В края на пътуването, когато вече беше възможно да се разгледат красивите бронзови врати на Пурушапура, Куджула попита Хайран, къде е решил да се настани.

–           Аз съм за първи път тук – отвърна Хайран. – Ти, Куджула си единствения, когото познавам в Пурушапура. Ние не мислим за удобства и ще пренощуваме в крайпътните къщи за гости. За нас по-важно е да открием къде държат пленниците.

–           Разбира се! – възкликна Куджула. – Аз помня твоето нещастие и искам да ти помогна. Но първо ти предлагам да ми гостуваш. Керванът със слугите ти ще се настани в къщата за пътниците, а ти с дъщеря ти с най-ценния багаж, ще дойдете в моя дом. След като ви настаня, аз ще се постарая да науча как да намериш брат си сред десетките хиляди роби, които се трудят по заповед на нашия владетел – Царя на царете.

–           Но моля ви, добри ми господине, как мога аз да приема такава покана от непознат? Предложението ви е така неочаквано и примамливо.

–           Какво ли не се случва по дългите пътища на керваните! Аз те поканих от чисто сърце, Хайран. Така ме научи Просветленият. Аз по своему разбирам учението на Буда. Няма да стана аскет и няма да прося милостиня, както това правят будистките монаси, но всяко добро, което мога да направя за хората, аз го правя. Пък и ти ще ми се отплатиш, когато моите търговски дела ме отведат в прекрасната Палмира. Това е моя отдавнашна мечта – да пристигна в твоя град с кушански стоки.

–           Братко мой, Куджула, добрите богове осъществиха нашата среща. Когато напуснах Палмира, аз се помолих в храма на бог Ваал. Направих щедри дарения на жреците и това помогна! Така че приемам твоята покана. Повярвай ми, аз с нетърпение ще очаквам деня, в който ти ще пристигнеш в Палмира със своя керван.

    Широкият двор на къщата за пътници, където обикновено отсядаха търговци и поклонници, беше пълен с хора, но все пак се намери място и за кервана на палмирския търговец. До високата кирпичена ограда беше разпъната шатрата за робите. До нея бяха налягали камилите, освободени от товара си. До дълго каменно корито се тълпяха мулета и коне, а с кожени мяхове робите им носеха вода от кладенеца.

    Докато даваше последни наставления на своите помощници и слуги, Хайран неочаквано се сблъска с поклонника от Хинд.

–           Нещо хубаво остана в сърцето ми след срещата ми с вас – обърна се Хайран към светия човек. – Запомних разказите ви за Буда и разказах на дъщеря си за вас.

–           Аз също останах с добри чувства от запознанството ни. Аз не съм проповедник, но вярата ми ме задължава да споделям своите знания с всеки срещнат. И ако по този търговски път макар и един от събеседниците ми се замисли над това, какво е добро и какво е зло, то аз съм истински щастлив. Да се докоснем до истината, това е нашата велика цел.

    Те се разделиха като добри приятели, и Хайран заедно с дъщеря си и Куджула се отправиха към дома на любезния стопанин. Слугите носеха след тях ценния багаж.

    Къщата на Куджула се намираше близо до пазарния площад на Пурушапура и беше обкръжена отвсякъде със сенчеста градина. Висока кирпичена ограда скриваше от очите на преминаващите прекрасни лехи с приказни цветя от различни краища на света. Старият портиер от робите на Куджула, ниско се поклони на господаря си, а след това и на гостите. Сребърно звънче на портичката възвести на домочадието, че някой пристига, и мигом градината се изпълни с детска глъч. Гордостта на Куджула – седем деца вкупом се втурнаха към вратичката. Пред всички беше голямата му дъщеря Кера, притиснала към гърдите си голяма златиста котка. Зад нея, като се изпреварваха едно друго припкаха момченца и момиченца. Най-малкото с черна къдрава глава беше само на пет годинки. Куджула го вдигна на ръце, целувайки го, а малчугана крещеше от удоволствие. Той увисна на шията на баща си и не искаше да се пуска. А братята и сестрите му също искаха да получат бащините прегръдки и целувки. Кера поднесе бузата си, а след това протегна котката:

–           Целуни я тате. А какво си ми донесъл?

–           Арабски тамян и благовонни масла от Египет – отвърна баща и. Като  подъвчеш тамяна ще почувстваш, как устата ти ще се напълни с чуден аромат. Използват го всички жени в Египет.

    На прага ги очакваше жената на Куджула, пълна, румена, усмихната, също така приветлива, както мъжа си. Тя покани гостите вкъщи и веднага се зае с подготовката на стаите им. Кера и препречи пътя и с кисела физиономия започна да мърмори, че баща и и донесъл някаква глупава дреболия вместо очакваните златни гривни със зелени камъни.

–           Но ти имаш толкова гривни и пръстени, че нямаш толкова ръце и пръсти да ги носиш, защо ти са още? – скара и се майка и, като я отместваше от пътя си.

–           Гривните – това са скъпоценности, а какво е това арабски тамян, който дъвчели знатните египетски жени! Нека си дъвчат.  На мен той не ми е притрябвал.

–           Не си и помисляй да огорчаваш баща си – предупреди я майката – той от все сърце ти е купил подарък. Този тамян – това също е скъпа вещ. Какво може да е по-скъпо за една невеста? Но сега не ми е до твоите подаръци. Трябва да се погрижа за гостите.

–           Само си помисли, събрал по пътя някакви пройдохи и ги довел вкъщи.

Каква полза от тях? – измърмори Кера зад гърба на майка си, като прегърна още по-силно котката си и я целуна по жълтите очи.

    Стаята за гости беше просторна и светла, постлана с меки килими, а покрай стените имаше подредени с вкус резбовани ракли. Слугите подредиха меки брокатени възглавнички, донесоха големи филигранни подноси с грозде, фурми, стафиди, румени ябълки и някакви непознати за палмирците плодове. Донесени бяха и кръгли дървени масички, а на тях планини от ястия, които Дидона никога преди не беше вкусвала. Напитки в сребърни кани, медени сладки на изписани пръстени блюда, печени птици и цели агънца на чевермета – всичко беше съблазнително и апетитно, примесено с аромата на задморски подправки.

–           Твоята щедрост е безмерна! – възкликна Хайран, когато към гостите се присъедини Куджула, облечен по домашному с копринен халат. – Вярвай ми ще запомня този ден като най-щастливия в моя живот.

–           Удоволствие е за мен да окажа гостоприемство на достоен човек, разполагайте се. Пътят ви беше дълъг и труден. Трябва да си починете, преди да се заемете с решаване на проблемите си. Когато си починеш и опиташ свежата храна на кухнята ми, ще те науча как да преговаряш с велможите в двореца. Ще бъде добре ако има възможност да те представят на самия цар на царете. Ти разполагаш с много ценни стоки, твоите ювелирни изделия от различни страни ще съблазнят дори и Негово Величество.

–           Ако момичето желае, може да се потопи в басейна – предложи домакинята, като се обърна към Дидона. – Всичката умора ще се изпари веднага. Разпоредила съм да ти предоставят меки кърпи, а робинята ще ти помогне да се изкъпеш.

–           Защо я пусна в басейна! – изкрещя Кера, когато майка и се върна в женската част. – Някаква повлекана да се излежава в мраморния ми басейн, който татко направи само за мен. Върни си думите, аз не съм съгласна.

–           Срам ме е, като слушам какво глупости говориш! – сопна и се майка и. – Откъде накъде си го измислила, че басейна е твой? – Той е направен за цялото семейство. А ако с това можем да доставим удоволствие на гостите, толкова по-добре. Как така да отменя поканата? Ти мислиш ли какви ги говориш?

–           Аз ли не мисля, а ти, умната жена, моята майка, ти не мислиш. Теб за нищо не ти е жал. Ти ще прахосаш богатството на баща ми, готова си на всеки срещнат да го предлагаш. Това е лошо. Помисли за децата си. Те ще станат просяци.

–           Дъще моя, откъде ти хрумна това? Кой те е учил да броиш всяка хапка, която предлагаш на гости? И откъде се взе такава пресметлива? Какво трябва и какво не трябва да се прави в тази къща, май решаваш ти, а не баща ти! Теб нищо не те радва, само пресмяташ и разпределяш. Защо?

–           Много просто. Аз съм разумен човек. Невеста съм. Чака ме сватба, и вие, като мои родители, ще ми дадете, това което ми се полага. И искам тази част да бъде колкото се може по-голяма. А вие безрасъдно раздавате всичко. Кой разумен човек ще пусне в дома си чужди хора и ще започне да ги храни и да им угажда, като че ли са царски хора? Защо?

    На разсъмване Хайран напусна гостоприемния дом. Слугите доведоха камилите и заедно с него се отправиха на път. Хайран грижливо беше приготвих храна и дрехи за пленника. Той съжаляваше, че не успя да поговори за своите работи със съответните хора от двореца. Но Куджула му каза, че това може би е за добро. Защо трябва да се вярва на благоразположението на царя? Дали само защото беше приел будистка вяра и беше длъжен да следва правилните съвети на Великия Гаутама? Той би го изпратил при пазителя на съкровищницата. Като разбере, че е богат и с какво търгува, ковчежникът преди всичко би започнал да търси своята изгода. Той би поискал немислим откуп за роба, като обяви, че го е купил твърде скъпо. Куджула го увери, че царят рядко се съгласява да води разговори с чужди търговци. Той повече се интересувал от поклонници и свети хора, които идвали тук от далечни страни, за да видят храмовете и манастирите, издигнати от кушанските царе. А в този момент, когато неговият любим син и бъдещ наследник, бил болен, никак не можело да се разчита на благосклонността му.

