Вървях по тревистия бряг на пресъхналия поток, който разсичаше на две местността „Иридже“. В лявата си ръка стисках синджира на кравата, която водех след себе си, а с опакото на дясната длан бършех от време-на време потта по лицето си. На десетина метра след мен вървеше дядо повел другата ни крава. На гърба с преметната през дясното му рамо дървена дръжка се клатеше голям плетен кош, натъпкан с прясно окосена трева. Дясната му ръка стискаше сапа на коса, чието лезвие опираше о стърчащите от коша стръкове лобода и “конско ребро”.

Юнското слънце се бе издигнало високо и лееше потоци горещина върху злачните ниви и малките камъчета по изпръхналата пътечка пареха босите ми стъпала. Отляво докъдето погледа ми стигаше се простираше тучна ечемичена нива, пред мен в далечината тъмнееше силуета на Черната гора. Чучулиги се издигаха на възбог и мелодичните им трели звъняха в нажежения въздух. 

Когато наближих леката издатина на брега, където на идване видях струпани коренища от ланшен троскот, стори ми се, че жълтеникавите стъбла са оживели и се движат. Прекарах влажната си длан по премрежените си от горещината очи и за миг се вкамених. Жълтеникавата купчина сякаш се бе увеличила двойно, а най-отгоре, на височина от около половин метър две глави на змии втренчено се гледаха една друга! Усетих как кожата на гърба ми изсъхна, а стриганата ми глава настръхна и в следващия миг изкрещях:

– Дядо-о-о-о, змии!!! – пуснах кравата и побягнах няколко метра навътре във вретенилия* ечемик. После се обърнах и видях как дядо, пусна повода на кравата и без да изпуска коша на рамото си, направи няколко крачки, а после със свободната си ръка замахна с косата, после втори път и още, още…

Вече бях закарал кравата до мястото и на боиндрука*, когато дядо, без да каже нещо ми подаде синджира на другата крава, преметна коша в каруцата, а после отиде в канавката край пътя отскубна китка трева и дълго, и старателно изтрива кръвта от косата.

Пак така мълчаливо запрегнахме добичетата в колата и поехме по шосето към село.

Седях на сеното в каруцата, наситеният дъх на прясно отрязани треви и билки омайваха главата ми, но мисълта за току-що случилото се не ме напускаше. Пред мен дядо все така мълчеше зает да направлява кравите по обратния път към село и само бозавият му калпак се поклащаше в такт с потракването на колелата по каменистия път. Чувствах се някак гузен, срамувах се, че от страх изкрещях и пуснах кравата в нивата. От него знаех, че не трябва добитъка да се оставя да прави поразии в чужд имот. Дали ми се сърдеше, че пред очите му не изпълнявах заръките му? Май наистина бях виновен и по-добре бе да си мълча.

Но пък за първи път виждах змия, при това две и в такова странно положение и ме обхвана страх, страх, че могат и двете да ме ухапят! Страх от втренченото изражение на очите им! Но защо побягнах – те се гледаха една друга и за тях ние с дядо, кравите и всичко наоколо май изобщо не съществувахме – тогава защо дойде страхът!?
Защо дядо не ги остави да си идат? Сигурно си е мислил, че ще ме последват в нивата и за да не стане това не ги е оставил живи?

Въпроси, въпроси, но се чувствах повече виновен, отколкото уплашен, затова не посмях да потърся отговорите им от дядо и се отпуснах по гръб в сеното.

– Бабо, заведи Ристо при Татарката* да му лее куршум* за уплах! – чух най-после гласа на дядо и когато се надигнах от сеното в сандъка видях, че баба Станка бе застанала до отворения вратник.

– Хайде, Хришчо, баба, да вървим – погали ме по главата баба, след като притвори вратнята и спусна дървеното мандало*.

– Много ли голяма беше зъмята, чедо – попита баба, когато завивахме в уличката покрай двора дядо Вълчо?

– Те бяха две, бабо, две много големи и с вдигнати глави – едва сега видях, че под престилката си носи малко бакърче.

– Бабо, а какво е това, да ти леят куршум? Чувал съм дядо да казва, че на войната куршумите убивали хора?

– Това не е такъв куршум бабиното, това е баене, с което баба Татарка ще изгони уплахата ти от змиите.

– Но, бабо, мене вече не ме е страх! Аз само тогава…такова, без да искам избягах! – храбро се изпречих на пътя пред баба аз.

– Върви, върви, чедо! Там ще видим какво е било. Баба ме погали по главата, хвана ме за ръката и продължихме по пустата уличка.

Шляпах в пепелта до нея и си представях как бабата вкарва куршуми в някаква машина, после те се изливат от нея на мънички смъртоносни капчици, които търсят змиите, за да ги убият. Но нали дядо ги уби, как ще ме плашат? А може би ще убиват други змии? Тъкмо се канех да попитам баба и се изправихме пред малка портичка, от двете страни, на която имаше жив плет. Баба посегна към дървената дръжка, но в този момент тя изненадващо се отвори и в рамката и застана възрастна жена цялата забулена в сиво-черно – сивкави шалвари, сива салтамарка, тъмно фередже покриваше почти цялото и лице и падаше върху приведените рамене.

