Император Гао Цзу отпи от чашата греяно оризово вино. Не можеше да заспи. Зимата се бе спуснала над планините и той знаеше, че като едното нищо може да прекара най-студените месеци на полето с войската. Всичко беше срещу него – падналият сняг покри всичко и скри следите на хуните; от обоза нямаше ни вест ни кост, а изпратените отряди за връзка все още не бяха се върнали.

Успокояваха го гласовете, които чуваше при смяната на постовите. Винаги заспиваше трудно. Според легендата, която разпространяваха войниците, той оставал буден нощи наред и светлините на фенерите му се виждали през дебелата тъкан на императорската шатра. Понякога наистина спеше на запален фенер и стражите оставаха с впечатлението, че не се нуждае от почивка. Нямаше нищо лошо в това да окуражава страхопочитанието им.

Хората имаха нужда от водач, който не показва слабост.

Замисли се за огромната си армия и нейната подготовка. Само копиеносците и въоръжените с мечове пехотинци бяха по-многобройни от варварите. И веднага го парна мисълта за изхранването на това множество. Той поклати глава, умът му беше твърде зает, за да опита да поспи. Нима имаше избор? Никой не воюваше през зимата, но той нямаше да остави ненаказани хуните. Запита се разсеяно дали техният кан има същите продоволствени проблеми като неговите. Съмняваше се. Варварите сигурно се ядяха един друг и смятаха това за деликатес.

Потръпна, когато студената нощ се просмука в шатрата и загърна по-плътно с одеялата масивните си рамене. Имаше и по-приятни мисли, които да го отвлекат. Спомни си как отмени забраната на старите книги и насърчи издирването на запазилите се ръкописи. Зае се да възвърне на държавата старото устройство. В този му стремеж бе подпомогнат усърдно от учените от школата на

Конфуций, които се заеха с всички средства да очернят Шъхун-ди и неговото дело.

Възродената писменост показа, че образованието е равносилно на ум и способности, и поради това вече подбираха висшите чиновници и управители според тези критерии.

Завършилите висшето училище полагаха един държавен изпит, който, ако бе издържан успешно, даваше право на държавна служба. Всички граждански длъжности в империята му постепенно биваха поверявани на тези „учени” и по този начин за Поднебесната империя той създаде нова управляваща „учена аристокрация.”

Наред с това въведе с най-голяма строгост личната отговорност за несполучливите действия и съвети. И като пример за това беше писмото, което изпрати до обсадения генерал: „Ако бъдеш убит, то с това още не ще си проявил някаква храброст; останеш ли жив, то ще живееш без почит и уважение в държавата. Врагът напада Маи и твоята мощ, генерале, не е достатъчна за една здрава отбрана. За начина, по който ти, пазиш порядъка в нападнатата страна и ще освободиш завладяната от врага област, за тези две неща ще те постигне, о, генерале, моето наказание.”

Намръщи се, студът започна да прониква в костите му. Чувал беше, че хуните не усещат студа. Били способни да го издържат като вълци, само с един кат кожени дрехи на голо. Отвращаваха го. Не построяваха и не постигаха нищо през краткия си живот. Предшественикът му ги бе държал по местата им, но светът се бе променил и сега те бяха дръзнали да заплашват портите на самата столица. Той нямаше да прояви милост след края на битката. Щеше да остави хората си да вилнеят из хунските лагери. Кръвта на чергарските племена щеше да оцелее най-много в хиляда недоносени деца. Нямаше да им позволи да се размножат като въшки и отново да заплашват Чанан. Нямаше да спре, докато и последният от тях не бъде мъртъв и страната им не запустее. Щеше да ги заличи от лицето на земята и ако в бъдеще други нашественици се осмеляха да се вдигнат срещу Хан, те може би щяха да си спомнят за хуните и да изоставят своите амбиции. Това беше единственият отговор, който нашествениците заслужаваха. Това щеше да е неговото завещание – кърваво и окончателно възмездие, което ще отеква през вековете. Той щеше да бъде смъртта на цял един народ. И да остане безсмъртен. Идеята му хареса. Мислите продължаваха да се въртят в главата му. Реши да остави лампите запалени и се запита дали изобщо ще успее да заспи.

ДЕН ПЪРВИ
В най-тъмната част на нощта над равниното плато се изви снежна виелица. Император Гао Цзу беше в центъра на вихрушката от тичащи пратеници и даваше заповеди със същата бързина, с която получаваше новините. Не беше спал, но умът му беше като бръснач. Бурята вилнееше и правеше въздухът още по-мразовит. Мечовете започнаха да се изплъзват от вкочанените ръце на войниците. Конете започнаха да падат, а студът да изпива силата им. Императорът погледна с копнеж към огнището за готвене и тъкмо тогава земята потрепери. Почвата под краката му, като че ли изведнъж хлътна, пилоните на шатрата се разклатиха, бронзовите съдове издрънчаха и се затъркаляха по килимите на пода. Светилниците изгаснаха. Той отметна завесата и понечи да излезе от шатрата, но в този момент земята отново се разтресе и той се озова, заровен по очи в снега. Постоя известно време така, а после надигна глава и се огледа. Около него тъмнееха фигурите на стражниците, които лежаха, притискайки се в снега. Нямаше никакво желание да се изправя на крака, които странно бяха омекнали. Но придобитото чувство да управлява хората се надигна някъде дълбоко в него и му подсказа, че трябва да стане пръв.

Императорът може да язди най-хубавия кон и да почива, когато другите работят. Може да изпраща хората си на смърт. Но винаги трябва да знае две неща. Първо, никога да не дава заповед, ако не е сигурен, че ще я изпълнят. Второ, има ситуации, когато пръв трябва да посрещнеш опасността очи в очи. Иначе следващата ти заповед може да се окаже точно онази, която не ще бъде изпълнена.

Опря се на ръка и застана на коляно. Земята се люшкаше и скърцаше глухо.

– Ве-е-лики Драконе! Татко мой! – тихо извика той. Някой до него изхълца и закри главата си с ръце, щом чу името на дракона.
– Към теб се обръщам! Ти не ще се уплашиш от демоните на хуните, ще ги разпилееш с едно движение на могъщата си ръка и ще потънеш отново в дълбините на земята, която сега тресеш! Тебе моля, защити верния си син от демоните и от разтворената бездна!

