На 300 метра след отклонението на пътеката забелязах малко вляво пред мен трима души. Когато ги доближих оказаха се грузинци дошли да поменат техен сънародник и приятел загинал преди година на връх „Победа”. Едва сега, когато повдигнах поглед нагоре към отвесния скат, видях ликовете на много мъже вградени в тъмната, полирана гръд на връх „Максим Горки”. Единият от мъжете мълчешком ми подаде пластмасова чаша с тъмно-червено вино. Отпих по източно-православен обичай: „Нека Бог открие в селенията си блуждаещата душа на Данелия, а паметта за него да остане на веки за тези, които са го знаели!” – промълвиха устните ми. Сякаш чули думите ми, другарите му в един глас изрекоха: „Амин!”

В този момент малка, горчива бучка се надигна малко над слънчевия ми сплит и запълзя бавно нагоре. Оставих мъжете с тяхната скръб и подминах още тридесетина метра, където пътеката свърши. Вече осезателно усещах как, уголемяващата се буца от тъга и срам се издига до основата на гърлото ми. Първото ридание ме разтърси неудържимо, последвано от ново, ново и ново. В следващия момент вече седях на леда, притиснал длани към лицето си, гърдите ми се тресяха като в треска, а по страните ми се стичаха горещи сълзи. Плачех така, както не съм плакал и като дете. Вече бях в безопасност, смазващото напрежение от несигурността за подхождането ни към връх „Победа” се бе вдигнало от плещите ми. Плачех за мъжете от ликовете на черната стена, плачех, защото бях благодарен, че съм жив, плачех защото се чувствах ужасно, задето бяха оцелял, докато други бяха загинали. Коленичих: „Боже, прости нас грешните, че смущаваме спокойствието Ти!” Само това успях да отроня на глас, защото дълбок тътен разтърси клисурата. Може би Той, Тангра бе чул молбата ми и в знак на разбиране бе разтърсил рамене, вследствие, на което мощна лавина затъркаля камъни и преспи, само на 500 метра по-на изток, в сенчестите усои.

Тръгнах си обратно. Когато стигнах импровизирания мавзолей, грузинците ги нямаше, само очите на мъжете от стената следяха тежките ми крачки. Бяха мъже на различна възраст и националности: руснаци, грузинци, арменци, киргизи, казахстанци, латвийци, нямаше българин. Техният земен път е бил дотук. А моят, който за малко не свърши тук – къде ли ще ме изведе…? Знаех само, че сълзите ми показваха, че съм още в началото му. А колкото до края – за човек, който е подготвен, смъртта идва не като поражение, а като победа, като най-величествен момент от живота” (откъс от книгата ми „По пътищата към дома”).

Този спомен винаги ме връща към началото на пътя, по който поех тогава – Пътя, водещ към Светлината на Изтока. Какво ме отведе там? Аз не бях алпинист, а още по-малко катерач по ледени образования на височини над 5000 метра? По-скоро желанието да узная повече за древната ни история и какво свързва нас – българите с този най-северен седемхилядник? И не на последно място, воден от мъждукащото в дълбините на детската ми душа видение за златно сияние, обгръщащо планината Алтай, и сребърно-синкавата светлина струяща от Тян Шан?

И бях възнаграден за тези мои усилия. Пред смаяните ми, изпълнени с благоговение очи, вперени в бялата пирамида на върха се открои образът на древен български Кан (може да се види на корицата на книгата ми, която цитирам по-горе). Игра на светлина и сянка ли бе това? Или покана да повдигна булото на забравата, да открехна капаците на неведението?

Ние хората, сме странни същества. В детските си години унесено слушаме приказките, които ни разказват, а когато пораснем, отричаме почти всичко, в което искрено сме вярвали. Като възрастни приемаме за истина само онова, което се побира в рамките на обичайните ни представи. Макар при душевни терзания или пълна безизходица да усещаме, че корените на истината стигат до безбрежните простори на неизвестното и само Бог знае истината. Ако едно дете бъде запитано: „Вярваш ли в чудеса?”, то ще отговори: „Да”. Ако същият въпрос се зададе на възрастния, в отговор естествено ще прозвучи: „Не”. Децата са по-близо до Бога, техните души скоро са дошли от нашата основна родина – Оня свят, където вероятно виждаме миналото и осъзнаваме, че произходът ни се корени далеч в древността, във времената на арийците, атлантите, лемурийците, призраците и ангелите. Затова когато баба ни разказва приказка, шепотът на древността прониква във все още романтичните и чисти детски сърца.

Тогава, когато крачех по каменистата пътека на път към базовия лагер, една настойчива мисъл блъскаше останалите ми без кислород слепоочия – да се опитам да направя всичко, което зависи от мен, така че един ден в южното подножие на връх кан „Тангра” да бъде изграден параклис.

Не зная какво са изпитвали (и изпитват) поклонниците на Божи гроб, но това което изпитах аз, докосвайки се до тази Светиня на извечният български Дух, промени живота ми.
Тренираните ми нозе ме отведоха и до друга отправна точка към праисторията на българите. В един разговор с аксакал от северния бряг на езерото Исък Кул, прехвърлилият седемдесетте години киргизец, някак между другото сподели, че връх „Хан Тенгри” е просто „Българската планина”, „Върхът на българите”.

По-късно вече в България щях да науча, че в Тян Шан има хребет, който носи името „Болгар”. И безспорния факт, че от Тихия до Атлантическия океан е пълно с български топоними – езерото Байкал, река Дуло край Уланбатор, езерото Бал(к)аш, Бух(г)ара, Балкан, Алпи, планинската верига Бух(г)ара в Пиринеите, названията на стоки, като българска пшеница, най-качественият юфт и досега в Казахстан се нарича „булгар”, българският филигран, известен в Иран като „музаи-булгар”, ястието „булгур”, музикалният инструмент „булгарина”, областта Сакар в Египет (у нас Сакар планина), проход Шипка в Тибет – проход Шипка в България, Ищар във Вавилон, Истар-Истър в България.

Може би в основата на всички тези думи с български корен стои унгарската легенда, в която се разказва, че кан Дуло от рода Белар имал две дъщери. Родоначалникът на унгарците Мадяр се оженил за една от дъщерите, а Хунор взел другата дъщеря. Така първата дъщеря на Дуло с децата, които ражда става майка на всички унгарци, а втората дъщеря става майка на всички хуни. Макар това да е само една легенда, тя заслужава внимание предвид на следните много мъдри познания, съдържащи се в нея. Веднага излиза на преден план изводът, че според тази легенда маджари, хуни и българи не са един и същи народ, нещо което твърдят всички древни хронисти. От друга страна, легендата подчертава, че тези народи са родствени в смисъл, че в тях тече частица обща кръв. Това може да бъде кръвта на онези европеиди – арийците, които са участвали в етногенезиса и на трите посочени народа в легендата. В случая обаче, по-важно е да се отбележи, че родът на кан Дуло, т., е., българите, са наречени Белар, така както са били наричани и Волжските българи, което означава „белите или сребърните”.

В книгата си „Българи, тюрки, славяни” проф.Петър Добрев цитира покойният вече проф.Петър Коледаров. Когато професорът гостувал през 1971 г., на Афганистанската академия на науките, като официален пратеник на БАН, той с изненада научил, че в Афганистан най-голяма похвала за физическа красота е „красив като българин”.

Обяснението било, че в най-североизточните части на афганистанските планини живеят и до днес хора, които наричат себе си „българи”. Някои от тези планински жители настоявали да бъдат записани като „българи” при едно от преброяванията на населението в Афганистан. Друг пример от същата книга на Петър Добрев, в който са позовава на проф.Бъчваров, е „приятният хладен вятър (зефир)”, който духа от планините над Кабул и се нарича „булгар”. По нататък в книгата се намира израза „български мехлем (чарм и булгар)” – специален вид лекарство за рани, разпространено най-вече в афганистанските планини.

