Много и различни слухове тръгнаха по земите на българите, но всички се свеждаха до едно – до това, че мегистан(по тяхному кан) Кубер се бил сдобил с наследник. Сред местните българи се ширеше мълвата, че това бил самият преродил се Зороастър, събратята им, които бяха дошли отвъд Имеона, казваха, че момчето е дар от Тангра. Имаше и злоезичници, за които това било плод на греховната любов на Кубер с някаква кушанска принцеса, която се отказала от детето.

    Далеч от слуховете, зад крепостните и дворцовите стени, Авихохол растеше под грижите да дойката Зорница и бавачката Химара.

    След преживяното в подземията на Баро Зорница бе родила мъртво дете. Когато научи за това Кубер я взе в двореца и тя стана кърмачка на момчето му.

В двореца младата жена се преобрази. Дали от това, че прие Авитохол като свое дете и му отдаде всичката майчина любов, която бе затаила в нараненото си сърце, дали от това, че бе далеч от злокобното място, дали от това, че тук се чувстваше значима, уважавана, но младата жена ръзцъфна. Тялото и придоби предишната гъвкавост, руменец изби по белите бузи. Синьото елече едва удържаше напращялата и гръд. Час по час се възторгваше от личицето, от ръчичките, дори от плача на бебето. Старата Химара, която прекарваше много време в стаята на отрочето, се мръщеше гнусливо.

–           Ще кажа на кана, че не е добре това, дето не се отделяш от детето. Я уроки ще му навлечеш, я някоя болест. На Тангра не му е угодна преголямата любов, момиче! Той я иска само за себе си!

–           Не е така, Химара! – сепна се младата жена, ужасена, че могат да я отстранят от детето. – Нали в човешката обич прозира неговото лице! Нали той ни е позволил да я изпитваме!

    Старицата се заклати напред-назад пред камината, както правеше винаги, когато се замисляше дълбоко. Смалената и снага приличаше на купчина никому ненужни дрипи. Съсухрената и ръка с тъмни синкави жили, хладна и тънка като вейка, докосна дланта на Зорница – гладка, гореща, дейна.

–           Имаш много да учиш! – меко я сгълча. – Не се страхувай от болката, която ще нахлуе в теб заедно с познанието! Защото само глупаците не страдат. Те живеят в унеса на животинските си щения. Мисълта им заспива със съня на телата, заключен за света. А твоят разсъдък будува дори когато изнурената ти плът си даде почивка. Той търси, опипва, пътува…

–           Ти затова ли ми разказваш откъде са дошли предците ни? Искаш да науча и да ме заболи?

–           Искам да станеш мъдра и силна! – Избелелите очи на старата жена настойчиво се насочиха към младата. – Когато човек знае от къде идва, знае и  къде отива и нищо не може да го уплаши.

–           С боязън или без, никой не е готов за бъдните дни, Химара! Това е по силите само на нашите колибри и на зороастрийските мобади. – Зорница горчиво се усмихна. – Но аз съм от малкото, които не им вярват!

–           Ш-шт – сопна се бабата озъртайки се. – Ако някой чуе какви ги говориш, ще си изпатиш лошо! Не си ли разбрала за слуховете, които се носят сред хората? Шушука се, че мобадите разтълкували появата на момчето на Кубер.

–           И каква е официалната история, с която се опитват за злепоставят нашия бащица?

–           Изчислили били, че кушанската империя ще се разпадне! – предпазливо зашепна старицата. – След двадесет зими сред българите ще се появи прероденият кан Ирнак. Той щял да изведе всички българи от тези земи и да ги поведе на Запад. Това щяло да обезсили империята на кушаните и те щели да бъдат нападнати от белите хуни от север, и така страната им щяла да погине.

–           Но кой е този кан Ирнак, който ще раздели кушанската държава. За него не си разказвала.

–           Аз също не вярвам на мобадите, но такъв кан наистина е имало. Той е син на кан Богатур. Когато Ирнак се възкачил на престола на Великата Хунска Империя ханският император Вън-ди, за да докаже, че желае да продължава и в бъдеще мирните отношения с хуните и че ще спазва нерушим стария договор за мир, изпратил на Ирнак една княгиня от императорското семейство и много извъндоговорни подаръци.

