В 5:00 сутринта на 6 август вече бях буден; бях бодърствал през по-голямата част от нощта, насилвайки дробовете си за глътка от разредения въздух. Докато уморено се борех да изплувам от лабиринтите на тревожния унес, също като потъващ човек, издигащ се към повърхността на нощно море, ми трябваше цяла минута да осъзная къде се намирам. Нещо не бе в ред – въпреки пределната за организма ми височина, нещо допълнително затормозяваше дишането ми, като че ли се намирах в херметическа камера. Затова въпреки нежеланието на изтерзаното ми тяло трябваше да се се заема с ужасния ритуал по измъкването от топлия си пашкул в унищожителния студ. Щом насочих лампата, прикрепена на главата ми, към термометъра върху грейката, зърнах, че температурата в претъпканата двуместна палатка е минус 20 градуса по Целзий.

– Христо! – извиках на купчината, заровена в спалния чувал до мен – Време е за ставане. Буден ли си?

– Буден ли? – долетя продраният му глас. – Какво те кара да мислиш, че изобщо съм заспивал? Чувствам се ужасно. Мисля, че нещо не е наред с главата ми. Господи, как ме цепи!

През нощта диханията ни се бяха кондензирали по стените на палатката под формата на лек скреж; щом седнах и започнах да ровя в тъмнината за дрехите си, беше невъзможно да не докосвам найлоновите стени и всеки път предизвиквах снежна буря в палатката, която покри всичко с ледени кристалчета. Треперейки силно, успях да навлека пропиленовото бельо и ветроустойчивата найлонова обвивка, сетне нахлузих меките си обувки.

Излязох от палатката с включена лампа и потънах в 30-сантиметровия сняг, който бе навалял снощи и бе причина за допълнителния ни задух. Заех се да почистя палатката от снега, а после да стопя няколко порции сняг, за да приготвя чай за закуската.

Пийнах малко чай и изядох парче луканка само тя ми се услаждаше, всичко останало не представляваше интерес за празния ми стомах, сякаш преминавайки през чистилището, бях оставил там вкусовите възприятия и чувството ми за глад.

Погледнах към Христо, той лежеше все така тих в спалния чувал. Оставих до главата му термоса с чай, няколко резенчета луканка, парченца шоколад и отново изпълзях навън.

Първата нощ на 5400 метра бе зад гърба ми. Оказа се отново накъсана като пунктир, изпълнена с виденията на предната нощ, които продължаваха да светят в душата ми.

Вече бе светло и докъдето погледа ми стигаше всичко се къпеше в предутринна белота само острите върхове на знайните и и незнайни планински върхове синееха, като разпръснати сред пухени завивки, мъниста. Но очите ми сами по силата на някакъв вътрешен подтик се обърнаха наляво и това, което видях пресекна дъха ми в ням възторг. Там високо горе, сам в синьото небе, окъпан в първите слънчеви лъчи, целият в злато, наметнал белоснежно покривало се бе изправил Властелинът на небесата – вечно млад, жизнерадостен и всесилен. На юг с оранжев пламък се обагри главния гигант на Тян Шан – връх Победа. Да видиш изгрева от Хан Тенгри – това е Съдба!

Изпаднал в захлас коленичих и дълго не можех да откъсна очи от величието на тази неземна картина.

Все още развълнуван от видяното поех нагоре към Превала – стъпка след стъпка по бялата стълба, по бялата гръд на Небесната планина.

Котките ми леко потъваха по малко в снега. Виждах Западния ръб – пътят, по който трябва да минем за върха. Всяка крачка тук на височина 5400-5500 метра е добиване на все по-голяма увереност при придвижването ми във високата планина.

Давах си ясна сметка, че тук съм на много по-голяма височина от тази на първенеца на Алпите връх Мон блан (бяла планина; фр. 4808 м.) и това ме изпълни с известно задоволство, защото все още не съм уморен.