В същата книга на Петър Добрев е записано следното: „чак до VІ – VІІ век в Памир, в района на тогавашното царство Булгар е живеело население с твърде изящни черти. А и до днес в най-високите долини на Памир живее една малка народност „тагчи”, която се слави със своята необикновена красота. Името на тази народност на езика на най-късните пришълци в Памир – тюрките, значи – планинци, докато самите те наричат себе си „болор” или „булхор” т.е. българи.

Когато през август 1998 година бях в Киргистан, аз с интерес се взирах в лицата на местните хора с надеждата на открия европеидни черти, но така и не успях. Тогава логично у мен възникна въпросът от къде са се появили хора с европеидни черти по тези места и къде са отишли?

*

Смайващите паралели и аналогии между съвременната наука и езотеричните и религиозни знания коренно променят представите ни за човека, еволюцията и Вселената и очертават една изумителна картина, в която има всичко друго, но не и чудеса. Една картина, която започва от Сътворението, уплътняването на духа и появата на материята, проследява развитието на петте човешки раси. Предлагам на читателя приетата във всички религии и особено точно формулирана от Елена Блаватска класификация на съществувалите земни цивилизации или, както тя самата пише, на коренните човешки раси:

– първа раса – ангелоподобни хора. Създадена на земята чрез уплътняване на духа. Представителите и са били с огромни размери и са имали повече характеристики на вълновата форма на живот, отколкото на физическата;

– втора раса – призракоподобни хора. Те са били още по-плътни благодарение на появилия се материален компонент. И те са били с огромни размери, могли са да минават през стени, били са еднополови и са се размножавали чрез пъпкуване;

– трета раса – лемурийци: ранни (четириръки) и късни (двуръки). За третата раса се смята, че е най-високоразвитата и е използвала технологии, основани на вълновите енергийни принципи. Те са имали плътно физическо тяло.

Ранните лемурийци са били читириръки, с две лица, а на тила си имали трето око. Били са с ръст 40-60 метра и еднополови. Късните лемурийци са били с ръст 10-20 метра, и едно лице, двуръки и двуполови. Всички основни постижения на земните технологии тръгват от тях. Те оставяли знанията си на тъй наречените златни плочки, скрити и до ден-днешен в тайници. Лемурийската цивилизация просъществувала милиони години и най-вероятно е изчезнала преди два-три милиона години;

– четвърта раса – атланти. За нея също може да се каже, че е високоразвита, но в по-малка степен в сравнение с лемурийците. Атлантите били с ръст 5-6 метра, външно приличали на съвременните хора, макар че имали ред отличаващи ги признаци (ципи, дълъг език, прибиращ се полов член, 40 зъба и др.) Основната част от атлантите загинали по време на Всемирния потоп;

– пета раса – арийци (днешна). За петата раса се твърди, че се е появила в недрата на атлантическата цивилизация преди около милион години.

*

През 1926 година полковник Джеймс Чърчуърд публикува книгата си „Изчезналият континент Му”, в която са обобщени заключенията му от изследвания в Индия, Бирма, Щата Аризона, Южните морета, Аляска, Австралия и Мексико. Това са проучвания за периода от 1868 до 1931 г., на стари индийски текстове, голяма колекция (около 2500) каменни плочки-таблици от Мексико и легендите на островитяни и индианци за потъналия континент. Според него древните обитатели на Му били велика и просперираща цивилизация преди 12000 години, унищожена от природен катаклизъм.

Когато Прародината Му се пренаселила, а предприемчиви и амбициозни мореплаватели открили нови и достъпни земи, се надигнала вълна на колонизация. Тя се извършила основно в две направления – източно и западно. Източното направление към Юкатан и Централна Америка, оттам в Атлантида и по-нататък през Средиземно море, Мала Азия и Дарданелите към югоизточното крайбрежие на Черно море. Една от тези колонии на Балканския полуостров са траките. Едно от разклоненията на този път е вървяло по продължението на западното крайбрежие на Южна Америка и може да се проследи до Чили. Друго разклонение е вървяло по източното крайбрежие на Централна и Южна Америка и се проследява до Аржентина. Още едно разклонение е вървяло на североизток и е спряло в Скандинавия. От Атлантида е имало разклонения към Югозападна Европа и Северозападна Африка. Последната от тези средиземноморски колонии е била създадена в Долен Египет, в делтата на Нил.

За придвижването си на запад преселниците от Му използвали редица пътища, сред които изпъкват два главни и два второстепенни.

Сред най-известните е южният главен път от Му в Бирма, от Бирма в Индия, а оттам във Вавилония, Горен Египет (Нубия) и към Бели и Сини Нил.

Едно от вторичните разклонения отивало от Му към Малайските острови, оттам в Южна Индия, която колонистите нарекли Дравида, а по-нататък в Африка.

Без съмнение най-важната западна посока на колонизацията от Му бил северният главен път, по който поели хората, които били предците на арийските народи. Създадената от тях империя е била първата най-голяма, най-влиятелна и най-могъщата от всички колониални империи на Му.

По това време цяла Централна Азия, включително и Хималаите е представлявала равнинна обработваема земя с плодородни полета, с гори, езера и реки, с прокарани пътища, които съединявали многобройните градове и села. В градовете от онова време имало огромни храмове, обществени заведения, големи къщи и величествени дворци.

По-късно арийците се придвижили през Централна Европа към Атлантическия океан.

Китайски писмени източници, датирани от 500 г.пр.н.е., описват арийците като „светлокоси, синеоки хора”.

Още в третичния период арийците изградили верига от селища из цяла Европа. След като империята е била разрушена от Големия Магнитен катаклизъм и образуването на планините, оцелелите останки от ариите останали по местата си. Тевтонците, келтите, ирландците, бретонците и баските – всички са издънки на арийския корен.

Издигането на планините в буквалния смисъл на думата разкъсало земята на части. На всякъде ставали земетресения, към разрушенията се добавяли и разтопените потоци лава от вулканите. Не може да се каже какво количество хора са оцелели след тази катастрофа, но по всички личи, че не са били много. Такава е била картината навсякъде по Земята, където се образували планините.
Оцелелите арии намерили убежище в новородените планини. Многобройните планински вериги, пресичащи Гоби и Такламакан („влез вътре и никога няма да излезеш”-тюрк.) надлъж и на шир, променили картината на нейното водоснабдяване. Разрушените подземни скални маси поглъщали огромно количество вода от повърхността, което довело до образуването на подземни реки. Когато от повърхността се дръпнала цялата вода, Гоби и Такламакан придобили днешния си облик – пясъчни, скалисти, неприветливи пустини.

Тогава се образувал и Памир – „Покривът на света”. Той представлява трудно достъпен за човешки крак и за нормално човешко обитаване обширен куп от планински възвишения.

На това природно образование било съдено да играе съществена роля в историята на разполовената Арийска империя, като е дало ясен отпечатък в сравнително самостоятелно битие и формиране на специфично културно развитие на обитателите от двете страни – откъм запад и откъм изток на Памир, и свързаните с него непристъпни планински вериги като Тян Шан, Каракорум, Хиндокуш, Хималаи и др.

За живота на изпадналите в беда хора от онова време научаваме от епосът на българите „Сказание за дъщерята на хана” – 882 г. Ето какво се разказва в глава І – Х песен:

ст. 455 „Във заника на своя път
Иджик поведе – рът през рът!
към планините древни Хон*
той седем рода – по закон.

456 Бе тясно край Долсу* веч …
Затуй народът му далеч
замина … Яздят – кон до кон! –
могъщ народ, наречен Хон.

457 в памет на Долсу там –
река-жена, известна нам –
Иджик се Дуло назова –
така известен е сега.

458 Иджик потомци има днес
царе на хоните са – чест!
По старша линия царят –
род ДУЛО! – тъй ги знай светът….

И по-нататък в гл.ІІ, ІV песен:

ст. 648 Предлагам името сега
да ни даде таз пещера.
И нека знае млад и стар,
че ние род сме нов – Българ!