Зад него се чу нещо средно между хъркане и ръмжене – началникът на охраната се опитваше да се изправи на крака. След него се размърдаха и останалите стражници.

– Стражник, да се запалят светилниците в шатрата и огъня в огнището! – разпореди се Гао Цзу, докато стражниците изтупваха снега от дрехите му.  Изпрати хора да повикат генералите ми. Да се явят незабавно в шатрата ми!

Земята потръпна още веднъж и се успокои.

Стегнат в блестящата си червена броня, император Гао Цзу крачеше замислено напред-назад, докато чакаше военачалниците си да влязат в шатрата. Утрото все още не идваше, но той трябваше да знае какво е състоянието на войските след земните трусове. Само една маса нарушаваше потискащата пустота на шатрата и на нея имаше карти на района, затиснати с оловни тежести.

Когато и последният генерал Ян У зае мястото си около работната маса, императорът попита:

– Как са хората? Има ли пострадали?

– Всичко е наред, Ваше Величество. Само няколко коня се отвързаха от коневръзите и побягнаха, но навреме бяха заловени и укротени.– побърза да отговори генерал Лию Шен.

– Зимата е време за смърт, в което оцеляват само най-силните и трябва да сме готови за предизвикателствата, на които ще ни подложи. Земетресението е първото от тях. Второто е студът. Как се справят войниците от южните провинции? Как понасят студа? Установена ли е вече връзка с обоза?

– Ще се справим Ваше Величество – отвърна вместо останалите генерал Люй Матун. Вие само ни покажете варварите и ние ще ги смажем с един замах.

– Вие ми кажете къде са варварите. Водиха ни дни наред за носа икогато трябваше да ги настигнем сред това обширно поле, оказа се, че от тях няма и следа. Варварите ги няма, няма го и обозът с продоволствията. Какво ще ядат войниците ми, с какво ще храним конете от конницата? – се изреждаха въпрос след въпрос и в гласа на императора все повече се усещаха нотки на недоволство и раздразнение.

– Не могат да стигнат далеч за един ден, така че трябва да правят лагери за през нощта – промърмори генерал Ян Си.  Изпратих два отряда да се свържат с обоза и утре ще дойдат вести от тях.

– Ваше Величество те са някъде тук в тази северна котловина – пристъпи към масата генерал Хуан Вън и премести един пул от нефрит върху изрисуваните с тъмносиньо мастило линии.  От северната страна на планината е Великата степ, така че те трябва да са някъде тук. Утре лично ще поведа два цзюна ветерани да разузнаем това място и съм сигурен, че ще ги открием там.

– Благодаря ти Хуан, благодаря и на вас генерали. Надявам се, че утрото ще ни донесе по-добри вести и обещанията ви ще се сбъднат. А сега сте свободни да се върнете при хората си.

Лагерът се размърдваше в студеното утро. Снегът беше скрил следите от престоя им на това място и сега светлите шатри изглеждаха прекрасни и замръзнали – място на покой, което по нищо не напомняше за среднощния погром на земните сили. Стражата се смени преди зазоряване, хиляди войници отидоха да се нахранят и наспят, а други заеха местата им. Но зората така и не предизвести новия ден. Студена, лепкава мъгла обгърна лагера в бяла пелена. Войниците едва виждаха върховете на копията си.

Гао Цзу хвърли чашата, докато пратениците препускаха през лагера, за да докладват новата обстановка. Едва се разминаваха с появяващите се пред тях войници и други препятствия. Това бе просто невероятно. Макар и потресен, императорът не се поколеба и за миг. Преди пратениците да са стигнали до него, той вече раздаваше команди:

– Повишете бдителността на предните отряди! Изпратете допълнителни арбалети на предната линия! Тези дяволи, хуните, всеки момент могат да се възползват от обстановката и да нападнат – изрева той. – Дръжте очите и ушите си отворени!

Когато зад планините се появи първата светлина на утрото, Гао Цзу излезе от шатрата и се загледа в порозовелите върхове, които тънеха в белотата на мъглата. Денят обещаваше да е слънчев, макар и мразовит. И вместо сърцето му да литне към ясните простори, той усети как гърдите му се свиват в тъмно предчувствие…

Слънцето бавно се възземаше към зенита си и ярките му лъчи разстрелваха все по-директно и по-активно бялата мъгла. Под техният натиск тя бавно и неохотно се свличаше от раменете на планините и оголваше бялата им гръд. А когато срамежливо докосна подножията им пред смаяните очи на императора, който се взираше на север, започна да се очертава тъмна по-скоро черна стена. Слисан Гао Цзу се обърна на изток. А там вече се откриваше зеленикава – не, по-скоро сива каменна гръд. Завъртя се на юг и очите му срещнаха огнените отблясъци на червена преграда.

Потресен инстинктивно се обърна на запад и отначало не видя нищо, но когато се взря по-внимателно видя бяла ледена стена.

Императорът зяпаше тъпо. Генералите му чакаха заповеди, но прекалено много неща се случваха едновременно и той се бе вцепенил. Не можеше да се окопити. Най-накрая Гао Цзу заповяда да доведат коня му, качи се на седлото и препусна през лагера, последван от личната му охрана и генералите.

Отначало се отправи на север и постепенно на снежната белота започна да се очертава изряден строй от черни конници. На един изстрел от арбалет обърна коня и се отправи на запад. И там видя същото, само че конете и вòините бяха бели. Без да спира обърна на юг и като препускаше през шатри и позиции запря коня си пред червен конен строй. Очите му безумно се взираха за пролука между тях, но по алените щитове пламтяха огнени отблясъци и заслепяваха очите му. Тогава с последна надежда обърна коня на изток. Там зеленикавото сияние обещаваше пробойна. Но не би!

Когато приближи видя само сиви коне, сиви щитове, сиви копия, сиви лъкове и колчани, сиви кании, сиви ризници и сиви шлемове. Той като улав, пред очите на подчинените си завъртя коня кръгом, но цветовете не се променяха, а конниците стояха като истукани по местата си – неподвижни и безизразни, безмислени и безучастни. Тогава го парна мисълта – те бяха тук. Варварите бяха го затворили в цветния си капан.

