–           Ще тръгнем по десния път, той води към двореца на мобадан мобад

Хориен. Съгласни ли сте?

–           Да!

    Кишинията на Хориен заемаше цялото пространство при Южните Врати на Балгх. Сиви кирпичени и бели каменни къщи се издигаха край тесни лъкатушещи улички. Между жилищата тук-там тъмнееха квадратите на сенчести вътрешни дворове, там и навсякъде по улиците се издигаха стройните силуети на зеленеещи тополи. Двореца на Хориен също като хълм се извисяваше над плоските покриви на окръжаващите го къщи, където живееха роднините и робите на върховния зороастрийски жрец. Пред двореца се ширеше зелена морава с малко езеро по средата. Около водата тъмнееха короните на сенчести чинари. Цялата кишиния беше оградена с дебела стена, а по четирите ъгъла на двореца надничаха бойниците на стражеви кули.

    Хориен – висок, мургав човек с умно чело, строго слабовато лице, тъмни спокойни очи, прав нос и дълга бяла брада – посрещна гостите със сдържана приветливост. Спокойните му и плавни движения, бавната походка  подчертаваха принадлежността му към свещената жреческа зороастрийска каста. Той с достойнство кимна на Кубер и без да бърза го поведе из двореца.

    Залите бяха светли и прохладни. Таваните украсени с изкусни алабастрови фигури. Високите стени завършваха с фризове, изобразяващи някъде розетки, другаде, подредени една след друга яребици. Имаше и сцени с елени, преследвани от барсове. Под фризовете на сините стени се простираха цветни стенописи на ловци, яхнали бързоноги коне, които отстрелваха тънконоги сърни; юноши в скъпи одежди надигаха пълни чаши с искрящо вино; разперили като крила бели ръце, плавно пристъпваха полуголи танцьорки.

    „В храма на огъня, където Хориен извършва обредите си, няма да видиш нито едно украшение – помисли си Кубер. – Но в дома му доста е събрано“.

    Като остави в ръцете на робите гостенина, стопанина се оттегли. А докато главният роб на Хориен разпределяше хората на мегистана по къщите, а конете им – по конюшните, Кубер реши да се изкъпе. Той дълго плува в каменния басейн във вътрешността на двореца, докато неговото суховато, но добре сложено, като отлято от бронз тяло, постепенно отхвърляше натрупаната умора от напрегнатата подготовка на войската.

    Докато намазваха дългите му коси с ароматни масла и ги разчесваха със сребърен гребен робите цъкаха с език от възхищение; гъстите къдри преливаха в златни оттенъци и се стелеха по плещите на меки вълни. Какво беше удивлението им, когато знатният българин се отказа от приготвените за него ярки одежди и отново облече кожените си бойни дрехи! Той се огледа в сребърното огледало, оправи тънките си мустачки и весело намигна на наобиколилите го. Те завиха от възторг. Никой никога не беше общувал така приятелски с тях.

    Освежен, ловък и бърз, пъргаво стъпвайки по мекия червен килим Кубер се отправи в залата, където на ниска масичка, покрита със златна и сребърна посуда, го очакваше стария жрец. При вида на бухналия бял хляб, варения ориз с апетитни мазни парченца овнешко на кръглия поднос, пържените шарани, щуки и сомове, ноздрите на гостенина трепнаха, като на барс, уловил мириса на пасяща недалеч сърна.

    Стопанина отиде до бронзовия жертвеник, поставен на висока медна тринога, разряза един нар, поръси с кървавия сок свещения пламък и едва чуто измърмори кратко заклинание:

–           О Боже, владетелю на този чартог, владетелю на кишинията, владетелю на града, владетелю на страната! О сила и победа наша, аз те моля да ни опазиш от ненавистта на ненавиждащите ни, лиши от разум нашите врагове. Който е враждебен на този дом, на тази кишиния, на този град, на тази страна, отнеми мощта му, ослепи го. Нека краката му са слаби, както и ръцете му, нека не види нито земя нито небе, този който обижда нашето сърце…

    От приличие Кубер мълча някое време, после, за да не обиди стопанина, опита по късче от всяко ястие, и накрая се зае с любимото си блюдо – гореща, люта чорба с тлъсто овнешко, с див чесън, черен пипер и парчета дюля.

    Хориен равнодушно дъвчеше сушени кайсии и замислено гледаше някъде в ъгъла. Рой нерадостни мисли се въртяха в главата му.

–           Кажете какво ви води при мен? – попита той, когато Кубер привърши с храната.

–           Ще бъда кратък. Потомъкът на Баламир се усмихна. – Налага се да воювам за вашата и нашата свобода.

