Беше построен от кушаните, които бяха приели будистката вяра. Този манастир с будистки молитвени стаи и богато украсени ступи трябваше да съперничи с най-добрите сгради, построени по времето на великия цар Канишка.

    Мирон пристигна в Термез, когато значителна част от сградата вече беше построена и вървяха довършителните работи. Работеха художници, скулптури, мозайкаджии.

    Толкова изящно и с такъв вкус бяха украсени помещенията на манастира, че даже взискателния скулптор Мирон похвали работата на строителите и художниците. Той каза, че за него е чест да постави сред такава изтънчена красота своите каменни бодхисатви. 

    Големият квадратен двор беше опасан с покрити колонади, целите украсени с чудна резба. Стените бяха оцветени в червено и имаха ниши за статуи, които още не бяха поставени. Предполагаше се, че тук ще бъдат поставени бодхисатвите и дарителите на манастира в цял човешки ръст. Пътечка от белоснежни плочки, водеше в централното светилище, стените и подът, на което също бяха боядисани в червен цвят. На този фон тържествено изпъкваше позлатената статуя на Буда, която бе поставена наскоро. Около нея се предполагаше да бъдат поставени още няколко скулптори, които трябваше да направи Мирон.

    Манастирският двор се намираше на склона на голям хълм. Величествени арки водеха към дълги сводести коридори. Тези тъмни коридори водеха към малките килии на монасите, издълбани в стените на пещерите. За да се открие килията на някой от монасите, трябваше да се запали глинено кандило. Като взе в ръце такова кандило, Мирон тръгна по коридор, който се губеше в мрака, към килията на един млад монах, с когото бе успял да се запознае. Монахът се оказа талантлив художник. Той изписваше стените и коридорите с гирлянди от пъстри цветове и фантастични крилати животни. Оранжевото пламъче на светилника изтръгваше от тъмнината стенописите и ги правеше още по-причудливи и красиви.

    На Мирон му предстоеше много работа. Той откри, че в превъзходните червени ниши може да постави дивните мраморни изаяния на светите бодхисатви. Беше решил един от тях да бъде с лицето на Клитемнестра. Затова час по-скоро му си искаше да почне работа. Беше се договорил с главният лама за добра заплата. И най-после започна да моделира от глина стройната фигура на младата гъркиня. Тя покорно седеше с часове или заставаше в позата, която и определеше и безпрекословно изпълняваше указанията му. Беше му благодарна за това, че я освободи, рискувайки кариерата си. При цялото си безгрижие и удивително лекомислие тя разбираше, че отвличането на робиня може да свърши зле, ако стопанинът и хване похитителя. Наистина, Мирон продължаваше да я уверява, че ще заплати на Хайран цената и, но Клитемнестра не му вярваше много. Пък и считаше за ненужно. Тя откровено му заявяваше, че никога не би платила, ако съумее да се укрие на сигурно място.

    Отначало работата вървеше и Мирон се справяше с дребните прищевки на робинята. Между другото, тя се считаше за свободна от нощта, в която бе избягала от Хайран. По-късно Мирон и каза, че и дарява свободата. Докато Клитемнестра се държеше тихо и покорно, всичко беше добре. Но минаха няколко месеца и тя започна с капризите си. Най-напред каза, че не харесва  град Термез. Тя се оплакваше от горещината, прашните бури, от неудобното жилище. Но ходеше винаги облечена в нови дрехи. И накрая изплю камъчето, поиска да се върне в театъра. В един жарък ден, когато горещият вятър принуждаваше всички да си стоят по домовете, Клитемнестра каза на Мирон, че тук ще умре от скука и напразно е избягала. По-добре да си била останала робиня в Пурушапура, отколкото свободна жена в този забутан Термез. На скулптора му загорча от тази несправедливост. Той направи всичко, за да даде свобода на тази коварна красавица. Унизи се пред Хайран. Отказваше се от всичко, за да успее да събере нужните пари и да се разплати с търговеца, а тя бе все недоволна и не ценеше направените от него жертви. Какво да прави?

    „Ето какво ще направя – реши Мирон. – Преди всичко трябва да намеря човек, който пътува за Палмира, и да върне дълга ми към Хайран, за да не ме счита той за крадец и мошеник. А после като събера известна сума пари , ще купя на Клитемнестра нови дрехи, и това ще е достатъчно за известно време тя да бъде спокойна и да има настроение за работа.“

    Първата скулптора, която той направи, като се ползваше от услугите на Клитемнестра, стана хубава и се хареса на ламата. Самият Мирон остана доволен, когато довърши шлифоването на мрамора. Този бодхисатва с лице на Клитемнестра напомняше за Венера със своя, спокоен, тържествен и необикновено обаятелен образ. Този път Клитемнестра великолепно се бе вживяла в ролята на богиня. Но по-нататък ставаше все по-лошо и по-лошо. Капризите на красавицата дразнеха Мирон. Той отдавна бе престанал да мисли за женитба с нея, да си построят богат и красив дом, да събере ученици, които да наследят изкуството му. Понякога съжаляваше за увлечението си. Но да се увличат по красавици бе присъщо на скулпторите. Той прекрасно разбираше, че това са медът и жилото на професията му. Всяка прекрасна фигура, която му се струваше съвършена, той искаше да увековечи в мрамор.