Опитвах се да запомня колкото се може повече подробности. Всяка гънка, всеки камък, кулоар или лавиноопасно място, което е от значение за нас. След няколко дни, когато тръгнем нагоре, много от тези подробности, може би ще съм забравил, това няма значение. Важното е сега да гледам внимателно. Това ми дава чувство за сигурност. Друго, което добавя още повече увереност в прохождането ми във високата планина е, това, че сме избрали едно от най-сигурните места за палатката, защото виждам, че около нашата сега се строят още три, едната (по цвета) познавам, че е на нашите французи. И при все това нашият лагер стои някак неестествено, дори нелепо, като цветно петно върху девствената белота под дясното рамо на върха. Главата ми от време навреме автоматично се обръща към Хан Тенгри, като че ли е стрелка на стар компас. Не мога да отвърна очи от мощта, която излъчва неговото очертание на фона на околните шестхилядници, от грамадите лед, камък и бели преспи, свличащи се към подножието му. Той си стоеше тук огромен и непоклатим особено от мравешката позиция, от която му отправях възторжени погледи. Няма нещо по-нелепо от термина “покоряване” съизмерим с този гигант. Със същия успех, мравката, покатервайки се на слон, може да твърди, че го е “покорила”…

Когато към обяд горещината стана нетърпима се прибрах в палатката. Христо се бе облякъл и ме чакаше. Каза, че малко му отминало и ще се поразтъпче наоколо.

Отпуснах се в затоплената от слънцето палатка и задрямах, но скоро се разбудих. За разлика от вън тук горещината бе от друг характер. Все едно да се изплъзнеш от горещ тиган и да попаднеш във фурна. Най-накрая ме осени мисълта да покрия палатката с влажния си спален чувал. Така вече се живееше пък и чувала щеше да изсъхне.

От унеса ме извади Христо, който се върна и каза, че е гладен. Решихме да опитаме от рибните консерви, които ни предостави Скрипко, но се оказа, че трудът, който положих за отварянето им е бил напразен. И двамата бяхме на мнение, че вкусът им е отвратителен. Отново само луканката ми се услади. Христо гризна само парченце сухар. Не ми хареса натуралния сок, който носехме от Варна, не ми се услаждаше и шоколада. Насилих се да пия малко чай. Планината вземаше своето, първото, което подтисна у мен, това бе усещането за празен стомах. За добре или за зле, но гладен не се чувствах. Следях изкъсо състоянието на тялото си, но освен недостига на кислород от друго, като че ли не се нуждаех. Чувствах се здрав и боеспособен, затова не трябваше да се излежавам, а да работя, да работя над “европейско ниво”. Затова показах главата си от палатката, а ярката светлина буквално заслепи незащитените ми очи и буквално ме плесна по темето. Поиска ми се да се обърна и да изпълзя отново вътре…

Тръгнах нагоре към седловината, където обикновено се разполагаше лагер 3.

Под убийствените лъчи на близкото слънце, увиснало между двата върха се чувствах като на безжалостен, безпристрастен изпит, за допуск до работа на големи височини. В началото на прехода спирах за раздишване на всеки 10-15 крачки, след това на всеки 5-6, а към края на всеки 2-3 крачки. Капнал от безсилие допълзях до отвесна ледена стена. Надясно от връх Чапаев като гигантска дъга, провиснала под тежестта на многотонен лед и пресован сняг се очертаваше прословутата

Седловина. Връх Хан Тенгри извисяваше над целият този величествен пейзаж, масивната си осанка на източен владетел.

Когато сведох очи от това съвършено творение на Създателя, погледа ми попадна на едва забележима пътечка, която извеждаше до тъмен отвор в кристалната стена малко вляво от мен. Когато го приближих оказа се първата от няколкото ледени пещери, изкопани от предшествениците ни в началото на сезона.