– При мене ли идвате, булка? – и недочакала отговор от баба отново ни подкани – Хайде, влизайте, влизайте!

Вдигнах въпросително очи към баба, а тя само ме побутна лекичко по рамото и аз прекрачих през вратичката и се озовах на тясна пътечка между лехи от бакла, лук и картофи. В края на пътеката имаше стара турска къща с пармаклия сайвант отпред.

Изминах няколко крачки и се обърнах: Стопанката притвори с едната си ръка портичката, а с другата спусна яшмака* си и можех да виждам лицето и. То бе въз-жълтеникаво, кръгло с леко дръпнати тъмни очи. Двете жени вървейки си говореха нещо тихо и аз продължих до пруста с пръстен под, спрях се до дървените перила, за да ги изчакам.

Баба Татарка отвори една странична врата на пруста* и ни въведе в полутъмна одая.

Въпреки юнския зной вътре готварската печка гореше и от покритата тенджера на горната и плоча се разнасяше приятна миризма на лучена яхния.

Стопанката отмести тенджерата, сне от лавицата едно тъмно хаванче, сложи го на мястото на тенджерата и пусна в него едно сивкаво парче.

– Ристовице, сложи детето да седне на земята (пода)! Ето тук до печката, че да ми е подръка – обърна се тя към баба, с която стояхме до вратата.

Седнах на някакво жълтеникаво чердже, опрях гърба си на одъра и пуснах краката си напред, така че с левия усещах топлината на живия огън, който от време на време лизваше през малкото отворче на вратичката на печката.

Бабата се обърна към мен, застана на колене и ме погледна: тъмният и поглед ме прониза и ми се стори, че две черни бодилчета убодоха чак босите ми стъпала, но друго не последва, само ме попита – Страшни ли бяха пущините, олум? И отново недочакала отговор се изправи, хвърли поглед към паничката на печката и каза на баба:

– Ха сега, булка, покрий лицето и гърдите на детето с престилката си, да не гледа, а сетне земи тоз сахан с водата и го дръж пред него!

Вече нищо не виждах, само чувах как нещо шест-седем пъти “джизва” пред лицето ми и мирисът на топла пара отпъждаше за миг миризмите на бабината престилка.
Накрая след поредното “джизване” нещо ме парна по лявата кълка и като, че ли залепна за нея.

– Вай, вай, Аллах, вай завалъ*. Нищо, нищо чоджум, в краката те е ударил страхът, айол – нареждаше баячката, докато баба най-накрая откри лицето ми и успях да видя, как баба Татарка отделя от крака ми бляскава, рошава парица. После я повдигна нагоре към очите си, обърна се към прозореца и я заразглежда на видело.

– Бабо, бабо, това което държи бабата, куршумът ли е? – обърнах лице към баба Станка аз, въпреки, че вече горния край на левия ми крак пламтеше от пареща болка.

– Аслъ*, аслъ, чоджум*! Виждате ли как от тази бяла купчина излизат жички и се извиват досущ като зъми – обърна се към нас Татарката.

– А сега булка – обърна се пак по този смешен за мен начин към баба тя – ще завия “куршума” с вестник и ти ще го сложиш под възглавницата на
детето, и ще го държите там 10 деня. След това ще го хвърлите в реката и нека водата да отнесе злото и страха надалеко.

– Сега, чоджум, пийни си водица от саханчето – надигна паницата към устата ми тя. Преглътнах глътка с дъх на пушек, а после тя натопи сухата си ръка във водата и с нея намокри челото, гърдите и коленете ми. Останалата изля в бъкърчето, което донесе баба и и заръча да ме мокри с тази вода по този начин вкъщи.

Дамгата от изгореното отначало във форма на слънце красеше лявото ми бедро, а по-късно за спомен или за предупреждение, придоби овалната форма на жълтеникавата купчина ланшен троскот на Пътечката от детството ми.

Много змии срещнах след това, някои отровни, някои не, някои от невежество и от онаследения страх убивах, докато накрая започнахме да си правим път един друг, но никога не срещнах такива, като ония, които видях за първи път.

Не знам дали от баенето, но от тогава страха бяга от мен, от моите крака – понякога бавно, понякога по-бързо, понякога се гоним като в кръг, понякога напред-назад, понякога нагоре, друг път надолу, наляво, надясно, така и ще бъде и занапред, докато заедно изпълним изминатото пространство с любовта, която струеше от погледите на змиите в онзи слънчев летен ден.

*Аслъ (тур.) – така, точно така.

*Боиндрук (диал.)- ярем. Дървено приспособление за впрягане на едър рогат добитък.

*Вретеня – за житно растене – изкарвам стебло.

*Завалъ, завалия (тур.) – нещастен, пострадал.

*Коса – прикрепено за дълга дръжка (сап) земеделско сечиво за рязане на трева или житни култури.

*Куршум (остр.) – в случая – олово.

*Мандало (тур.) – заключалка на порта.

*Пруст – покрито и отворено място пред стаи на къща.

*Татарката – така и не се сещам за името на тази жена, пък може и въобще да не съм го знаел.

*Чоджум (тур.) – обръщение към момче.

*Яшмак – кадънско покривало за лице