Трайните спомени за мъжете, с които изминах част от пътя на Тихина*, оставиха дълбока диря в съзнанието ми. Затова реших всяка година, на 12 юни, да им посвещавам по една обиколка по прословутото ни трасе – „Голгота”.

Когато се изравних с оградата на поделението, в което служех преди да се девоенизирам, и свежият вятър на „Франгенското плато“ охлади разгорещените ми бедра – отдясно, от височината на втория етаж на сградата нещо, като че ли изсвистя, прониза гърдите ми и се загнезди в областта на сърцето. Не чувствах болка, но заедно с усещането за тежест…, някакво дихание стопли лявото ми ухо и се задържа като прозирно облаче над моето рамо. И един глас, който не чух, но усетих дълбоко в гърдите си – с нежна настойчивост атакува съзнанието ми: “Христо, махни това парче олово от сърцето ми, за да мога да потичам с теб! Никога преди не съм го правил, но така с теб, ми е леко…, леко…” Едва тогава ефирното облаче придоби формата на тъмно-син морски мундир със сърмени пагони – с по една звезда на тях, а крачолите на правия панталон се развяваха в такт с моето темпо… Колкото и да се взирах с вътрешното си око, лице не можех да видя!…

Така в странен дует продължихме по лекия наклон на тази част от тренировъчното трасе, през избуялите жита. Дали от това, че бяхме двама, или че бях по спортен екип, а не с маскировъчни дрехи, кубинки, автомат и противогаз, но краката ми олекнаха и приятна ведрина освежи учестеното ми дишане. Златна светлина заливаше зелените поля, докъдето взорът ми стигаше. Чучулиги излитаха от двете страни на пътя, издигаха се на възбог и сладкопойните им песни огласяха смълчаната шир.
Някъде от запад долетя моторен шум и грубо разсече крехката пасторална идилия – на фона на синкавата висина се очерта гротескният силует на стария ми познат и мой връстник – Ан-2*. Докато въздишах по пресекналата песен на чучулигите, самолетът се извиси над мен и както при изпълнение на парашутните скокове, от него се отдели една черна точка. Захласнат следях полета и надолу като всеки миг очаквах над нея да се разпука куполът на парашута… Но не би! Самолетът пърпорейки отмина по пътя си.

Точицата превърнала се в чертичка и кой знае защо повече не се уголемяваше. Като фучеше едва доловимо, долетя над главата ми и за трети път в моя живот усетих по кожата на лицето си тревожния допир на “пъргава коприна”*. Заедно докосването и пулсациите на сърцето в слепоочията – отново чух глас: “Шеф, махни този купол на запасния парашут от коланите на основния!… Ще се пребия… Не мога да се оправя… Оплетоха се двата парашута… Ох…краката ми!… Край….Мамо….мамо!…” 

“Метнах” на гръб основния му парашут, прибрах запасния на гърдите си и тогава на дясното ми рамо се появи ново облаче. С вид на военен парашутист в пълно снаряжение, но също нямаше лик!… “Шеф, така ми е добре, но нека продължа с теб, както преди!…” – неволно се обърнах надясно, до рамото в моя ритъм се движеха и чифт ефирни кубинки. Бяхме вече трима!…

Продължих по маршрута напред. Предстоеше спускане към водното препятствие. Когато го преодолявах, усетих около краката си нечии ръце. Уж ги имаше, а ги нямаше наяве… Вътрешен глас разтърси отново съзнанието ми: “Господин мичман, не ви познавам, но съм слушал много за Вас… Махнете този баластен колан, който ме държи на дъното!… Не мога да си поема дъх… Водолазния ми апарат е празен…., но искам…. Как искам с Вас да продължа нататък!…” Сякаш сянката от дясната ми страна „промълви”: “Шеф”, нека дойде!… Той е наш матрос….”

