Посоката, по която се движеше войската на кушаните беше добре позната на Драгомир: същите планини, същите реки. Пресичаха дълбоки клисури, а после високите седловини на снежните планини. Кубер водеше воините си по обходни пътища, за да изненада партите.

    Много трудности трябваше да преодолеят, но за Драгомир те бяха леко преодолими: нали скоро беше минал от тук само с една кирка. А сега той водеше добре екипирана войска. Натъкнаха се на дълбока пропаст и вместо да я заобиколят, което щеше да им отнеме седмици, българските воини бързо изградиха „висящо преминаване“ и страшното ждрело остана зад гърба им.

    Когато войската на Кубер стигна до потока, където Драгомир и Нукрат направиха своята първа почивка, пролетта вече разцъфваше и пееше с многогласния хор на хиляди птици. Весело носеше водите си и бистрата рекичка. Високо в небето плуваха рехави облаци, наоколо се носеше благоуханния аромат на леските, нежна зеленина покриваше лозите на дивото грозде.

    „Защо пее така сърцето ми? Защо така се радвам на всичко около мен? – питаше се младият командир. И сам си отговаряше: Защото си свободен! Погледни колко прекрасна е земята! За тебе свети пролетното слънце. За тебе пее снежната вода. И птиците се въртят във весел хоровод отново за теб, Драго. Беше роб и за теб радостите на пролетта бяха забранени. А сега всичко е за теб. Радвай се, Драгомире, ти имаш Родина! – сякаш звъняха в ушите му думите на Левота. – Защити земята на дедите си!“

    През това време Кубер събра хилядниците си на съвет. Той заповяда на командира на багатурите хората му да се промъкнат в лагера на врага и да разузнаят всичко. Но неочаквано думата поиска десетник Драгомир, който седеше редом с Кубер:

–           Една мисъл не ми дава мира. Изпратете ме заедно с багатурите – обърна

се той към военачалника.

–           Кажи си думата – подкани го Кубер.

–           Ще отида в лагера им предрешен като роб, който е избягал от кушанско робство и ще кажа, че знам най-краткия път към Балгх и съм готов да поведа партската войска по него. Ще добавя, че искам да отмъстя на цар Вима за злодействата му.

–           Добре си го обмислил – съгласи се Кубер. – И на самият цар Вима

Кадфиз, този план би допаднал. Но се страхувам за теб – ще погинеш в ръцете на партския пълководец.

–           Трябва да бъда по-умен от тях – възрази десетника. – Ненавистта ми към тях изгаря сърцето ми. Тя ще ми даде сила и ще ми подскаже как да ги надхитря. Ще отида и ще се върна.

    Кубер се замисли. Този горд и смел млад човек все повече му харесваше. Още при първата им среща нещо му подсказа, че пред него стои безстрашен воин. С последните си думи Драгомир затвърди мнението му. Жал му беше, че ще го загуби. Добре разбираше, че такъв умен и смел воин ще му бъде нужен – той добре познаваше местността, през която никой от тях не беше преминавал. Знаеше къде има вода, къде и как да заобиколят непристъпните места. Още много можеше да научи от избягалия роб…

    Той дълго мълча, като обмисляше кого да изпрати, а Драгомир да остави до себе си. Но планът, замислен от младежа, не можеше да бъде осъществен от друг воин. Нужен бе човек, който дълго е живял в Партия, да знае езика, да познава нравите и обичаите на партите и да може да се престори на парт, който е попаднал в плен на кушаните. Само избягалия роб можеше да стори това. И Кубер ще не ще се съгласи.

    Багатурите на Хетен, преоблечени като парти, успяха да се промъкнат във вражеския лагер. Драгомир, целият в дрипи, разчорлен, с окървавени ръце, на които още стояха белези от прангите, вървеше към шатрата на спахбода. На охраната беше заповядано да не пуска никого при него. Но Драгомир така се молеше и настояваше да го пуснат, така сърцераздирателно повтаряше, че от това зависи спасението на Партия, така гръмко назоваваше за свидетел бог Шамаш, че Варахран сам излезе да види какво става. Робът падна на колене и обгръщайки краката на пълководеца, започна да моли за милост.

–           Идвам от Балгх – мълвеше Драгомир – бягам в родната Партия от оковите на Вима, нека е проклет от боговете! Бъдете милостив, изслушайте многострадалния роб.

–           Говори – изръмжа Варахран. – Защо си тук?

–           Искам да помогна на войската ти да премине по най-краткия път до Балгх, и така да изненада кушаните като ги удари в гръб. Виж как са разкъсани ушите ми, виж как е нашарен гърба ми… Искам да им отмъстя за всичките си мъки. Ще ви поведа по пътя, по който дойдох при вас. Войската ти ще се появи внезапно до града и ще изненада защитниците му.

–           А ако ни лъжеш? – застрашително попита Варахран. – Как да се доверим на един нищо и никакъв роб?

–           Защо да не ми повярвате, та аз съм в ръцете ви! – отвърна робът. –

Можеш да ме убиеш, когато поискаш. Сега съм в ръцете ти. Но животът ми е скъп. Да не мислиш, че съм избягал от оковите на Вима, за да загина от твоя нож?

    Варахран заповяда на охраната да бди неотлъчно над избягалия роб. Трябваше да помисли. Всичко, което робът му разказа, му се струваше правдоподобно, пък и сам той не беше подозрителен. А предложението му беше толкова примамливо и обещаваше лека и пълна победа над кушаните.

    Спахбод Варахран даде заповед за тръгване през планините. Войската трябваше да следва пътя, който им показва избягалия роб.

    Пътят не беше лек, и Варахран при всяко ново препятствие се нахвърляше с проклятия върху роба, заплашвайки го с най-страшни изтезания, ако се окаже предател. Но Драгомир спокойно, с голямо търпение изслушваше заплахите на спахбода. Нужно му беше на всяка цена да спечели доверието на Варахран. Затова постоянно подсказваше, какво ги очаква по-нататък по пътя, и военачалника се учудваше, как нищожния роб е запомнил, къде има река, къде ги очаква дълбоко ждрело и къде може да половуват за диви кози. Този роб притежаваше ум на мъдрец.