    Така мирните отношения успели да се запазят в продължение на много години. Но в пограничните области ханците нарушавали договора и Ирнак се видял принуден да навлезе в ханската държава и да накаже провинилите се генерали и управници. Той разорил областта, изгорил завзетите градове, а също и един дворец и отвлякъл безброен добитък, имущество и хора. Неговите разузнавателни отряди се появили чак в околността на столицата и всели страх и ужас както сред населението, така и в императорския двор.

    Ханците успели да насъскат юечжите срещу войската на Иранак и той се видял принуден да тръгне срещу тях. Кан Ирнак победил и смазал юечжите и обезглавил техния предводител. Той ги принудил да се изселят по днешните земи и така те основали тук кушанска държава. След победата Ирнак заповядал да приготвят от черепа на обезглавения предводител на юечжите, които се оказали виновни за нарушаването на  стария договор, чаша за пиене при тържествени случаи. Сега разбра ли защо царят толкова се страхува от слуховете за новопоявилия се Ирнак! Изглежда се е изплашил не на шега и заповядал да се следят ражданията на по-видните български семейства.

–           Това са врели-некипели! – тръсна глава младата жена и дебелата и руса плитка се заметна зад гърба и. Но ти какво намекваш – за миг се стресна тя – но Авитохол вече е роден и те не могат да го пипнат. Няма да им го дам, а и господарят…, той знае ли?

–           Сигурно е подочул нещо, но господар на тези земи е кушанският цар. Ние всички живеем по негова милост! Цар Куджула е един от най-могъщите владетели! Ще дойде ден, когато ще отмъсти за предците си.

    Зорница се стараеше да не разсъждава над казаното от Химара, но го усещаше да и тежи като лоша поличба. Споходена от мрачни картини, младата дойка често ставаше да наглежда бебето. Взираше се в нежното лице, което бе почнало да добива ясни черти. Детето току-що бе проходило, дни преди да навърши годинка. Неговото несигурно клатушкане я умиляваше, но въпреки обичта си жената не посягаше към малкото телце да го защити от падане. Древният български обичай повеляваше мъжкото отроче да свикне отрано с болката от ударите в твърди предмети. Иначе как би получило закалка в страшните битки, които му предстояха цял живот? И тази привечер Зорница се мръщеше от гледката на трепкащите светлинки в далечината – нима не предвещаваха още насилие и къщи останали без мъжка закрила? Тя чакаше канът да се завърне от казармата. Подозирайки, че скоро цар Куджула ще го прати някъде да се бие и да похити детето му. Неочаквано то й се появи на вратата. Стреснато в съня си, детето се бе събудило. Усмихнатото му личице надничаше над ръба на люлката.

–           Добра среща, сине! – Кубер се пресегна и го вдигна от люлката. – Днес падна първия сняг и аз мислех за теб!

    Младата жена се притесни, пристъпи от крак на крак, изчерви се и накрая все пак отрони: – Недейте, нека напълни годинка, пък тогава…

–           Не – твърдо отсече бащата и даже леко я оттласна от пътя си. – Съблечи го!

–           Но той е още съвсем малък! – Зорница стоеше срещу него с отпуснати ръце.

–           Искам моят син да е гордост за баща си и за своя род! Искам да е най- силният воин! Искам да издържа на всичко – глад, студ и пек!