“Поех” баластния колан, опасах го на кръста си и така излязох от водата. Обърнах се назад и може би само моят поглед виждаше тъмен прозирен силует на леководолаз да следва мокрите следи на маратонките ми… Неволно се огледах, но наоколо бе все така пусто и въпреки “товара”, който носех – върху сърцето, на гърба и кръста, на краката ми бе леко, защото вече бяхме „почти” отбор. “Останалите” мълчаха и ме следваха неотлъчно, стъпка в стъпка… 

Заедно прекосихме блок с избуялата пшеница, спуснахме се в дълбок овраг, пресякохме напреки сухото дъно и поехме по мочурливия селски път, извиващ се по стръмния западен склон на оврага. Газех плитката черна кал и бавно напредвах нагоре, докато най-после пред премрежения ми поглед се появиха очертанията на белокаменна чешма. Дочух звънкият клокот на нейните три чучура. Някога, когато в усилен бяг минавахме по това трасе, бях забранил достъпа до тях. Но сега не жаждата и горещината, а нещо друго ме примами към пенещата се вода. Знаех, че водата не ще ме изкуши, а пропуснатото време ще догоня по пътя, затова се подадох на любопитството… 

Когато стъпих на хлъзгавия калдъръм, сребърните струи отрониха дълбока въздишка. Хладният им полъх докосна горещите ми гърди, издигна се нагоре, потъна в носоглътката заседна там – като че ли с остър спазъм прекъсна притока на въздух към белите дробове. Причерня ми, а ушите ми звъннаха от познатото: “Началник, махни тези ледени струи, които ме давят… Не мога да дишам… Задушавам се…!” Мъчително преглътнах и отскочих от белите камъни. Гърдите ми се освободиха и пред вътрешното ми око се появи в алпийско одеяние силует, който се въртеше в кръг, като в центрофуга. Обувките му, с гумени шипове, вместо да стъпват по земята, извършваха безразборни движения – сякаш търсеха опора в невидима стена: “Началник, подай ми ръка!… Измъкни ме оттук… Искам отново с теб… Както преди!…” Засилих се и разперил ръце, преминах през силуета. Влажна топлина облъхна гърдите ми и ново облаче в “алпийско” одеяние се строи зад мен. Вече бяхме пет* – както някога… 

Излязох на асфалтовия път, близо до село Калиманци. Неволно, когато се разминавах с автомобили, се обръщах назад да видя дали “другите” ме следват… Уви! – не се виждаше нищо. Но аз бях сигурен, че „те” са с мен, това идваше от лекотата, с която бягах, въпреки тежкия багаж на спомените, породени от непредизвиканите “срещи”. Илюзията, че скоростта ми се вдигна от гладкия асфалтов път, се изпари веднага, когато стъпих върху грунта на летището. Вместо да се скъси, крачката ми се удължи. Така бе, когато бягахме в екип и трябваше да финишираме, изпреварвайки другите, опрели един до друг рамене и лакти – заедно като един!…

Когато коленичих пред паметната плоча и започнах да паля една по една свещичките, всяко новопоявило се пламъче се привеждаше към белия мрамор – сякаш правеше поклон, под нечие дихание, а после погалваше приведеното ми теме и бавно, оставяйки топла следа, политаше нагоре. 

Сродните ни души никога не са далеч от нас. Никога не са на разстояние, което мисълта да не може да преодолее и винаги ще бъдат при нас, когато се нуждаем – готови със съвет, утеха или помощ. Ако дълбоко скърбим и се безпокоим дали нашите любими хора са “добре”, те ще ни изпратят знак, сигнал, кратко послание, което ще ни даде да разберем, че всичко е наред.…

*Ан-2 – „Антонов”, известен още като „Кукурузник“ и “Анушка”, е първият известен модел самолет, създаден от Олег Антонов през 1946 г.(мой връстник)

*Пет – съставът на отбора по парашутен многобой.

*”Пъргава” коприна – синтетична материя, от която е изработен купола на запасения парашут.

*Тихина – поделение 20900, а по-късно 22580 – Варна.