    В ранното и свежо утро улиците на Пурушапура изглеждаха особено красиви и подредени. В прозрачния въздух искряха със златото си пагодите и многочислените будистки храмове, а в сянката на зелените паркове се извисяваха стените на манастири, дворци и богати търговски къщи. Камилите вървяха бавно и важно, сякаш оглеждаха околността. Водеше ги стария белобрад водач, с когото Хайран беше извършил не едно пътуване. Водачът вървеше мълчаливо, като се опираше на своята забележителна тояга. Той с удоволствие разглеждаше богатите и красиви сгради на столицата. Гледаше и мълчаливо се възхищаваше. Голяма част от живота му премина в пустинята, но и там, в безмълвната е еднообразна пустош, той намираше красотата на природата. Старият водач обичаше изгревите и залезите, обичаше нежната зеленина на ранната пролет в пустинята и се прехласваше на зелените оазиси, когато настъпеше време за почивка. Той с благодарност потапяше уморените си нозе в хладката вода, а после, освежен, с удоволствие се наслаждаваше на храната и прясната вода, изпратени му от боговете.

    След като и последните къщи останаха зад гърба им, улицата постепенно премина в коларски път, който ги изведе до сиви скали, където се чуваше грохота на стотици чукове. Тогава Хайран обяви почивка и предложи на спътниците си да останат на пътя, а сам се отправи при началника на строежа. Взе със себе си торбичка със звънки монети, пред която не би устоял нито един сребрелюбец. Така го подучи Куджула.

    Той завари началника пред сутрешна трапеза. „Не можеше да бъде по-добре“ – помисли си търговеца. Той пристъпи и се представи.

–           Търговец от Палмира? – изхълцаха мазните устни на тлъстото и червено от преяждане лице на кушанина.

    Като гледаше как самоуверено приглаждаше пищните си черни мустаци, Хайран реши да не му казва за родството си с пленника, а да си дава вид, че иска да купи един роб за собствената си каменоломня в Палмира. А за да избере подходящ, трябва на място да види как работи.

–           Аз съм твърде зает, за да те водя в кариерата – отвърна грубо началството. – Трябват толкова много камъни за новия храм, много повече отколкото могат да откъртят тези лениви твари.

    Като леко поклащаше торбичката с парите, търговеца намекна, че няма да се скъпи, ако началника все пак му помогне да види как работят тези мързеливци. А за един мизерен роб той ще плати напълно достатъчно. Нали не не всеки ден преминава през Пурушапура богат търговец от Палмира. Пурушапура е далеч от този богат град в пустинята.

    Началника даже не го слушаше. Той не бе и чувал за този тъй богат и известен с търговията си град. Но звънът на монетите постигна своето, и Хайран се сдоби с водач, който беше длъжен да го разведе из цялата каменна кариера.

    Малките глинени светилници даваха неясна мъждива светлина, която позволяваше все пак да се къртят камъни. От дълбочината на пещерата се чуваше чукане, тракане, примесено с проклятия и охкания. Мрачно безпокойство налегна Хайран; как ще открие братчето си в тази тъмнота, изпълнена с прах и грохот? Това беше невъзможно. Всички бяха полуголи, прашни, загубили човешки облик. Сърцето му се свиваше като гледаше тези нещастници. Той се приближи до мястото, където се чуваше тракането на чуковете, защото там току-що бе откъртена голяма плоча и трябваше да бъде изтеглена навън. Няколко души се напрягаха пряко сили, за да я отместят от мястото и. Той с нетърпение очакваше дали това ще им се удаде или пазачът ще повика на помощ други; тогава той щеше да има възможност да попита тези клетници за името на брат си. Хайран дълго стоя близо до групата в очакване. И дочака своето. Най-накрая пазачът като видя, че работата спира, с псувни тръгна да търси помощ. И Хайран побърза да се възползва като бързо зададе въпросите си за пленника, като на всеки даваше по монета.

    За брата на Хайран никой нищо не знаеше.

–           Купи ни, добри човече, – молеха се бедните роби. – Купи ни за друга работа, ние вече сме на края на силите си и тук ще е гробът ни.

    Мътната светлина падаше на рамото на най-стария. То се беше превърнало в постоянно кървяща рана, посипана със сива пепел. Нямаше даже кърпи да  превържат тази отворена рана. Нещастникът вече дни наред страдаше от непоносими болки, и молеше да го преведат на друга работа, молеше за какъвто и и да е парцал напоен с целебна отвара, но винаги получаваше отказ.

–           Купи ме! – падна на колене нещастника.

–           Не мога да ви купя – решително отвърна Хайран. – Имам по-големи грижи и, като се обърна, забърза навън.

    През това време пазачът доведе няколко млади и здрави роби, и всички заедно отместиха плочата и я затътриха към изхода на пещерата.

    Хайран го срещна до входа на двореца на кушанския цар. Търговецът таеше дълбоко в душата си мечтата да се представи на царя на царете, искаше му се да го впечатли с редките си стоки, които според него никой до сега не е донасял тук. Той горещо желаеше да измоли благоволението му. Но в тази прекрасна градина, която окръжаваше двореца, той научи, че това е невъзможно. Царят бе потънал в дълбока тъга, защото любимият му син, Канишка, бил неизлечимо болен.

    Хората, които пристигаха в царския дворец по различна работа, с нетърпение очакваха добри новини. И ето, че се появи човек, за когото всички казваха: „Той е призван да спаси царевича“, „Това е най-добрият лекар на Египет“, „Погледнете, какъв е важен, слугите му носят скъпоценни сандъчета с египетски лекарства… Той ще излекува царския син.“ Това беше Аменхотеп…

    Хайран видя възрастен човек с одежди на египетски големец. Той приветливо поздравяваше всеки, и кръглото му лице светеше от доброта. Мъжът просто внушаваше доверие. Тъмните му весели очи доброжлателно се спираха на всеки срещнат. Когато лекаря премина покрай Хайран, търговецът усети уханието на арабския тамян, който донесе за двора на кушанския цар. Приятно му бе да научи, че такъв знаменит лечител използва този тамян.

    „Иска му се да бъде приеман добре от всички – помисли си Хайран  – така и трябва да бъде. Лекарят трябва да внушава доверие към себе си. Нали хората предават телата и живота си в неговата власт, а какво по-скъпо от това?.. Но къде съм виждал този човек? В Палмира? Не, не в Палмира, виждал съм го някъде тук. Говорил съм с него. Що за привидение!“

–           В тези кутии са най-редките целебни билки, те растат само в Египет – разказваше на събеседника си някакъв важен господин.

    Чак сега Хайран си спомни човека от кервана, към когото се обърна, когато на една от робините и прилоша, а неговият лекар не помогна. „Той разгада треската на малката робиня и помогна за лечението и – припомни си търговеца.“

    Стоящият недалече почтен старец, лама в будистки манастир, на въпроса какви са надеждите за спасение на царския син, отвърна:

–           Зная, че гончия бе изпратен от Негово Величество в Персия да намери изкусен лекар. Там, в двореца на Сасанидите, той срещнал египетски лекар, който спасил невястата на царя на царете. Гончията го помолил да дойде в двореца в Пурушапура. Нали всички лекари от Египет знаят тайните за лекуване на фараоните, тези тайни са записани в древните папируси. Жреците са пазили тези тайни от хилядолетия в египетските храмове. Те са записвали с най-малки подробности редките случаи на  заболявания и прилежно са отбелязвали тези треви, корени и плодове, които са ги лекували. Като разполага с тези папируси, лекарят владее безценно съкровище. Аз мисля, че Аменхотеп знае тайните на египетското лечение и с това е прославен по всички краища на земята.

–           Казвали са ми – обади се събеседника му – че в много далечни времена фараоните са изпращали своите лекари в други страни и тези пратеници са вършели добрини там. Нерядко това сближавало дори враждуващи страни. Да се въоръжим с търпение. Да видим какво ще направи египтянина. От него зависи и нашето благополучие.

    „Ето какъв е този скромен и приветлив човек. Той е предопределен да спаси царевича, а по пътя спаси и робинята. Това е удивително!“ – отново се удиви Хайран.

    Като гледаше към мраморното стълбище, което водеше към покоите на царския син, Хайран размишляваше за човешката съдба и за съдбата на брат си, който може би сега мъкнеше на гърба си такива плочи от бял мрамор, като тези с които беше застлан площада пред двореца и облицовано стълбището. Входа се охраняваше от млади воини в пълно бойно снаряжение с копия в ръце. Те му напомняха за редиците воини изваяни на свещената стълба на персийския цар Дарий в двореца в Персеполис. Но това е било така отдавна, че вече е забравено. Сам релефите изваяни от изкусен майстор, напомняха за онези времена. И Хайран, който ги беше видял с очите си, си спомни за тях сега.

    А през това време Аменхотеп се изкачи по стълбището в съпровождение на своя слуга и влезе в просторна зала, искряща от полиран мрамор, злато и скъпоценни камъни. Високите прозорци със златни решетки пропускаха мека и приятна светлина. Слънчевите лъчи осветяваха дървени колони, с причудлива резба, отразяваха се в златистите сардоникси и лилави аметисти, с които бяха украсени облегалките на меките кожени кресла, чиито крачка и подлакътници бяха направени от черно дърво и украсени с резба от слонова кост. Щамповани със злато кожи бяха използвани за седалки. Навсякъде имаше малки масички, с разхладителни напитки в златни и сребърни съдове. По средата на тази огромна зала ромолеше фонтан, а около него бяха подредени саксии с редки растения донесени от Гърция, Етиопия и Лиган.

    В дъговидна ниша на ложе със златни облегалки лежеше синът на царя на царете. От двете му страни слуги равномерно и ритмично размахваха пъстри ветрила. Беше прохладно и благоухаеше на задморски аромати, но болния стенеше, и баща му, който седеше до главата му, не сваляше поглед от слабото, измъчено лице на любимеца си.