Пещерата се оказа по-комфортно жилище отколкото предполагах. Малкото ниско отвърстие ме отведе в просторно помещение (хладилна камера), в което можех да се изправя в цял ръст (185 см.) Отляво на височина около 60 сантиметра беше изсечена дълбока спална ниша, така че по края и да може да се седи без, каквото и да е притеснение. Можеше спокойно да побере четирима легнали алпинисти, а ако се попритиснеха можеше да бъдат и пет. Точно срещу входа бе изсечена кухненска маса. Отдясно в стената беше изсечена ниша за поместване на раници и други алпийски принадлежности. Пристъпих и се отпуснах в цял ръст на “празния матрак на спалнята”. Не зная колко време стоях в това положение на пълна нирвана, събирайки сили с поглед впит в тавана на “фризера”. Никога и през ум не бе ми минавало, че някога ще “бера душа”, лежейки като жив кремвиш във фризер. Способността да гледам и да се възхищавам на видяното се връщаше в изтерзаната ми душа като вода в пресъхнало речно русло. Надигнах се и на колене изпълзях през портичката. Слънцето вече бе току над “будьоновката”* на Чапаев, а точно срещу мен, обгърната в синьо-розовата пелена на залеза, извисяваше заоблени форми грамадата на Победа. Съзерцавах тази неимоверна панорама и си мислех, че само, когато тялото понесе неимоверни страдания, душата се оголва и е в състояние да откликне на природната красота, и да се слее с нея. Душевният комфорт никога не може да предизвика у нас такъв разтърсващ отклик.

И отново се случи чудо. Надвисналото над мен чело на Кана* за броени секунди почервеня сякаш се наля с кръв, която бавно се стичаше по изпъкналите скули на воинското лице, докато златният шлем на главата му пламна, сякаш озарен от дълбок вътрешен огън. После всичко бавно изтля, потопено в бавно пълзящия сумрак. Стоях като истукан, поразен от видяното. Оставаше ми да се надявам, че видяното се е запечатало дълбоко и трайно в душата ми.

Будното ми его също отбеляза, че се намирам на по-голяма височина от вече цяла Европа, включително и от връх Елбрус (5642м.).

Когато се прибрах вечерята беше готова. Христо ме чакаше да вечеряме заедно. Бе стоплил бульон “Галина Бланка”, подсилен за гъстота с разтворимо картофено пюре и късчета от луканката. Искаше ми се да се нахвърля на ястието, както го правех там край морето, но неби, стомахът ми отново отказа да приеме вкусната вечеря и само да уважа труда на колегата набодох няколко късчета луканка от капачето на войнишкото канче. Говорихме общи неща: за времето, надморската височина, съседите по лагер. Не смеех обаче да споделя с него видяното предната вечер, днес сутринта и това, което ми се случи само преди няколко часа. Как щеше да реагира, щеше ли да повярва на това което му разказвам или щеше да ми се присмее, че халюцинирам вселдствие височината?! Счетох, че е по-добре да си мълча и да се опитам да осмисля видяното и преживяното. Затова набързо изгълтах няколко канчета билков чай и потънах в спалния чувал.
Сънят ме захлупи с топла вълна, и от ъгъла на палатката от страната на бялата гръд на Кана се появи моя нощен гост, който е около мен от лагер 1. Аз вече свикнах да споделям с него (или със себе си) безкрайните нощни разсъждения, съдържанието, на които сутринта не можех да си спомня. Сега отново поднових събеседването. Отново си спомних “изражението” на Кана през миналата вечер. Тогава той бе обърнат на юг и древнобългарските черти на “лицето му” изразяваха спокойното благородство на мъдър владетел. Сутринта го видях като млад багатур в златно-сребърни доспехи, готов за подвизи. А привечер “Той” вече бе обърнат на запад и под бойния шлем лицето му представляваше по-скоро тъмна неподвижна маска, необещаваща нищо хубаво на нас смъртните. Думата Кан дадена му от предшествениците ми идеално подхождаше на днешния му хладен и безпристрастен облик. Какво ли изразяваха тези превъплъщения, щях ли да намеря път по неговите стръмни стени и кулоари нагоре към върха?