649 „Съгласен съм! О славен ден! –
Арбуга рече възхитен. –
Да тръгваме! В галоп, на път!
В аула роден мой и скъп….

Прието е китайската цивилизация да се смята за една от най-древните. Въпреки това истинската китайска цивилизация е на пет хиляди години. Съществува мнение, че китайците са създали цивилизацията си сами. Но това не е вярно. Те са я наследили от предците си. На външен вид китайците са монголоидни, но предците им са белокожи арии. Във времената на Арийската империя са били широко разпространени бракове между жълтокожите монголи, чиято страна се простирала на юг, и белите арии. От тези бракове се раждали онези, които създали първата Китайска империя. Един писмен източник гласи: „Арийските мъже се женели за най-красивите от жълтите дивачки”. Преводът е неточен, тъй като по времето, когато са ставали такива бракове, диваци не е
имало. Явно става дума за „хора от жълта раса”. Това се потвърждава и от преданията, според които „жълтите монголи били по-малко развити в сравнение с ариите, тяхната цивилизация била на значително по-ниско стъпало”. Много от съвременните китайци се отличават с бяла кожа. В техните жили тече кръвта на ариите, а останалата част са потомци на древните жълтокожи монголи.

В такива смесени семейства арийските родители се грижели децата им да получат образование по арийските стандарти, така че Китайската империя е била създадена от хора с арийска кръв, възпитани от Великата арийска цивилизация. Тоест, китайската цивилизация е била всъщност арийска цивилизация, предадена на китайците от техните предци. Казаното, което всеки
китайски учен ще потвърди, намира потвърждение в множество документи, пазени в даоистки храмове в Китай. Още едно широко известно предание гласи: „Китайците не винаги са живели в Азия. Те са дошли тук от далечна земя, която се простирала по посока на изгрев Слънце”.

В единадесети лист ВЪРВЕЖ от „Книгата за свойствата” на великият Лао Дзъ (роден 604 г.пр.н.е.) е казано следното: „… в древния Китай имаше книга, донесена от Север, при първото нашествие на жълтите към Изтока, съдържаща точно формулирани необходимите правила; тази книга се нарича „Книга на действието”; разделя се на четири свитъка – І Книга за Царете; ІІ Книга за Съветниците; ІІІ Книга за Пазителите (на богатствата); ІV Книга за робите.

След гибелта на Арийската империя в Източна Азия се образували безброй народностни групи, една от които е и българската.

По това време, края на 3-тото и началото на 2-то хилядолетие пр.н.е., са ознаменувани от едно велико събитие със съдбоносно значение – появата на опитомения кон. Допреди това време опитоменият кон не е били известен нито в Европа, нито в Месопотамия или Египет, нито в Индия, нито пък в Китай. Във всички тези „огнища на култура” дотогава се използвали бавно движещия се едър рогат добитък – биволи и волове.

Вероятно опитомяването на коня станало в подножието на Алтай или Таримската котловина. Но независимо в коя точно от тези средноазиатски котловини е бил опитомен, неговото появяване дало силен тласък за разселване на таримските племена.

С опитомяването на коня изселването ставало не само по-лесно и по-бързо, но, което е по-важно – започнало да става вече не принудително, а в повечето случаи свободно и доброволно. Докато по-рано почти винаги към изселване били принуждавани насила най-вече по-слабите, по-беззащитните, победените в битки, след опитомяването на коня предимно по-силните и по-храбрите, по-предприемчивите, по-подготвените за борба са прекрачвали границите на нови врагове. У всички тях стремежът към по-голяма волност, към нови по-широки простори, волята и желанието за нови борби и завоевания и радостта от бързите промени били силно окрилени от възможността на новия сподвижник на човека – коня.

Така, благодарение на опитомяването на коня в течение на векове се е извършило едно особено разпределение, едно чудно пресяване, един естествен подбор на остатъците от арийската държава и местните племена. Най-напред от Тарим са били изгонени по-безволните, по-кротките, по-непредприемчивите, по-миролюбивите, тъкмо тези, които най-малко всъщност са имали желание да се изселват, но като по-слаби и победени са били принудени да поемат нежелания и неприятен за тях път. И понеже в бавното си придвижване те не са могли, нито са имали сили да прекосят пустинята Гоби или Такламакан, оставали са им възможности или да прехвърлят трудно проходимите памирски и тяншански проходи в западна и северозападна посока (като се отправят било през степите на Западен Туркестан към Югозападна Азия или Индия) или, движейки се в северна или североизточна посока в полите на планинските вериги, обграждащи от северозапад и север Гоби, да се заселят в долините около Тар-Багатай, Алтай, Тану-Ола, или пък, спускайки се около северните поли на Наншан, в посока на изток, да достигнат до долината
на река Хуанхъ.

Едва извън отеснелите предели на старата родина използването на коня е могло да получи своето пълно развитие. Обработването на земята е било заменено с отглеждането на големи и многобройни стада от всякакъв добитък и най-вече коне. Къщите и хижите са били заменени с походни шатри и покрити коли. Стадата са станали мерило не само за богатство, но и за военна мощ. Смяната на заседналия живот с подвижен, смяната на земеделското стопанство със скотовъдство и главно с коневъдство, съвсем не е било стъпка назад. Напротив, това е била една, и то голяма и решителна крачка напред не само за тези племена, но и по отношение на цялото човечество.

Към началото на ІІ хилядолетие пр.н.е., тази нова човешка вълна отново, както някога ариите, господствала в равнините и степите на Средна и Северна Азия – от бреговете на Великия океан до бреговете на Каспийско море и на Волга. На север тяхното господство е достигнало до сибирските лесове и тундри, а на юг през Гоби, която вече не представлявала препятствие за тях, чак до долината на Хуанхъ и по на запад – чак до Инд и Месопотамия. Правят и първите си набези на юг и громят държавите на тогавашната култура в двете и главни огнища – Месопотамия и Египет на югозапад и Китай на югоизток.

Дали преднамерено или целенасочено, но по това време китайците забравят своите бели предци и започват да ги наричат според „Малая советская энциклопедия” с името Хун-ну. Те са безпокоили Китай още през 2356-2208 г.пр.н.е. Дати с такава древност обикновено се подлагат на съмнение. Историците преди години не вярваха в съществуването на царството Ин (Шан), което според същите хроники е датирано от ХVІІІ до ХІІ век преди н.е., нито пък реалността на най-старата китайска държава – царството Ся, съществувало от 2205 до 1767 г.пр.н.е. Археологическите разкопки вече доказаха, че царството Ин не е измислено. Намерени са и по-стари останки от укрепени градове, които са от времето на царство Ся (според В.М.Массон). Значи древните китайски историци казват истината и действително хун-ну са съществували още преди основаването на царство Ся. Не само са съществували, но и са били на по-високо културно равнище от тогавашните китайци. Массон отбелязва, че във времето на Ся изведнъж възниква производството на бронзови изделия и то направо на стадия на високо развитие. В същото време (ІІІ хилядолетие пр.н.е.) бронзът вече е известен в Алтай и съседната Минусинска котловина. Земите на нашите прадеди са били като остров на цивилизацията сред околните племена, живеещи още в каменния век. Ако те са имали контакти с древните китайци, както самите китайци твърдят, тогава е напълно възможно те да са научили майсторите от царство Ся на тайните на получаването и обработката на бронза.

В историята на света, написана от бащата на съвременна Индия – Джавахарвал Неру – може да се прочете следното: „Преди около 5000 години имало нахлуване в Китай от запад. Нахлулите племена дошли от Централна Азия и притежавали доста развита цивилизация. Те били запознати със земеделието и имали големи стада… Пришълците имали добре развито
обществено устройство. Те се заселили на бреговете на Хуанхъ… и създали своя държава… След това 600 или 700 години виждаме човек на име Яо, който се нарекъл император… Скоро тази титла станала наследствена и продължение на 400 години в Китай управлявала династията Ся”.