    Аменхотеп направи нисък поклон пред царя. Суровото и властно лице, обрамчено от черна брада, богато нашитата със злато и перли царска мантия, искрящите камъни по пръстените и гривните – всичко трябваше да предизвиква страхопочитание. Но египтянина без всякакво вълнение, много спокойно, с достойнство попита великият цар може ли да го остави насаме с болния, за да може по-добре да проучи причината за заболяването.

    Когато слугите и стария лекар, който се грижеше за Канишка от рождението му напуснаха алкова, Аменхотеп започна да преглежда болния. Младият принц беше покрит от главата до петите с червен обрив. Жесток сърбеж го мъчеше и не му даваше да заспи. За да се успокои, той бе разпоредил на един слуга да стои неотлъчно до леглото му със златен нож в ръка  от време на време да чеше петите му. От усърдното търкане там се бяха появили рани. Старият лекар, беше решил, че това е разновидност на страшна черна болест, от която никой никога не е оздравявал, и младият принц е обречен на бавна смърт. Лечителите, които бяха повикани от разни страни, като изслушваха разказа на стария си колега единодушно се съгласяваха с него. И така никой до днес не беше предложил лечение, което да облекчи страданията на болния. Като не виждаше изход от това положение, царят по съвет на ламата на будисткия манастир до двореца, реши да се обърнат към един от брамините. Той беше дошъл тази сутрин и преди появата на египтянина установи причината за заболяването. Според него в навечерието на деня, когато юношата се разболял, върху него паднала сянката на гладна птица. От такава участ никой не може да се предпази, но това се лекувало. И браминът започна лечението. Той взе коренче от палмирова палма натърка го с куркума изми го с вода и го сложи на поднос; после стареца овърза около коренчето връв от пет различни по цвят нишки и започна да го окадява с кандило. След това той сто и осем пъти повтори някакво заклинание, постави коренчето в кутийка и я провеси на шията на болния. Излизайки той обеща, че болестта ще отмине, защото повтореното сто и осем пъти заклинание, винаги помагало при такива случаи.

    Аменхотеп внимателно прегледа болния, прислуша дишането му, опипа челото му и като се убеди, че няма температура, го попита помни ли, ял ли е преди заболяването някакви плодове донесени от далечни страни, които не е опитвал никога преди това.

–           Това няма отношение към болестта ми! – тросна се Канишка.

    Той се бе озлобил на целия свят. От деня когато се разболя, бяха изминали вече цели дванадесет дена, а все още никой не бе успял да му помогне. Нима в цялото кушанско царство няма нито един свестен лекар? И защо са му изпратили този усмихнат египтянин, който и представа си няма от това, как всичко му е омръзнало, колко е уморен от безсънието и постоянния сърбеж.

–           Все пак моля негова светлост да си спомни, нямало ли е на трапезата непознати плодове преди заболяването – повтори лекаря.

–           Нищо не помня – сърдито отвърна царевича. – Аз ям всеки ден сочни, ароматни плодове, донесени ми от Етиопия. Те ми харесват, и аз ги предпочитам пред плодовете от нашата градина.

–           Кога ви бяха докарани тези плодове? – Може би, две седмици преди това?

–           Сигурно е било така – съгласи се болния. – Това беше в деня, в който се готвех да отида на лов, точно преди тринадесет дена.

–           Аз много съм благодарен на негова светлост за точния и изчерпателен отговор. Повече нищо не ми е нужно. Но, ваша светлост, имам към вас една единствена молба и моля да не ми отказвате. Ще помоля от сега нататък да не се докосвате до етиопски плодове. Мисля че те са причина за нещастието. Те са предизвикали тази сипаница, а сърбежът е причина за безсънието, безсънието е причинило умората, а умората е станала причина за лошото настроение и душевна мъка. Но всичко ще премине, ваша светлост. Заемам се с лечението ви.

    След тези думи Аменхотеп повика слугата си с различните кутийки и започна да изважда от тях всевъзможни вещи, които му бяха необходими за изцелението на болния. Той взе малка алабастрова чаша, сложи в нея разтрити на прах листа от мандрагора, прибави малко брашно от жидан и заля всичко с ароматно масло, което се съхраняваше в отделна кутийка в тъмно стъклено шишенце с капачка. Като забърка всичко това с малка лъжичка от слонова кост, той внимателно започна да намазва раните по краката на царевича. 

–           Това няма да стигне да намажеш цялото ми тяло! – възкликна Канишка, който веднага почувства облекчение от намазката.

–           Това е билкова отвара и не е нужно да намазвам с нея цялото тяло – отвърна лечителя – на ръцете и лицето ще сложим друго лекарство.

    И той извади от друга кутийка стрити на ситно корени от циклама, смеси ги с мед и зехтин, като старателно ги разбърка в голяма сребърна чаша и започна да намазва ръцете и плещите на младежа. Повиканите от звъна на сребърно звънче слуги донесоха за болния сок от грозде, печено пиле и пъстърва току-що извадена от царските вирове. Всичко това лекарят помоли да бъде изядено пред него. И когато наследникът на трона се засмя, Аменхотеп разбра, че всичко е наред, всичко е така както е казано в древния папирус. Този папирус се пазел още от времето на царица Хетшепсут, която се славела се необикновената си красота, а умът и смелостта и превъзхождали много от най-известните мъже. Тя първа се сетила да изпрати кораби в загадъчната страна Пунт, за да достави за строителството на дворците и храмовете черно дърво, слонова кост, щраусови пера, злато, сребро и много черни роби. Папирусите на жреците, съхранявани от времето на Хетшепсут, давали безценни съвети на египетските лекари. Аменхотеп, който изучаваше тези папируси, на практика се убеди в тяхната полезност.

–           А сега можете да повикате царя на царете, за да го зарадваме с добрата вест – обърна се лекаря към Канишка. – Аз съм сигурен, че всичко лошо ще премине и младият царски син ще се върне към своите занимания здрав и с бодър дух. Готов съм да остана още няколко дни докато се заличат раните и изчезнат следите от сипаницата.

–           Един учен грък дойде при мен преди няколко дни – започна царевича, –

Той ми разказа колко много страни и народи желаели да установят добри отношения с Великото Кушанско царство. Ние търгуваме с много страни. Нашите търговци търгуват с градовете на Сасанидите и Лиган, изнасят стоки в далечната империя на Хан, стигат и до гръцките градове на Понта. Погледни тази златна чаша с изобразени скити, тя е донесена от Понтикапей. А виното от Оливия? Отлично вино, опитай!

    Канишка протегна към лекаря златната чаша, която стоеше на масичката до леглото, и продължи:

–           Сред най-известните почетно място заема и твоята велика и древна страна Египет. Слушал съм от моя мъдър грък много впечатляващи истории за древните фараони, за пирамидите и сфинкса. Ще дойде време и аз ще отида в тази велика страна. И тогава ще си спомня за твоите велики лечебни умения, почитаеми Аменхотеп. А сега ще те възнаградя по достойнство. Не напускай двореца до деня, в който се почувствам напълно здрав. Мен и сега ми е добре, въпреки, че не е минало много време, откакто ти отвори пред мен своите вълшебни кутийки.

* * *

    Денят се оказа безкрайно дълъг. Дидона и малката робиня напразно очакваха Хайран близо до каменоломните. Те си представяха как на прашния път се появяват двама: единият е мръсен и дрипав. Но това не бива да става. В

такъв вид той не трябва да се придвижва по улиците на града без охрана. Трябваше баща и да вземе дрехи. Да разпореди на слугите да вземат със себе си, вода и храна, за да нахранят нещастника, да му помогнат да се измие и надене чисти дрехи.

–           Знаеш ли Алипи – обърна се Дидона към момичето – моят чичо беше най- красивият мъж в Палмира. Ще ти призная, аз обичам красивите хора. И теб те обикнах за красотата ти. Наистина, не само за хубостта на лицето, аз обичам красотата на душата. Мислиш ли, че онзи българин с черната брада има хубава душа?

    Като изрече последните думи девойката се изчерви и побърза да продължи.

    –   Двамата с баща ми все нанякъде заминаваха, а аз седях самичка и чаках. Мъчно ми е, че тази страст да пътува до далечни страни е причина за неговата гибел.

    –   Не – побърза да я утеши Алипи. – Само нещастие го е сполетяло и то скоро ще отмине. Ето всеки момент ще се появят на пътя. Колко ще се радвам за теб, сестрице! Ако той се появи сега много мръсен, гол и нещастен, каквато бях аз преди да те срещна, не се страхувай. Знай, че всичко лошо е вече зад гърба ви. Нека само се покаже.

    Когато на пътя се появи Хайран, унило отпуснал глава, Дидона горчиво заплака.

–           Всичко пропадна сестричке. Милата ми Алипи, всичко пропадна…

–           Не всичко е загубено – извика Хайран, като видя плачещата си дъщеря.

Робите правят нов път в планината. Утре рано ще идем там. Не плачи милата ми. Ти така добре се държеше през целия път до тук – не плачеше, не се оплакваше. Аз се гордеех с теб, милата ми. Толкова много направихме заедно, за да спасим чичо ти, и вярвай ми ще го намерим.

    Те се върнаха у дома на Куджула уморени и опечалени. Куджула всячески се опитваше да ги утеши. Той обеща да помогне, ако в планината не открият пленника.

    Когато разплаканата Дидона най-после заспа, а баща и задряма, изведнъж се появи Кера с котката си, седна до Алипи и започна да разказва за своя богат жених, за чеиза и украшенията, които са и купили за сватбата. Алипи слушаше, и едва се сдържаше да не избяга. „По-добре да се шляя по улиците, отколкото да слушам тази самохвалка“ – мислеше си тя.

    На следващата сутрин, още в зори, слугите на Хайран заедно с камилите очакваха стопанина си пред портите на Куджула. И отново на път, По пътя, който водеше към планинския превал, те трябваше да открият робите, изпратени да чистят пътя от срутени камъни. Тук бе по-леко да се огледат работещите. Едни влачеха големите камъни, с които свлачище беше задръстило пътя, а други го разширяваха, като разбиваха с чукове твърдата скала.

