– Дядо, разкажи ми нещо за войната, нали през лятото, там на пейката пред палатката на вършачкаджиите каза, че Тя – ВОЙНАТА може да дойде и при нас. Какво, какво нещо е войната? – изрекох на един дъх аз, слязох от трикракото столче и седнах на чергата срещу него. 

– Харно, Ристо, вече си голям, ходиш на училище, четеш книжки. Ще ти кажа и аз нещо за тази пущина.

Той повдигна калпака, който сваляше от главата си само, когато се хранеше или спеше, и набразденото му от дълбоки бръчки чело доби бакърен оттенък от отблясъците на огнището. Засука нагоре левия си мустак и с тих глас бавно и отмерено започна разказа си:

„Трябва да е било началото на март, когато батареята ни заемаше позиция в северния край на Източния сектор при обсадата на Одрин.

Стояхме притихнали под навеса, до нас беше само стоманеното тяло на оръдието. Всички мълчаха, никой не говореше, защото в умовете на всички ни имаше една мисъл и едно чувство обладаваше душите – Очакването.

Още сутринта си свършихме работата. Най-напред простреляхме някои цели на форта* Айджийолу и проверихме данните от по-раншните прострелки. Стана икиндия, а още чакахме.

С настъпването на нощта напрежението нарасна. Едва когато командира на батареята даде последните наставления за сигналите, които щяха да използват щурмовите групи, малко се успокоихме. Тъкмо завивах навущата* на десния си крак, когато дойде заповедта.

– Огън! – изрева взводния – огън, огън, огън – заечаха гласовете на сигналистите. Вече не виждах нищо наоколо. Погледът ми беше вперен само в мерните прибори. Огромното тяло на оръдието се затресе, заблъска се в стените на траншеята*, подносвачът сновеше от раклите* до ненаситната паст на все по-гладния затвор и замаян, продължаваше този обреден хоровод пред алчният бог на войната.

Оглушал, не чувах гърмежите на пушките и картечниците. Усещах повече с тялото отколкото с ушите, ужасният страховит екот на една унищожителна градушка. Високо над всичкия тоя трясък се издигаха тежките басови гърмежи на нашите и турските крепостни оръдия, непрекъснати, чести залпове. Краката ми се люлееха от едно непрекъснато бучение, като на развълнувано море, някакво безкрайно и зловещо ехо.

Стреляхме между фортовете Айваз баба и Айджийолу. Заедно с двете съседни батареи за четиридесет минути подавихме противника. Снарядите ни дълбаеха коравата гръд на форта и стълбове пръст, парчета дърва и камъни изригваха от утробата му. Към 09:00 часа на другия ден, турските оръдия постепенно намалиха стрелбата и накрая спряха.

Използвахме времето да охладим накалените до червено дула на оръдията, да изхвърлим пръста от траншеите и да оправим навесите. Ранени и убити нямахме.

На свечеряване батарейният командир прочете пред всички, заповедта на командващия генерал Вазов. Запомних това, което се отнасяше за нас артилеристите: до изгрева на луната трябваше да водим стрелбата, на оръдията зад фортовия пояс, за да не ударим нашата пехота; с изгрева на луната трябваше да коригираме премерването и в продължение на четвърт сахат* да бием по турските позиции, по които се премерихме предния ден; след това да спрем за 10 минути, което да послужи за сигнал на пехотата да атакува; а сетне да ударим отново зад фортовия пояс.

Като сега помня думите на капитана: “Юнаци в тази нощ се решава съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Турците трябва да бъдат сломени. Напред ни чака слава, а назад – смърт и забрава.”

Един сахат преди полунощ се почна. Гърмежите на оръдието се сляха с общия непрекъснат тътен. Фугасите ни разтърсваха земята, а шрапнелите се пръскаха така, че осветяваха турските укрепления. Наблюдателят докладва че е видял червените фенери. Последва команда. Повдигнах мерника и преместихме огъня в дълбочина.
Месецът изгря. Откъм Каялък табия* светна прожектор. На светлото мъгляво небе се очерта тъмния силует на някакво устремено напред чудовище, което изведнъж спира, наблюдава отвисоко и дебне с упорит и заплашителен вид. Това беше Айваз-баба. Най-често стреляха оттам. Всякой път ми се струваше, че това са изпълнени със смъртна ненавист редифи*, намръщени артилеристи, които денонощно бдяха при своите грамадни и тежки топове. Последва заповед да пренесем огъня и да угасим прожектора. Тежко и протяжно, като че в леността на една просъница, бъхтеха турските топове. Ние им отговорихме. От почна се една скрита, обгърната от мрака борба, невидима вихрушка се изви между двата фронта, прогони тишината и с ледените езици на своя ужас облъхваше противостоящите позиции, издигаше се нагоре, заплашвайки и самотните звезди, които плахо надничаха между разкъсаните облаци. Чести топовни гърмежи – нереална гледка: от двете страни, ниско в мрака, кръстосват се и чезнат надолу огнени езици, сякаш мигновените дири на падащи звезди.

Изведнъж, близо, вдясно, екнаха чести пушечни гърмежи. Сред тях, с малки паузи, остро затракаха картечници. Като привидения се появиха впряговете на леките ни оръдия. Придружаващата артилерия застана срещу турските окопи и от упор забълва огън и картеч по телените заграждения.

Турците не дочакаха пехотата, напуснаха Айваз баба и презглава се юрнаха към Одрин. Рано сутринта страшният форт падна в наши ръце.

Когато слънцето изгря, зад все още тъмнеещия баир, заблещяха червените покриви и бели стени на някакви здания, навярно казарми. Зад тях беше градът. Той не се виждаше, но там високо се издигаха, минаретата на Султан-Селим джамия. Облени от тревожния пурпур на утрото те приличаха на скупчени ханъми, прогонени от топъл харем. Постепенно сенките изтляваха и наяве излизаше този, който до преди часове ревниво ги пазеше – оръфаната, с пречупен гръбнак снага на сразеното грамадно чудовище – форта Айваз баба”.

Тихият глас на дядо заглъхна сякаш погълнат от огъня в огнището, а пред очите ми над разжарените въглени продължаваше да се гърчи огромното туловище на триглава ламя.

*Навуща – четвъртити късове от дебел вълнен плат, с които се увиват краката от стъпалата до коленете при носене на цървули.

*Ракла (воен.) – сандък със снаряди.

*Редиф – войник от резерва /запасняк/.

*Табия (тур.) – крепост.

*Траншея – дълъг и дълбок окоп.

*Сахат /тур./ – час.

*Форт – отделно укрепление към по-голяма крепост.