*
Търсенето на синтез между Хунската и Тракийската теория от съвременните историци за етногенезиса на българите не е насочено само към миналото. Целта на този синтез е да се докаже, че въпреки големите миграции на древния български народ, именно Балканска България е нашата „Земя завинаги”, нашата „Обетована земя”.

Това дали траките са дошли по днешните наши земи по Източния път на преселението на арийците (част, от които са траките) или по Западния, ще покажат само бъдещите проучвания.

Показателни в случая обаче са няколко от гробовете на Варненския некропол, където в част от погребалните предмети са открити нанизи с изработени от злато или от миди мъниста. Такива се гробове № 36 (752 златни), гроб № 41 )113 златни), гроб № 63 (74 златни) и др.

Интерес буди гроб № 43 с 902 златни и 180 мидени мъниста. Златните мъниста са разпределени в осем наниза: І – 11 бр.; ІІ – 15 бр.; ІІІ – 36 бр.; ІV – 87 бр.; V – 72 бр.; VІ – 267 бр.; VІІ – 402 бр.; VІІІ – 12 бр. Досега не е разяснено какъв е смисълът на тези нанизи. Това обаче е направено за други прочути гробове.

Морис Котерел в книгата си „Пророчествата на Тутанкамон” задълбочено изследва този аспект в гробовете на владетеля на маите Пакал и египетския фараон Тутанкамон. Той доказва, че броят на мънистата в погребалните им нанизи и гердани носи „тайни астрономически послания”, свързани най-вече със Слънцето.

Огромна изненада е, че първообразът на подобно кодиране е Варненският некропол и особено отчетливо това личи в прочутия в цял свят гроб № 43. Негови забележителни качества са несрещаната до този момент пищност и неговата древност – 4500 години пр.н.е, – той е 3100 г., преди Тутанкамон (1333-1323 пр.н.е.) и цели 5000 г., преди Пакал – 750 г.

И в трите случая кодираният замисъл е чрез броя на мънистата да се отбележат преломно важните цикли в движението на Слънцето, звездите, планетите и Земята. Особено важно е отбелязването на 11-годишния цикъл на активността на слънчевите петна. До него съвременната наука стига едва в края на ХХ век. Морис Котерел посочва, че именно това е смисълът на 11-те
мъниста в каменната кутия при погребението на Пакал и 11-те диска на короната на Тутанкамон.

В погребението на Хероя от гроб 43 това е отбелязано чрез наниза с 11 златни мъниста. Изумително е, че древните са познавали и свръхсложното движение на Слънцето около собствената му ос.

По екватора си Слънцето прави една обиколка за 26 дни, което при Пакал, както разкрива Котерел, е изобразено чрез броя на стъпалата към погребалната камера със сумата 22+4. При Тутанкамон това се вижда в броя на изображенията по пластинките на огърлицата му: 13+13= 26. При Хероя това се получава от сбора на първия и втория наниз 11+5=26. Още по-необяснимо за съвременната наука е, че в най-дълбока древност са могли да знаят, че завъртането на Слънцето около полярната област се извършва за 37 или 36 дни. В зависимост от това откъде се наблюдава – от Земята или от Слънцето. Това е обозначено чрез броя на мънистата в средния ред на огърлицата на Пакал – 37 бр.

Същото е разкрито чрез мънистата в третия ред на огърлицата на Тутанкамон, а третия наниз на Хероя се състои от 36 мъниста. Но 36 е само по себе си удивително число, защото разкрива тайната на 360-те градуса, на колкото делим окръжността. Числото 360 при Хероя се получава от умножението по 10 – колкото са златните апликации около главата на погребания. При Тутанкамон числото е обозначено чрез 36-те надзиратели, грижещи се за погребалните церемонии.

Свръхважно е и числото 71, което е в основата на изчисляването на микроцикъла на слънчевите петна. 71 е броят на мънистата в първите два реда от огърлицата на Пакал. 71 е броят на камъните от едната и от другата страна на брошката-скарабей на Тутанкамон. Петият от нанизите на Хероя се състои от 72 златни мъниста, чийто брой вероятно е с един повече, поради отдалечеността във времето и променената поради прецесията на земята астрономическа ситуация. А 72 е особено важно, заради обстоятелството, че отчита периода от 2160 г., през който Слънцето преминава от зодия в зодия. Затова за преминаване на един градус от зодиака на Слънцето са необходими 72 години.

Съвременните историци правят разлика между хуните, нахлули в Европа през V век и техните прадеди от монголските степи. За да е по-ясно за какво става дума, древните хуни биват наричани с китайското си име – хун-ну. Хун-ну са дали началото не само на „европейските” хуни, но и на много други народи. Според официалната наука, в това число са и древните българи. Предполага се, че тяхната прародина е района на планината Алтай. Алтай разделя Великата равнина на две части – Източна и Западна. Eто какво пише за планината големия познавач на хуните Л.Гумильов: „По отношение на съседните степи Алтай е крепост, където при всякакви превратности можеш да се скриеш и да не се дадеш на противника. Храна има достатъчно. За добитъка има прекрасни пасбища… за ловците – гъсти гори… в реките има много риба, а по горските поляни – птици. Казано накратко, Алтай е най-благоприятното място за съхранение на дадена култура, даже и да е възникнала на съвсем други места. Затова е толкова богата археологията на Алтай”.

През 1993 г., в Алтай, недалеч от границата с Китай, руски учени открили тайнствено погребение на жена. Медиите веднага побързали да я обявят за „Принцесата на Алтай”. По-късно когато били изследвани всички артефакти се оказало, че тя всъщност е жирица.

Местните жители потвърждават, че винаги са знаели за погребението на своята прародителка на платото Укок, но не са смеели да тревожат свещения и сън. На Новосибирските учени се отдало да направят невъзможното. Успели да открият незасегната тъкан и да извлекат гени, при което извода е, че царицата не принадлежи към нито една от известните монголоидни раси по земята. Тя не може да бъде прародител на алтайците. Външността и напомняла европеидната…

Древногръцкия философ Херодот, съвременник на загадъчната царица е писал за населяващите горен Алтай, племена скити, които можели да се превръщат в грифони в други животни. Тези незнайни същества се отличавали с висок ръст и „неземна” външност, нямали нито дръпнати очи, нито широки
скули, както при китайците или алтайците. Техните портрети и способността им за превъплъщения са много близки до древно-китайските описания за
„небесните синове”.

Уникално в погребението е още и това, че заедно с жената били погребани и шест коня в златно-червен цвят, чиито сбруи били декорирани с неразбираеми метални обекти.
Според китайската митология такива коне били наричани „ци лин” – „небесни”, способни да вдигнат човек над облаците.

Облеклото на жената е необикновено. Облечена с най-добрата копринена дреха, обрамчена с широк червен колан. Археолозите смятат, че такъв колан е знак за война, а намерената в ръката дървена плочка – крайно важен ритуален символ, инструмент за „създаване на света”. Богато украсената глава със златни нишки със сложна форма, говорят за магическата сила на богинята, която съгласно древните поверия съхранява тайната на безсмъртието.

В наше време (2013 г.) монголоидните фактори в Азия все още се противопоставят на тези открития за древността на региона, в който те по едно или друго стечение на обстоятелствата пребивават днес. Явно много боли да се разбият митове и стереотипи градени с векове. Явно много боли да разбереш, че не си толкова самобитен, колкото си се смятал по-рано, че не си оставил и помен от някаква култура и цивилизация, ами си дошъл и си се настанил наготово. Остави това, ами че на всичко отгоре откритията, които си си присвоил за твои се оказват направени от проклетите „бели дяволи”.