    Отново, както и вчера, Хайран реши да остави Дидона в ниското, а сам той с един слуга тръгна да търси началника. Както и вчера той подаде на полупияния началник торбичка монети с изображения на кушанските царе и поиска разрешение да подбере един роб, като после го купи. Този път той не започна да разказва за Палмира, не обясни за какво му трябва роба. Той само каза, че е докарал в Пурушапура, изкусни майстори, купени в Палмира.

    – И на кого ще платиш за този нещастник? – попита пазача. – И кой ще ми разпореди да изпълня желанието ти?

–           Нима моята кесия не ти подсказва това? – попита на свой ред търговеца. – Ако ти изпълниш всичко както трябва, аз ще ти платя двойно. Аз познавам цените на тази стока. Ти помисли, но побързай, защото аз бързам.

–           Няма какво да мисля, съгласен съм. Дай ми това, което си определил за клетника.

–           Нали трябва да си го избера! – възкликна загубилия търпение Хайран.

    Човекът, от когото зависеше съдбата на брат му, бе толкова пиян, че с труд произнасяше думите. „Но ако той още от сутринта е в такова състояние, – помисли си търговеца – как ли ще изглежда по-късно?“ Той с подозрение погледна към пияницата – как повдига голямата стомна и впива жадни устни в гърлото и.

–           Твърде зает съм, за да ти показвам „стоката“ – разсмя се началника. –

Моите помощници също са заети. Върви сам си избирай хубавеца. Само не се обиждай, те доста са отслабнали на това жарко слънце… Ако ти поискат вода и храна, не им обръщай внимание. Тези просяци винаги са недоволни. Те работят лошо и мрат, ли мрат. Омръзнаха ми. Ти защо искаш да купиш само един? Купи десет. Ще ти ги дам евтино. Наистина…

    Толкова дълъг и непривичен разговор с пълна стомна с вино в ръце се оказа не по силите на началника на обекта. Краката му изведнъж омекнаха и той се строполи на земята, а стомната се пръсна на парчета.

    Хайран не остана да чака събуждането на началството, а тръгна към работещитe, доволен че наоколо няма охрана и спокойно може да разговаря с робите. Когато се отклони от пътя и видя тясна пътека, извеждаща над дълбоката клисура, той разбра защо не са изпратили охрана. От тук нямаше на къде да се избяга: от едната страна тясна пътека с висока отвесна скала, а от другата – дълбока тъмна пропаст.

    „Но ако някой от робите разсърди с нещо началника, който по цели дни е зает само с пресушаването на поредната стомна с вино – помисли си търговеца – то този човек го очаква само и единствено смърт. Достатъчно е да го бутнат и той ще полети в бездната. Нима тук, сред тези нещастници се намира братчето му? В пещерите беше страшно. Беше тъмно, задушно, прашно, беше тежко. Но тук е още по-лошо…“

    Така в тъжни размисли неусетно стигна до дървен навес и видя побелял изнемощял човек, покрит с мръсна постелка изпод, която се подаваше силно подут и посинял крак.

–           Братко! – проплака търговеца и се хвърли да прегръща нещастника, който никак не приличаше на винаги веселия му брат. – Братчето ми, ще те измъкна оттук, отново ще бъдеш здрав и свободен. Можеш ли да се повдигнеш?

–           Не! – изхриптя болният. Той така беше настинал, че бе загубил гласа си и му бе трудно да разговаря. – Аз вече от няколко дни не мога да ставам. Кракът ми е като дърво и не ме слуша. Страхувам се, че повече никога няма да се изправя на крака. Благодаря ти батко, че си дошъл да се сбогуваш с мен. Ще ме погребеш тук. А ако ме оставиш, и не дочакаш кончината ми, то знай, че робите не ги погребват, а ги хвърлят на чакалите.

–           Не споменавай смъртта, братчето ми. Аз ще те взема. На носилка… Ще бъдеш закаран в дом, където най-добрите лекари в Пурушапура ще те лекуват. Само не мисли за смъртта. Как ще те покажа в такъв вид на любимата ти племенница. Страхувам се, че тя ще полудее от мъка. Но все пак слугите ми донесоха кое що за теб, а вода ще поискаме от началника ти. Ако той иска още повече да се облажи, нека изпълни исканията ми.

    Хайран повика слугата си и го изпрати да поиска от охраната повечко вода и да доведе бръснаря, който обслужваше държавните служители на обекта. Самият той се отправи отново към началника. Завари го да седи на килимчето и да похапва тлъсти парчета овнешко. При вида на тежката кесия, той се оживи и приветливо предложи на Хайран да седне до него. Съгласи се да приготвят носилка за болния, който не можеше да се движи.

–           Не се притеснявай, че купуваш болен роб. Той ще оздравее. Ще ти го дам евтино заедно с носилката. Правя го защото уважавам палмирците. Аз съм добър и сговорчив човек. С мен е лесно да се разбереш – каза той, като прибираше монетите.

    Като преброи два пъти монетите от кесията, той се усмихна на Хайран и я прибра в пазвата си.

–           Страхувам се да не се разболея – каза той. – Работя тук по цели дни с болки в главата. Здравето си загубих тук. Въпреки това ще заповядам да направят носилка. И вода ще ви дам, колкото искате: аз съм добър човек… 

    Той се опита да стане, за да повика някого от охраната, но веднага се килна на една страна, и вече седнал, започна да крещи на помощниците си.

    Когато бръснарят отряза дългите коси на бившия роб и го обръсна, когато слугата на Хайран го изми и му надяна приготвените дрехи, Хайран видя, че брат му прилича на себе си, въпреки че все още бе болен и имаше измъчен вид. Той реши да го отведе в къщата на Куджула, а после да потърси лекаря Аменхотеп. Търговеца беше уверен, че такъв изкусен лекар ще спаси крака на брат му и ще го излекува.

    Бързо донесоха носилката, а слугата докара камилите. Всички заедно напуснаха робският ад и се отправиха към мястото, където ги очакваше Дидона.

    Когато се наклони към носилката с безпомощния си чичо, когото знаеше като весел и жизнерадостен човек, девойката се изплаши.

–           Всичко ще мине и ще премине – повтаряше Алипи, като се стараеше да утеши ридаещата Дидона. – Не плачи сестричке, виждала съм и болни в по-тежко състояние, които се излекуваха. Наистина, след няколко дни ти няма да можеш да го познаеш. Пресипналостта е от това, че е прекарал много студени нощи, лишен от всякаква одежда и завивка. Не плачи милата ми, моля те! Раните ще заздравеят. Те не са страшни. Всичко ще се оправи. Главното е, че е свободен.

    Отново тръгнаха. Алипи съпровождаше носилката. Тя веднага се зае с обслужването на болния и постоянно го питаше не се ли нуждае от нещо, удобно ли му е. Отговор не чуваше. Освободеният роб стенеше и бе в несвят. Хайран едва се държеше на седлото. Силите изведнъж го напуснаха, когато тъй желаното бе постигнато – той не се почувства щастлив – твърде много мъка беше понесъл клетият му брат. Как да му помогне?

    Рано сутринта Хайран пристигна пред вратите на двореца. Той не знаеше, че кушанският принц вече е оздравял и че е възможно да се срещне със самият цар на кушаните. Хайран реши да покаже стоката си на ковчежника, като замисли да продаде част от нея, ако му дадат добра цена. А ако пазителя на царските съкровища се окаже благоразположен, да го попита за Аменхотеп. Той искаше да привлече лекаря, за да може да помогне за лечението на брат му. Търговецът се страхуваше, че дългото пътуване обратно може да се окаже фатално за пострадалия. Когато пристигнаха в дома на Куджула и чу стенанията на брат си, когато видя разплаканата си дъщеря и разстроената Алипи, той разбра, че единствен който може да му помогне е египтянина. Той цяла нощ не спа, защото се страхуваше, че лекарят може да е напуснал столицата. Какво му оставаше тогава?

–           Готов съм да заложа всичко, което имам, за да доведа лекаря – сподели той с Куджула.

    Кушанецът се съгласи с него. Той напълно съчувстваше на тези хора и не му бе безразлично как ще завърши тази печална история. Той много искаше неговият нов приятел от Палмира да си тръгне доволен и щастлив. Това беше и в негов интерес. Нали той, Куджула, се стремеше към пазарите на този голям град. От деня, в който се срещна с Хайран, той започна да крои планове за все по-големи приходи. Намисли да достави на пазарите в Палмира скъпоценности, които можеха да изработят само хиндските ювелири. Те купуваха скъпоценни камъни от Балгх и Болор, а брамините, които бяха най-добрите шлифовачи изработваха от тях изящни украшения. Ами коприната от Хан! В Палмира едва ли са виждали тази стока. „Да предложа на огромните пазари на Палмира тези съкровища – това ще ми донесе купища пари!“ – вълнуваше се кушанския търговец. Но засега това бяха сам мечти. Колко грижи имаше сега Хайран… Сякаш нещастията следваха едно след друго и това нямаше край. Всеки ден идваше с нова тревога. А Куджула търпеливо го изслушваше за всяка несполука, даваше съвети, помагаше в преговорите. Той с радост предостави къщата си и на брата на Хайран, който с оказа болен и безпомощен. Той търпеливо изслушваше капризните оплаквания на Кера, която се възмущаваше от щедростта на баща си и всеки ден питаше, докога ще търпят тези нещастници в дома си.

    Когато изпращаше Хайран при ковчежника, Куджула му обясни, как да се пазари, и го предупреди, че в целия дворец едва ли ще намери по-умен и знаещ човек от него.