“Тангра е духът на Вселената. Той няма образ и подобие, защото образът е нещо, а Духът е всичко, а всичкото е само дух” – това ми прошепна събеседника ми, който до сега стоеше тих и безмълвен. Безмълвен не е точната дума, защото не чух думите му, а те отекнаха по-скоро в гърдите ми, отколкото в тъпънчетата. Така вървяха беседите ни – безмълвно.

В трескавото ми от височината съзнание бавно се подреждаше колона от поклонници, навярно колобри*, които се изкачваха срещу течението на река Ак Су, достигнали Чон Таш, завиваха надясно и покрай ревящите снежни води на Южен Инилчек продължаваха нагоре. Подкованите копита на конете им кънтяха по вечния лед, отнасяйки ги все по-близо до Небесния Отец.

Няколко века по-късно, когато дедите ми напуснали Небесната планина**** и се отправили на запад, от северните клисури на Тян Шан, навлезли монголи и тюрки. Конете им се препъвали о неравностите на Северен Инилчек, пропадали в бездънните пукнатини, но пред очите на оцелелите се изправил Кан Тангра. Било на свечеряване, когато полегатите слънчеви лъчи, пресичайки облаците се отразявали върху мраморните стени на върха, и пред смаяните очи на пришълците, багатурска кръв се стичала от челото на върха.

– „Кан Тоо“ – извикал предводителят им и паднал на колене!…

Утрото на 7 август не просто настъпи, то се разпука като цветна пъпка на еделвайс. Благословен да бъде този, когото то е заварило по пътя към върха.

За съжаление болките на Христо отново са се подновили и веднага след като си изпихме поредната порция чай той мълчешком тръгна надолу. Прибрах посудата в раницата си, огледаха вътрешността на палатката, внимателно затворих двата ципа, укрепих разхлабилите се колчета и тръгнах към базовия лагер. Оставяхме палатката тук, за да ни послужи като изходен пункт, когато тръгнем към върха.

По ясно очертаната и добре утъпкана пътека, шиповете на котките ми с успокоително скърцане се забиваха в твърдия сняг и правеха движението ми комфортно въпреки стръмния терен. Така бе до бергшрунта. Тук за малко спрях и повдигнах глава към Чапаев. Той все още тънеше в сянка и надвисналите снежни козирки все още удържаха стегнатия лед.

Първият участък от пътеката, спускащ се от бергшрунта, минаваше по големи ледено-снежни навеси, криволичи между бездънни пропасти с гладки, лъскави брегове, спускаше се диагонално наляво, за да достигне до тясна и стръмна 400-450 метрова серпентина, водеща към странична морена. Неволно паднах на задник и задържайки се колкото мога с върховете на щеките се понасох надолу. Тези които са преминали преди мен са оставили две отлични бобслейни трасета и аз суркайки се по неравните им ръбове, от време навреме преминавах от едната в другата писта. В долната част на спускането неочаквано налетях на твърд фирнов* участък и започнах отчаяни опити да се задържа. След десетина метра това ми се удава, и останалата част от склона преодолях вече изправен на на своите два крака, както подобава на венеца на творението. Христо ме чакаше долу, седнал на голяма жълтеникава морена и скептически наблюдаваше моите височинни упражнения.
Седнах до него да отдъхна за малко, но той каза, че не му е добре, нарами раницата и тръгна. Постоях минута-две после се обърнах назад: Кана седеше на трона си спокойно отпуснал дясната си ръка върху бурката на Чапаев, а с лявата прегърнал заснежения масив Шатер. Стига да поискаше можеше да ги повдигне, да плесне с широките си длани и мигом бели хергелета* щяха да препречат клисурата, а под могъщият им тропот леда под краката ми щеше да се нацепи на дълбоки бездънни, напречни пропасти… Мълчаливо коленичих в дълбок поклон, после смирено се изправих, той седеше все така непоклатим с чело опряно в облаците и с поглед обърнат на югозапад. Може би се взираше в настоящите несрети на децата си, напуснали дома си преди двадесет века…

Останалите десет километра до Базовия лагер изминахме в мълчание като се стремях да не изпреварвам Христо. Наблюдавах как той с удивителна лекота прескача на ход през цепнатините и безгрешно избира най-лекия път в лабиринта от ледени хълмове и падини. Това вероятно се дължеше на автоматизма, който бе достигнал през многото километри, изминати във високите планини.

