Някъде там – между Странджа, Сакар и Бакаджиците, сред многото китни български села се гушело Иридже*. Хубаво и голямо село, с чудна природа, разположено по течението на река Чакър дере. Хората му били работни, честни и сърцати българи. В този край на Тракия, където пуснал корени нашия род, селата отколе били български. След идването на турците, селата и близкия манастир били изгорени и опустошени, много от жителите изклани, други се укрили в Странджа. След като турците превзели Цариград, много българи се върнали и станали ратаи на новите господари. Постепенно от руините се издигали нови спретнати къщи и Иридже, както и околните си останали чисто български села.

Въпреки привидното спокойствие и пасторална идилия народа мечтаел за свобода, а от робията вече се отърсвали първите неспокойни души – хайдутите. В този край хората също си имали закрилник – Христо войвода, за когото се носели легенди. Дето минела дружината му, аскер на стъпвал, башибозуци ли се развилнеели, от Христо войвода се стопявали като Сакарски сняг. В селото живеели големи фамилии, почти всички сродени помежду си. Мъчно приемали другоселци и бедняци. Ако е мома може, ще влезе в някой дом, ще народи деца и фамилията ще растне и крепне. Ако е беден момък, с други очи го гледали и с твърдо сърце го посрещали. Така приели в селото и Петър Милков. 

Било по времето, когато в Родопите започнало масовото помохамеданчване на коренното българско население. Поругани фамилии, озлочестени мъже, жени и деца напускали родните места и се скитали по земята българска в търсене на спасение от ятагана и корана.

….

– Пете, мама, ставай!

– Мале ма-а-а, то, още е тъмно, ма!

– Ставай, ставай, чедо! – майка му отмахна чергата и малкия Петърчо /тогава трябва да е бил на 8-9 години/ спусна голите си крака от одъра. 

Когато двамата излязоха на пруста, баща му вече беше там с пушка в ръка. Целуна го по челото, погали главицата му и без да каже нито дума изтрополи надолу по дървеното стълбище.

– Мале, защо тете е с пушка, къде отиде? – изрече Петърчо, повдигна се на пречките, за да погледне надолу из уличката, но в утринния здрач там се мержелееха само тъмни бягащи силуети. 

– Мълчи сине, мълчи! Ще се върне татко ти, скоро ще се върне! Хайде, мама да те приготви, че и тебе път те чака. Ще отидеш горе в манастира. Водили сме те там като малък. Там те кръстихме. Като стигнеш ще кажеш на дядо игумен много здраве от чорбаджи Христо. Кажи му, че баща ти е казал да му погостуваш за няколко дни. Ха сега вземи тази кожена торбичка, преметни каишката и през врата си и я дръж близко до сърцето. 

В нея е ликът на Майката Божия, нека от сега нататък тя да те пази. Вземи и тази бохча в нея съм ти турила хляб и сиренце за из път. Майка му го хвана за ръката и двамата слязоха от пруста, пресякоха широкия двор и през малката вратичка на дървената порта излязоха на улицата. Тук младата жена се
наведе, повдигна го от земята, обсипа с горещи целувки съненото му личице и отново го върна на земята. 

– Като излезеш от селото, хвани по стръмната пътека нагоре през гората, тя ще те изведе право в манастира. 

– На добър час момчето ми! И… Господ напред, а ти подире! – тя го побутна леко по рамото – Хайде, тръгвай малкият ми! ….

Петърчо тръгнал нагоре по улицата и преди да завие до къщата на комшиите се обърнал назад: видял майка си да му маха за сбогом. Дали я виждал за последно!?…
Когато слънцето изкачило Стрелчов баир и огряло гръбчето му, неочаквано на пътеката пред него се появило чудно хубаво жълто-синьо пиле. Очичките му се кокорели, крилцата му потрепвали, сякаш го канели – „Ела и ме хвани!” И без много да му мисли Петърчо хукнал след пилето. Ха тук да го хване, ха там да го стигне, то все се изплъзвало от ръцете му и когато накрая съвсем изчезнало от погледа му, той се сепнал. Спрял огледал се, а от пътеката, която майка му, му казала да не изпуска, нямало и следа. Цял ден се лутал из гори и камънаци, изкачвал се нагоре, слизал надолу, провирал се през лозини и храсталаци и чак привечер уморен и изподран спрял до една поляна в единия край, на която имало ланшна копа сено. Изкопал дупка в нея и там прекарал нощта. 

На другия ден се повторило същото. Едва привечер се натъкнал на изоставена кошара и там прекарал нощта. 