    Най-накрая Мирон събра необходимата сума и започна да търси търговци, които пътуват за далечни страни. Случайно в града срещна чернобрадият мъж, който пътуваше с кервана за Пурушапура. Скулптора му разказа за притесненията си. Драгомир му обеща да се срещнат след няколко дни, като му обеща, че до тогава ще намери начин да се справи с проблема на Хайран. Когато отново се срещнаха той го заведе при един от първите търговци на града Сакалн. Неговият среден син Сонмер тъкмо се канел да отпътува с голям керван за Палмира. Мирон се опита да се посъветва с него за цената на робинята, но Сонмер му каза, че българите не търгуват с роби. Въпреки това скулптора му предаде парите, които бе отделил за Хайран. Заедно с парите той изпращаше на търговеца писмо, в което подробно описваше странното си поведение и молеше за прошка за причинените неприятности, които бе сторил на добрия човек: „Сега имам възможност да се разплатя с вас, благородни Хайран и аз моля да забравите деня, в който ви причиних това нещастие – пишеше Мирон. Случи се така, щото ти против волята си ми даде голяма сума пари, но ти няма да пострадаш, боговете ще те възнаградят за това.“

    Когато двамата с Драгомир изпратиха кервана, скулптора почувства голямо облекчение, сякаш огромен товар се смъкна от плещите му. Сега, когато Клитемнестра не беше така мила и покорна, каквато му са струваше преди, той съжаляваше за стореното, но сърцето му кървеше само при мисълта да върне обратно робинята на собственика и, който се готвеше да я продаде. Той от сърце и бе дарил свободата и въпреки, че страдаше, нямаше да предяви към нея никакви претенции повече. Поне да не го напуснеше или недай си боже да не предприеме някакви необмислени действия. А работа тук имаше много. Нужни бяха още много статуи за светии, както и отделни фигури на мъже и жени от първенците на града и държавата. Беше замислил сложни композиции и канеше да му позират момчета и момичета от местните жители.

    Измина почти година преди Мирон да събере достатъчно пари, за да направи подарък на Клитемнестра. Той и предложи да посетят двамата магазините на търговеца Саклан и да изберат най-доброто, което и хареса. Предложи да и купи не само дрехи, но и бижута, които тя толкова обичаше. Той знаеше, че тя няма почти никакви златни накити. Спомняше си как в очите и пламваха алчни пламъчета пред витрините със злато и скъпоценни камъни.

    Всички предположения на Мирон се сбъднаха по удивителен начин. Красавицата така се промени, така мило се заомилква, когато се връщаха с покупките у дома, че му беше трудно да си представи предишната Клитемнестра. Сякаш беше друга жена. Мила, любвеобвилна тя не спираше да му благодари:

–           Скъпи ми Мироне, така съм ти благодарна за вниманието ти! Така съм щастлива в Термез, че никога няма да те напусна. Ако пожелаеш да поискаш ръката ми, то аз съм цялата твоя. Ще изпълнявам ролята си на модел, по цели часове и никога повече няма да се оплаквам.

    Мирон с усмивка слушаше словоизлиянията на актрисата, като си даваше сметка, че това отново е игра. Той отдавна разбра, че тя винаги играе някаква роля. В отсъствие на театъра тя не преставаше да играе различни роли в живота. И при това го правеше с успех. В този момент, в ролята си на жена, която благодареше, тя казваше истината. Но на следващият ден тази роля избледняваше и тя отново се вживяваше в друга.

–           Клтемнестра, радвам се че тези скромни покупки толкова те зарадваха. Аз отдавна исках да го направя, но трябваше да заплатя и откупа ти на Хайран. Зная че ти не считаше за нужно да правя това, но аз държа на името си. Достойният човек не трябва да краде, а това си беше чиста кражба. Слава богу, че бързо успях да се разплатя с търговеца от Палмира. Надявам се, че парите които му изпратих, ще го зарадват.

    И майстора с леко сърце подхвана работата си по новата статуя. „Не, не, тя не е коварна красавица, просто тежкият живот я е покварил. С тази външност, тя би могла да бъде придворна дама и да се ползва с благоволението даже и на царя.“

    Мирон вече беше готов да и прости капризите и лошото поведение, но тогава се случи нещо, което отново повлия на работата му.

    В Термез пристигна бирчия от данъчните в Пурушапура. Той вече беше обходил цяла Бактрия и бе посетил много градове. Част от събраните пари от богати търговци, занаятчии и чиновници, а така също и от големите земевладелци, той отделяше за строителството на нови храмове и манастири за будистките монаси.

    Владетелите на Кушанското царство род след род бяха покровителствали будистката вяра и харчеха големи пари, за да се утвърди вярата сред различните народи в държавата.

    И този път бирчията бе обещал на главния лама доста голяма сума пари. Но за да бъде сигурен, че ще получи парите ламата покани данъчния служител да посети почти завършения скален будистки манастир. Той доведе госта в деня, в който Мирон ваеше скулптурата на богата дарителка. Отново пред него стоеше Клитемнестра.