    Тройното искане разсече въздуха със заповедническата си острота. Дойката сковано съблече детето и го гушна в пазвата си, повтаряйки си, че закалката на мъжките чеда отколе бе грижа на бащите. В лешниковите и очи обаче се таеше загриженост и страх. Кубер постоя някое време втренчен в изопнатото лице на младата жена, и взе момчето от ръцете и. Без да помръдне, дойката остана да гледа след него. На двора грееше вълча месечина – озъбена и ледена. Пухкавият сутрешен сняг бе замръзнал така, че чак проскърцваше. Кубер пусна сина си и той застана съвършено гол пред вратата на двореца. Но вместо да заплаче той изкрещя от удоволствие и зарови ръчички в снега. Без да се бави, макар и озадачен от видяното, бащата го просна на земята и го разтри с шепа сняг. Момченцето само изхълца от удоволствие, премигна веднъж дваж и запляска с ръчички. Но чаканият рев така и не се чу. Баща му го внесе вътре и заедно с него скочи в топлия басейн на първия етаж. Тук наследникът се изплъзна от ръцете на баща си и като риба и заплува по дъното. Някое време Кубер гледа като втрещен, после стреснат от писъците на Зорница се гмурна успя с много усилия да улови „прощапулника“ и да го подаде на дойката да го облече.

–           Утре ще стои по-дълго, защото вече е мъж. Видя ли как се хилеше само…

И мен са ме калявали така… Но в сърцето му се затаи една мисъл: „Как невръстният му син успя да се задържи толкова време под водата? Това дар от Тангра ли е?“

    Игрите и обучението под надзора на любящия баща продължаваха. Бе светла и слънчева пролет, та цялото тяло на ненавършилото две години дете сияеше под слънцето. То се смееше на глас и риташе дебелокраката овца, която му служеше за кон. Имаше нещо свръхестествено в стойката му – Авитохол дори не се държеше за руното. Зорница се усети, че плаче! Нима това не бе поредната поличба на Тангра? Великият Бог искаше потомъкът на първото му творение да е най-добрият воин! Иначе защо да го дарява с таланта на безукорен ездач?

    Така в грижи за малкия минаваха дни и години. В отредените и стаи в двореца Зорница виждаше само чиготите и Кубер, а когато излезеше навън на просторния плац на казармата отново десетки, а понякога и стотици мъже маршируваха, бягаха, препускаха на запенени коне, кръстосваха саби в учебни двубои, мъжкото присъствие беше навсякъде. Единствено Химара внасяше разнообразие в дните на младата жена. Тя бе дошла заедно с кана от някаква отдалечена крепост в планината. В тъмните и зловещи зимни нощи старицата често ги приспиваше двамата с Авитохол с невероятните си истории за миналото на българите. Разправяха, че ги бе научила от бащата на кана – Боян, който бил колобър. Тези истории вълнуваха всеки, който ги чуеше. Нерядко се случваше към двамата слушатели да се присъедини Нукрат, който беше личен чигот на кана, а напоследък често ги навестяваше и Драгомир, който беше се завърнал от далечно пътуване из страната на кушаните. Възрастната жена редеше чудните си приказки, сякаш единствен слушател бе Авитохол от рода Дуло.

–           Когато пораснеш ще станеш като нашият най-велик кан Богатур, юначето ми. При неговото управление империята на хуните била най-голямата държава в света на хората.

–           Нещо не разбирам, бабо Химара. Казваш че кан Богатур е българин, а говориш за хунска империя. Какви са тези хуни и защо държавата на кан Богатур носи тяхното име? – прекъсна я Нукрат.

   Бабата погледна към младият багатур, който бе понечил да прекъсне нишката на подредената и мисъл. Даже бе на път да отмине с мълчание неведението на младока, но забеляза, че и другите и слушатели очакват нейния отговор.

–           В ония времена ханците наричали всички освен тях хуни, което по нашему означава чужденци. Хуни за тях били всички племена, които населявали степта на север от една голяма тяхна река. Сред тях било и племето на българите. Кан Богатур е най-великият от всички владетели, които хунските племена са дали не само дотогава, но и впоследствие. Много царе водят началото си от хунски родове, и мнозина от тях прославили своето име и името на родовете и племената, от които произхождали. Царят, който ни управлява сега също е от хунски произход.

    С Богатур не може да бъде сравняван въобще никой от тогавашните владеели, освен с ханския император Шъ-хуан-ди, който също бил с хунски произход.