    Дойде денят когато се приближиха да кушанските предни постове. Тогава Варахран заповяда почивка, защото край малкото езеро робът му показа следи от глигани. За награда пълководеца му разреши да участва в лова, но разпореди на двама стражници да следят за всяка крачка на беглеца. Беше им заповядано, в случай че Драгомир намисли да бяга, да го застрелят с лъковете си.

    И така робът заедно с партските стрелци тръгнаха по следите на глиганите.

Скоро те се озоваха в непроходим гъсталак, недалеч от езерото.

–           Ето тук преминава пътека и прасетата по нея ходят на водопой – обясняваше беглецът. – Нека стрелците останат тук – така могат да прострелят цяло стадо. А ние ще отидем към водата, за да ги подгоним от там право тук.

    Така и направиха. Двадесет стрелци се разположиха в гъстата горичка от двете страни на пътеката, която водеше към езерото. Драгомир с останалите поеха по-нататък.

    Трябва да бяга! Трябва точно сега да избяга, докато не е станало късно. Тази мисъл се заби в главата му и не му даваше покой. Но как да се отскубне от пазачите си и да се сдобие с оръжие? Драгомир все още не бе решил как да действа, когато се чу грухтене: откъм езерото се появиха няколко грамадни глигана. Ловците така се увлякоха в лова, че забравиха за строгата заповед на спахбода. Сега бе най-подходящия момент за бягство. Драгомир прекърши един дебел дъбов клон и с всички сили удари по главата останалия с него воин. После взе лъка му и застреля погълнатия от лова втори пазач. Сега трябваше да бяга. Далече, колкото се може по-далече, преди партите, увлечени от лова да забележат отсъствието му.

    Драгомир знаеше, че лагера на кушаните е близо. Трябваше да бяга с всички сили, за да стигне там, преди Варахран да открие предателството. Тогава кушаните ще заварят партите неподготвени.

    Лагерът на Кубер беше разположен до реката, в широка зелена долина, защитена от трите страни с отвесни скали. В лагера с тревога очакваха завръщането на багатурите, но все още никой не беше се върнал. Кубер вече беше решил да изпрати допълнително хора, когато му съобщиха за пристигането на Драгомир. Изтощен, задъхан от бързото бягане, той все още не можеше да си поеме дъх и да говори, когато застана пред военачалника.

–           Надхитрих ги! – започна с доволна усмивка той. – Аз довчерашния роб на

Пакор, заблудих пълководеца му… Вкарах ги в гъстата гора, те са на пътя за лагера ни, но тук не може да премине тежката им конница. Докато се опитват да си разчистят път, можем да ги обкръжим и унищожим.

    В зеленият поглед на Кубер проблеснаха искри като светкавици.

–           Добре замислено! – повтори няколко пъти той, като потупваше одобрително десетника по рамото. – Ще оставим тук пехотата и част от конницата, а с леката конница ще ги нападнем. Ще започнем битката, а след това аз ще подам сигнал за отстъпление. Те ще помислят, че сме се изплашили и ще се хвърлят да ни преследват. Ние ще превалим възвишението и се се спуснем в долината. Тук към нас ще се присъединят резервите ни. Те ще обкръжат партската пехота и ще я превърнат в камари от кости и месо. О, хубав бой ще падне! – възкликна Кубер, предвкусвайки желаната победа.

    По заповед на пълководеца кушанската войска тръгна в решителен изненадващ удар.

–           Ти си свърши работата – обърна се Кубер към Драгомир. – Сега си свободен. Иди си почини, не стъпвай в бой – партите ще те търсят под дърво и камък.

–           Моля те пълководецо – примоли се десетника – заповядай да ми дадат кон. Ще сека партски глави. Кой освен мен, ще отмъсти за баща ми? Кой ще отмъсти за Левота?

    Кубер разпореди да му дадат кон и бойно копие, а сам той се метна на коня си, за да догони ударните си сили.

* * *

    В лагера на Варахран беше тихо и спокойно. Воините си почиваха, когато се появиха ловците с богатия улов. Но изведнъж един от тях изкрещя:

–           А къде е роба с разкъсаните уши? А охраната му… Къде са?

    Няколко стрелци хукнаха обратно към езерото и веднага се натъкнаха на убитите пазачи. От роба нямаше и следа. Тази новина бързо обходи лагера. Варахран загуби дар-слово. Като се опомни, закрещя проклятия, които никой не беше чувал. Веднага затръби рог, и войската започна да се стяга за битка в непознатата местност. Пълководецът се усети, че робът му е скроил капан.

    Почти веднага партите се сблъскаха с идващите насреща им кушани. Кушаните се движеха в строй под формата на полумесец и, засипвайки врага с облак стрели, започнаха да палят талигите на обоза с горящи стрели. Партите яростно се защитаваха. Техните изкусни копиеносци посрещнаха като преграда храбрите кушани и те започнаха да отстъпват. Варахран, въодушевен от успеха се спусна да ги преследва. Но в гъстата гора конницата му напредваше бавно. А той бързаше да настигне отстъпващите и да разбие на пух и прах жалката им войска. Наложи се да се откажат от конницата. Копачите и секачите започнаха да проправят път. Варахран с пехотата ги следваше и много воини на кушаните бяха настигнати от партските стрели.

    Кушаните с бой отстъпваха към възвишението, а партската пехота ги следваше с оглушителни бойни викове. На Варахран му се струваше, че отстъпващите сами ще го заведат пред вратите на Балгх. Ето че кушанското воинство прехвърли хребета и, като ги преследваха, партите се озоваха в зелена долина. Едва сега виделият всичко в боевете партски пълководец разбра за истинския капан, в който го въведе проклетия роб! От всички страни към тях като призраци се спускаха кушани. Конницата на Кубер обкръжи част от пехотата и започна да ги изтласква към отвесните скали.

