Изкачването на връх Хан Тенгри изисква тежка денивелация от 3000 метра, считано от базовия лагер, и сезонът за изкачване е много кратък. Така че на моя милост, който идвах директно от офиса, разположен недалеч от топлия Варненски плаж, му трябваше много добра стратегия за аклиматизиране, за да постигна макар и частичен успех.

В 08:00 часа на 4 август се измъкнах от спалния чувал обух трекинг-обувките и излязох от палатката. Сиви облаци покриваха околните върхове. Някъде над връх Победа слънцето се опитваше да се провре между провисналите им влажни краища, но не успяваше. Наоколо е тихо и пусто. Палатките на Христо, французите и руснаците не издават никакви признаци на живот, а по-надолу около кухненския фургон също не се забелязва движение.

Заобиколих палатката и се отправих към малкото ручейче, което се едва се провираше между кафяво-жълтеникавите камъни. Разбутах няколко от тях, докато се образува мъничко вирче с кристално чиста, ледена вода. Все така, без да бързам отново се върнах в палатката извадих тоалетните си принадлежности и приборите за бръснене, съблякох се гол до кръста, свалих и долнището на термобельото и по гащета, с обути на бос крак обувки се отправих към първия си сутрешен, височинен тоалет на открито.

Тъкмо приключвах с бръсненето, когато иззад гърба ми се появи Христо.

– Много си се разголил за едно бръснене! А аз вече половин час чакам, за да “уловя” слънцето над Победа, но то така и не се появява – оплака се той, надигайки фотоапарата при всяко просветване между облаците в южна посока.
– Това ми е ритуал преди всяка мисия, останал ми от казармата. А днес е един от най-вълнуващите дни от живота ми досега – ще се срещна не с кой де е, а с КАНА – отговорих аз на закачката му и продължих да се плискам с ледената вода.
Хапнахме надве-натри в столовата, после непосредствено до скалата в началото на пътеката, под одобрителните подмятания на руснаците и французите си изградихме по един мъничек чортен* и горящи от нетърпение нарамихме раниците. Точно в 12:00 часа изпратени с пожелания за успех от останалите от групата поехме към лагер 1.

Обзе ме познатото вълнение пред свежата перспектива, която се появяваше при смяната на обичайната равнина на съществуване с морските дълбини или свистенето във въздуха при неотворен парашут. Тук някъде напред само след броени минути ме очакваше съвсем ново предизвикателство – да стъпя на истински ледник и не само да стъпя, а и да се движа с часове по него.

Краката ми по привичка сами ме носеха по едва доловимата пътека, която в продължение на няколко километра ту се издигаше, ту се спускаше по нестабилните морени, очертаващи десния бряг на ледник Инилчек.
Тридесет килограмовата раница удобно лежеше на раменете и гърба ми и не ме притесняваше тук на височина 4100 метра. Под достойнството ми би било да наема носачи да носят товара ни, а ние да се киприм отстрани, демонстрирайки издръжливост и мъжество. Тук за разлика от Непал местните не се интересуват от високата планина, за сметка на руснаци-сибиряци, които можеш да наемеш срещу заплащане от съседния лагер.

Много ми се искаше там след големия завой на ледника на север неравната му повърхност да премине в гладко ледено поле, по което да се движим без проблеми.