    Търговецът се убеди в това, веднага щом показа своите скъпоценности. Ковчежникът на хазната беше възрастен, мъдър царедворец. Той беше син на велможа и получи образование, достойно за неговото положение. В ранната си младост даже прописа стихове. Той умееше да вникне и оцени произведенията на изкусните художници, ваятели, ювелири и вече дълги години заемаше длъжността на пазач на царските съкровища, затова рядко грешеше в преценките си. Преди всичко той купуваше вещи, които бяха ценни не толкова с количеството злато, сребро и скъпоценни камъни, а със своите естетически качества.

    Когато палмиреца отвори кошниците и започна да изважда и разполага на бялата мраморна маса съдове от Тир и Сидон, когато протегна към ковчежника редки по своята красота гривни, направени от египетски майстори по старинни образци, намерени в разграбените гробници на фараоните, мъдрият стар велможа възкликна:

–           Това е прекрасно!

    Палмиреца през това време подробно разказваше, кое откъде е купено, с какъв труд е доставено до тук, през какви премеждия е преминал пътя му до Пурушапура, а старият човек, само се усмихваше и мълчаливо разглеждаше красивите вещи.

–           Всичко това ми е познато, уважаеми търговецо от Палмира. Винаги е трудно да се пътува по белия свят. Винаги има риск да срещнеш разбойници или пирати, но не винаги се удава на търговеца да се сдобие не само със скъпи, но и с ценни по своята неповторима красота вещи. Ти имаш добър вкус, и затова всичко, което ми предлагаш, аз ще го купя. Мисля че ще доставя удоволствие на Негово Величество и на младият принц, който не по-малко от великия си баща обича красивите вещи. Даже съм сигурен, че той никак няма да се скъпи, за да украси прекрасния си дворец.

–           Аз бях в будистки храм и видях не само прекрасни украшения, но и благовония. Аз съм донесъл най-редките от тях. На теб ли да ги предложа или да се обърна към брамините на вашия храм? – попита Хайран.

–           Показвай, с какво още можеш да ни смаеш – полюбопитства ковчежника.

–           Ето миро от Мендес в малки оловни захлупци, ето камеде смола от Персия, ето и масло от лилия… Добиват го в тази част на Арабия, която разделя Юдея от Египет; то е добро за разтриване.

–           И какво още? – не се стърпя пазителя на съкровищницата. Той обаче не разкри пред търговеца, че тези благовония, се ценят от владетеля на Кушанското царство, повече от всичко останало.

–           Мога да предложа още египетско мазило, извлечено от горчиви бадеми, масло от неферментирал зехтин, кардамон, масло от камилско сено, захарна тръстика, мед, вино, ароматна смола, смола от балсамова дърво, тамян.

–           Как си успял за запомниш всичко това! – разсмя се ковчежника и протегна двете си ръце да вземе синия стъклен съд се тези редки ароматни масла. – Ти наистина ме впечатли – каза стареца, като отваряше голяма бронзова кутия, в която бяха подредени кожени торбички с вече преброени монети.

–           Сега искам да се обърна към вас с покорна молба – да ми помогнете в една важна за мен работа – каза Хайран, когато сделката вече беше приключена и парите от бронзовата кутия бяха преминали в неговата кесия. – Помогнете ми да се срещна с египетския лекар. Брат ми е тежко болен и се страхувам за живота му.

–           Ти навреме ме питаш за това – отвърна ковчежника. – Аменхотеп свърши тук своята работа и очаква попътен керван, за да се върне в къщи. Той е майстор в работата си. Нали той спаси царския син. Върви в отреденото му от двореца жилище. То се намира непосредствено до съдебната зала. Там разполага с няколко стаи, с фонтан и градинка с редки растения.

    Като се сбогуваше с ковчежника, Хайран обстойно го разпита, към кого да се обърне по повод продажбата на докараните от него роби – изкусни майстори, купени в Палмира. Той бе доволен от сделката си, и сега мислеше само за това, как ще се договори с лекаря, който да спаси брат му.

–           Скъпо ли взема лечителя? – попита търговеца. – Аз съм готов да заплатя скъпо, но може би за това лечение няма да стигнат всичките ми спестявания? Никога не съм прибягвал до услугите на царски лекар.

–           Всичко зависи от съвестта ти – отвърна благообразния старец. – Негово

Величество сам определи платата на лекаря. Даже нареди да му подарят специални кутийки, направени от слонова кост и инкрустирани със злато, каквито умеят да изработват само нашите майстори. Аменхотеп остана доволен. Но търговците нямат царска хазна. Плати според възможностите си. 

–           Така и ще направя – съгласи се Хайран.

–           Ако отново дойдеш тук с керван, то знай, че владетелят на кушанската държава е голям покровител на търговията. Търговци от много страни идват тук и никога не съжаляват за това. А с твоя вкус и умения, истина ти казвам, струва си още веднъж да предприемеш дългия и труден път до тук – каза на прощаване пазителят на царската хазна.

    Хайран побърза да потърси лекаря и за да не се бави в излишни питания и разговори с непознати, помоли един слуга да го заведе до съдилището.

    Съпровождан от слугата той имаше възможност да научи, за кого са предназначени тези прекрасни и богато украсени сгради, тъй като за него, жителят на Палмира, те изглеждаха превъзходно.

–           Ето тук са помещенията и баните за придворните дами, стаи с фонтани, зали за музика и танци, – обясняваше слугата докато преминаваха покрай ниски стени с колонади.

    Спряха пред великолепно украсена бронзова врата на градина, която принадлежеше на съпругата на владетеля. Покрай чудни растения донесени тук от Хинд, Персия и Гърция, бяха разположени заграждения с лъвове, леопарди и рисове, причудливи клетки с пъстри папагали. Бели лебеди плаваха по бистрите води на малки езерца. Весел птичи хор разливаше звънки трели сред зелен листак. От градината лъхаше прохлада, ухаеше на цветя и зеленина.

–           Ето, че достигнахме до съдебната сграда – каза слугата, и като се поклони си тръгна.

    Хайран много бързо намери жилището на лекаря. Търговецът го завари над свитъци пергамет. Върху масата бяха подреден изящни малки шишенца, в които се съхраняваха целебни отвари, мазила, прахове.

–           Ще ме приемете ли, благородни лечителю Аменхотеп, аз съм ваш длъжник и ваш почитател. Така се случи, че вие спасихте една от моите робини, момичето Алипи. Вие я излекувахте от треска, която можеше да я отведе в гроба. А аз така и не ви се отблагодарих както трябва. Когато ви потърсих – не ви открих. А после ви видях в двореца, когато отивахте да спасявате царския син от ужасна болест. Вие толкова бързахте, че аз не посмях да ви спра.

–           Помня лицето ви – усмихна се египтянина. – Какво ви води при мен?

Заварвате ме в навечерието на отпътуването ми. Тръгвам с керван след няколко дни.

    Без да се бави повече Хайран започна разказа за нещастията си. Той помоли лекаря да прегледа брат му. Предложи каквато поиска плата, само и само да вдигне брат му на крака, за да може да пътува обратно с кервана. Хайран, видя съчувствие в отношението на египетския лекар, и му разказа за пиратите, за робството и за това, в какви нечовешки обстоятелства е попаднал брат му.

–           Ти също докара тук роби – каза Аменхотеп. Твоят лекар Клеон ми разказа, за това какви болести са измъчвали твоите роби по дългия и тежък път. Ти помисли ли за тях, за тези нещастници, когато се сблъска с това зло? Не помисли ли, че и те са хора, само много по-нещастни от останалите.

–           Трябва да ви кажа – отвърна засегнат Хайран – че момичето Алипи, която вие спасихте е свободна. Дъщеря ми и дари свободата, и ние се погрижихме за нея.

–           Но едва ли се готвиш да освободиш останалите – усмихна се Аменхотеп.

– Това не е изгодно, разорително и ти едва ли ще го сториш. Но в името на справедливостта не позволявай да ги тормозят с жажда и глад. Не ви поучавам, но ви призовавам към справедливост. Смилете се над хората. Животът им е кратък. Вашият живот също не е вечен. Трябва да обичате хората и да им желаете доброто.

–           Кълна се, вие сте от коптите! – възкликна Хайран. – Срещал съм ги в Палмира и бях покорен от благородството на християнското учение. Но може би, вие сте приели будистката вяра? По дългия път от Палмира до Пурушапура аз се наслушах на притчите за удивителния принц Гаутама, който призовал хората към любов и справедливост. Длъжен съм да ви призная, че и аз много пъти съм се замислял, когато слушах проповедите на монасите, аскетите и благородните последователи на Буда.

–           Вие сте прав, аз приех християнската вяра още когато бях млад, когато изучавах човешките недъзи, и когато се изпълвах със състрадание към страдащите. Аз не исках да се възползвам от техните страдания, аз исках справедливост. И със своята служба на хората аз укрепвам и утвърждавам истината и правдата. Любовта ми към хората ме накара с голямо настървение да изучавам болестите и целебните треви. Провървя ми. В ръцете ми попаднаха древни папируси, които разказват за великите дела на моите предци. Вие само не си мислете, че аз съм откраднал свитъците от фараонските съкровищници. Не. Аз ги прочетох с помощта на жреците и си направих записки. Ето, погледнете. Тези папируси са записани от мен на гръцки език. Аз научих този език, за да мога да прочета мъдрите слова на древния грък Теофраст. Неговия опит, стотици години след смъртта му, ми е от полза. А моите записки, надявам се, няма да пропаднат, а ще послужат на потомците. Впрочем, аз имам двама сина, които надявам се ще се посветят на моята професия. Така ние ще продължаваме да лекуваме болните.

–           Каква ви е ползата от лечението на тези бедняци? Вие сте знатен човек, признат и уважаван от царете. Аз видях как ви посрещнаха в двореца. Велможите с говореха един друг: „Това е самият Аменхотеп. Той ще спаси Канишка. Вижте само какъв е важен, колко е богат. Гледайте, какви кутии носят след него слугите. А в тях има какви ли не лекарства, за спасяване от тежки болести.“ А вие мислите за бездомниците. Удивително!..