Още с откриването на мумията се установява, че косата и е руса, кожата бяла, лицето няма монголоидно изпъкване на скулите. Възстановката на лицето по костите на черепа демонстрира индо-европейски произход, без наличие на азиатски примеси! ДНК изследването само потвърждава горното. Тези новини довели до гневна реакция интелектуалните среди в Алтайската автономна република, чието население се състои от монголо-тюрки. Абсурдни се действията, които са предприети за тяхното успокояване. В едни медии се говори за наличие на някаква малко групичка от пришълци от запад, други, че представителите на скитско-алтайската култура имали и монголоидни и европеидни черти. Типичен пример (както и с българите) как заради политика се пренаписва историята. Впрочем руснаците са специалисти в пренаписването на историята, но все пак ще им е малко трудно предвид подчертания вече интерес от сериозни американски и европейски учени за изследванията в този район.

В руските и украински музеи правени в тоталитарно време има хиляди старобългарски находки и съкровища, които умишлено не се определят етнически, а носят безличния и обиден етикет – „кочевьІе” (номади, чергари), който въобще не отговаря на историческата истина. От Афганистан руските археолози разграбиха съкровищата на Кушанската империя, която беше създадена от българи, със столица Балх и владетели от древния български род Дуло. Тези съкровища и до сега стоят в съндъци в подземята на Ермитажа и едва ли скоро ще излязат на бял свят. Пак в Афганистан, американските бомбардировки и „хуманитарни операции” доунищожиха от българското наследство онова, което не успяха руснаците и талибаните!…
Явно и китайските специалисти са особено обезпокоени. Първо са изискали мумията, защото уж била взета от тяхна територия. Можем да се досетим за какво ще им потрябва. За справка мога да посоча случилото се с мумиите от Таримския басеин. Второ девойката е била облечена с изящно изработена копринена дреха и то на повече от 2500 г., пр.н.е. Лабораторните изследвания на коприната установили, че тя не произхожда от Китай. Значи Китай не следва да претендира, че е открил технологията за производство и обработка на коприна и копринени тъкани. Нещо повече, оказва се че докато в Китай се били все още в бронзовата епоха, белите хора в Алтай са обработвали желязо. Открити са железни предмети в други по-стари могили на Алтай. Исторически е
доказано, че обработката на желязо се свързва на първо място с индоевропейците. Още Размзес ІІ моли хетите да му продадат тайната за
производството на стомана, но му е отказано.

Украшението за глава на царицата е направо произведение на изкуството.

Позлатяването на предмети е много трудна технология, а тук се касае за позлатяване на дърво. Просто и дума не може да става за някакви примитивни
номади. Сериозните руски учени са категорични – това е една много богата култура, с развита търговия, строителство, животновъдство и земеделие.

Други разкрития идват от пустинната област в китайската провинция Синдзян. Това е пустинята Такламакан в най-западната част на Китай – обширна пустиня от пясък и камъни, обрамчена от непрекосими планини. На юг са склоновете на Хималаите в Тибет, на север и изток е замръзналата пустош на Монголия и пустинята Гоби.

Такламакан е далеч от гостоприемството – замръзнала през зимата и изпепеляващо гореща през лятото. И все пак, градове като Жаухо, Субашу, Лулан сега руини в пясъка, някога са кипели от живот. За това в края на пустинята свидетелства едно откритие, което не дава мира на учените от цял свят и до днес. Там са изложени мумии. Не умишлено подготвени мумии по египетски образец, а древни трупове, естествено запазени от дехидратиращия пустинен климат

Подобни мумии не са необичайни за пустинните области. Но тези били толкова неочаквани, че шокирали археологическия свят. Чертите им били не на азиатците населяващи континента днес, а напълно различен физически тип. Някои от тези тела са с височина над 1.80 метра – много над нормата за местното китайско население. Разложените им останки са запазили кичури руса коса, високи скули дълги изпъкнали носове и обли, дълбоко разположени очи. Това не са характеристики на азиатци, те са типични представители на бялата раса – т.нар. кавказки тип.

Мумиите предизвикали буря от въпроси. Защо тези хора са толкова различни от днешното азиатско население? Кои са били те? И откъде са дошли? Имало една следа: те били облечени в ярки дрехи и увити в сукно.

Китайските власти поканили текстилния експерт Айрийн Гуд от Университета в Харвард да вземе проби от плата за анализ. В лабораторията си тя провежда щателен оглед. Първо оглежда дизайна, шарките и тъкачните техники, сравнявайки ги с тези, използвани от различните култури през историята им.

„Виждах стилове и мотиви, повлияни от зони, за които сме мислели, че са твърде различни и далечни, най-вече тези вълнени платове, за които знаем, че са от Северна Европа” – констатира тя.

После се заела със самите влакна. Напредналите техники и дали възможност да определи оригиналния източник на материалите. Помогнал и фактът, че повечето платове били вълнени.

От тази картина Гуд продължила до идентифицирането на породата овце, от които е извлечено влакното. Анализирайки резултатите, тя скоро осъзнала, че вълната от дрехите на мумиите идвала от порода овце, които не се срещали в Китай по онова време. В културно отношение Китай не участвал в производството и употребата на вълна до значително по-късно.

Лабораторните изследвания показали, че мумиите са на хора, починали преди около 4000 години – почти 2000 години преди императорът Чин да отвори пътя на коприната.

В началото на 1990 г., повече от хиляда мумии на бели хора били открити в района на Северен Китай, но в 1998 година китайското правителство забранява
участието на чуждестранни експедиции за археологически разкопки в този регион. И това е напълно разбираемо. Те само биха продължили разкритията за това, че не те първи са открили коприната, обработката на желязото, изобретяването на седлото и колесниците и опитомяването на коня.

Независимо, че за това не се говори, в Северен Китай могат да бъдат видени най-старите и най-огромните пирамиди, откривани до момента в света.

Китайските пирамиди продължават да се водят за една от най-големите загадки в човешката история. Доскоро за тях не се знаеше почти нищо. Фактът, че те изобщо съществуват, бе разкрит едва през средата на миналия век чрез аерофотоснимки и космически фотоси на района. Китайското правителство по незнайни причини категорично забраняваше на изследователи от чужди държави да припарват по тези места.

Американският писател Д.Х.Уилямсън благодарение на своите връзки във ВВС на САЩ се снабдил с фотокопие на топографска карта на град Сиан. Картата била изработена въз основа на снимки, получени от различни спътници. Така става известно местоположението на 16 пирамиди недалеч от град Сиан.

През 1963 г., новозеландският летец Брус Кейги открил дневниците и статията на австралийския търговец Фред Майер Шрьодер, написана през 1912 г. Шрьодер на няколко пъти е водил кервани от Великата китайска стена към вътрешността на страната. Веднъж, когато минавал покрай китайско-монголската граница с монголския гуру Богдъхан, чул от него следното: „Ще видим пирамидите. Те са седем и са разположени около древната столица на Китай Сянян (днешния град Сиан).

Шрьодер пише, че никога през живота си не е виждал подобни съоръжения, за които трудно би могло да се допусне, че са дело на човешка ръка, и изказва съжаление, че за разлика от египетските, които били по-маломерни, западните хора нямат възможност да зърнат това „осмо чудо на света”.

„Най-голямата пирамида в района на Шанси е с височина около 300 метра – тоест, почти двойно по-висока от най-високата египетска пирамида – Хеопсовата. Четирите страни на пирамидата са строго ориентирани спрямо посоките на света. Всяка от тях е с различен цвят – черният означава север, зелено-синият – изток, червеният – юг и белият – запад. Плоският връх на пирамидата е засипан с жълта пръст. Отстрани на съоръжението се спускат огромни жлебове с размерите на планински каньон.

Дъхът ми спря при тази величествена гледка.

Обиколихме пирамидата в търсене на вход, но не открихме нищо”, пише в дневника си австралийският търговец.

Когато Шрьодер попитал Богдъхан за възрастта на тези уникални съоръжения, гуруто отговорил, че са на около пет хиляди години. „В нашите най-стари книги, писани преди 5000 години, тези пирамиди се наричат древни”, уточнил Богдъхан.