    Както и Шъ-хуан-ди, така и Богатур си поставили една велика, почти еднаква и почти еднакво недостижима задача. Пречките, които срещнал и единият, и другият, се намирали не в средствата, с които разполагали, а единствено в недостатъчния ръст на народите, за бъдещето на които са се борили. Шъ-хуан-ди имал грамаден многочислен народ, най-многочисления от всички народи на земното кълбо, който със своята многобройност представлявал най-широката възможна основа за една могъща и единна държава. Това обаче бил народ недорасъл, без самосъзнание, без народностно чувство и без всякакви държавнически разбирания. Богатур, напротив, имал за основа на своята държава един сам по себе си напълно осъзнаващ се и горд със своя произход народ, един истински господарски народ със силно развито държавническо чувство, с велик и непобедим дух, народ от бойци, създадени като че ли не само да бранят своята собствена свобода, но и да господства над всички по населената Земя. Но въпреки всичко това все пак бил един твърде малочислен народ.

–           Бабо Химара, извинявай че този път аз те прекъсвам, но кажи повече за произхода на българите, на Богатур. – Прости за неведението на мен и на  Нукрат, но ние идваме от друга страна и там не знаеха много за тези неща – намеси се и Драгомир.

–           Родът на Богатур, както и на нашият кан, който тукашните наричат мегистан, е Великият Дуло. Неговите мъже са горди потомци на арийците, на Великата Арийска Империя. – Та нека продължа, Шъ-хуан-ди успял външно да обедини ханските племена в единна държава и да и придаде здраво устройство. Той не успял да промени съзнанието на ханския народ. Богатур също така успял да обедини в един общ народ всички хунски племена, пръснати по общото землище зад Имеона, да създаде една грамадна държава, която по размерите си се доближавала до размерите на Великата Арийска Империя. Успял освен това да подчини и няколко по-малки народи от различен от хуните произход, които населявали съседни земи, но въпреки своите старания не успял да намери бърз способ за увеличаване броя на своя народ. Даже след няколко години на мир хунското население, въпреки големия си прираст пак останало съвършено незначително по брой в сравнение с Хан.

    Но докато величието на Шъ-хуан-ди се дължало главно на неговите способности на учредител на държавата, духовната мощ на Богатур се състояла не само в яснотата на неговата държавническа мисъл, но и в дълбоката мъдрост при разглеждането и решаването и на най-сложните задачи на неговата държава. Величието му се състояло още и в пълното му себеотрицание и в голямото му търпение, безподобно до тогава, каквото той не един път проявявал, като понасял обиди, правейки лични жертви и като се отказвал от заслужена лична слава само в името на бъдещето на своя народ и на своята държава.

    Старицата въздъхна и белият и поглед са вторачи в жаравата на огнището.

–           Не спирай, бабо! – помоли я Зорница и очите и проблеснаха замечтано. –

А ние сме тук, под ботуша на чужди цар, макар и на изконна българска земя. Ще се радваме ли някога на своя си държава и на наш български владетел като кан Богатур!?

    Старицата я обгърна с топъл поглед, но не каза нищо повече тази вечер.

    На другия ден младата жена излезе от двореца, за да повика за вечеря заигралия се Авитохол, но не го откри наблизо. Свечеряваше се, а небето още бе светло. Зорница се запъти към казармата. Кубер обчаше да води там невръстния си син. Гордееше се с него, че е сръчен и силен. Надбягванията с коне току-що бяха приключили. Във въздуха се стелеше гъстата прах от копитата им. Стрелите стърчаха зловещо, забити в коловете, край които ездачите бяха препускали в галоп.