Вече ясно се очертаваше и тъмната ивица на откоса, върху горния край, на който бяха стъпили конете. Той бе резултат от нощното земетресение, което бе свалило нивото на земята, на която се намираше лагерът му с три метра по-ниско от терена, на който се намираше врагът.

Тези хора от степите бяха истински демони. Той беше направил всичко – сам бе повел огромна армия срещу тях, преследвал бе дни наред ариергарда им, за да се озове накрая в капана им, без да успее да види истинските им лица.

Без да каже нищо императорът обърна коня си и препусна обратно към шатрата си.

– Видяхте ли къде ме доведохте? – изкрещя вън от себе си Гао Цзу към генералите, които бяха застанали от другата страна на голямата маса в императорската шатра.  Какво ще правим сега? Как ще се измъкнем от този капан? Генерал Ван И, къде е обозът ми? Къде са сеното, фуражът, оризът, солените зеленчуци, горивото за огрев?.

Въпросите излитаха като стрели от устата на разгневения император, но като че ли не достигаха макар и близката цел, а оставаха във въздуха като градоносни облаци сред зима над главите на омърлушените генерали.

– Ще ги разпердушиним с арбалетите! Ще съберем всички на едно място и ще бием в една посока, докато се отвори дупка, а след това ще пуснем конницата през нея. – отвърна генерал Лйю Шен, който пръв се окопити.

– А знаеш ли, генерале, колко са дебели тези стени? Колко конници чакат след първите редици? Как ще преодолееш отвесния скат? Къде е разузнаването ви? – и тази нова серия от контриращи въпроси срина мимолетното самочувствие на генерала.

– Ще ударим страната, от която ще се появи обоза и така ще ги хванем в клещи. – изстъпи се напред генерал Ян У.

– А къде е обозът, генерале? Или имаш памук в ушите си и не чуваш какво говоря? – прекъсна го ядно Гао Цзу.

– Изнесете на предни позиции арбалетите лян ну чъ и ги подредете за кръгова отбрана.– отново изгърмя глъсът му.

– Ваше величество ние изоставихме арбалетите лян ну чъ заедно с бойните колесници – тихо измънка генерал Ян Си.

– Тогава на тяхно място пратете арбалетите ну! – почти изкрещя императорът. – А сега ме оставете сам! – обърна се той към генералите си.  Стража, доведете великия жрец при мен! – изкрещя той на охраната.

Когато великият жрец Пен Юе влезе безшумно, императорът на Поднебесната империя седеше до голяма маса и се взираше в подредените по нея карти.

Великият жрец се досещаше за причините на срещата, но все пак усети леко бодване в сърцето, когато императорът, който не изглеждаше никак добре, бавно заговори.

– Военните винаги предпочитат действията пред подготовката и размишленията. Видно е, че грешат! Бих искал да те разпитам за произведението на доблестния Сун Дзъ „Изкуството на войната”.

Обмислям как да излезем от създалата се неприятна ситуация и бих желал да се поуча от този теоретик.

– Ваше Величество – започна с видимо чувство на облекчение старият жрец. – Днес е денят на Луната и са повишени чувствителността и обидчивостта. Днес е трудно да се овладее съсредоточването и не е препоръчително да се планират сериозни и отговорни задачи. Но ще ви изрецитирам по памет една мисъл от този автор.

„Във военното изкуство всяка отделна операция се състои от части, които изискват широка разгласа. И други, които изискват абсолютна тайна. Безмислено би било да ги посочваме предварително: всичко зависи от обстоятелствата. Казал е също: Командването на голяма армия е същото като командването на съвсем малък отряд!”

– Но къде се крие във всичко това военната стратегия? – попита раздразнено императорът.

Великият жрец, чието зрение все още не му изневеряваше, забеляза двете бронзови аграфи , които задържаха на раменете на владетеля дългото жълто ленено наметало.

– Ваше Величество, змиите, като тези на вашите украшения, са в състояние да изядат десет пъти повече риба от дължината си!

– Какво искаш да кажеш с това?

– Това се отнася и за войната. Необходими са интелигентност и здравомислие. Вие разполагате с огромна войска, но помнете, че качеството винаги е по-важно от количеството.

– Това са изтъркани думи.

– Несъмнено такъв е урокът на Сун Дзъ!

– И с какво е известен този стратег? – раздразнено попита императорът.

– Да не се противопоставяш открито на хода на събитията, а да се опиташ да използваш силите на противника и да ги обърнеш срещу него. Добре да огледаш терена, върху който ще се разиграе сражението и да го квалифицираш в една от деветте категории на Сун Дзъ: на благоприятен терен не е нужно да установяваш лагер, докато на труден и влажен терен трябва да използваш всичко край себе си… И така нататък – невъзмутимо продължи великият жрец.

– А как може да се установи предварително естеството на терена, на който ще се разиграе битката? – осведоми се Гао Цзу, който след последния цитат на великия жрец изглеждаше малко по-обнадежден.

– Трябва да се обърнеш към геомант. Той трябва да каже с помощта на гадателската си таблица шъ какво крият формите на скалите, които ни заобикалят и терена под краката ни. Шъ се състои от две дървени части, които се въртят около оста си, едната е квадратна и представлява земята, другата е кръгла и символизира небето.

– Искаш да кажеш, че ако се приложат принципите на фън-шуй за бъдещите бойни действия, това ще помогне на войската ми?

– Несъмнено, Ваше Величество. Добър пълководец, добри коне и добри стрелци не стигат. Всичко това трябва да се подреди в общата хармония на ин и ян, както и Петте елемента, както ги описва Шудзин .

Между петте елемента съществуват връзки, които са пряко подчинени на дуалистичното противопоставяне между ин и ян, които са съответно свързваща и разрушаваща сила. Така първоелементите се взаимопораждат и вазимопобеждават един друг. Петте елемента са обяснение на промените във всяко едно нещо и явление във Вселената.

Последователността на взаимопораждането е следната: дървото ражда огън, огънят – земя, земята – метал, металът – вода, водата – дърво и така до безкрай. Що се отнася до взаимопобеждаването, то цикълът е както следва: водата преодолява огъня, огъня – метала, металът – дървото, дървото – земята, земята – водата. Съзидателният цикъл е външен, а разрушаващият – вътрешен, но те се уравновесяват по принципа на ин-ян. Това определя системата на петте елемента като свръхустойчива, като при евентуално външно действие може да се наруши някой елемент, но поради здравите връзки вътре в нея, то тя бързо ще възстанови равновесието си. Тази система няма начало и край.