    Дори и в разгара на битката партския пълководец не забравяше виновника за критичното положение, в което се намираше и даде заповед да се издири роба-предател и да му бъде докаран жив. Двадесет катафрактария се устремиха към мястото, където се водеше най-ожесточената схватка. Там трябваше да търсят чернобрадия воин с разкъсаните уши.

    Вече се свечеряваше, но битката продължаваше на запалени факли и огньове. Суматохата, която бе настъпила сред партската войска при внезапното нападение на кушаните, както и влизането им в „капана“ отдавна бяха преодолени, и Варахран виждаше, че не всичко е загубено.

    На разсъмване пристигна партската конница и битката се разгоря с нова сила. На партите се удаде да обкръжат голяма група от кушанската пехота, и Варахран беше готов да ги плени и обезглави. Но в това време иззад хълма се появиха нови хиляди кушански воини. Те бяха смазали десния фланг на партите и сега се нахвърлиха в тила на тежката им конница.

    Сред леката кушанска конница се открояваше строен мъж в плетена броня и подбит щит. Това беше десетник Драгомир. Той поваляше враговете с бойното си копие и така яростно отбиваше атаките на партите, че обърна внимание на катафрактариите, които бяха изпратени от спахбода. Те се промъкнаха между своите и обградиха групичката на десетника. Смъртта му изглеждаше въпрос на време. Драгомир виждаше как около него падат воини, които само преди миг безстрашно отбиваха противниковите удари. Той продължаваше да нанася удари с копието, и всеки път поваляше партски конник.

    Но враговете сякаш нямаха край. Остана почти сам. Какво да прави? Може

би трябваше да изпрати Нукрат при Кубер за помощ? Те бяха изолирани в южния край на долината. Драгомир се огледа. Нукрат не се виждаше. Да не би да е убит? Не може да бъде… Само до преди малко беше редом с него и понякога го прикриваше с щита си. Къде ли е, защо не го вижда? Отново удари с копието и след това се прикри с щита, като се опитваше с викове да ободри мъжете около себе си, като си помисли, че настъпват последните мигове от живота му.

–           О, богове, помагайте! – шепнеше Драгомир. Ето още трима от неговите

копиеносци паднаха от конете. Трябва да отмъсти! Той замахна отново с копието и в същия миг усети, как коня под него се препъна. Беше счупен предния му крак… Драгомир скочи от седлото и в движение прониза следващия парт с копието, смъкна го от седлото и се метна на коня му. Сега разбра, че партските конници искаха да го хванат жив, затова счупиха крака на коня му и сега отново се целеха в новия му кон. Десетника го прикри с щита си и стрелата се отплесна и отлетя встрани. Чуха се кушански бойни викове. Боговете са милостиви! Сигурно те са изпратили на помощ кушански конници. Водеше ги смел воин. Той като че ли се бе слял със своя запенен кон и от движение изстрелваше поразяващи стрели. Партите се стъписаха. Драгомир се мъчеше да си спомни къде беше виждал този конник. Да това е самият хилядник Тарвил!

–           Юначага! – възхити се Драгомир. Той видя как отстъпват партите, които се опитваха да обкръжат хората му. Ето го спасението! Но в този момент усети удар в десния крак. Той се наведе, видя забитата в бедрото му стрела и чу злобния вик на партския конник:

–           Умри, мръсен предателю! Не можах да те хвана жив…

–           Няма да умра! – озъби се Драгомир. И като напрегна сетни сили, измъкна стрелата от раната. Кръвта бликна и заля корема на коня. Причерня му пред очите и му се стори, че полита в бездънна пропаст, но докато падаше усети крепката прегръдка на две силни ръце.

    В този миг се чу сигнал за отстъпление и кушанската конница препусна към източния край на долината, там където реката, която течеше покрай подножието на източните скали се провираше между тях и северния склон на планината. В този улей преди това беше се скрила кушанската пехота. Когато и последния конник се скри от очите на партите се чу оглушителен шум подобен на гръмотевична буря. Кушанската пехота, която бе заела предварително подготвени позиции, стреляше по противника със „свирещи“ стрели.

    Ужасени от рева на покосяващата смърт катафрактариите дръпнаха юздите. Подплашените коне се опитваха да се изправят на задните си крака, но тежестта на металните брони им пречеше. Някои от конете се поваляха на хълбок и сваляха ездачите на злачната окървавена морава. Други мъже клюмваха на седлата със стърчащи от шиите ми „ръмжащи“ стрели. Безупречният строй на конницата се огъна, пречупи се и се превърна в подивяло гъмжило от стенещи и цвилещи тела, пречупени крака, изкривени железа, без ред и посока. Но това не бе всичко. Неочаквано се чу се адски тътен, който заглуши рева на стрелите. Северният склон сякаш се продъни, разцепи се, а от разгневените му недра изригна огромен бял облак. Към злочестата долината с бясна скорост полетя огромна снежна маса, влачейки със себе си цели скални маси, ледени парчета и дървета. Планинската долина, която до преди малко се огласяше от стенания и вопли, тропот на обезумели коне, вой на сеещи смърт стрели, в миг утихна. Чиста, бяла, пухкава пелена, като саван покри човешката алчност и сложи край на хиляди болки и страдания.

    …Драгомир се събуди на зелена морава. Наоколо беше тихо и някак странно!.. Къде се намираше? Защо го боли бедрото? Защо не може да си помръдне крака? Някой се приведе над него и нещо му шепне? Като направи усилие, десетника отвори очи и видя Нукрат.

–           Ти си жив, балгарецо?

–           Слава на Тангра! Той ми върна Драгомир! – широко се усмихна Нукрат.

Той прегърна безпомощния си приятел, но той отново се отпусна. Отново затвори очи и дишането му се забави. Момчето пъхна ръце под главата му и занарежда ласкаво:

–           Отвор очи, кажи ми нещо, скъпи мой Драго! Няма да умираш, длъжен си да живееш… Няма да те дам на смъртта… Не ме оставяй сам!