Това обаче не стана и веднага след дъсчената барака в източния край на лагера „Аксай Травел”, когато пътеката се спусна стъпаловидно върху самия ледник, прах, чакъл и обли жълтеникави каменни късове ни обгърнаха от всички страни. Всичко наоколо ми напомняше по-скоро на силно насечен планински терен, отколкото на ледник и унесен от гледката, неусетно закрачих със скоростта, с която се придвижвах в предполието на родния Балкан. И тъй като вървяхме един след друг, но не ползвахме въже (сериозно нарушение на алпийския правилник и много скоро щях да обирам “плодовете” на тази грешка), робувайки на изработения през военните годините ход – 5 километра в час, без да искам изпреварих Христо и се озовах сам сред отломъци от камъни, отделни скали с височина 10-тина метра и ледени късове покрити с дебел слой прах. С това, че сам си наложих бремето на сравнително по-бързото темпо лишавах тялото си от възможността да се приспособи по-плавно към все по-силно разредения въздух. На практика се лиших и от възможността да се движа и в свръзка с Христо, защото не бях на неговото ниво на високопланинска подготовка. Както винаги досега през изминалите съзнателни години, трябваше да се справям сам. Това бе предопределено още с пропускането на зимната планинска подготовка в България, но сега тук сред този лунен пейзаж се превръщаше в хладен и зъбещ се с кристалната си захапка, факт.

Тук имах възможността да видя с очите си как спускащият се от връх Победа ледник „Звездичка“ притискаше ледената маса на главния ледник от юг, която в невъзможност да излезе от бреговете си се гънеше и пукаше по ширина, ледени блокове се плъзгаха един въз друг и трупаха на камари натрошени камъни и тонове чакъл и пясък. И всичко това и аз върху него бавно и полека се носеше надолу и на запад.

Повече от майсторство беше нужно да се придвижвам сред този хаос от късове лед, огромни каменни отломъци и … зейнали бездънни пропасти. Широчината на дългите няколко десетки метра напречни пукнатини в леда варираше от двайсетина сантиметра до един два метра. Върху сравнително по-тесните, които можеш да прескочиш с усилие понякога бе заложен примамливия капан на ледена коричка покрита с мръснобял сняг. И ако имаш неблагоразумието да си спестиш едно прескачане и да стъпиш върху нея, политаш в небитието.

Колкото отивах по-на изток, толкова леда ставаше по-чист и по-равен. Това ме принуди да се придържам по-близо до северния бряг, от който се спускаха буйни потоци снежна вода, разливаха се по повърхността на ледника, измиваха лицето му, и го преобразяваха като извайваха причудливи форми по вековния лед. От време навреме чувах страшен грохот, сякаш експресни влакове се спускаха по отвесните скатове, това бяха лавини, които планината събличаше от скалистата си гръд под горещата милувка на августовското слънце. Тук вече забелязах, че маршрута е трасиран със червени и сини знаменца.

Заваля мокър сняг и долината се сниши под мократа снежна пелена. Всичко наоколо потъна в неземна тишина, не се виждаха даже и двата скалисти бряга и само лавините напомняха за мощта стаена в недрата на невидимата за очите ми планина.
В 15:00 часа стигнах до лагер 1. Той се намира на пясъчна коса при „вливането“ на ледник Семьоновски в ледник Инилчек. Тази тясна ивица осеяна с правилни правоъгълници от обли бели камъни (служещи за допълнително укрепване на палатки) е поредната рекордна височина, която достигам – цели 4200 метра. Делят ме само няколко десетки метра от обожествения символ на предците ми КАН ТАНГРА, но сиво-бялата лапавица все така ревниво го криеше от погледа ми!

Докато чаках пристигането на Христо, реших да разчистя място за палатката. Снегът продължаваше да вали на едри мокри парцали, но докоснали повърхността на ледника, от тях оставаха само влажните им отпечатъци. Когато Христо дойде построихме палатката, вечеряхме и под пелената на августовския сняг потънахме в спалните чували. Но сънят не идваше. Не знаех как се чувства Христо, но новите впечатления от придвижването по ледника, грохота от лавините, близостта на невидимата грамада на заветния връх, дълбаеха като огнени стрели въображението ми. По едно време се чуха стъпки и говор – пристигаха и други катерачи и се разполагаха край нас в нощта. Имахме уговорка с Борислав и Скрипко утре в 03:00 часа заедно да тръгнем към лагер 2.

*Чортен – религиозен монумент, обикновено направен от камък и често съдържащ свещени реликви; нарича се още ступа. Катерачите го строят, за да омилостивят планината.