Взаимодействието на петте елемента се пренася върху всички живи същества, вещи и процеси. Ако петте стихии не са в равновесие, то при хората възникват войни и болести, а в природата – дисхармония.

Войната, господарю мой, ще бъде спечелена от онзи, който успее да я настрои с Великата Хармония на Вселената.

С петте първостихии се обозначават и основните посоки на света. Тъй като слънцето изгрява от изток и изгряващото слънце е сходно с процеса на покълване и порастване, изтокът се приема за дърво. Климатът на юг се отличава с горещина, също като лумващия огън, затова югът се определя за огън. Слънцето залязва на запад, с което се доближава до намаляващия характер на метала.

Времето на север пък е студено и затова се приема за вода.

У когото е ключът за Хармонията на петте първостихии, той ще е господар на света!

Разговорът продължи още дълго, докато накрая императорът потупа по рамото великия жрец и каза:

– От утре искам всяка сутрин да бъдеш тук и да ми казваш какъвден предстои.

ДЕН ВТОРИ

– Днес Марс управлява деня, Ваше Величество.

– И какво вещае червената планета?

– Денят е активен, но засилва склонността към импулсивност и риск.

Очаквайте повишена възбудимост и агресивност от подчинените ви. Въздържайте ги от невнимателни и прибързани действия. Днес много от тях ще страдат от болести и рани.

– Вчера забравих да те питам – защо земята се разлюля през оназинощ или по-точно рано сутринта на първия ден?

– Ще ти отговоря така, Господарю. През зимата Великият Дракон заспива и тогава не трябва да се водят войни. Те обезпокояват съня му. Затова той разтърси земята – да ви предупреди да не предприемате никакви по-нататъшни бойни действия. И още. На където и да тръгнете ще нарушите равновесието на квадрата. Сигурно сте забелязали, че сме обградени от квадрат. Той представлява силата, единството и земята. Той е знак на устойчивост, психическа сила, опора и твърдост и представлява символично четирите елемента, четирите годишни времена, четирите посоки. В коя посока ще отправите удара си? – на север са владенията на император Джуансю, който господства над морето и вятъра и научи хората да съблюдават ритуалите… На изток е император Тайхао, който даде на хората осемте триграми и огъня… На запад е император Шаошао – един от неговите синове изобрети лъка и стрелите… На юг е император Йенди, който даде на хората първите зърна за посев… Където и да стъпите ще загубите равновесие!

Императорът стана и поднесе студените си длани към разжарения мангал.Той застина в тази поза, безмълвен и вторачен в червените проблясъци на въглените.

Великият жрец се почувства излишен и тихомълком напусна шатрата.

Когато генерал Сяо Хе влезе в императорската шатра Гао Цзу все още стоеше край мангала.

– До края на деня искам подробен доклад за състоянието на войската и за разположението на основните сили за кръгова отбрана.

– На вашите заповеди, Ваше Величество! – отговори генерал Сяо Хе.

Върху шапката си с централен шев, повдигната в двата края с двойни спираловидни орнаменти и извивки, той носеше червена лента на старши генерал в армията на Хан.

Генерал Сяо беше смел войник, произхождащ както и императора от класата на бедните селяни, който благодарение на своята смелост и героизъм бе преминал всички военни звания. Той беше започнал като обикновен войник в отряда на Лиу Бан, за да достигне най-високото стъпало във военната кариера. Той заемаше най-високия чин сред генералите на Гао Цзу.

За да стигне дотук, на войника Сяо бяха необходими години на трудни сражения в гражданската война под водачеството на Лиу Бан, както и на поредица от решителни победи, в които бе взел активно участие. Но за да направи кариера, не бе достатъчна само смелост. Необходим бе и късмет, за да остане жив в тези ожесточени сражения, които често наброяваха десетки хиляди убити.А късметът беше щедър към Сяо.

На всяко стъпало, което трябваше да изкачи, братята по оръжие, които можеха да се окажат опасни съперници падаха на бойното поле. Сяо не беше пресметлив, той не скъпеше храбростта и силите си, но винаги като по чудо оцеляваше от отровните стрели, които пронизваха и разкъсваха вратовете на бойците, както и от смъртоносните удари с копие, които пробождаха вътрешностите.

Тялото му бе покрито с белези от рани, от които той винаги успяваше да се излекува.

Когато достигнеш до генералско звание, повишението във висшите длъжности на командващ кавалерията, пехотата, стрелците или колесниците – в зависимост от оръжието, с което боравиш – беше въпрос единствено на храброст и заслуги. Още по-трудно бе заемането на поста старши генерал, който командваше всички войски и се подчиняваше единствено на императора. За това не бяха достатъчни само крака и ръце, нужна бе и глава. Тук познанията бяха по-важни от опита. Тук се навлизаше в полето на политиката, тоест на интригите и произвола, за които природата на Сяо не бе подготвена.

Когато генерал Сяо Хе напускаше шатрата на императора усети леко бодване в сърцето, защото там истински осъзна тежестта на заповедта на императора.

А заповедта, която току-що му бе дал императорът му се струваше изключително важна, тъй като бе първата по рода си. Никога досега не бяха му разпореждали да изготвя общ доклад за разположението на силите на Хан при обкръжение. Единствените доклади, които бе изготвял, обикновено се отнасяха за проверките му на старшите офицери, които го водеха на посещения в казармите и военните лагери.

Той отиде в шатрата на картите и плановете и накара завеждащия офицер да му извади всички сведения за водените до момента и набелязани бъдещи военни действия. Поиска му разчетите за състоянието на живата сила – войниците и офицерите, както и за конете.

– Бих искал да ми предоставиш пълни подробности – обърна се тойкъм офицера.

Генерал Сяо Хе се приближи до една маса, върху която бяха забити с гвоздейчета кози кожи, върху които беше начертана огромна карта.

– Подробностите на отбраната са ми добре известни. Какво е състоянието на хората и конете?

Офицерът се наведе над картата. В долния десен ъгъл бяха отбелязани сведенията, които искаше старшият генерал.