    Балгареца милваше приятеля си, целуваше ръцете му и шепнеше молитви. Струваше му се, че Драгомир вече не диша. И като не можеше да сдържа повече мъката си склони глава в краката на ранения и неутешимо заплака. Сълзите заливаха напоената с кръв превръзка; струваше му се, че сърцето му ще се пръсне от мъка.

    Но Драгомир беше жив. Той нямаше сили да се повдигне, трудно му беше да говори, но дишаше и всичко разбираше. Той се пресегна и като докосна главата на Нукрат, едва чуто попита:

–           Къде беше, скъпи мой балгарецо? Мислех, че си загинал…

–           Аз се отскубнах от вражеския обръч и препуснах към Кубер да поискам помощ – усмихна се щастливия Нукрат. – Ние пристигнахме, тогава, когато, партите вече се готвеха да тържествуват победата: от десетината твои хора останаха само трима. Но ние победихме. Знаеш ли „гърмящите“ стрели на пехотата предизвикаха лавина и тя затри цялата партска войска. 

–           Сигурно затова не чувам никакъв шум – промълви Драгомир.

–           От другата страна на хребета сме – отвърна Нукрат. – Копоите на

Варахран няма да те открият, защото са мъртви, дано и спахбода е мъртъв. А ти ще се оправиш. Ще отидем в селото на Анагай. Ще те пренеса до там с носилка. Раната ще заздравее и отново ще бъдеш силен, както преди.

–           От твоите уста в ушите на боговете – тихо промълви Драгомир.

–           Тук ще бъде бялото гробище на партската войска – обърна се Кубер към хилядниците си, когато в ранното утро на другия ден се готвеха да потеглят към родните места. – Нека сега се обърнем на изток и благодарим на Тангра за победата. Нека мълчаливо почетем паметта на хилядник Тарвил! Мъжете се обърнаха, вдигнаха ръце и отправиха взор към изгряващото слънце, под чиито лъчи белият покров на долината ослепително заблестя.

    Спахбод Варахран се взираше като омагьосан в равното бяло поле пред себе си. Къде са железните му конници, къде са катафрактариите му – царската конница? Къде са изкусните стрелци от пехотата му?  Къде е цветът на партската войска? Под тази бяла пелена ли? Не това не беше възможно, не можеше елитът на Партия да погине само за няколко минути! Тук бяха намесени висши сили. Това работа на техния бог ли бе? А онзи хитър, коварен жрец Вологез се кълнеше пред Пакор, че в краката му ще се търкалят и молят за помощ, жалките кушани, а те бяха храбри и добре обучени. И откъде се взеха тези „гърмящи“ стрели? Сега какво ще стане с него? Какво ще каже разгневения Пакор? Ще го предаде на мъчително смърт. Варахран отново се изкачи на възвишението и огледа долината, станала гроб за войнството му.

–           Къде е справедливостта – мълвяха пресъхналите му устни. – Боговете обещаха победа, а донесоха поражение… Зилгиб, коварният хунски цар, обеща да ги удари в гръб, а не го стори…

    Нима царската войска е изчерпала възможностите си, станала е слаба и страхлива? Нима са лоши неговите смели стрелци и копиеносци? С тях можеше само да се гордее, те бяха най-добрите на света. Е, малко се стъписаха пред „гърмящите“ стрели. И тези стрели – откъде се взеха, защо не знаеше нищо за тях, защо шпионите на Бердин не го предупредиха за тях? И какъв беше този мегистан Кубер? Май беше българин, а с българи шега не бива. За всичко е виновен Бердин. Той трябваше да го предупреди, че българин е начело на кушанската войска. Но вече е късно… Сега трябва да се върне при царя и да посипе главата си с пепел. Но от днес нататък всички пълководци на Партия ще знаят, как трябва да воюват с кушаните. Не, по-точно с българите, и да са подготвени за тези ужасни стрели, които не само са точни, но и всяват ужас в хора и животни. И нека знаят, българите имат могъщ бог, който може да унищожи всяка войска! Нека да научи това и проклетия Вологез! Нали казваше, че кушаните са силни и изпълнени със злоба. И казваше част от истината, защото не бе осенен от боговете. Затова боговете се отвърнаха от тях! Трябва да въздаде щедра жертва на Шамаш, за да му даде сили да преглътне това тежко поражение. 

    Сподирян от няколко стражника спахбод Варахран препусна към Ктесифон.

    А през това време Кубер пишеше на цар Вима Кадфиз: „Царю на кушаните, нека има мир и благополучие над твоите земи, над твоите дворци! Моите вестоносци ще те известят за голямата победа над партите. Войските, които бяха тръгнали към Балгх под командването на спахбод Варахран, ние победихме, превърнахме ги в сняг и лед. Две хиляди пленени воина на Пакор ще бъдат докарани в твоята столица Пурушапура.

    Пред силата на нашето оръжие спахбод Варахран избяга като страхливец и препусна сам към Ктесифон като чакал с подвита опашка.“

    По пътищата към Балгх се нижеха върволици от тежко натоварени талиги с военна плячка, а зад тях се влачеха пленниците.

    За десетник Драгомир беше отпусната специална талига. Нукрат яздеше до него и нито за миг не се отделяше от приятеля си.

–           Как се радвам, че мечката не те изяде! – шегуваше се младият командир.

–           Аз пък се радвам, че ти устоя пред вражеските стрели. Хората на Варахран не ги жалеха за тебе.

–           Ти обеща, че ще разбереш къде се намира Тарвил, който ме спаси в боя.

–           Не исках да те тревожа, но сега, когато си по-добре, ще ти кажа, че Тарвил загина в боя. Прониза го партска стрела.

–           Тъжно ми е да науча това, много ми е мъчно за него!