–           Християнската вяра ме задължава към това. Това, което разбрах в младостта, стана моя съдба, мой живот. Пък и аз съм един от тези бездомници. Да не мислите, че съм син на велможа?

–           А защо не?

–           Представете си невъзможното: баща ми беше майстор на каруци. Той се трудеше ден и нощ за да нахрани голямото ни семейство. Това, че ние децата му, оживяхме се дължи на това, че той със своите ръце изкарваше прехраната ни. Той почина рано, защото боледуваше. И аз, тогава още юноша, дадох дума да стана лекар. Станах такъв. Но не, за да стана богат, а за да спасявам живота на такива трудови хора, какъвто беше моя баща. Но времето върви и ние трябва да побързаме при твоя болен. Едно закъснение може да доведе до непоправимо нещастие. Да тръгваме. Аз съм съгласен да ви помогна. И няма да крия: трябват ми пари, но не за мен. Намислил съм да построя копски манастир. Иска ми се там да живеят монаси, които да се занимават с лечението на болни хора. Намерението ми е, там да идват бедни хора, които нямат нито дворци, нито слуги и които нямат с какво да платят на лекаря.

    Те пристигнаха в дома на Куджула и Аменхотеп веднага се зае да преглежда подпухналия крак на бившия роб. Братът на Хайран стенеше и се оплакваше от нетърпима болка в крака. Когато видя лекаря той каза:

–           Ако цената на излекуването ми е крака, то аз съм готов да се разделя с него. Не искам да умирам. А чувствам, че е близо последният ми час.

    Египтянина дълго и внимателно преглежда болния. Той много пъти опипва крака, като се опитваше да го сгъне, натискаше с пръсти отока, питаше къде най-много усеща болка и откога се е появил огънят(температурата). Той научи, че жената на Куджула е давала на болния да пие отвара от треви, и че те помогнали да намали температурата, но след това, огънят отново се връщал. Високата температура и треската мъчеха болния, за който се грижеше Алипи. Тя много старателно изпълняваше разпорежданията на добрата жена, и болния с благодарност говореше за нея.

–           Радвам се Алипи – каза Аменхотеп на момичето – че навреме успях да ти помогна. Да се разболееш на път е опасно, а ти имаше лоша треска, която можеше да те погуби. Но сега си здрава и ще помогнеш при лечението на болния.

–           Колко съм щастлива, че ще помагам! – зарадва се Алипи, цялата поруменяла. Ако не се стесняваше, тя щеше да се хвърли на шията на лекаря и от сърце да го разцелува.

–           Най-напред ще се заемем с отеклия крак – каза Аменхотеп и веднага накара слугата си да отвори кутията от черно дърво с инкрустации от слонова кост и златни пластини.

    Той извади от там малко глинено гърненце с вино. Взе една пръстена чаша и насипа в нея листа от сирийски спанак. Поля листата с малко вино и каза, че като се размекнат ще ги смеси с вино и сместа ще помогне за спадане на отока. Извади още една чеша. Стри листата от останалия спанак на прах и ги насипа в чашата.

–           А сега да приготвим отвара за главоболието. Алипи, внимателно ме слушай. Когато дам на болния да пие от целебната отвара и когато намажем крака му, ти ще трябва да следиш за състоянието му, навреме да му даваш лекарството и храната. Но главното е да следиш за самочувствието му. Когато отново се върна да го прегледам, трябва да знам как се е държал в мое отсъствие.

    Аменхотеп извади от дървена кутия дебел бял корен с големина на длан с къси сплетени стъбълца и изсъхнали листа. Той настърга малко в едно хаванче, смеси стритото с вода и мед и даде на болния да отпие. После взе чашката със сивия прах от сухия спанак и каза да стоплят виното в гърненцето. С топлото вино той почисти гноясалата рана на рамото на болния и я посипа със сивия прах.

    Алипи внимателно следеше всяко движение на лекаря и запомняше всичко, което той правеше.

    Отвара от друг корен, донесен от Египет, трябваше да премахне кръвонасяданията и синините под очите.

    Когато листата на спанака се размекнаха, лекарят смеси тази каша с мед и накара Алипи много внимателно и старателно да намаже подпухналия крак.

–           Три пъти на ден ще правиш този компрес на отеклия крак – наставляваше момичето Аменхотеп – а след три дена, когато видя, че отокът е спаднал, ще мога да продължа лечението. Ако няма счупване, то всичко ще е наред: ако има счупване, ще огледаме как е започнала да зараства костта. Но сега не можем да разберем, защото пречи отока. Всичко, което направихме сега за болния е да му помогнем да укрепне – каза лечителя. – Аз се надявам, че той ще се оправи, но за сега му е нужен покой.

  Минаха три дни, но, когато Аменхотеп отново дойде в дома на Куджула, за да прегледа болния, той сам се учуди, колко много се бе подобрило състоянието му. Двете момичета така усърдно се грижеха за него, че нямаше какво повече да се желае. Чичото на Дидона с възхищение разказваше колко е била внимателна с него Алипи. Тя не се разделяла с него нито денем, нито нощем. Когато той се събуждал, тя му давала да пие, питала го, боли ли го крака или някъде другаде. На масичката до главата на болния били всички лекарства от билки, които лекаря беше оставил, и тя знаеше точно, как да ги използва, за да облекчи болките на чичото на Дидона.

    Брата на Хайран се зарадва, когато разбра, че няма да му отрежат крака. Просто кракът бил навехнат и силно натъртен. Когато отока спадна Аменхотеп видя, че костта е цяла и за лечението са нужни само превръзки и почивка. Той остави на Алипи своите чудодейни отвари и прахчета и нареди още няколко дена да му дава от отварата, която да укрепи сърцето, за да не чувства слабостта, която така го плашеше и го караше да мисли, че дните му са преброени.

–           Няма за какво повече да се безпокоиш – каза Аменхотеп, като завърши със своите препоръки към болния. – Ти си щастлив човек Хайран: брат ти беше в опасност не защото заболяванията му бяха неличими. Важното беше навреме да се открият причините и да се подберат нужните лекарства. При теб се получи. Брат ти нямаше счупване, а само натъртване, но ако бе попаднал на неграмотен знахар, може би щеше да загуби крака си. И не се знаеше как щеше да завърши тази работа. Понякога човек умира, когато загуби много кръв, но може и това да бъде резултат от замърсен нож. Аз мога да правя това безвредно, но все пак се радвам, че това не се наложи. Сега всичко лошо е зад гърба му. Хранете го питателно, следете винаги и навреме да пие от отварите и да бъде в добро състояние на духа. И току виж, че седнал на камилското седло. На добър път!

    Хайран слушаше Аменхотеп със сълзи на очи. Само като си представеше всички последствия от закъснялото или неправилното лечение, той отправяше благодарности към върховния бог на Палмира, и си обеща, че още с пристигането си у дома ще му принесе богати дарове.

–           Ето това е за теб, приятелю мой – каза прочувствено Хайран, като протегна към Аменхотеп пълна кесия със сребро. – Също искам да ти подаря пръстен със скъп рубин. Нека той ти донесе щастие и успех в твоите добри дела. Разбирам, че парите ти ще дадеш за построяване на коптския манастир до Александрия. Прави каквото знаеш. Аз ти желая успех.

–           Ако съдбата те доведе в благословената Александрия, потърси ме. Ще се радвам да те посрещна жив и здрав, Хайран.

    Те се разделиха като добри приятели, и Хайран отново благодари на съдбата за щастливата попътна среща. Наистина можеше да се случи така, че брат му да бъде откупен, и да не се завърне у дома.

–           Удивителен човек е този египетски лекар! – мърмореше си под носа

Хайран, при завръщането си от изпращането на Аменхотеп. – Братко, можеш ли да си представиш, че всичко, което изкарва, а то не е никак малко, отива за благото на други хора. Ето изгубил е толкова време, за стигне до това далечно царство, той ще похарчи и дареното му от царя и моята плата, за да обзаведе коптски манастир. Желанието му е, християнските монаси там да се научат да лекуват тежки недъзи. Той е намислил да го построи близо до Александрия, за да може от време на време да отива там и да учи монасите на това, което най-добре умее. Убеден съм, че ще го направи. Нали видя как научи Дидона и Алипи да се грижат за теб, и те се справиха. Защо да не го направят и монасите?

–           Добър човек – съгласи се брат му. – Той ми върна здравето. Но, да ти призная братко, за мен са непонятни суровите божества на тези народи. Тези будисти, тези християни се занимават със самоизтезания. Знаеш ли, че християнския бог се е оставил жив да го разпънат на кръст. Те се отказват от всичко. Ако това върви така, то за търговците няма да има работа. Защо да се стараем? Все пак, кажи ми накъде ще вървим? Тръгваме си обратно или имаш друго предвид?

–           За малко ще се отклоним до Варну. Имам една доставка за един от тамошните първенци. Повече нямам никаква работа. С всички се разплатих, но имам за продаване роби, който бяха едни от най-добрите майстори в Палмира. Надявам се да ги продам скъпо. И въпреки че скъпата ми дъщеря иска да им даря свободата, аз няма да го направя. Това противоречи на търговския ми разум. Търговията изисква упоритост, а не мекушавост. Слава на великия Шамаш, който ме благослови за този дълъг път. Благодаря му за свободата ти, братко. Радваш ли се?

–           Няма как да не се чувствам щастлив. Не помня откога не съм се радвал така, като в дните, когато лежейки безпомощен в чужда къща, за мен се грижеше малка робиня, която ти толкова предвидливо беше освободил, братко. По-щастлив от мен няма да намериш!

–           Радвам се – каза Хайран. – Аз много изтърпях, за да те освободя от плен.