– Към днешна дата съставът е както следва: двеста и петдесет хиляди души и малко над петдесет хиляди коня.

– Има ли някакви особени проблеми?

– За съжаление има, господин генерал. Запасите от храни свършиха още по време на прехода дотук. Сега хората и конете вече от няколко дни гладуват. Няма и вода. Не можем да топим сняг, защото няма гориво, за да се накладат огньове. Доста от конете се разболяха от непонятна болест и умират. Конницата се топи и се превръща в пехота, съвсем безполезна в равнината. Но най-страшното е при хората. Много от тях са болни, а други страдат от тежки измръзвания и не могат да си служат с оръжието.
Генерал Сяо Хе се намръщи.

– Необходим ми е обобщен доклад още тази вечер. Това е заповед на императора – заповяда той на офицера.

– Ще бъде изпълнено – увери го последният и извика писаря,
приготвяйки се да му диктува резюмето на исканата информация.

Гао Цзу остави на масата последната дъсчица от доклада на генерал Сяо Хе, приближи се до горящия мангал и протегна студените си пръсти към огъня. Отново го налегнаха тежки мисли. Вече беше ясно, че обозът е загубен и всички, включително и той, бяха обречени на гладна смърт. Дали да не даде заповед за отчаян щурм? Но щяха ли да изпълнят заповедта му? Как щяха да се бият отслабнали, болни с измръзнали ръце, крака, лица?… Пък и болшинството вярваха че ще се изправят срещу четиримата Велики императори от древността…

Нямаше друг вариант освен да чака и да се надява на чудо. Когато мислено произнесе думата чудо, той се сети за пръстена. Внимателно опипа гърдите си и, когато лявата му длан докосна грапавината до сърцето му, той извади пръстена от пришитата към вътрешната страна на дрехата му торбичка. Постави го на показалеца на дясната си ръка и уморено се отпусна в леглото.

Постепенно се унесе и спомените го понесоха на тъмните си криле назад към срещата му с кобрата. В съзнанието му ярко изплуваха и нейните последни думи: „Ако имаш някакъв въпрос – какъвто и да е той – достатъчно е да сложиш пръстена на показалеца на дясната ръка, а след това да заспиш и в съня ще получиш отговор на въпроса”. Но какъв въпрос можеше да ù зададе сега в тази ситуация: „Как да победи хуните? Или по-точно – ще успее ли да ги победи?” Но тя нали му каза изрично да не тръгва срещу тях! И отново в главата му проблеснаха като ярка мълния последните ù думи: „Те ще ти заложат цветен капан!” Нима конницата на хунския кан не бе оцветена в четири различни цвята? Да, той не послуша съвета ù и сега е в безизходица. Най-добре е да попита дали ще излезе жив от този капан? С тази мисъл той потъна в мъчителните видения на тревожните сънища. И те не закъсняха. Сънува как хиляди измръзнали ръце на войниците и офицерите му се протягат към него. Бяха черни, покрити с големи мехури, които се пукаха и покриваха телата им с жълтеникава течност. Черните им уста се кривяха и крещяха: „Защо ни доведе тук посред зима?

Защо ни изправи срещу Четиримата Велики Императори? Ще се върнем ли у дома или ще измрем до един като конете?” Той отстъпваше заднешком, но черните ръце го обграждаха все по-плътно и по-плътно и всеки момент щяха да го смъкнат в жълтата воняща слуз. Тогава тъмното небе над главите им се отвори и се чу силен кънтящ в ледената нощ глас: „На Осмия ден земята ще се отвори и ти ще си тръгнеш свободен на юг. Но преди това се погоди със Северния Кан. Той е твой брат. Преклони му се и той ще те остави да си идеш с мир”. Императорът се сепна и седна в леглото целият облян в студена пот.

ДЕН ТРЕТИ

Гао Цзу се събуди внезапно от звука на стъпки по дъсчения под на шатрата. Тръсна глава, за да се разсъни, и пренебрегна болезнения спазъм на празния си стомах, който не му даваше покой. Дори императорът гладуваше. Предишния ден Гао Цзу беше изял една-единствена купа рядка супа. Плуващите в нея парченца месо май бяха от последния императорски кон. Надяваше се да е така.

Като войник се беше научил никога да не отказва храна, дори ако месото е развалено.

Отметна завивките и стана, когато великият жрец влезе. Навън беше още тъмно и той бе замаян от кошмарните сънища.

– Е, чакам да чуя какъв ще бъде днешния ден – каза той и се подпря на ръба на работната маса.

– Днес е денят на Меркурий. Той осъществява връзките, подпомага общуването, любознателността, съобразителността, подвижността. Днес добре се усвоява информация, макар че отрицателната страна е приказливост, повърхностност, нервна възбудимост и разпиляване. Съществува опасност предприетите през деня действия да не бъдат доведени до добър край.

– Това ли е всичко? Щом си свършил предай на стражата да повикат генералите на военен съвет. Сега си свободен, Пен.

Генералите се бяха подредили от двете страни на масата по старшинство. Сяо Хе, първият сред тях, стоеше от дясната страна на преносимия трон. Генералът изглеждаше загрижен и в същото време изнервен и Гао Цзу изпита любопитство, докато сядаше на трона си.

– Извиках ви на този извънреден съвет, за да решим какви действия да предприемем по-нататък. Очаквам предложенията ви.

За негова изненада заговори самият Сяо Хе.

– Лагерът гладува, Ваше Величество – каза той. Гласът му леко трепереше, но той го овладя и продължи. – Конницата вече е няма – всички коне измряха. Голяма част от войниците и офицерите са болни, други страдат от премръзване, а доста не издържаха и се преселиха в отвъдното.

Императорът едва не се сопна при напомнянето на тези данни, но запази спокойствие.

– При толкова много гърла за изхранване мъртвите не се погребват – продължи той.  Трябва да понасяме срама от недоглеждането и глупостта на
вашите съгледвачи, които ни принуждават сега да ядем довчерашните си другари или да идем при тях.

– Ваше Величество, варварите стоят безмълвни като стена.

Правихме опити да ги предизвикаме, но те не реагират по никакъв начин. Нека изпратим парламентьор, за да разберем какви са намеренията им и тогава ще решим как да действаме по-нататък. – опита се да излезе от създалата се неприятна ситуация генерал Сяо Хе.