„Главното, което ме заинтригува, пише американският изследовател Винс Тед, са географските координати на китайските пирамиди. Сиан е разположен на 34-ия градус северна ширина. Планът на китайските пирамиди много напомня на египетския. Това навежда на мисълта, че строителството им може да е дело на едни и същи хора, принадлежащи към обща цивилизация.”
Неговият колега Уилямсън му обръща внимание в писмо, че пирамидата в Шанси, видяна от Шрьодер и фигурираща под номер 4 на картата, е фотографирана от самолет още през 1947 г. Тед излага хипотезата, че между нея и Хеопсовата пирамида съществува връзка, тъй като в основата и на двете е залегнало числото 16944.
Вин Тед заявява: „Според най-новите теории за електромагнитната мрежа, опасваща планетата, на 72 градуса източна дължина би трябвало да се намира друга пирамида освен Хеопсовата или някакво мегалитно съоръжение. Тази точка съвпада с района на китайския град Съчуан. Има няколко свидетелства и снимки на голяма пирамида, разположена в този планински район на границата между Китай и Индия. Убеден съм, че тази пирамида се намира по-близо до индийската граница”.

По време на Втората световна война пилотите от американските ВВС много пъти се прелитали Хималаите в района между Индия и Китай, снабдявайки китайската армия с провизии и боеприпаси. По време на един такъв полет над мястото наречено Долината на смъртниците, моторът на самолета, управляван от Джеймс Каусман, започнал да вие, а един от двигателите почти заглъхнал. Това било кошмар в страна, където природните условия са такива, че ако летиш над върховете, попадаш в зоната на вечния лед, а ако се спуснеш по-ниско се оказваш в гъста мъгла и облаци.

Когато горивото започнало да замръзва, Каусман решил да се спусне по-ниско, въпреки че това било страшно опасно. Самолетът описвал странни зигзаги над планинските върхове, летейки към базата, разположена в индийския щат Асан. Американският пилот държал курс точно над злокобната долина. И изведнъж видял долу гигантска бяла пирамида, изработена от бял блестящ материал – вероятно метал или разновидност на камъка. На върха и се намирал огромен кристал, който блестял като скъпоценен камък.

Екипажът бил поразен от невероятните размери на съоръжението, но нямало възможност да кацнат до нея. Каусман облетял пирамидата три пъти. След това видял под крилото на самолета река Брахмапутра и се добрал до базата. Летецът бил сигурен, че ако пирамидата бъде видяна, това ще порази целия свят.

Предполага се, че във вътрешността на китайските пирамиди е имало специални електронни апарати, които генерирали електромагнитни трептения, необходими за осъществяването на връзка с Космоса. Всички записи за това са се загубили (или са укрити). Възможно е и друго: за връзката да не са били необходими никакви други апарати освен … самите пирамиди. Тяхната конструкция давала възможност за директен обмен на мисли, когато жреците или учените са се намирали в специални стаи, разположени в строго определена точка във вътрешността на съоръженията.
Общоприето е да се счита, че Великата китайска стена била издигната в епохата на династията Цин против грабителските набези на хун-ну. Въпреки че земите северно от река Хуанхъ са били от незапомнени времена владение на народа хун-ну, а по-късно заграбени от китайците. Ако се вгледаме в разположението на Великата китайска стена, то ще стане очевидно, че тя не е толкова мащабно съоръжение, а защитава известна територия в северо-източен Китай с насоченост по-скоро на север, отколкото на запад. Какво толкова е било скрито зад високата стена от хун-ну?

Известно е, че въпреки тази стена, хун-ну нееднократно са се опитвали да си върнат тази земя, а по-късно и тюркските каганати са се стремили да си върнат от Поднебесната империя това парченце земя. През 1236 г., внукът на Чингисхан Кубилай премества столицата на монголската империя в град Канбалък на мястото на съвременния Пекин – също в тази област. Въпреки наличието на по-плодородни и благоприятни за живеене области, завоювани от монголите в обширните области на Евразия. С какво толкова е била привлекателна за народа на кан Богатур – Модун тази област? С нейното свещено значение. Този район бил мястото за погребения на царете на древните хун-ну – ариите.

Известно е от историята за неприличните претенции на народа дунху към кан Богатур – към неговия кон, неговата жена и част от „необитаемата земя” на народа хун-ну.

По-голямата част от изследователите на хун-ну кой знае защо без съмнение разбират под участък необитаема земя – некачествена, непригодна за обработване земя. А самата история за значението на земята за съществуването на държавата, като отражение да държавническия подход към земята и политическата мъдрост на кан Богатур се е превърнала в притча. Сигурно е така.

Но „необитаема земя” не значи занемарена и безплодна и е напълно вероятно тя да не се е използва защото е имала свещено предназначение, и е била място за разполагане на храмове и погребения на кановете на хуните. Именно на земя, на която се намират гробове на богоподобни царе, не може да се използва като ливади и други селскостопански работи. Самите искания на дунху (както и тяхната дързост) вървят от по-малкото към по-голямото, от ценното, към безценното. Затова претенциите към тази земя за кан Богатур и неговия народ са били много по-оскърбителни и значими отколкото към коня и жена му. Да се предоставят гробовете на предците на възможно оскверняване от чужд народ – това било най-голямото унижение, тъй като те били духовната и историческа основа на държавата на хун-ну. Тази теза се потвърждава именно от пирамидите, които се намират на тази територия. В историята на хун-ну се споменава за „свещена планина” в тяхната столица Левкен. По време на една от хуно-китайските войни на китайския пълководец се отдало да завладее столицата. Тогава той наредил на върха на свещената планина да се издигне каменен постамент, който да увековечи могъществото на династията Хан. Постъпвайки по този начин той показал, че осквернява светинята на хун-ну. Очевидно е че около лятната столица на хун-ну, намираща се в степта не може да съществува планина. По-скоро това е било пирамидална гробница, като тази на маите.

Има сведения, че хун-ну са били поклонници на слънцето и луната. Техните жреци (колобри), извършвайки наблюдения на небесните тела от култовите храмове успели да създадат календар по-точен от китайския. Именно в тази северна провинция Шанси близо до град Линфен археолози открили древна обсерватория, съществувала между 2500 и 1900 година пр.н.е. Там е бил създаден този календар. Времето, когато тази обсерватория престава да работи съвпада с времето на появяването на арийците на територията на северна Индия.

Като се вземе предвид това, че предците на хун-ну са обитавали земите южно до река Хуанхъ, то областите Шанси и Хенан се оказват дълбоко в хунската територия. В такъв случай за хун-ну и за по-късните тюркоезични народи този район е бил духовен и културен център. И завладяването му от друга държава за всички тях се приемало и като унижение и оскверняване на светите места! А свидетелствата на древнокитайските историци за жестоките набези на северните варвари е само опит да се скрие истинската причина за хуно-китайското противостоене.

И още нещо. Ако откритите в началото на миналия век пирамиди в североизточен Китай са били свещени за китайската история – надали посред тези древни пирамиди щеше да започне строителството на китайския космодрум. Космодрум, на който по чисто технически причини мястото трябваше да бъде по-близо до екватора – например до южната граница. Никъде в достоверните исторически източници не се споменават управниците на Китай, които се предшествали династията Шан (1766-1122 пр.н.е.).

Забраната за разкопки в района на пирамидите, затварянето на района за посещения за чужденци само потвърждава факта, че северните райони на Китай се явяват прародина на народите на хун-ну, живели по тези места до идването на династията Хан. Може да се направи извода, че пирамидите се явяват гробници на предците на хун-ну – ариите. Това, че сред тях има гробници на китайски императори може да бъде свързано с подражание от страна на дошлия по тези места народ хан (етнически китайци) на традициите на предците на хун-ну.