    Главата на Драгомир клюмна и той млъкна. Пред очите му отново оживя последната битка и доблестния воин на запенен кон, който поразяваше врага с точните си стрели. Колко могъщ и силен беше! Но вече го няма…

    Славата на избягалия роб бързо се разнасяше из войската. Във всяка стотня говореха за Драгомир. А оцелелите от неговата час бяха особено внимателни: те го пренесоха на смени в дълбокия тил.

–           Ще те почетат като истински цар! – пошегува се възрастен персийски воин, като се изравни с каруцата. – На носилка ще се прибереш в къщи. Техните са от скъпоценно дърво с позлата, а твоята – от сухи клони.

–           Да и наказанията при царете са по-малки – не му остана длъжен и

Драгомир, като разтвори ръце. – За нас ще има ли нещо от плячката? – попита той възрастния.

–           Полага се мъничко! – засмя се той. – Нашата работа е да воюваме и кръвта си да проливаме. Плячката ще делят царските чиновници… Ти да не си паднал от небето, че не знаеш правилата?

–           Не ги знам – призна Драгомир. – Нали съм беглец и неотдавна се разделих с веригите на Пакор. Мислех, че тук ме чака друг живот, но изглежда съм сбъркал, той е също като онзи… и той протегна ръка към планините, зад които беше Ктесифон.

–           Какво ще правиш на родна земя? – попита старият воин.

–           Къщи ще строя – отвърна Драгомир. – Като стъпя на крака отново камъни ще дялам. Храм на нашият Бог в чест на нашата победа ще построя. Отмъстих за баща си! Съжалявам единствено за стария Левота. Ако е жив, тежко му се пише.

    Ветерана попита кой е Левота и Драгомир охотно му разказа за този забележителен майстор, за това как той, го изпрати да спаси земята на дедите си.

    Странен беше този човек – през целия път се мръщеше, с никого не разговаряше, странеше от всички и само на Драгомир се усмихваше със своята обичайна тъжна усмивка.

–           Ти защо си такъв – попита го Драгомир.

–           Какъв?

–           Ами… ето, виж: ти остана жив и здрав, наоколо слънце, птици летят, гущерчета бягат, всички се радват, а ти си мрачен. Защо?

–           И какво от това? – печално отвърна персиеца. – Слънцето изгрява, залязва, а светът… светът си остава зъл и тъмен, както винаги.

–           Не съм съгласен. – възрази Драгомир. – За мен света беше мрачен, но сега е светъл и хубав!

–           Не бързай! Нима скръбта и мъката, на които не се вижда края, нима кръвта, която току-що проляхме, нима земетресенията, изригването на огнедишащите планини, градът, потопите, пожарите, болестите – всичко това не ти ли показва, че светът се управлява от злото?

–           Ами.. – Драгомир смутено хвърли поглед към ветерана. – Не съм мислил за това. Но… струва ми се, че все пак не си прав: Само зло ли има на земята? А къде е тогава силата на доброто? Какъв привърженик на Заратустра си, ако не почиташ Ахура Мазда, бога на доброто и светлната?

–           Доброто? – персиецът се усмихна. – О неразумни люде! Вие виждате само обвивката на думата, но не можете да се доберете до вътрешния смисъл. Какво представлява доброто? В чист вид то не съществува. Всичко зависи от това, кой извършва действието. Разбираш ли?

–           Не, – откровено си призна Драгомир.

–           Ето, представи си, че тигър нападне бивол, той върши – какво? Добро за себе си – нали ако не изяде бивола ще умре от глад. Така ли е?

–           Е, и?

–           Но ако биволът разпори корема на тигъра, то той също ще направи добро на себе си. Съгласен ли си?

–           Да.

–           Значи, добро само по себе си не съществува. Корен на всичко на земята е гладът. Всяко същество иска да яде. И за да не умре от глад, то изяжда тези, които може. За да оправдае деянието си то обявява жертвата за носител на злото, а себе си за въплъщение на добротата. Доброто – това е само красива дума, която прикрива злото. Същината на живота е в това – да се изяждаме един друг.

–           Ти говориш за тигри и биволи. А как е при хората?

–           При хората е още по-лошо! Звярът – той не говори. Изяжда те и толкова.

А човекът – какви ли не само високопарни думи ще измисли той, преди да излапа себеподобния си. „Добро“, „истина“, „справедливост“, „благо“ – за себе си и „вероотстъпник“, „смутител на спокойствието“ – за жертвата, –  всичко това се изговаря само, за да премахне пречките, за изяждането на жертвата. Спомни си уроците на миналото. Хуните(българите) изяждали юечжите(кушаните), ханците изяждали хуните(българите), партите изяждали кушаните(българите), Кубер закла Варахран. Не е ли така? Номадите ограбват земеделците, земеделците ограбват номадите. Богатия одира кожата на бедния, бедния убива богатия. Мъжът тормози жената, жената довежда мъжа до безумие. Цялото човечество е обхванато от зверска алчност. Всеки се стреми да смъкне другия в калта, за да се извиси самия той. Така е било така и ще бъде, до тогава докато човечеството съвсем се лиши от разум и не се изтреби до крак. Ето за това аз презирам хората. Разбираш ли? 

–           Ни най-малко! – с горчивина промълви Драгомир. Той действително не разбираше тъмния смисъл на думите на персиеца, но смътно усещаше, че нещо в тях не е както трябва. Душата на младия българин безсъзнателно се съпротивляваше на грубите и безнравствени откровения на ветерана.

    „Удивителен народ са тези персийци, – помисли си с огорчение ранения. Прославиха се в целия свят със силата, мъдростта, сръчността на ръцете си, а сега какво е останало от тях? Ето до какво ви е довела династията на Ахеменидите“, – мислено се обърна той към бледния си събеседник. 

–           Не разбираш? – хладно подхвана отново разговора персиеца. – Че как да разбереш като живота едва сега е започнал да кърши бодливите ти рога.

–           Твоите пречупил ли е?

–           И още как! Знаеш ли, че преди двадесет години в кървава разправия аз загубих своите владения, дом, роднини? Сега съм сам прокуден, като степен дух.