Гао Цзу вдигна очи и видя едва прикритото презрение по лицата на генералите и изпита омраза към ветераните от гражданската война. Всички те сега виждаха в негово лице главния виновник за стоварилата се върху войската му катастрофа. Срамът от евентуалното предаване щеше да залее лагера заедно с облекчението. Всички от генерала до последния пехотинец и носач на носилка, щяха да знаят, че императорът е бил принуден да плаща данък на варварите. Все пак щяха да останат живи и да се отърват от капана, в който бяха попаднали поради некадърността на съгледвачите от предния отряд. След като хуните получеха своето може би щяха да ги пуснат да си тръгнат на юг. Щеше да има още битки с хуните, но никога вече нямаше да позволят императорът да се окаже в капан. Във всеки случай щяха да оживеят.

В шатрата беше студено и Гао Цзу потръпна, осъзнавайки, че стои в пълна тишина под погледите на генералите. Нямаше думи, с които да изрази горчивата болка от онова, което трябва да направи, и се опита да се освободи от тежестта ù. Нямаше смисъл да чака целият лагер да измре от жажда, глад и измръзване и накрая хуните да се плъзнат по заледения шкарп, за да намерят единствено мъртъвци.

– Ваше Величество, разрешете да предложа решение за изход от сегашното ни положение.

– Добре, генерал Ян Си, слушаме ви.

– Според това, доколкото ми е известно сегашният вожд на хуните по нрав прилича на пламтящ огън. Той се държи като вълк. Да се разговаря с него за дълг и добродетели би било напразно губене на време. Но има начин да му се извият хищните ръце. И не само на него, но и на потомците му. Имам предвид дългосрочна стратегия, но не зная дали ще се съгласите с мен.
Гао Цзу наостри слух и подкани с жест генерала да продължи.

– Да излезем живи и здрави оттук, а впоследствие и да подчиним хунну без да използваме сила, има само един начин – политически брак, който автоматически превръща противника в роднина. Аз предлагам на Ваше Величество да даде за жена на вожда на хуните една принцеса. Тя ще стане царица и ще му роди синове, които ще наследят баща си. Вие ще установите и ще поддържате постоянни контакти като тъст и зет. Ще заздравявате тези отношения с ценни подаръци. По такъв начин даже и див тигър може да бъде обязден. Като ваш зет Богатур няма да посмее повече да ви напада и граби държавата, а неговите потомци – вашите внуци – също ще се държат цивилизовано. Така с мирни средства, без излишни разходи вие ще победите противника, колкото и страшен да изглежда сега. Този план веднъж за винаги ще осигури безопасността на Поднебесната империя.

Едва дочакал генерала да изрече последната си дума и Гао Цзу гневно скочи и изкрещя:

– Как е възможно император на Поднебесната империя да даде принцеса за жена на дивак? Нали всички ще ми се подиграват и ще издевателстват над мен!

– Вие можете да пожертвате сливова фиданка вместо праскова – да изберете най-красивата от придворните дами и да я дадете за жена на вожда. – отвърна Ян Си.

В шатрата отново се възцари ледена тишина. Генералите стояха като заковани на местата си и само лека надежда примесена с горда надменност смени унилите изражения на студените им лица.

Единствен Хуан Вън едва скри удивлението си от предложението на генерал Ян Си. Той добре помнеше, че мащехата на Богатур бе причина той да бъде изпратен като заложник при юечжите, както и начина, по който младият кан се разправи с нея и със сина ù. Тези висши военни бяха замесени от друго тесто. Те не можеха да разберат, че канът поставя родната земя и народа си над всичко. Той погуби първата си жена, а после и баща си именно в името на тази цел.

Този съвет изглежда заинтригува императора и той стана от трона.

– Благодаря за съдействието. – късо изрече той. – А сега сте свободни.

Не мина много време и от императорската шатра излезе парламентьор с бяло знаме в ръце. Съпровождаха го двама стражници от телохранителите на императора. Тримата бавно се отправиха към

Източната Стена. Когато стигнаха Стената телохранителите се върнаха обратно, а парламентьора остана да стърчи като обречен на сивия фон.

Известно време не се случваше нищо и клетият пратеник започна да трепери от студ – не можеше да продължи напред, а немислимо беше да се върне обратно.

Тогава пред изцъкления му поглед Стената пред него малко се разтвори и двама спешени вòини спуснаха стълба по заледеня отвесен склон, който се беше образувал по време на земетресението, а сега ослепително блестеше на яркото слънце.

Без да чака покана парламентьорът промуши дръжката на знамето зад тила надолу по гръбнака под облеклото си и започна да се изкачва нагоре с поглед, вперен в сивия ръб. Когато стигна горе вòините мълчешком го поеха, опипаха тялото му за скрито оръжие, после изтеглиха стълбата и поеха между сивите конници. Парламентьорът истинктивно погледна назад – току зад гърба му стената отново се затваряше, а пред тях разтваряха редицата си безкрайни колони от сиви конници. Клетият ханец вече не помнеше откога върви през тази сива плътна маса. Най-накрая пред уморените му очи просветна и той се озова пред широка поляна покрита с утъпкан сняг. Пространството бе запълнено от подредени в стройни редици шатри, край които имаше коневръзи с коне.

Водачите му го поведоха към една от тези шатри.

Когато го въведоха в шатрата той едва не припадна. Вътре беше топло, а въздухът изпълнен с миризмите на вкусна храна. Пред очите му причерня и той залитна, но мъжете до него го прихванаха и не му позволиха да се просне по очи уморен от дългия преход.

– Улат, ханският пратеник изглежда едва се държи на краката си.

Не е прилично да не поканим гостенина на масата – обърна се Богатур към калутаркана и добави – стражници, вие сте свободни. Ще ви повикаме, когато свършим да го върнете обратно.

– Е, пратенико казвай какво те води при нас – обърна се на хански Богатур към парламентьора.

Слисаният вòин все още не можеше да се окопити – погледът му блуждаеше от горящия мангал към масата, на която димяха купи с варено овнешко, кубчета с ориз, полети с пикантен соев сос, бутилки с червена течност в тях… Устата му се напълни със слюнка и той едва пророни:

– Господарят Император ви изпраща собственоръчно писмо.