По сведеня на френски археолог работил в там, по заповед на китайските власти са унищожени изключително ценни бронзови съдове с надписи и предмети от династиите Джоу (ХІ в. – 221 г., пр.н.е.) и Цин (221-207 г., пр.н.е.). Това е било направено в началото на ХХІ в., тъй като тези находки са свързани с хун-ну и „противоречали на официалната китайска история”. По същата причина, от години се бави и отварянето на огромната гробница на първия китайски император Цин Шъ Хунди, за когото се счита, че е от хунски произход (китайците го смятали за „варварин”).

По ирония на съдбата той също е горил книги и философски съчинения, само че китайски.

Независимо от това обаче, може със сигурност да се потвърди, че на територията на днешен Северен Китай се е развила мащабна култура и цивилизация, организирала построяването на стотици пирамиди, за която цивилизация днес китайското правителство не позволява да узнаем нищо.

*

Какъв страх и ужас – шести месец вече
Бойните колесници чакат в готовност.
Във всяка впрегнати по 4 снажни коня,
Въоръжени, както винаги.
Хуните яростно нападат.
Затова ний трябва бързо да настъпим,
За да можем Столицата да освободим,
Царят нареди в поход да потеглим.

Такива редове има в един древен китайски източник „Книга на песните”.

Какъв е този народ хун-ну? Така наричат себе си, тези които в европейската историческа традиция е прието да бъдат наричани хуни, чергарски народ, обогатил генния фонд на едва ли не всяка европейска и азиатска нация. Наименованието му се оказва доста по-дълговечно от самия народ. То е широко известно, въпреки че носителите му са напуснали земите на Средна Азия преди хиляда и петстотин години, докато наименованията на много от тогава съседстващите с хун-ну народи сега са известни само на историците – специалисти. Хун-ну оставят дълбока следа в световната история.

Изследователят на тюрксите народи Д. Еремеев в „Етногенезиса на турците” пише: „В състава на хуните влизат също българи, савири (сувари), сарматски племена и др…”

Придвижвайки се от Азия на запад, те привличат към себе си нови племена и образуват народ, който става известен в Европа под името хуни.

Макар и по-рано да били чували за хуните, европейските хронисти получили повече сведения за тях едва след 375 г., сл.н.е. Съобщенията, които са ни оставили тези историци, са почти без изключение препълнени с неверни и явно клеветнически допълнения. Хуните са представени в тях с най грозни и най-отвратителни черти. Въображението на европейските летописци е било поставено в пълна услуга на всяка възможна клевета и на всяка хула. Това отношение към хуните е било донякъде обяснимо. И наистина, кой би се отказал да хули и клевети своя враг? Не е ли и днес клеветата, изтънчената и леко прикриваната клевета, най-силното отбранително средство, най-доброто нападателно оръжие на „културните” народи? Врагът винаги е бил грозен и отвратителен, той е подъл, и свиреп, и безчовечен, той винаги е див и звероподобен.

Това отношение към врага е естествено и обяснимо. То не липсва в никой летопис и е толкова по-силно проявено, колкото по-страшен, по-силен и по-опасен е врагът. И китайските историци не се пропускали случая да наклеветят и охулят своите врагове хун-ну. Но докато китайците са предавали добросъвестно и доколкото им е било възможно вярно и точно получените сведения, европейските им събратя често пъти са изопачавали до неузнаваемост получените съобщения, които е трябвало да предадат. Поради тава, колкото е по-лесно от китайските летописи да се отдели клеветата от верните съобщения, толкова по-трудно е да бъде направено това в европейските. Изглежда, че страхът, който хуните и българите са вселили още с първите си нападения, е бил толкова ужасен, че просто е отнел разсъдъка на повечето европейски летописци, които, както се вижда, сами вече не са били в състояние да отличат истината от измислиците.

Това особено силно проличава у византийските хронисти, чиито писания са изпълнени като че ли само с измислици и клевети. На това отгоре тъкмо те се проявяват и като най-зле осведомени и изумително невежи. Като пример за тяхното пълно невежество не само относно устройството, нрава и отношението към хуните, не само относно историческите събития, може да послужи описанието на местата, където са се развивали тези събития, може да послужи описанието на византийския летописец Теофан за страната на българите*. При това положение съобщенията на тези историци би трябвало да се разглеждат съвсем предпазливо и да се приемат само тогава, когато се потвърждават от историческия ход на безспорни известни събития. Прекомерната вяра, отдавана на повечето от тези – най-малкото съмнителни – съобщения, породила и утвърдила множество заблуждения, които са дали съвършено неверен и погрешен облик не само на истинския нрав и устройство на хуните и българите, но и на историята им от онова време.

Има изключения, при които все още е лесно да се определят достоверните съобщения от неосведомеността, измислиците и лъжите. Такова изключение представляват сведенията на Приск, участник в едно византийско пратеничество до кан Атила (баща на страната, държавата, на народа).

През 445 г., кан Атила навлязъл и разорил земите на почти целия Балкански полуостров. Той стигнал с войските си до Термопилите, до Дарданелите и до вратите на Цариград. Победеният и изплашен император Теодосий побързал да моли за мир. Атила, който както личи, нямал намерение още да задържа земите на Балканския полуостров, се съгласил. Така около 448 г., в стана на
кан Атила пристигнало византийско пратеничество, което трябвало да води преговори за мир. В него участвал и историкът Приск.

Макар и победен, наплашен и унизен, Теодосий не се бил отказал от своята подлост. Той намислил чрез пратениците си да подкупи убийци, които да премахнат Атила. За водач и пръв посланик бил назначен Максимин, който според Приск не знаел нищо за тайното поръчение на Теодосий. Самият Приск твърди, че в началото и той също така нищо не бил знаел за този коварен план. С организирането на заговора бил натоварен от Теодосий преводачът Вигилиус, който още с пристигането си се постарал да намери и подкупи убийци. Но заговорът не сполучил. Подкупеният убиец признал и разкрил пред Атила всичките подли замисли на император Теодосий, провеждани чрез Вигилиус. Въпреки това Атила не дал с нищо да се забележи разкриването на заговора.

Преговорите били продължени и довършени, сякаш нищо не се било случило, и мирът бил сключен. Византийците се задължили, по силата на този мирен договор да плащат огромен годишен данък. Кан Атила след това изпратил невредими и с богати подаръци посланиците в Цариград.

Но веднага след като посолството тръгнало, той изпратил и свой особен посланик, който от името на Атила е трябвало да предаде (и предал) следното на императора: „Теодосий е син на един почтен баща. Атила произхожда също от един благороден род; и той е успял при всички свои дела да запази унаследените от своя баща Мунзук чест и достойнство. Теодосий обаче посрами честта на баща си и се унижи до положението на един роб, тъй че се видя принуден да плаща данък. От това следваше, че той дължи почитание на мъжа, когото щастието и заслугите му го бяха поставили над него; вместо това той се опитва като недобросъвестен роб да устройва заговори против своя господар”.

Посраменият Теодосий се отнесъл и към този заслужен и благороден урок пак като истински безчестен роб. Той започнал да се извинява и да моли за прошка, като побързал при това да предложи изплащането на едно голямо парично обезщетение, с което си въобразявал, че ще може да измие позора си. Този случай, дори и ако е бил единствен, ясно показва нравственото, съотношение не само между тези двама владетели – културния Теодосий и „варварина” Атила, но и между културните западни народи от една страна, и хуните от друга.

През 451., кан Атила, границите на чиято империя вече се простирали до бреговете на река Рейн, започнал война срещу Западната Римска империя. Най-напред той преминал Рейн и настъпил в земите на днешна Франция. Тук навсякъде победил императорските войски и разрушил повечето от тамошните градове, без да срещне по-здрава съпротива. Едва когато към императорските войски се присъединили франките, и вестготите, съединените войски успели да окажат истинска съпротива. В страшното кръвопролитно сражение, южно от днешния град Орлеан, в което паднали повече от 15000 души, Атила бил отблъснат. Въпреки грамадните загуби, които понесъл в този поход, главните му сили не били много тежко засегнати и неговата мощ съвсем не била още
изчерпана. На следващата годна той навлязъл и опустошил цяла Северна Италия и достигнал до вратите на Рим. По молба на папа Лъв І той се съгласил да не завзема града и да сключи мир. Една година след този поход, през 453 година Атила съвсем неочаквано починал.