–           А! – Драгомир се надигна от постелята. – Ето къде бил корена на твоята печал. Тогава защо не си отмъщаваш?

–           Да отмъщавам… ветерана въздъхна. – Ще отмъстя на един, на втори, а злото така и ще си остане по света.

–           Плюй на злото, заради Ахура Мазда! Отмъсти и ще ти стане по-леко.

–           Леко? Нима от дреболиите ще ми олекне, ако аз виждам несъвършенството на самия свят?

–           Слушай, така не можеш да живееш! – възмути се Драгомир. – И как ще я караш занапред?

–           По-нататък? – Персиецът изкриви устни. – Ще намеря някоя подходяща дупка и ще издъхна.

    В Термез Анагай радостно посрещна новия си приятел. Енек по цели дни прекарваше до постелята на ранения и с възхищение слушаше разказите му за битката в планината, за живота на робите в Партия. Момчето се чудеше на това, защо кушаните и българите, които са попаднали в робство, търпят оковите на Пакор и не бягат, както това са направили Драгомир и Нукрат.

–           Не всички имат за съветник такъв мъдрец като Левота – отвръщаше тъжно Драгомир. – Той се пожертва за нас…

–           Дядо говореше, че си надхитрил техния пълководец, така ли е? – попита нерешително момчето. – Той ти е приготвил награда за това.

–           Каква награда? – учуди се Драгомир. – За какво е наградата? За победата?

    Тук момчето се сети, че е издало тайната на дядо си и млъкна.

    Но не след дълго Анагай сам донесе на Драгомир превъзходна сабя в ножница. На бляскавата стоманена повърхност беше направена тънка резба – битката на кушаните с партите. Леките и тежките конници бяха като истински. Драгомир дълго се любува на превъзходната изработка на хладното оръжие.

–           Това е награда за ума преди битката и подвизите ти в боя – каза стареца.

–           Бях войник като другите – отвърна Драгомир, като притискаше подаръка на Анагай към сърцето си. – Направих каквото можах за спасението на родината си земя. Нали знам колко е ужасна съдбата на роба…

–           А аз си помислих, че си един храбър военачалник – усмихна се стареца – който никой от царедворците не е решил да удостои с награда за приноса му за победата над партите. Царят забрави за подвига ти. Ето какви са господарите ни тук. А аз от цялото си сърце и душа те поздравявам и ти се радвам, че се върна жив.

–           Твоята награда ми е по-скъпа от тяхното злато – каза едва сдържайки сълзите си Драгомир, като притискаше още по-силно скъпоценния подарък, сякаш някой щеше да му го отнеме.

    Нукрат с възхита гледаше подаръка в ръцете на приятеля си. Той никога в живота си не беше виждал такава изящна изработка и нямаше представа, че на света има такива майстори.

–           А ти можеш ли да ковеш такива саби? – подкачи той, малкия Енек.

–           Ще мога – твърдо отвърна момчето. И шлемове и щитове и брони ще кова за нашите воини. Не искам враговете отново да стъпят на земята ни. Лошо е, когато идват неканени и отвеждат нашите хора в робство.

    Едва когато Драгомир започна да ходи и можеше да работи, балгареца реши, че е време да осъществи мечтата си, която беше легнала на сърцето му, когато видя тренировката на багатурите. Изкара доста безсънни нощи в борба със себе си – от една страна заръката на баща му да се върне по родните места и да заживее там, изгаряха мозъка му, а от друга видяното от уменията, които притежаваха момчета като него и после в боя отново ги видя как с лекота повалят враговете, караше кръвта в сърцето му да кипи, да се издига нагоре и да залива пламналата му глава. Накрая в един кошмарен сън се яви баща му: „Сине не се тормози, а послушай сърцето си! Нека то ти подскаже верния път. Послушай водача на всички българи, той ще ви обедини и тогава ще можеш да изпълниш заръката ми – да живееш и работиш на родна земя!“

    На другата сутрин ободрен, но малко притеснен от взетото решение той  издебна удобен момент и се обърна към Драгомир:

–           Драго, не знам какво ще си помислиш за мен, но взех твърдо решение да стана багатур! – плахо, но на един дъх изрече момчето и очаквателно впери поглед в приятеля си.

–           Нукрат, решението е твое и аз го приемам това което ти си решил. След общите ни премеждия по време на бягството и в битката с партите ти порасна и вече си мъж. А мъжете решават сами. Така че аз подкрепям избора ти да станеш велик български багатур! И Драгомир здраво го прегърна. – Ние не се заклехме върху мечове, както правят царете – каза той – но нашето приятелство е здраво като стоманен щит, който не се бои от ударите на мечове и боздугани. Ще се помним един друг! – Помни Драгомир, но не забравяй Нукрат.

    Момчето се разплака.

–           Скъпи мой, Драго! – мълвеше той, като едва преглъщаше сълзите си. –

Как ми се иска да не се разделяме! Сърцето ми ще се пръсне от мъка… Ето аз тръгвам и никога повече няма да те видя! Високите планини ще те скрият от моите очи…

–           И на мен ми е мъчно – отвърна Драгомир. – Аз те обикнах като по-малък брат и мислех, че никога няма да се разделим. Но така трябва! Помниш ли какво си обещахме? Двамата да направим всичко, което е по силите ни, за да обединим нашите два братски народа, които живеят разделени в областите Оногурия и Балагар.

–           Не само тях – прекъсна го Нукрат. Ще присъединим и Бългана, и Балгхара и ще стане една цяла Българа. Ще освободим и всички роби в оковите на Вима Кадфиз. Ще дойде часът на възмездието и ние отново ще сме свободни в собствената си държава.