Съвзелият се пратеник бръкна в пазвата си, извади връзка бамбукови дъсчици, привързани със златен шнур с червен печат и я подаде към мъжа, който стоеше по-близо до него.

– Улат, подай ми писмото, аз сам ще го прочета, а ти прави компания на гостенина.

Преди да разчупи печата Богатур погледна към пратеника, който с вълчи апетит се нахвърли на храната. Гребеше с пълни шепи ориз, димящи късове тлъсто овнешко, едри залъци топъл, бял хляб…

– Ха-ха-ха! Улат, знаеш ли какво ми пише императорът? Предлага ми за жена ханска принцеса, а аз в замяна да го пусна по-живо, по-здраво. Е, такава наглост не очаквах! Негово величество не знае ли съдбата на мащехата ми, която отрови живота на баща ми, която ме пропъди от родната степ, та ми предлагат нейна заместница!? – Е, щом не са си научили урока нека да помръзнат още малко, докато им дойде акълът в главите. Хей, пратенико ето ти писмото. Върни го обратно на господаря си!

– Струва ми се, че няма да го бъде дълго. Така се натъпка с месо и ориз, че сигурно стомахът му ще се пръсне – каза Улат като посочи ханския войник, който все още се тъпчеше като за последно.  Хей обърна се той към парламентьора – вземи си писмото, а сега изпий това вино, че да си отидеш весел и безгрижен от този свят.

Едва приближил крайните шатри на лагера, парламентьорът се просна по очи в снега. Когото пратрулиращите го откриха и го обърнаха по гръб той вече не дишаше.

– Сигурно варварите са го отровили – каза единият стражник.

– Нищо подобно. Не виждаш ли, че е пиян и е преял. Защо им е на варварите да го тровят, а после да го изпращат при нас – назидателно поясни старшият на командата.

– Поне си е отишъл сит от този свят – завистливо додаде един съвсем изпосталял вòин.

– Вижте, вижте какво стърчи от пазвата му – засуети се трети.

– Това е писмо. Трябва веднага да го предадем на началника – каза старшият и взе писмото.

Трупът на парламентьора остана да лежи в снега с отворени към вече тъмнеещото небе очи.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Още една гладна и студена нощ беше зад гърба му. Но колко още оставаха?… Дивият хун не бе откликнал на предложението му. Така и последната надежда да се измъкне оттук бе пропаднала.

Какво го очакваше занапред? Да пие урината си? Да яде себеподобните си? Кошмарите от предишната нощ се върнаха къде, къде по разтърсващи и ужасни. В ушите му още звучеше гласът на Сян Юй: „… защо наруши Хармонията на тялото ми, защо заповяда да го разчленят? Няма да дам покой на нощите ти, докато не поправиш стореното-о-о-о!..” Разчлененият труп на непримиримият му противник от гражданската Сян Юй му се бе явил в съня във възможния най-страшен вид. Главата му лежеше в центъра на лагера с лице обърнато нагоре и живите му проницателни очи го следваха където и да отиде. Горната дясна половина с дясната ръка висяха със страшна сила на фона на тъмната стена, която бяха изградили хуните. Лявата горна половина размахваше заплашително ръката си, сякаш намерила опора в сивия гранит на Изтока. Лявата долна половина се обливаше в кървавите пламъци на Юга, дясната се открояваше ярко на белотата на Запада.

При спомена за тази картина яростта и отчаянието го надвиха. Той падна на дървения под и заудря с юмруци студените дъски, докато кожата на кокалчетата му не се разкъса. Закрещя от несправедливостта, позора и злочестието, на които бе подложен. Започна да проклина всички богове и всички военни стратези като Сун Дзъ. Поиска прошка от жена си Люи хоу за това, че я бе изоставил, за да утоли жаждата си за слава, която го бе довела до ужасната безизходица, в която се намираше. Стигна дори до там, че започна да проклина тщеславието си, което го погуби, вкарвайки го в капана, заложен му от Богатур.

Когато, изтощен и мокър от сълзи се надигна, пред очите му изникна образа на Сян Юй. Удобно седнал на трона, който уж беше негов, той го гледаше подигравателно и Гао Цзу усети как го залива огромната вълна на отчаянието и безнадежността.

От това отвратително състояние го извади пристигането на великия жрец.

Като видя посърналото лице на императора и подпухналите му очи Пен Юе се поклони дълбоко и застина в тази поза, а след това търпеливо зачака въпросите на домакина. И те не закъсняха.

– Велики жреце, сигурно си научил, че варварите отпратиха нашия парламентьор, без да проявят интерес към нашите предложения? – вяло попита Гао Цзу.

– Да, Ваше Величество, но днес е нов ден и сме под влиянието на Юпитер. Той засилва у нас желанието да сме великодушни и справедливи.

Днес също е ден за установяване на ползотворни връзки със съседите. Ваше Величество, няма владетел, който да не желае богатства. Предложете на варварина коприна, скъпоценни камъни и дрехи, камили, чай, 10000 унции злато и 20000 унции сребро, скъпоценни украшения и той няма да устои на предложението. Мъдрецът Чен Хао казва по този повод: “Дай на противника млади момчета и жени, за да го омаеш, и скъпоценни камъни и коприна, за да възбудиш амбициите му.”

Когато жрецът напусна шатрата императорът се загърна с тежката самурена шуба, наметна завивката и приседна на крайчеца на леглото. Старият жрец беше прав. Трябваше да направи всичко, което беше по силите му, за да постигне мир с варварите, защото купищата с мъртви войни нарастваха, увеличаваше се броят на загубилите един или друг крайник от тежките измръзвания. Ако не постигнеше успех в преговорите, след броени дни, всички щяха да се превърнат в ледени мумии.

Вторият пратеник също беше намерен мъртъв в източния край на лагера. За съжаление писмото на императора бе върнато неразпечатано.

ДЕН ПЕТИ

Старият жрец едва се държеше на краката си, когато се изправи пред императора. Дланите му бяха омотани в някакви дрипи, кафявата шапка дълбоко нахлупена, яката на кожуха вдигната и омотана около тъничкият му врат с дебел шал, така че от лицето му се виждаха само цепките на очите му.

