осланя на острието на палаша си, отколкото на речите в шатрата на кана, се изказа така:

– Конят на кана им дадохме. Жената на кана им дадохме. Аз тогава бях против, но кой се вслуша в думите ми? Днес думата ми е – да се даде! На мен ми е все едно.

Бабаджи, както винаги, седеше редом до Булгар и когато приближи неговият ред да се изкаже, чу тихия глас на кавкана, който го попита:

– Ти какво ще кажеш?

– Предполагам, че трябва да се даде – също тихичко отговори той.

– Ще направиш голяма грешка – с все същия глас прошепна кавканът.

Дебелакът му хвърли бърз кос поглед.

– Но защо?

– Ще направиш голяма грешка – настойчиво повтори Булгар.

– Но защо, защо? – развълнува се юк боилът на рода Барън.

– Помисли сам – му бе отговорено.

Но да мисли вече нямаше време, защото въпросителният поглед на Богатур в това време се спря на Бабаджи. И дебелакът, без да чака Богатур да го попита, избързвайки каза:

– Тази земя трябва да с… Не, не, не тр-р-ябва да се д-д-дава, не т-т- трябва!

След като всички казаха мненията си, канът заговори бавно като на себе си:

– Така… От двадесет и четирите юк боили на държавата на хуните седем човека, като прибавим към тях и юк боил Сабин са за това, земята да се даде даром.

В шатрата беше тихо. Първенците чакаха какво ще каже канът, но той замълча вторачил немигащ поглед към тлеещото огнище. Цялата му присвита фигура излъчваше тежък размисъл. Един-два пъти сякаш се опита да каже нещо, но така и не пророни нито дума. Накрая повика ичиргу боила и му каза нещо на ухото. Той се поклони и изскочи от шатрата, а канът съвсем се сгърби и замря, като прикриваше с длан лицето си.

Не мина много време и отвън се чу бърз тропот на множество крака, и в шатрата влязоха двадесет чигота в пълно бойно снаряжение. Юк боилите се вкамениха, а след това, като се споглеждаха един друг, тревожно и гневно се втренчиха в младия кан – извършваше се нещо досега нечувано, невиждано, невероятно.

Богатур заговори, и сега пред юк боилите стоеше вече не този двадесет и две годишен човек, прославил се единствено с убийството на своя баща, мащеха, жена и многократно проклинат за това по всички краища на държавата. Не, сега от трона на хунските канове за първи път се раздаде непреклонният глас на този, на когото беше съдено да създаде огромна империя от Енисей до Ордос и от Източното море до Тюркоазеното море на запад. Гласът на пълководеца, образът и завоеванията, на който щяха да намерят място в легендите на Азия.

– Юк боили! – започна той като въздъхна дълбоко. – Искам да ви кажа какво е за мен земята. Земята – това не е пясъкът в пустинята, не са соленищата в степта, не е черната кал по речните брегове. Земята – това не е нещото, което тъпчем с краката си и измерваме с дължината на конски пробег. Земята е това, без което няма живот, защото аз не знам, пък и не съм чувал да има макар и една жива твар, която да съществува без земя. Птиците прекарват голяма част от живота си сред облаците, но гнездят на земята. Рибите живеят във водата, но корита на реките лежат на земята. На земята расте трева, тревата изхранва животните, а те – човека. Земята е извечното начало. Всичко живо се ражда на земята, живее на своето късче земя и като умре влиза пак в нея. Но земята, макар и кърмилница на всичко живо, самата тя е мъртва, защото не се размножава и не расте. Като загубим част от стадото, чрез размножаване можем пак да го възстановим. Отстъпената на врага земя, обаче няма как да възвърнем.

Земята, това е основата на всяка държава и тя е опората на всеки един човек. Като загуби земята си, човек губи всичко: гробниците на предците са една трета от неговата сила; селищата – свободната степ, табора, където живее – това е втората трета от силата му; шатрата, къщата, където той отглежда своето потомство, това е останалата третина от неговата сила.

Като ви говоря за земята аз имам предвид Великия Ордос, Наншан, Тян Шан, Алтай, имам предвид тази ивичка ничия земя, която тези седем човека днес искат доброволно да отстъпят на врага.

Народ, който веднъж се съгласи да даде макар и парченце родна земя и да се примири с това, може следващия път да я предаде цялата! Аз не искам и няма да допусна земята на моя народ постепенно да се стопи като ледено парче на слънце. Запомнете: Земята е коренът, основата на държавата и дори мисълта да бъде отстъпена заслужава смъртно наказание ! Затова – не се страхувам да ви го кажа открито – аз убих баща си. И сега ще заповядам да бъдат посечени тези седем от вас! – отсече Богатур и сред гробната тишина поред изброи имената им. Нека смъртта им бъде пример за всеки, който купи спокойствието си с цената на родна земя!

Задъхващият се от сдържан гняв глас на кана при последните думи спадна до хриплив шепот. Не последва нищо. Пълно вцепенение беше обхванало всички. На застиналите лица, живи бяха само очите. Чуруликането на прелитащата над димния отвор лястовичка, прозвуча като гръм.

И тук изрева Дристър – изостреният усет на родения вòин, който бе спасявал своя род в не една битка, най-бързо от всички дойде на себе си.

– Какво – о – о, да ми отсекат главата?!

Скърцайки със зъби той скочи от мястото си и с няколко скока пресече половината шатра, а палашът му застрашително блесна над главата на Богатур. Никой не успя да помръдне, нито да си помисли нещо, докато сабята на кана изсвистя и главата на юк боила се отърколи на дебелия килим пред него.

– Какъв вòин беше само! Жалко… Даже и сред моите багатури има малцина като него – глухо проговори Богатур и добави – нека го погребат с всички почести.