    Една група воини се бе събрала встрани от мястото на състезанията. Жената се насочи натам, защото забеляза високата фигура на кана. Разбута гърбовете и стигна близо до него. Сега разбра защо той не бе забелязал, че е дошла. В центъра на прашната окръжност стоеше синът му и играеше на куцан-чигот. Това бе любимо занимание дори на възрастни мъже. Правилата бяха прости – този, който бе най-силен, успяваше да избута своите противници извън очертания кръг, скачайки на един крак. За да успее бе нужна пъргавина и умело пазене на равновесие. Противоборците на синът на кана бяха все момчета поне с пет-шест години по-големи от него. Поддала се на майчиния инстинкт, Зорница протегна ръка да дръпне към себе си момчето, но спря навреме. Вярно бе, че докато другите деца на неговата възраст тепърва се учеха на ездачни умения, Авитохол вече участваше в надбягвания и като правило побеждаваше. Като се сети на своя порив да го предпази, дойката въпрешно се надсмя на себе си. Защо се съмняваше в крайния резултат? Авитохол бе роден за водач и го доказваше с всеки изминал ден. Ергенашите, които се съревноваваха с него, настъпваха напред, подскачайки. Момчето стоеше изправено в центъра на кръга и не помръдваше. Когато най-едрият от нападателите понечи да го бутне, то се пресегна и го изтласка така леко, сякаш не му костваше никакво усилие. Воинската публика изкрещяха одобрително. Но потомъкът на Дуло не се нуждаеше от тяхната подкрепа. С уверени подскоци, той изкара от кръга всичките си противници, без да се умори, без да се задъхва. Жената усети, че изтръпва, наблюдавайки уменията на вече порасналия си храненик. Сигурно са му били заложени, още в утробата на майка му, много преди тя да го поеме и отгледа. Никой не бе го учил на куцан-чигот – една от древните бойни игри, през които минаваха бъдещите български воини. А той я владееше! Зорница вдигна поглед нагоре. Точно над главата и преплитаха длани отиващият си ден и настъпващата нощ. Тя стоеше под чертата, която ги разполовяваше. Тангра, как да разбирам това? Даваш ми знак, що ли? – отправи тя въпрос към Всевиждащия. Но вместо неземен ответ точно до нея се чу властен глас:

–           Сторете път!

    Жената подскочи от изненада. Високата фигура на мъж с бяла брада я подмина, като я загърби, и застана пред победителя в играта.

–           Как се казваш? – запита белобрадият мъж.

–           Авитохол – отговори момчето без капка стеснение.

–           Кой е баща ти?

–           Мегистан Кубер.

–           А майка ти?

–           Майка ми е починала при раждането ми.

    Като нечиста мисъл пролази усмивката по лицето на мобадан мобада на Ахура Мазда Хориен. Той се обърна, вгледа се за миг в момчето и пошепна слова, предназначени само за него:

–           Не съм се заблудил. Почина при раждане жената на дядо ти, на баща ти, а сега и майка ти е починала при раждането ти.

    То остана все така каменно непоклатимо с изражение на древен български воин. Жрецът се връцна и сподирен от десет от по-нисшите си служители се отправи към изхода.

    Кубер се приближи до сина си хвана го за ръката и двамата тръгнаха към двореца. След тях уплашено креташе Зорница.

    На вечерята никой не отрони дума. Едва след това пред камината баба Химара реши да разведри обстановката.

–           Ела, ела еленчето ми! Седни до мен. Чувам, че днес отново си надвил всички. Е, заслужаваш да ти разкажа за децата канове от империята на хуните.

    Когато в Хан научили за смъртта на още твърде младия кан Акум и за заемането на престола от неговото невръстно дете, там помислили, че вече е дошло времето за края на Хунската държава и за подчиняването на хунския народ на властта на ханския император. Все пак техният император У-ди не се решавал да завладее и подчини хуните. Той предпочел да действа отдалеч, като се опитал най-напред да всее раздор между хуните и да предизвика, ако е възможно, междуособици сред тях. Това му изглеждало твърде лесно и възможно особено поради обстоятелството, че на хунския престол седяло като кан едно дете. За тази цел У-ди изпратил при хуните две отделни самъчийски групи. Едната трябвало да се яви пред детето кан, а другата – при десния кавкан, чичото на Расате, който също бил още твърде млад. Самъчиите трябвало да се опитат да го настроят срещу неговия невръстен племенник – детето кан, или ако не успеят, поне да всеят недоверие между двамата.