Няколко километра по-надолу, когато се изкачихме по стръмния склон на десния бряг на ледника пред очите ни изникна пъстра купчина от найлонови куполи. Повече от двадесет палатки, приютяващи катерачите и планинските водачи от пет експедиции, бяха строени по тесните тераси над столовата. Тъй като палатката, която оставихме в лагер 2 бе на Христо той щеше да се премести в палатката на Борислав, защото в моята нямаше място, защото бе превърната и в склад.
На обяд отидохме в столовата. Вътре бе шумно и пълно с нови лица – през времето на нашето отсъствие в лагера бяха пристигнали нови клиенти.

С Христо седнахме на масата, поднесоха ни дежурния чай, а след това горещ борш, който изпихме като чая. Второто беше пилешко с картофи, но още с първите хапки, почувствах как голяма буца се издига към гърлото ми. Очите ми искаха, но стомаха ми не приемаше сдъвканото. Боби с апетит поглъщаше най-напред картофите, а след това пилешкото. Чуваше се само хрущене на пилешки кости, и аз със задоволство му побутнах моята порция. После, когато той методично се зае с унищожаването и, аз все пак се насилих и си върнах останалата половина обратно…

Укротеният ми организъм милостиво се съгласи да приеме едно картофче и едно пилешко крилце. За десерт – попадение в десятката – поднасят диня! Огризахме резените до прозрачната зелена коричка.

Седях отпуснат притворил доволно очи, потопен в разногласния шум на столовата, а организма ми всмукваше кислород, витамини и други ценни течности, като изстискана гъба.

Аклиматизацията ни към високата планина официално приключи и за моя приятна изненада стратегията на Боби даде резултати. След два дни в планината, въздухът в Базовия лагер ми се струваше сгъстен, плътен и обилно наситен с кислород, в сравнение жестоко разредения въздух в горните лагери. Но и върху моето тяло имаше поражения. Бях загубил близо осем килограма мускулна маса главно от раменете, гърба и бедрата. Бях изгорил докрай подкожните си мазнини, което ме правеше много по-чувствителен към студа. И сега тук долу с леки крака се отправих към палатката си, която бе все така накрая, самотна и премръзнала през моето отсъствие. Трябваше да и вдъхна от моята топлина и пораснала увереност.

Установявих, че имам съседи – финландци.

До вечеря подреждах вещите ни и останалите продукти и за нерадост на кокалите ми открих, че надувния дюшек, който използвах като втора изолация върху матрака се е спукал и оттук нататък ще трябва да опирам гръб плътно о гърба на планината.

*Будьоновка – униформена шапка в Червената армия.

*Кана – Казахстанците и киргизите от незапомнени времена наричат върха Кан-Тоо – “кан”- кръв, “тоо”-планина .

*Колобри – прабългарски жреци.

*Небесната планина – според “Йен Шъ гу” първите китайци, които достигнали планината, били необразовани войници. Те научили, че българите – по-ли-хо, наричали своята планина Божия планина, на китайски Тиеншан. По-късно други техни сънародници, че (част от) тази планина българите наричали Ши-рине /Широка/, а съставителите на “Йен Шъ гу” записали това със знаците Ши-лиен. Още по-късно книжовници, въз основа на тези записвания сметнали, че на български Ши-лиен означава Небе (/Бог).

*Фирн – едрозърнест кристализирал сняг.

*Хергеле – стадо коне. В случая – лавини.