Появиха се слуги, които бързо навиха окървавения килим около тялото на убития и го изнесоха навън, а на мястото му застлаха нов. За да премахнат мириса на кръв в огнището хвърлиха китка ароматни билки.

Сред тягостната тишина се чу гласът на Бабаджи.

– Юк б-б-оили! – провикна се с тънък глас той и замълча.

Всички с удивление се обърнаха към него. На някои лица предварително се появиха, макар и криви усмивки, готови да чуят някаква нова глупост. Бабаджи междувременно, като пъхтеше, отри потното си лице с пеша на кебето си, обърна се към страната на кана, но бързо отвърна поглед.

– Юк-к-к боили! – заеквайки, повтори той. – Аз с-с-също искам да кажа нещо. Какво са хуните? Ед-д-динство на двадесет и четири рода. Как-кво представляваме ние, седящите т-тук? Г-глави на родове. К-какъв е к-к-канът? Първи между р-равни, а не имп-ператор, както е в държавата на Цин. З-защо н-ние се дър-ржим като п-провинили се ст-тражници? П-пред нашите очи беше убит к-кан Д-дорбар – ние м-мълчахме. П-показно б-беше убит ка-кавкан Сандилх – м-мълчахме. Д-днес наведнъж убиха с-с-седем от нас – п-пак мълчим. У-утре ще дойде р-реда на друг и в-всичко т-това се пр-равело за о-опазване на земята ни – останалите ж-живи с-сигурно ще з-замълчат. З-защо ми е з-земя, ак-ко се преселя в с-селенията на пр-редците? З-за какво им е с-сега земя на Д-дристър и С-сабин? Н-нима н-нямаме п-право да из-зберем измеж-жду нас н-нов…

Бабаджи не довърши. Канът, без да бърза взе лъка, който стоеше до него, постави стрела и, без да се цели, някак равнодушно и спокойно пусна тетивата. Бабаджи се задави, облещи очи, постоя миг със стърчаща от гърдите стрела и рухна по лице. Никой не очакваше и не можеше да предположи, че оръжие, предназначено за откритата степ, може да бъде използвано в шатра и при това почти в упор.

– Махнете го оттук – тихо каза Богатур, а след това кимна към ичиргу боила и със силен глас разпореди:  Въведете посланиците!

Първенците, тези могъщи глави на родове, и в мислите и в делата си привикнали към пълна независимост, седяха вцепенени от ужаса и неправдоподобността на ставащото.

Влязоха посланиците.

– Велики кане! – каза водачът им с небрежен полупоклон.  Призовани от Вас, ние дойдохме да научим решението Ви.

Преди да отговори, Богатур, без да бърза измери с поглед внушителната фигура на посланика. Някаква неуловима промяна сякаш бе скъсала невидимите нишки, които досега сковаваха движенията му пред посланиците. Богатур седеше изправил рамене и гърдите му дишаха свободно и леко.

– Великият кан и Съветът на юк боилите на държавата Хунну – с равен и безстрастен глас заговори Богатур, – решиха да отговорят с отказ на вожда на дунху, защото земя се печели и губи само в сражение. Така е било винаги и вождът на дунху не може да не знае това. Ако той иска да му бъде дадена доброволно, само и само защото сме добри съседи, това може да се приеме като признак за слабост. Предай на могъщия вожд на дунху, че хуните са готови да оседлаят конете си, да запашат палашите си и да докажат своята сила и право да владеят степната полоса, която отстои на три дни път на изток от планината Наншан!

Докато канът говореше, лицето на посланика започна да изразява все по-голямо и по-голямо недоумение, докато накрая той съвсем се обърка и слиса.

– Отказвате? Искате да използвате сила? – попита той объркано и хрипливо.

Богатур мълчеше. Посланикът дълго бършеше с ръкава на халата си потното си лице и шия. Пипаше и теглеше щръкналите си мустаци. Постепенно се успокои, и, когато заговори отново, в гласа му вече звучеше открита заплаха.

– Ще воювате? Помисли, какво говориш, Велики кане. Сториш ли го, ти завинаги ще погубиш себе си и своя народ. Силна и неизброима, като пясък в пустинята е войската на могъщите дунху.

Когато настъпват, степта почернява от тях…

– Какво пък, значи и най-неподготвеният ми стрелец винаги ще улучва цел – равнодушно отвърна Богатур.

– А когато отпуснат тетивите на натегнатите си лъкове – не обръщайки внимание на думите на кана, продължи посланикът – стрелите им като градоносен облак, закриват слънцето!

– Много добре! Вòините ми ще се бият по-леко на сянка – беше отговорът.  Така и предай на могъщия вожд на дунху. А сега вървете!

Но посланикът не бързаше. Леко приведен напред със стиснати юмруци, с огромни ботуши, вкопани в пъстрия плъстен килим, той стоеше като страшно напомняне за смазващата конна атака, обвита в пурпурни облаци прах. За горящите селища, за свирепите конници, които влачат с козиняви аркани жени и дъщери, за жалните ревове на подгонените стада, за изстиналите огнища, над които кръжат лешояди. Налетите с кръв очи на посланика предупредително преминаха по лицата на юк боилите.

– Това ли е последната ти дума, Велики кане?! – със сподавен от злоба глас попита той.

Отговор не последва. Посланиците се обърнаха и с подчертано, твърда крачка напуснаха шатрата.

Погледите на юк боилите се устремиха към Богатур. Всички с нетърпение и известно смущение очакваха какво ще каже младият кан.

Той се изправи и със спокоен и равен глас произнесе:

– Юк боили, гответе хората си за поход!