    Тук обаче У-ди се излъгал. Той, изглежда, предполагал, че ханският пример е успял да разложи и  да разруши напълно верността у хуните. Щом стигнали на хунска земя, и двете делегации заедно били изпратени направо при невръстния кан. Расате с право бил силно разгневен, но въпреки това той не убил пратениците на Хан, а само ги заточил. Този неуспех да всее раздор между хуните не обезсърчил У-ди и не го отклонил от подлите му кроежи. Той упорито продължавал да търси някой изменник между хунските първенци. Най-сетне такъв се намерил. Той бил един от военачалниците в лявото крило на хунската държава. Уговорено било той да убие детето кан, и после заедно със своите войски да премине на страната на Хан, като се присъедини към нарочно изпратения за това хански отряд.

    За да осигурят постигането на този кроеж, ханците започнали да строят голяма крепост северно от река Хуан-хъ. Тази крепост трябвало да служи като основна изходна точка за по-нататъшните действия срещу хунската държава, а в този случай – за убежище на изпратения отряд и на хунския заговорник. Освен това било уговорено, че заговорникът ще пристъпи към действие, след като изпратеният от У-ди отряд премине пустинята и се появи близо до вътрешните хунски обиталища. И наистина ханският отряд, който се състоял от 20000 конници, преминал пустинята, а изменникът военачалник потеглил със своите нищо не подозиращи хунски войски към средището на държавата. Изглеждало, че пак ще се повтори предателството, което друг военачалник извършил преди години. За будното око на детето кан обаче не останали скрити и неразгадани причините на тези движения. Той схванал измяната на своя военачалник, излязъл срещу него, заловил го и заповядал да го обезглавят веднага.

    След като се разправил по този начин с изменника, Расате изпратил срещу ханците събраните и готови вече за поход войски от левия отряд, които възлизали на около 80000 конници. Ханците побързали да отстъпят, като се насочили към изграждащата се крепост. Преди обаче да я достигнат и да се скрият там, те били застигнати и обградени от хуните, разбити и напълно унищожени. Всички, които останали живи, били пленени заедно с военачалниците им. След това хунската войска се отправили към крепостта, която все още не била изградена и след като обезвредили защитниците и, навлезли в северните хански области, разорили ги, избили голяма част от тамошните управители, чиновници и първенци и като отвлекли много добитък, се завърнали в родината си. Загубите, причинени от необикновено студената и снежна предишна зима, били до известна степен попълнени с откарания от северните хански области добитък и коне.

    Детето кан Расате бил доволен с право от своите първи успехи. Той решил да ги използва докрай и затова се готвел още на следващата година сам да нападне Хан и да превземе и разруши до основи новостроящата се крепост. И наистина на следната зима Расате събрал всичките си войски и начело с него те потеглили към ханската граница. Изглеждало като че ли неочаквано нова блестяща страница на величие и могъщество се отваряла в историята на хуните чрез ръката на невръстното дете. Съдбата обаче била решила друго. Може би тежкият и пълен с лишения походен живот, както и големите грижи, а може би и няколко капки ханска отрова сломили крехкото тяло на великото по дух дете. Преди още да достигнат стените на крепостта, детето кан, неочаквано заболяло и умряло.

    Детето кан Расате управлявал хунската държава само три години. Въпреки това той отново я издигнал до положението на страшен и могъщ враг на Хан. Неговият могъщ дух карал да трепери от страх един от най-великите императори на Хан, могъщият У-ди, и то по време, когато Хан стоял на върха на своето могъщество.

    Детето кан е пример за нас, които сега сме под зависимостта на кушанския цар. Наистина и другаде се било случвало деца да бъдат поставяни на трона. Дори и в държава на плосколиките имало многобройни случаи деца да са заемали императорския престол. Но всички те са били само царе кукли и скъпи играчки в ръцете на своите майки и близки роднини, било в ръцете на дворцови сановници. Колкото пъти се случвало в тази държава да дойде на престола някое дете, това почти винаги е означавало край на царуващата династия. Само българската вярност можела да даде основата, върху която да се развие краткото по време, но велико по значение управление на кан Расате.

    Но за тази вечер стига толкова, еленчето ми. – Вземай пример от тези невръстни момчета, които са били на твоята възраст – бъди истински българин, като тях!