–           Свещени думи чувам! – възкликна Анагай. Зает със своята работа, той не вземаше участие в задушевния разговор на приятелите, но когато чу за възмездието срещу Вима, прииска му се и той да вземе думата. – Почакайте приятели – каза той с тайнствено изражение. – Спомних си за древната легенда за въстанието на робите в Египет. Разказа ми я моя приятел Тутмос. Той попаднал в робство и затова постоянно си спомняше за тези, които не се бояли от владетелите и се вдигнали против робството и потисничеството.

–           Разкажи я и на нас – помоли Драгомир. Ние още носим свежи следи от робските окови и не сме ги забравили.

–           Това било много отдавна – започна Анагай – толкова отдавна, че хората не знаели, случило ли се е или не. Но все нещо от това далечно минало се било съхранило в паметта на поколенията за тези събития. Казват, че настанал ден, когато египетските фараони били свалени от обикновените хора. Който бил богат и спял на златно ложе – изведнъж се оказал на голата земя. А който цял живот превивал гърба си в хомота на вола, той облякъл ефирни дрехи, разтрил се с благовонни масла и легнал на царското ложе. Който нямал дори агънце, той се сдобил с цяло стадо. Земеделецът, който цял живот работел за царя, станал царедворец, а царедворците станали овчари и говедари…

–           Ето какви чудеса са ставали! – възкликна възхитен Драгомир. – Слушай,

Нукрат! Слушай и запомняй!

–           Слушам за това чудо на чудесата – кимна момчето с усмивка и ми се струва, че виждам Вима Кадфиз, повален ничком пред робите си, окован в тежки вериги.

–           И разказвали още – продължи Анагай – настанал ден, когато всички богатства на страната, попаднали в ръцете на бедняците, а камшикът на надзирателя се оказал в ръцете на робите. Всичко се преобърнало, всичко се изменило.

–           А кой повел робите? – попита Драгомир. – Кой ги събрал и обединил?

–           Ето това Тутмос не знаеше – отвърна Анагай.

–           Но е имало такива хора – промълви замислено Драгомир.

–           Такъв човек е мегистан Кубер и аз отивам при него и ще направя всичко възможно да се обединим всички българи и да отхвърлим васалната зависимост от Вима Кадфиз. – Всички българи ще бъдем свободни! – гордо се изстъпи напред Нукрат.

–           Свещена дума е свободата! – отвърна му Драгомир. – За тази дума и живота си може да отдадеш. И за да не го дадеш току така аз ти подарявам сабята си. Не може да станеш истински воин без да притежаваш такова великолепно оръжие направено от ръцете на българин. Аз съм и ще си остана каменоделец, моята работа е да строя, а не да събарям. Моите оръжия са чука и длетото. Затова това оръжие ще приляга повече на теб отколкото на мен. И Драгомир тържествено пристъпи към приятеля си и и с двете си ръце му подаде сабята си.

–           Но как така, нали тя току-що ти бе подарена? – смути се момчето прибра ръцете  зад гърба си и запристъпя от крак на крак.

–           Държиш се като хлапак, а искаш да ставаш войник! Войниците имат твърди ръце и не ги държат зад гърба си, като моми!

    Нукрат с треперещи ръце пое сабята, лицето му пламна и той като не сдържа сълзите си, прегърна Драгомир и зарови лице в дясното му рамо.

* * *

    Новината за победата на кушаните и гибелта на войската на Пакор бързо се разнесе по градовете и селата на Кушанската империя. От уста на уста се предаваше мълвата за избягалия роб Драгомир, който примамил партската войска в непроходимите планини, устроил им засада, а Богът на българите, Тангра ги унищожил със сняг и лед. За десетник Драгомир се съчиняваха легенди и разказваха чудеса. Казваха, че той със собствените си ръце унищожил няколко стотин парти и взел голяма плячка.

    За подвизите на Драгомир научи и шпионина на цар Пакор Бердин. Той продължаваше да обхожда градовете и селата на кушаните и така научи, че роб, който избягал от Ктесифон, надхитрил партския пълководец. Този роб носел името Драгомир, и за него разказваха, че превъзхождал всички със своята храброст. „Значи не само със сила и могъщество победили кушаните – мислеше си шпионинът. – Те са се възползвали от хитрината на роба! Така, така това е било работа на онзи чернобрад воин! Затова той така сигурно говореше за похода на Пакор. Той е знаел всичко, този жалък роб. Сега над главата ми ще се стовари царският гняв. И все пак трябва да съобщя на негово величество. Ако не го сторя, ще стане още по-лошо. О, тежка е съдбата на шпионина! Служиш, като вярно куче, а получаваш само наказания. Ето, щом се върна, и с живота ми е свършено.“

    Бердин беше длъжен да докладва на цар Пакор изключителната новина.

    „Ето какво може да направи един избягал роб – пишеше той в своето донесение. – Той може да изнесе тайни от вашия дворец, съкровените мисли на моя господар. Нека още по-зорко вършат работата си стражниците и надзирателите. Нека няма пощада за мръсните роби…“

    Страшен беше гневът на царя, когато в столицата пристигна спахбод Варахран с войската си, която наброяваше не повече войскари от петте пръста на едната му ръка. Той не пожела да слуша обясненията на военачалника, а заповяда да го оковат във вериги и да го пуснат в дълбоката яма, където бяха намерили смъртта си много хора, хвърлени там по заповед на царя.

    Пакор отново се затвори в своята библиотека, и отново диктуваше на писаря си въпроси към бог Шамаш. Заповяда да се подготвят големи жертвоприношения на разгневеното божество.

    Напразно Вологез се валяше в краката на царя – гневът на Пакор не знаеше пощада. Даже и главният жрец не го избягна.

    В утрото, когато разярения Пакор питаше бог Шамаш за това каква беди още да очаква той и царството му, пристигна донесението от Бердин. Едва сега царят научи за избягалия роб Драгомир, който успял да надхитри изпитания в толкова битки спахбод Варахран.

    Веднага в краката на царя беше хвърлен началника на робите Сирдон.

–           Жалко, мръсно куче! – изкрещя Пакор. – Така ли служиш на царя на

Партия? Така ли се охраняват роби? Има ли такова наказание, което да е достойно за кухата ти глава? Ще те хвърля на гладните кучета! Костите ти ще разнасят чакали и хиени!    