Ох, колко тежка е тази участ – робството. Но братко, повярвай ми, аз не мога да си позволя да се подам на чувствата и да пусна на свобода робите, като при това загубя много пари. Ако се замислим, то всеки човек си има своя съдба. Възможно е сред моите роби, тези които утре ще продам на жреците на будисткия храм, да има хора, като теб. Възможно е те случайно да се попаднали в тази страшна мрежа. Но нали аз ги купих, за да си платя пътя до тук. Знаеш ли колко пари ми струва да водя със себе си Дидона цели шест месеца?.. Само аз си знам какво ми струва това. Как сега да се откажа от тези пари?

–           Не се оправдавай, братко. Аз не съм християнин, и не съм будистки монах. Не те съдя. Макар и да съм опознал тежката им съдба, аз също не мога да се откажа от своята работа, и, ако ми се отдаде възможност да купя група роби, които да ми осигурят добра печалба, аз няма да откажа. Докато аз бях един от тях, докато споделях тежката им участ, аз мислех, че не трябва да търгувам с роби. Когато в кариерата камъкът притисна крака ми и мислех, че ще умра, аз си мислех: ако оживея, никога няма да купувам хора. Дадох си тази клетва – никога да не търгувам с роби. А сега се отказвам от тази клетва. Аз съм търговец, и за мен това е неизгодно.

* * *

    Вече дни наред робите на Хайран очакваха своята участ. Той ги остави в шатрата в двора на дома за гости на столицата. Търговецът бе толкова зает в търсенето на брат си и така загрижен за съдбата му, когато го откри болен и изнемощял, че съвсем загърби делата си, свързани с продажбата на робите. Той освободи помощника си, който му помагаше да доведе робите до Пурушапура и нае стража от двама души, които да ги охраняват. Двама негови слуги, които съпровождаха кервана, се грижеха за храната на робите. Никога до сега робите не бяха се чувствали така добре. Те си почиваха след тежкия и дълъг път, и всеки си мислеше за щастливата случайност, която ще му позволи без много труд да бъде сит, а може би и да избяга…

    Най-добре се чувстваше красавицата Клитемнестра. Тя доста често посещаваше Клеон, лекаря, на когото тя хареса още в Палмира. Той и носеше плодове, сладки и печени патици. Лекарят не жалеше пари за дрехи и един прекрасен ден и донесе толкова разкошна рокля, че всички наоколо ахнаха и започнаха да си говорят, че съдбата на Клитемнестра е решена: Клеон ще я откупи и ще се ожени за нея.

–           Ти си добър и щедър човек – благодареше тя на Клеон. – Аз те обичам и ще съм с теб до свършека на света.

  Като приемаше знаците на внимание от страна на Клеон, Клитемнестра с нетърпение очакваше идването на скулптура Мирон, който беше пазарен да прави статуи на будистки богини за храм в столицата. Тя научи, че той ще я използва като модел и така образът и ще бъде увековечен в камък. Това и харесваше. Напомняше и за театъра.

    Мирон не беше я виждал на сцената на гръцкия театър в Палмира и не знаеше, че тя е достатъчно талантлива, за да изиграе всяка роля, която и бъде предоставена, както и в живота. А Клеон, който я беше виждал на сцената, се прекланяше пред нея. И когато идваше да я навести, обичаше да я разпитва, кого е играла и какво най-много и харесва в театъра.

    Веднъж тя му отговори:

–           Има една пиеса на Еврипид „Алкеста“. В нея е описан образа на предана жена, решена да отдаде своя живот срещу живота на мъжа си. Аз съм играла Алкеста, тази вярна жена беше любимата ми роля. Играех себе си.

–           Не познавам тази пиеса. Разкажи ми повече – примоли се Клеон.

    И тя започна:

–           Адмет бил син на Ферес, царя на Фере в Тесалия. Той бил прочут със своето гостоприемство и правосъдие. Когато Аполон бил наказан да служи една година като смъртен, заради пролятата кръв на Питон, той избрал дома на Адмет и бил негов пастир. Аполон бил толкова впечатлен от неговото почитателно отношение, че направил така, че всички негови крави да родят по две телета близнаци. Когато Пелий обещал да даде дъщеря си Алкеста за жена на този, който успее да впрегне заедно в колесница лъв и мечка, Аполон помогнал на Адмет. След това по време на сватбеното жертвоприношение, той забравил да спомене Артемида и сърдитата богиня искала да постави в брачното му ложе змия. Аполон се намесил и успял да ги помири. Аполон помолил мойрите когато дойде времето му да умре, вместо на Адмет, да прекъснат нишката на живота на някой друг. Мойрите се съгласили, при условие, че намери някой друг желаещ да умре вместо него. След като родителите му отказали, Алкеста заела неговото място. Това е много трудна роля. Трябва и в най-малки подробности да се покаже тази безпределно любяща и предана жена. Много трудно е да се изиграе сбогуването с близките и смъртта и пред очите на публиката. Представи си, Клеон, моят мъж Адмет ме извежда от двореца, нежно, притискайки ме в обятията си. Съпровождат ни слуги и слугини, с нас редом са нашите деца, момче и момиче. Аз вдигам очи към небето, към светлината, към бягащите облаци, към покрива на двореца с детската стая на родния Йолк. Прощавам се с живота. И изведнъж пред мен се появява видение! Лодкарят Харон в царството на мъртвите ме подканя да побързам. Аз го моля да ме остави да поседна за малко и се обръщам към любимия си с последни думи. Казвам му, че считам, че неговия живот е по-достоен от моя и затова съм решила да умра вместо него. Нали животът на мъжа като баща на семейството и като воин е по-скъп от женския. Готова съм да умра, въпреки че мога да се възползвам от младостта и красотата си като се омъжа след смъртта на Адмет. Но не желая щастие след раздялата с любимия. Моля в отплата за моята жертва, той да не се ожени повторно, за да не доведе мащеха на децата ми. Това са последните думи преди смъртта ми. Адмет се разпорежда за погребението. Всички се обличат в траурни одежди. Мен ме връщат в двореца.

    А после на площадката на театъра се появява Херкулес. Той се отбил тук на път за Тракия и неволно щял да участва в щастливата развръзка. Той видял знаците за траура, но Адмет скрил от приятеля си истината: казал му, че е починала някаква близка на жена му. Той счел за нужно да излъже, за да не измени на обичая на древните елини, за които гостоприемството било свещено. Няма да се впускам в повече подробности, само ще ти кажа, че Херкулес бил посрещнат така, както се полагало на неговата особа. Когато узнал от слугите, че е починала жената на Адмет, Алкеста, Херкулес за благодарност за гостоприемството решил да върне на Адмет жена му. И той тръгнал към гроба на Алкеста. Там се хвърлил срещу демона на Смъртта, притиснал го в могъщите си обятия, за да го накара да пусне Алкеста. Така Херкулес отнел от демона на Смъртта Алкеста. Публиката в амфитеатъра лудуваше от възторг.

–           Как стана така, Клитемнестра – попита Клеон – че ти, толкова красива и талантлива, попадна в робство и не намери начин да се избавиш от това нещастие?

–           Работата е там, че ме купи собственика на гръцкия театър в Палмира, когато бях още малка и когато никой не знаеше, на какво ще бъда способна и ще стана ли красавица. Аз бях слабичка и злочеста. После израснах и започнах да играя в тези прекрасни пиеси: в драми и трагедии. Имах красиви дрехи и бях нахранена. Беше ми хубаво. Не ме обиждаха. Наистина, не можех да разполагам с пари, за да се откупя, но нямаше от какво да се оплаквам. А когато Хайран ме купи – трябва да ти кажа, че това стана само защото собственика на театъра се разори, напуснаха го много изпълнители на главни роли – тогава се запознах с скулптура Мирон и той ми обеща хубав живот. Ето това е, което мога да ти кажа за мен.

    Като слушаше Клитемнестра, Клеон си помисли, че може би, тази красива жена не е толкова коварна, както му се струваше, а напротив, може да е способна на същата самоотверженост и преданост, както и героинята и Алкеста. И той се размечта за времето, когато ще може да я откупи и да я направи своя жена. А сега само трябваше да чака, за да разбере, къде ще отведат Клитемнестра. Реши, че ще отиде в града, където ще живее тя. Там с професията си на лекар ще препечели достатъчно пари за откупа. Имаше малко спестени пари, но си даваше сметка, че са недостатъчно за такава красавица. Той много се тревожеше, че продажбата на робите вече толкова време се отлага. Не очакваше, че ще им се наложи да чакат толкова дълго съдбата си в Къщата за гости. Но той чакаше. Заредил се бе с много търпение. Клитемнестра много му харесваше.

    През това време младият роб Аминта, син на Пердика от Македония замисляше бягство. Като разказваше историята си на скита Батек, той си спомни, какви хубави неща му се е налагало да прави от кожа, когато е бил роб на един предприемчив човек от Палмира.

–           Ние обработвахме кожите на домашни животни с шушулки от акация – разказваше той на Батек. – Те ставаха меки, като добро сукно. От тях правехме торбички, колани, калъфки за възглавници, кожени кании, юзди, седалки за столове и табуретки. Белите кожи украсявахме с различни цветове и шевици. Мисля си, че такава работа добре ще се цени в големите градове тук. Казват, че в града имало много търговци и царедворци. Ако ми се отдаде да избягам, аз бързо ще се оправя и ще стана собственик на магазин. Ще продавам стока направена от собствените ми ръце. Ако искаш, Батек, ще те науча на моето майсторство. Може би ще ни се удаде възможност да избягаме.

–           Ако ще сме заедно, то аз съм съгласен – кимна доверчиво Батек. – Но тук сме в затворено помещение, и охраната не се отделя от нас ден и нощ. Това може да стане само, когато сме на работа. Аз с радост бих усвоил твоето изкуство за обработка на кожи – да правя ножници за акинаци. Цял живот съм бил принуден да нося тежки товари. Бях носач. Омръзнала ми е тази работа.