Съмнало се, а денят не идвал. Черни пушеци затулили слънцето и горите наоколо тънели в полумрак. Черни врани със злокобни гракове летели ниско над дърветата, издигали се в небето, събирали се на ята и после се спускали и се губели някъде надолу.

Тогава незнайно как, но пред Петърчо отново се появило жълтото пиле. Този път той се подвоумил, но отново тръгнал след него. То го извело от гъсталаците на пътека, по която той се върнал обратно в селото. Но него го нямало. Цялото китно село било в развалини само тук-там от овъглени купчини се издигали синкави струйки смрадлив дим. Наоколо се скитали селски кучета с подвити под корема опашки и настръхнала козина. От време-навреме спирали до изпепелените си дворове, вдигали нагоре остри муцуни и сърцераздирателния им вой се извивал нагоре с черните пушеци и се губел в тъмните висини. Когато изнурените му крачета го довели до мястото на бащината му къща там стърчели само порутени опушени зидове и дебела, степана, черна пепел.

Глухи стонове повдигнали крехките раменца на малкия Петър, изобилни сълзи очертали мътни бразди по мускровото* му личице, но утеха от нигде не идела. 

– Мале-е-е, майчице, тете, къде сте? Насъбралата се в гърлото му горчива буца изригнала в отчаян вик към безмълвните руини, погребали щастливите дни на детството му. Обърнал се, опипал гърдите си, където лежал единствения спомен от майка му и тръгнал надолу по прашния, безлюден път. От днес нататък трябвало да се справя сам. Под пепелта в селото бе оставил баща и майка, баба и дядо, роднини и другарчета, безгрижни дни и светли бъднини.

* *
– Драгинко* Стоене, я спри коня, че виж там онова дете май е самичко! Ела, ела миличко, където има място за двама, ще се намери и за трети. Я, колко е слабичък и бледичък. Ти къде си тръгнал така самичък. Сигурно си гладен. То и ние бягаме от турчина Юсуф ага. Той проклетникът му ниеден затри мъжа ми и сега вървим къде Кавъклийско*, там казват било свободно и агаряни се срещали нарядко.

Петърчо се дръпна от пътя, но когато каруцата спря той повдигна очи и погледна стопаните. На капрата седеше жена пребрадена с черен чумбер, а до нея млад мъж с кафяво домотъкано елече и рязан бозав калпак. В каруцата бе впрегнато дръгливо младо конче.

– Хайде качвай се, че няма да те чакаме! – подкани го отново жената.

Момчето се обърна погледна към синеещата се планина после преметна крак през ниския сандък и седна в сеното зад мъжа и жената.

– Хайде, Сивчо, дий! – провикна се младият мъж и кончето закрета по песъкливия път.

По някое време жената се размърда и подвикна:

– Хей, пътниче, ти откъдя си, как те казуват? Но, когото отново не чуотговор се обърна назад. Ха, то горкото заспало бе Стоене! Виж колко е беличко, сякаш е гражданче.

И дрешките му сукнени, а ризката не е тъкана – купешка ще да е. Трябва да е господарско дете. А защо мълчи. Сигурно е уплашено от нещо си.

Колелетата меко потракваха, мъжът дремеше, а жената продължаваше, по-скоро на себе си, отколкото на роднината си да нарежда: Трябва да го заведем някъде да му леят куршум, та дано проговори, горкичкото.

Така мълчалив по цели път, след няколко дена, осиротелия Петър Милков се озовал в село Иридже.

* * *
Робската нощ е покрила с мрак по-голямата част от живота на този мой предтеча. Времето е заличило много от житието и битието му. Но това, което се е съхранило в родовата памет е достатъчно, за да го видим като честен българин, добър стопанин, поборник за народни правдини, като участник в Странджанската буна, която имала за цел да създаде малка българска държавица в контролираните от българските хайдути райони на Странджа, която постепенно да разширяват и уголемяват.

Точната дата на рождението на Петър Милков също не е известна, но това трябва да е станало през 1770 година. Останал твърде рано сирак малкия Петър е осиновен от майстор Михо от село Иридже. Там сред приказната природа на Странджа, следвайки пастрока си по строежите на къщи, пътища и мостове той израснал, здрав, силен, буден и сръчен – момък с бяла кожа и сини очи, за чудо и приказ. За това съселяните му го нарекли – Гюнгюрмез*.

От уста Михо, който се отличавал освен със своите умели ръце, но и с твърде добро и щедро сърце наследил майсторлъка и неговите добродетели, умножил ги със своя бистър, любознателен ум и в годините на своята зрялост се превърнал в първи човек на селото.

Тук се и задомил и му се родили три деца, две дъщери Жела, Гана и син Милко.