    Сирдон вдигна умолително ръце.

–           Смили се, царю, господарю мой! – фъфлеше той. – Аз ти служих вярно и честно. Всички роби, които се опитаха да избягат, бяха хванати. На всички главите бяха отрязани, а телата хвърлени на кучетата. Само един, каменоделеца Драгомир успя да се скрие. Този роб беше даден на Вологез, и работеше заедно със стария роб Левота.    

–           Защо не го хванахте? – крещеше Пакор. – Къде го търсихте? Търсели сте го по пътищата, а той бягал през планините и там направил капан на моя спахбод. О милостиви богове, какво да правя с тебе? Как да те накажа?

–           Аз охранявам робите, аз ги наказвам безжалостно… – ломотеше Сирдон.

–           Защо не знам нищо за този Драгомир, кога е бил роб при мене? – попита царя. Защо аз не се възползвах от неговата хитрост? 

–           Това беше жалък роб – отвърна Сирдон, треперейки от страх. – Не се отличаваше нито с ум, нито с хитрина. Прост каменоделец. По нищо не се отличаваше от другите роби. Не можех да допусна, че е способен на това.

–           И ти продължаваш да твърдиш, че той не се е отличавал от останалите, когато той надхитри храбрия Варахран?.. Наложете му двеста камшика, че да му се проясни главата! – заповяда царя, сочейки с върха на бича си, лежащия до трона Сирдон.

    Стражниците хванаха началника на робите, овързаха го с въжета и го помъкнаха из двореца като жертвено животно на бог Шамаш.

–           Заповядайте да изгорят Левота! – квичеше Сирдон като оправдание. Само той е помогнал на Драгомир да избяга от Ктесифон…

    Но никой не го слушаше. Сега разгневеният цар заповяда да извикат Вологез.

    По времето, когато треперещия от страх Вологез се струполи в краката на разлютения цар, пред вратите на двореца се беше събрало множество хора. Те с любопитство наблюдаваха разправата с коварния Сирдон. Каменоделците, които работеха на покрива на двореца, видяха как бе отмъстено на техния враг.

–           Утре ще има и други – каза един египтянин, който извозваше камъни. –

Сирдон не единствения виновник!.. А знаете ли защо е наказан? – попита той многозначително. И разказа удивителната история, която му бе разказал един роб, който прислужваше в кухнята на царя.

–           Драгомир да надхитри Варахран? Възможно ли беше това?.. Кушаните победили партите? Възможно ли е това? Ха! Ха! Ха!.. – чуваше се от всички страни. Радостна възбуда обхвана тези нещастни, онеправдани хора.

–           Помислете, робът Драгомир, нашият Драгомир им устроил капан! Трябва да кажем на Левота, той работи в храма на Шамаш. Как да го направим? Тази радост трябва да огрее  стареца.

–           Аз ще му кажа, отзова се млад грък, който познаваше Драгомир и Левота.

    Юношата хукна към храма, като се стараеше да не попада под погледа на стражниците. В храма беше пусто, само до бронзовата статуя на Шамаш стоеше, прегърбен Левота. Старецът така беше отслабнал от непосилната работа, че едва се държеше на краката си. Последно време той не напускаше това място, защото нямаше сили да стигне до колибата си. Когато Вологез отиваше там и питаше, къде е роба, който изпрати да му помага, стареца казваше, че го е изпратил за глина или приготвя инструментите и помагалата за леене. Левота сам се чудеше, откъде има сили за работа. Той не спеше и по цели нощи работеше и работеше. Една мисъл го тревожеше: ще научи ли за победата на кушаните? Ще разбере ли дали Драгомир е изпълнил своя дълг! А може би момчето е загинало в планините? Мина толкова време… На стареца му се струваше, че са изминали години от времето, когато се раздели с момъка. „Още малко търпение“ – ободряваше се стария човек.

    Но защо при него не идва разярен Вологез? Защо не го заплашват с мъчителна смърт заради бягството на Драгомир?  Възможно ли е той да не е разбрал за бягството? Наистина боговете са милостиви!

    Тази сутрин силите съвсем бяха напуснали Левота.Той трябваше да очука шлаката с бронзово чукче, но то по-често се изплъзваше от ръката му, колкото да върши работа. Изведнъж стареца дочу леки стъпки, а след това и момчешки глас:

–           Големи новини, дядо Левота!

–           Какви? – попита, обнадежден стареца. – Говори по-бързо!

–           Казват, че Драгомир избягал в кушанската държава и заедно с войските им тръгнал срещу партите! И още, говорят, че надхитрил партите: отишъл в лагера им и вкарал Варахран направо в устата на врага. Стъкмил им капан.  

    Старецът онемя от радост. Ето го този щастлив момент в клетия му живот!

–           Говори, всичко, което знаеш – помоли той, но тутакси залитна и падна, стискайки в ръцете си бронзовото чукче.      

    Момчето се уплаши и избяга.

    Когато разяреният Вологез дойде в храма, за да подложи на мъчителна смърт роба, той видя, че в краката на великия Шамаш лежи мъртвия Левота. На измъченото, сбръчкано лице беше застинала тържествена усмивка, а в ръцете си здраво стискаше бронзово чукче.

    На върховния жрец му се стори, че мъртвия роб се присмива над тях и го заплашва с чук… Усети звън на окови, причуха му се робски стенания. В стараха си Вологез се отдръпна назад и като безумен хукна да бяга. Той бягаше и падаше, а стоновете го догонваха, и на жреца му се струваше, че не само Левота го заплашва с бронзовия чук, но и всички роби на Пакор са се надигнали от гробовете, за да отмъстят за страданията си.

    Звънът от оковите и стенанията дълго преследваха Вологез. И сред тях отчетливо се чуваше гласът на Левота:

    „Вдигайте се роби на Партия! Отмъстете за поруганата си чест!“