–           Да. Научих, че цар Вима Кадфиз те е определил за водач на всички българи. Познавах баща ти, но не знаех, че има син. А сега стоиш пред мен – левент със златни коси, които напомнят за лъчите на знойното слънце. Със сини очи, които подхождат на синия цвят на небето, по което шества Митра. Сякаш си потомък на нашия род, от който е излязъл пророка ни Заратустра, пред когото се прекланят мидийци, перси, бактрийци, согдиани и жители на Хорезм. Аз също съм от този велик род! Бащата на моя дядо е обитавал този дворец. В тази крепост, зад тази дебели стени е живял и бащата на моя баща. Никой в цяла Балгхара е бил по-почитан и по-богат от нашия род? Но ето че се появал Кир…

    Лицето на жреца потъмня и едва тогава Кубер забеляза, че с нещо му напомня баща му, но тъмния огън, който се разгоря в очите на стареца, го порази.

–           Царят на персите Кир, – продължи Хориен, – покорил и унизил моя прародител. Дарий прогонил дядо ми от Балгх. Нашият род бягал на изток и се заселил по бреговете на Зарафшан и нарекли областта Балгар. Но и там не намерили покой. Персите се добрали до нашите местообиталища и им отнели и малкото, което притежавали. Защо? Защото нашият род е свещен, а Ксеркс, сина на Дарий – този Ксеркс, който се бил обявил за „Спасител на Човечеството, не искал на изток да съществува род, който е по славен от корена на Ахеменидите.

    О Ахура Мазда! Ако някога всички богатства на Балгар били наши, то при персите те се превърнали в плячка на чуждите царе, които превърнали областта в сатрапия на Персийската империя. Знаеш ли какъв данък сме плащали? По триста златни таланта всяка година. Поради тежките и непосилни данъци рода ми осиромашал, както и всички в Балгар. Вярвай ми, от всеки десет овце половината ние сме давали – на кого? На персите. От всеки десет юноши половината отивали – къде? В персийската войска, и всички те пропадали далеч от родните си домове, загивали заради чуждото благополучие! От всеки десет момичета половината сме давали на персите, там те служели за забавление на клепоухи старци и никога не се завръщали вкъщи. Тогава нашите мъже, които не можели да си намерят жена, умирали без да оставят потомство…

    Жрецът въздъхна дълбоко, отри потното си чело с опакото на ръката си, но продължи: – Знам и за безчинствата на партите, които преди време опожарили много градове и селища на Балгхара, а жителите отвели в робство. Така че, моето момче, извини ме, че се обръщам така към теб, но с баща ти бяхме почти връстници и те считам за свой син, аз те подкрепям с цялото си сърце в похода ти срещу Пакор.

    Хориен замълча, отметна глава назад и се опря на стената.

    Тъмни нерадостни картини се мяркаха в главата на Кубер, измъчваха съзнанието и обливаха сърцето му с ядна кръв.

–           Пийни от виното – подкани го жреца.

    Кубер се подчини.

    В залата се здрачи и стареца с жест му посочи място до краката си. – Легни и се отпусни!…

    Кубер се разположи на килима, отпусна се и затвори очи. Като в сън се видя да стои пред широка река, която бавно носи сребристите си води. Неочаквано от планината от дясната му страна се спусна буен поток и с бясно скорост се насочи към реката пред него, вля се в нея и раздвижи ленивите и води. Като се взря по внимателно разбра, че това не са води, а необозримо шествие от хора. То се носеше на вълни сред хладна и тъмна мъгла. Пред него се разгърна победоносно шествие на необозрима тълпа. Тя извираше на вълни, някъде от тъмната хладна мъгла. С равномерна крачка минаваше покрай него, и се отправяше нагоре към розовите върхове, зад които се разливаше като море ослепително, радостно сияние. Неизброими редици високи, плещести мъже и стройни жени излизаха от тъмнината  с гордо вдигнати глави, с протегнати напред ръце към светлината те се разтваряха в сияещите лъчи. Лицата им бяха сурови и спокойни, а походката твърда и целеустремена. Изпод краката им от време на време изскачаха някакви отвратителни твари. Те злобно се зъбеха, но отритнати с квичене потъваха стелещата се мъгла. Понякога от редиците се отделяха някакви бледи жалки същества; те изоставаха от неудържимия поток, сядаха край пътя и плачеха.  В ушите му звучеше и се разливаше над шествието разтърсващ химн; мъжки, женски и детски гласове се сливаха в завладяваща, крилата мелодия. Струваше му се, че от цяла вечност наблюдава шествието, на което не се вижда края.

    На сутринта се събуди освежен и някак удовлетоворен. Изражението му доби вид на хората, които бе видял съновиденията си. В сърцето му бе изчезнала мъката, която беше споделил с него Хориен. Беше уверен, че ще поведе в бой не само своя народ, но и народа на предците, останал по тези земи.