    Бирчията похвали работите на Мирон и каза, че са достойни и за най-добрите храмове в столицата. Но, когато видя Клитемнестра, той изгуби интерес към каменната украса и пожела да се срещне с красавицата. Той помоли ламата да се заеме с това. Когато Мирон спря работа, за да си починат той и моделът му, главният лама повика при себе си Клитемнестра.

–           Няма да крия, че съм приятно изненадан да открия тук красавица гъркиня – каза бирчията, не отделяйки очи от Клитемнестра, която вече бе решила да играе ролята на скромна и мила девойка. – Ти ли послужи за модел на мраморната статуя, която украсява храма?

–           Много съм радостна, че скулптурата успя да увековечи лика ми – разсмя се бившата робиня.

    Усмивката, която озари красивото и лице, бе толкова искрена, че чиновникът не устоя и и предложи да напусне Термез и за замине с него в Пурушапура.

–           Ти заслужаваш по-добра съдба, каза той на момичето. – Модел може да бъде всеки, а придворна дама може да стане само достойна жена. Аз вярвам, че скоро ти ще украсиш с присъствието си царския двор, но затова трябва да напуснеш това място.

    Клитемнестра ни най-малко не се учуди и никак не се смути от предложението. Тя вече бе решила да скрие своя не дотам добър произход, въпреки, че родителите и бяха загинали в робски вериги. Като сведе очи и придаде на лицето си кротка невинност, тя отвърна на високопоставения столичанин:

–           Аз съм поласкана, прекрасни господине. Но родът ми не е знатен. Баща ми беше чиновник, а след смъртта му аз преминах под попечителството на брат му, който беше писар, и ме пускаше от време на време при скулптора Мирон, който пък бе добър познат на семейството ми.

    Тя така бързо и подредено измисли своята нова история, че и сама се удиви, колко добре се получи.

–           Моят чичо е в Палмира, и ако аз тръгна за Пурушапура, то трябва да му изпратя писмо по някой пътуващ за там търговец. Надявам се, че той няма да се разсърди и ще ми позволи да се отбия в столицата. Аз съм съгласна, господине. Само че трябва да го направим тайно от скулптора Мирон. Нали той отговаря за мен пред чичо ми, и много ще се огорчи, когато научи за заминаването ми.

–           Отлично, – възкликна бирчията. – Подготви се и ме чакай до ювелирния магазин утре по обяд. Преди да напуснем Термез искам да ти подаря златни украшения за спомен от тук. Тукашните златари са изкусни майстори. Накитите ще ти послужат в царския дворец.

    Клитемнестра не обели и дума пред Мирон за срещата си с бирчията. Но лицето и излъчваше такова щастие, че майстора не се стърпя и подхвърли:

–           Най-накрая те виждам в отлично настроение, Клитемнестра!

    Сутринта на следващия ден Клитемнестра помоли Мирон да и даде един ден почивка, а той да се заеме с барелефа, за който бяха повикани момчета и момичета от Термез. Скулптора се съгласи и Клитемнестра беше свободна. По обяд тя облече своите най-хубави дрехи, взе златните си украшения, които и купи Мирон, и, като написа няколко прощални думи на късче пергамент, тръгна към търговската улица. Бирника вече бе там и я поведе към най-големия магазин, където бъдещата придворна дама си купи най-скъпите и най-красивите обеци, гривни и пръстени.

    Те напуснаха Термез в най-горещите часове на деня, когато повечето от хората си почиваха и улиците бяха пусти. Керванът на бирчията се охраняваше от голям отряд въоръжени мъже и внушаваше респект. Клитемнестра съжаляваше, че Мирон не може да види на каква почит се наслаждава в седлото на двугърбата камила, под белоснежен чадър, изработен от най-скъпа копринена тъкан. До нея вървеше камилата на бирчията, зад тях следваха слугите и охраната. Като бивш пътешественик, бирчията, знаеше как да направи пътуването по-удобно и не толкова уморително. Бившата робиня влезе в ролята си на знатна кушанска дама.

    Мирон добре поработи над сложния барелеф и чак на свечеряване реши да намине към Клитемнестра. В къщата, където живееше тя, на малка масичка с чекмедже за украшения той видя парчето пергамент с надраскани няколко реда на гръцки език. Там пишеше:

    „Не се сърди скъпи Мироне. Съдбата се оказа милостива към мен. Удава ми се да стана придворна дама в Пурушапура, където ти толкова искаше да увековечиш лика и снагата ми. Не ме търси повече, аз никога няма да се върна при теб, за да ти бъда модел. Като забогатея, ще ти върна откупа, ще направя така както ти стори с Хайран. Винаги ще помня добрината и благородството ти, скъпи ми Мироне.“

–           Каква артистка! – разсмя се Мирон. – Талантлива и щедра на измислици.

Как е могъл да я продаде собственика на театъра в Палмира? Наистина и приляга съдбата на придворна дама. Иска ми се да вярвам, че тя блестящо ще изиграе и тази роля.