–           Моят занаят винаги ще е нужен, даже и в степта, – с гордост произнесе Аминта.

–           Ти си прав, добри ми Аминта. Ако можех да се науча на твоя занаят, а после да избягам и да се върна в родината си при своите, аз щях да обуча много мъже на този полезен занаят. Но това са само мечти. Тежка е съдбата на роба. Зависим от благополучието на чужди хора. Но те също са подвластни на боговете. Те също имат проблеми. Само мъка е могла да принуди нашият господар да ни захвърли тук. Нали ни докара, само за да ни продаде по-скъпо. Но сега и за изгодата забрави. Ето какви работи се случват по белия свят!

    Сред десетината каменоделци, които Хайран купи от робския пазар в Палмира, беше и майстор Метис от Пантикапей. Син на роб каменоделец, той от малък научи тънкостите на занаята. Когато го отведоха в Палмира той тъгуваше, защото не знаеше, на какъв господар ще попадне и каква работа ще получи. Сега в очакване на съдбата си, той разказваше на медникар от Армения за живота и работата си. Той си спомняше колко бе красиво морето, когато го гледаше от височината на планината, на която се намираше родният му град. Спомни си богатата каменна украса на храмовете и дворците, на които беше работил.

–           Последните години, – разказваше той – аз най-много правех капители. Ако ти беше видял какви чудни шарки изрязвах от мрамор! Понякога ми възлагаха да изработвам и малките колонки около олтарите. Те бяха нисички, от варовик, а капителите им трябваше да украсявам с бял много мек камък. Решено беше да ги украся с цветни бои. Представи си: син фон, а чашките на цветчетата украсени в червено. Венчелистчетата оставаха бели, а пъпките позлатени. Когато всичко беше готово, беше толкова красиво, че не ми се тръгваше. Искам да знам какво ме очаква в тази Пурушапура. Ще ме оставят ли тук или ще ме отпратят някъде на края на света?

–           И на мен ми се иска да разбера какво ме очаква занапред – отвърна арменеца. – Аз бях добър майстор в малко градче до Тигранакерт. Работехме за местня княз. Малко преди да ме продадат направих великолепни токи с изображения на бог Дионисий. Той е гръцки бог на виното и веселието. Направих го весел, усмихнат.

–           И ние от Пантикапей го почитаме. Навсякъде където има лозя и където се пие вино го знаят.

–           Аз пък цял живот съм редил мозайки – намеси се в разговора тракиецът Дренис.

    И той започна да разказва за пъстрите мозайки, които е редил за богатите дворци и вили на гръцките богаташи.

–           Вземах разноцветни камъчета и ги насипвах в разтвор от смлян варовик.

Камъчетата бяха с различни цветове – бели, сиви, жълти, кафяви, зелени, сини. Можеше де се подредят цели картини. Понякога така се увличах, че даже забравях глад и жажда. Искаше ми се по-бързо очите ми да видят, какво им е подготвило въображението ми от тези парченца. Но ме продадоха, откараха ме в Палмира и работата потъна в мен. Но тя е като скала в морето, ще я има докато ме има мен, че и повече. Интересно ми е тук дали има такава баластра, и от какво ли редят мозайките тук?.. Или ги заменят с нещо друго?..

    Тридесетте роба, докарани от Хайран с нетърпение очакваха, какво ще им отреди съдбата. Само едно не преставаше да ги учудва – това че господарят им не бързаше да ги продаде. И като не знаеха каква е истинската причина, пусна се слух, че той внезапно е починал и сега ще ги вземе човекът, който притежава тази къща.

–           Трябва да научим повече за собственика на страноприемницата – обърна се Метис към арменеца. Ако не е много алчен и не е толкова жесток, то, може би ще се вслуша в молбите ни да попаднем в добри ръце.

    През това време изкусния скулптор Мирон се хвана за работа. Беше му поръчано да направи статуи за бодхисатви за огромните ниши на будисткия храм, току-що построен в Пурушапура. Главният лама се съгласи с цената на гърка Мирон, но отказа да купи робинята Клитемнестра, която трябваше да му позира по време на работата му. Ламата каза, че в Пурушапура имало достатъчно много и хубави жени и не е нужно да се дават пари за гръцката красавица. Пък и не трябва бодхисатвите се се изобразяват като гъркини. По-скоро трябва жена от Хинд. А защо не и красива българка? Главният лама не искаше и да чуе за изискванията на Мирон. А скулптора се заинати и всеки път, когато му изпращаха жени за модел от местните, той ги отпращаше.

    Мирон, който преди живееше в Александрия, и се бе наслушал на щедростта на кушанските владетели, които давали мило и драго за своята будисткта вяра, беше уверен, че за стопаните му няма да са пречка и най-големите разходи. Обаче сгреши. И сега, макар и неохотно, се зае за работа. Замисляше се дали не си струва да напусне прославената Пурушапура и да отиде в някой по-малко известен град, но подходящ за него. Той беше голям майстор и бе свикнал с похвалите и пълната самостоятелност. Заядливия нрав на главния лама го ядосваше и му пречеше в работата. Той все повече се чудеше как да напусне столицата, но заедно с Клитемнестра. Много му се искаше да направи скулптура с лице на красивата и благородна гъркиня.

    При посещенията си при нея, и като се мъчеше да научи какво я очаква за в бъдеще, Мирон измисли начин да я отвлече. Той и донесе мъжки дрехи  като на стражник, и я предупреди да се приготви за бягсво. На Клитемнестра, като на истинска артистка, жадуваща за театър, много и допадна ролята на избягала робиня. Планът на Мирон много и хареса. Като го обсъдиха и в най-малките му подробности, тя добави и нещо от себе си. Решено бе, че в някакъв вечерен час, когато Мирон обикновено отива при нея, да донесе кана с хубаво вино. Клитемнестра ще почерпи охранителя, а после като се преоблече в дрехите, които Мирон и бе донесъл, ще изиграе ролята на полупияния стражник. Обикновено един млад воин стоеше до вратата на помещението, където живееха робите, а другия караулеше до пътната врата. Замисълът на Мирон бе, тя отначало да се престори, че е този стражник, който стои пред портата и ще му предложи да почерпи колегата си, а после ще предложи вино и на втория. Когато пазачът на портата бъде съвсем пиян, тя ще промърмори няколко думи, за това, че трябва да се види с някого на пътя, и да излезе. Там вече ще я чака Мирон, готов за път, с два мулета, които ще купи за целта. Така издокарана и влязла в ролята на стражник Клитемнестра смело ще напусне Пурушапура, а пияните пазачи ще се събудят чак в полунощ, когато ще бъде твърде късно да преследват бегълците.

    Мирон добре се беше подготвил за бягството. Той купи достатъчно припаси, напълни бъкел с вода, купи силни и здрави мулета, но главното, съумя да разбере, къде може да намери работа. Той избра град Термез, където се строеше голям манастир за будистките монаси. Да се стигне до там не беше трудно, а в малък град, далеч от столицата, ламите сигурно трябваше да са по-сговорчиви.

    Бягството им се оказа по-лесно, отколкото си го представяха. Нищо не попречи на Клитемнестра да изиграе ролята на пиян стражник и да напусне къщата в здрачевината на нощта. Така робинята от гръцки произход получи свободата си.

–           Ти отвлече робиня и ще бъдеш наказан – смееше се Клитемнестра. –

Благороден скулптор краде робиня! Ха-ха-ха! – Превиваше се от смях тя.   

–           Аз те освободих, осъществих мечтите ти, а ти се смееш, неблагодарнице!

Нима си мислеше, че ще те открадна и се се скрия? Грешиш. Аз се задължавам да те откупя. Когато събера достатъчно пари, ще се разплатя с търговеца Хайран. Тогава ще мога да му поискам прошка. И правя всичко това поради желанието  ми да извая фигура на благородна гъркиня. Въпреки че да ти призная, Клитемнестра, твоето благородно лице нищо не подсказва за това, което е в душата ти. Опасявам се, че тя не е толкова благородна. Но за това по-късно.

    Мирон не се съмняваше в това, че ще се разплати с търговеца и той няма да загуби пари.Знаеше как да го направи. Палмира е далече, и да се стигне до там е скъпо и трудно. Но струва ли си да мисли за това, когато всичко се нарежда от само себе си.

    Най-после два дена след бягството на Клитемнестра, Хайран се накани да продава робите. Нито един от тях, нито стражниците не знаеха кой е помогнал за бягството и. Хайран попита Клеон, но той бе просто зашеметен от това, че всичките му планове са рухнали. Най-после разбра, че е имал работа с коварна красавица, която можеше да изиграе всякаква роля. И Клеон реши да напусне столицата на кушаните, която му донесе толкова горчивина.

    Хайран се сети за Мирон и тръгна да го търси в будисткия храм. Там главния лама му каза, че скулптора изчезнал. Едва тогава на търговеца му просветна, че почтения грък е отвлякъл робинята.

–           Невероятно… – промърмори под носа си той. Не трябваше повече да отлага продажбата на робите, трябваше да побърза, пък и време беше да напуснат Пурушапура. Нали му предстоеше да посети Варну.

    Главният лама на новия храм купи всички роби, предложени му от Хайран. Той изпитваше голяма нужда от изкусни майстори. Заедно с другите беше продаден макенонеца Аминта, и скита Батек. Те така е измъчиха в очакване на часа, когато ще се реши съдбата им, че като деца се радваха, когато ги извеждаха от къщата и ги подкараха към големия площад, където, ограден от зелен пояс от високи тополи се издигаше все още недостроеният будистки храм. Когато главния лама започна да разпределя закупените роби по това кой какво умее, той обърна особено внимание на Аминта, който веднага се захвана да изрежда способностите си. Впечатлен светия човек му определи за помощник Батек. Така двамата бяха доволни и затаиха в душите си мечтата за свобода.