Със смъртта на Атила завършва първия период от съществуването на първата българска държава в Европа, когато тя все още е известна с името Хунска империя.

След смъртта на Атила съгласно стария хунски обичай кан станал най-възрастния му син Елек. Той заедно с братята си – другите Атилови синове, се намирал със свои войски в западното крило.

Но едва-що поел властта, в това крило на държавата започнало въстание. При опита им да го потушат Елак и братята му били разбити, като самият Елак загинал в боя. Братята с мъка си пробивали път към главната средищна област на държавата. Преди да достигнат до там и други синове на Атила загинали в боевете.

Останали живи само най-малкият брат Ирник (Ирнак означава утринен победител – винаги преди всички) и Денгизих. Атила още приживе бил назначил Ирник за управител на главната – средищната, област на държавата, и за началник на нейната главна орда – основния народ на империята – българите. Ирник добре разбирал, че при създаденото положение е невъзможно да се потуши въстанието и е съвсем нежелателно, от друга страна, да се започнат нови завоевателни походи, докато държавата не се постегне и не се укрепи достатъчно. И навярно затова той не се съгласил с плана на брат си Денгизих, който искал да води война с Византия.

Въпреки отказа на Ирник брат му не се отказал от своето намерение. Той потеглил с войските си и като минал Дунав, навлязъл в пределите на Византия, където загинал. Така жив останал само най-младият – Ирник, който се оказал начело на изцяло българска държава.

С Ирник започнал втория период от историята на първата българска държава в Европа. Това е един от най-тъмните периоди както в историята на българите, така и на общата им история с хуните.

Той е тъмен не толкова поради липсата, колкото поради очевидната недостоверност на повечето от сведенията, които имаме за него. Едничкият достоверен източник, който заслужава пълно доверие е Именника на българските царе.

И все пак нека проследим един лъч идващ от златното сияние на древен Алтай. Още от времето, когато хунските племена живеели в подножието на Алтай, съществувал славният род Дуло.

Бичурин отбелязва че той е населявал Западна Хуния. Попов съобщава (1868 г.), че много канове на хуните, както и владетелите на Дунавска България, произлизали от този род.

С изчезването на името хуни от арената на историята, по техните земи започва възшествието на друго – българи.

За сега (2013 г.) аналите свидетелстват, че предците ни се появили за пръв път в 354 г., под името българи. Историкът на лонгобардите Павел Дякон описва как през тази година българите нападнали техния крал Агелмунд, който бил убит, а дъщеря му – отведена в плен.

През V век хуните започнали да се връщат обратно в степите на Причерноморието. По онова време Византия била нападната от готите. Императорът помолил българите за помощ.

След това част от българите се заселили в Италия. Заедно с гепите те воювали срещу готите. В едно от сраженията, по думите на Дякон, загинал цар
Пусан.

Гурий Вандер пише в „Деди и бащи на чувашите”: „Името „българи” за пръв път се появява, когато остготите се преселили от Мизия в Италия. Тогава българите воювали с остготите и по време на тази война, загинал техния вожд. Остготите попаднали в Италия през 488 г. Така името „болгар” се появява в 488 г. Известно е, че тези, които са воювали с остготите, са се наричали българи и техният цар бил Тинес, синът Атилов”.

През 469 г., българите са споменати и от сирийския автор Захарий Ритор.

Той пише, че на север от Източен Кавказ, зад Дербентските врати „живеят българи със свой език, народ езически и варварски.”

А.Халиков в „Кои сме ние – българи или татари” пише, че различните автори наричат българите ту булгари, ту бургари, ту вургари или вулгаре …

Какво означава „булгар-болгар”? Проф.Ив. Шишманов сочи, че това понятие има 19 значения. Едни твърдят, че този етноним произлиза от име на човек, други – от име на река, трети, че означава народ, живеещ от риболов. Унгарският учен Ю. Немет счита, че той произлиза от думите „бунтовник, свободолюбив човек, борец”.

Ако погледнем ретроспективно историята на народите, ще забележим, че много от техните етноними са произлезли от имена на хора, герои, вождове и канове. Тази тенденция е характерна и за хунските народи. Родът носи името на родоначалника. После този род се увеличава, става племе. Ако племето е с щастлива съдба, то се обединява с други племена, става народ и му дава името си.

Етнонимът болгар е произлязъл по същия начин. Отначало българите влезли в съюз с хунски племена в района на Алтай и Средна Азия, после заедно със същите племена създали държавата на Атила. След разпада и, започнали да се проявяват отделно, събирали около себе си други родствени племена и отново създали своя държава.

И така укрепнали, българите започнали да воюват с Византия. В 499 г., те навлезли в Тракия и разгромили войските на Ариста, изпратени против тях от императора в Константинопол. В 502 г., достигнали до Илирия*. За това пише Теофан в своя „Летопис”.

В 504 г., българите воювали с готи, гепиди, и византийци.

Известно е, че в 512 г., византийският император Анастасий строи „Дългата стена” от Черно до Мраморно море, за да се защити от набезите на хуните.

В 514-515 г., българите участвали в гражданска война във Византия. Те се били на страната на Виталиан, стараейки се да го поставят на престола. Според историческите сведения колобрите предизвикали слънчево затъмнение. Затова изплашените византийци не могли да излязат срещу българите.

През 530 г., българите отново нахлули в пределите на Византия. А в 537 г., те се били при река Янтра с византийския пълководец Сит. През същата година, заедно с византийския военачалник Велизарий, те настъпили срещу готите.

Павел Дякон пише, че в 569 ., българите още веднъж се озовали в Италия. С други думи, през V-VІ век българите започнали да излизат често на историческата сцена и през VІІ век се установили окончателно в Северен Кавказ и Причерноморието.

По това време родът Дуло*, дал на хуните такива велики мъже като Модун (Богатур), Паламар и Атила, отново обединил българските племена. Кан Кубрат, който произлиза от същия род започнал обединителния процес на всички български племена, включително сувари, хазари, сугутчани и масагети.

Така в началото на новото хилядолетие Европа е с срещнала дедите ни. А сега, подкрепени от новооткритите древни географски и исторически сведения, се обърнем на изток и се отправим по българските следи, които все по-често и по-неудобно излизат на дневна светлина, но не за да се слеят и изгубят в хунския или тюркския свят, а за да заявят своята идентичност. И ако в историята, написана на „тъмно”, силуетите на „яздещите стрелци” трудно се идентифицират, то в светлината на духовното търсене през тайните представи и връзки, религиозните позиции и морала, културната среда и стопанския живот
на етноса да се опитаме да възстановим измеренията на Българщината.

*Хон – в случая – планината Тян Шан.

*Долсу – според проф. Петър Добрев, това е река Иртиш.

*Българите – ето това описание според проф.Златарски: „По северните отвъдни страни на Евксинкия понт (Черно море) при езерото, наречено Меотид (Азовско море), към което тече идещата от Океана през Сарматската земя голяма река, наречена Булга (Волга), към която се приближава реката, наречена Танаис (Дон), като извира от Иверските порти (Дариалското устие) на Кавказките планини, та от съединяването на Танаис с Булга (тъй като Ател по-горе от споменатото езеро Меотида се отделя), тече реката Куфис (Кубан), и се влива в края на Понтийско море близо до Некрополите при носа, наречен Овенски лоб (сегашния Тамански полуостров). От означеното езеро морето е подобно на река и се влива във водите на Евксинския понт при земята Боспор и Кимерин.

Илирия* – област в западната част на Балканския полуостров.

*Родът Дуло – „силни, големи, велики”. Симеонов, Борис. Произхождение и значение исторического родово имени Дуло. Palaeobulgarica, 1979, № 1, С.85-87.