Измръзването беше много сериозен проблем за бойците, от които се очакваше да използват лъковете и мечовете си, но и стареца правеше всичко възможно да опази пръстите си за обредните ритуали.

– Какво ни носи днешният ден, освен студ и глад, уважаем Пен? – попита императорът, като се обърна с лице към гостенина си, но като видя състоянието му пристъпи към него, подхвана го под мишницата и го настани до горящия мангал.  Седни да се постоплиш, че това е може би последният огън, който ще гори в този мангал с подпалки от бойното ми копие.

Жрецът бавно размота първо парцалите, които увиваха дланите му и протегна вкочанените си пръсти към игривите пламъци. После също така бавно свали шала от врата си и приближи посинялото си лице към огъня. Постоя известно време така, наслаждавайки се на топлината, която започна да се разлива надолу по цялото му тяло, а след това въздъхна доволно и се отпусна на облегалката на стола.

– Ех, Ваше Величество, колко малко му трябва на човек, за да е щастлив – малко топлинка и купичка ориз. На едното вече се радвам, а другото, другото ще оставим за после. Днес е денят на Венера – планетата на любовта, хармонията, очарованието, дружелюбието и романтичните отношения. Следователно днес е добре да се посветим на срещи, на отношения, изградени на основата на любов. Денят предразполага към сътрудничество и помирение, ако сме се скарали с някого. Затова моят съвет е да направим още един опит, за да установим контакт с хуните. Изпратете още едно послание до владетелят им, но този път помолете да го предадат на жена му . По-голямата част от мъжете винаги се вслушват в съветите на любимите си.

ДЕН ШЕСТИ

„… През този ден е добре да сложите в ред собствената си душа и мисли”. Това беше препоръката на Пен Юе за днешния ден и императорът реши да го послуша като взе в ръка съчинението на Сун Дзъ „Изкуството на войната”. Той разстла на масата бамбуковите дъсчици и погледът му случайно се спря на главата МАНЕВРИРАНЕТО.

Сун Дзъ рече:
„1. Да похарчиш 100 унции сребро за разузнаване означава да спестиш 10000 унции сребро от предотвратяването на войната. „Нали изпрати посланици и военни съгледвачи, но те май свършиха работата като кучето на нивата” – наежи се егото му.

2. Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка.

„Безбройните прераждания са ни научили да идентифицираме цялото си същество със своето его. Най-голямата му победа над нас е фактът, че то е успяло да ни накара да вярваме, че нашите интереси са и негови интереси, дори да смятаме, че оцеляването ни е невъзможно без неговото оцеляване. Това е жестока ирония, като вземем предвид, че егото и неговите копнежи са в основата на всичките ни страдания. И въпреки това, то е така смазващо убедително, а ти толкова дълго си бил негова марионетка, че те ужасява дори мисълта да се отървеш от него. Да нямаш его – нашепва егого, – значи да загубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безличен роб или безмозъчно растение – никога няма да се уморя да ти повтарям това”, прошепна в ухото му съвестта.

3. Войната е пътят на измамата. Ако наистина можеш нещо, прави се пред противника, че не го можеш, ако си близко, прави се, че си далеко, ако си далеко, прави се, че си близко. „Дали варваринът е чел тези редове?”, усъмни се съвестта. „Глупости той е див и неук”, възкликна егото. „Не се знае колко е неук, но ни постави на мястото ни”,тихо добави съвестта.

4. Обикновено, когато се наложи да се използва армията, генералът първо получава нареждания от своя суверен.

Той мобилизира народа и събира войските. Придава на армията хармонично единство и я разполага на лагер.

Ли Чуан: „Генералът получава мандат от суверена си и в съответствие с напътствията на религиозния съвет как да се извоюва победа, почтително приема наказанията, предписани му от Небето. „А ти се вслуша в егото си и както винаги сам поведе войските”, отекна гласът на съвестта в съзнанието му.

5. Няма нищо по-трудно от изкуството на маньовъра.

Трудното при него е да се направи заобиколния път пряк, а бедите да се превърнат в предимство. „Като че ли варваринът е писал тези редове”, прошепна съвестта. „До кога ще ти повтарям, той е неук!”, изсъска егото.

6. Следователно придвижвай се по заобиколен път и отклонявай врага, като го съблазниш с примамки. Така може да тръгнеш след него, а да стигнеш преди него. Този, който може да го направи, разбира стратегията на преките и обходни пътища за постигане на целите си.

Цао Цао: „…Създай илюзията, че си далеч. Може да тръгнеш след врага, а да пристигнеш преди него, за да стане муден и небрежен, а после бързо напредвай.”

7. И предимството, и опасността са присъщи на маньовъра.

Цао Цао: „Изкусният ще спечели от него, за неумелия той е опасен.”

8. Този, който хвърля цялата си армия, за да получи предимство, няма да го постигне. „А ти го направи”, напомни съвестта.

9. Ако изостави лагера си, за да търси предимство, ще изгуби обоза си.

Ту Му: „Ако той се движи с цялото си снаряжение, обозът ще се придвижва бавно и той няма да спечели предимство. Ако остави тежкото снаряжение след себе си и продължи с лековъоръжените сили, има опасност да пожертва снаряжението си.”

10. Следователно, ако се оставят ризниците и се напредва бързо, без спиране и денем, и нощем с удвоена скорост за спечелване на предимство от сто ли, командирите на трите армии (пехота, конница и колесници) ще бъдат пленени. Защото най-издръжливите войски ще пристигнат първи, слабите ще изостанат и само една десета от армията ще пристигне в местоназначението.

Ту Му: „…Обикновено армията минава 30 ли на ден, което е един преход. Във форсиран марш тя покрива двойно разстояние или два прехода. Арамията може да измине сто ли само, ако не спира нито денем, нито нощем. Ако маршът се осъществява с такава скорост, войските ще бъдат пленени… Когато Сун Дзъ казва, че ако се използва този метод, само една десета ще пристигнат, той има предвид, че когато няма избор и трябва да се преборите за изгодна позиция, избирате най-енергичния човек от десетте да тръгне пръв, а на останалите нареждате да го следват. Така че от десет хиляди души избирате хиляда, които ще стигнат до изгрев слънце. Останалите ще пристигат непрекъснато – някои късно сутринта, други по обяд, но така никой няма да пристигне изтощен и отрядите ще се вливат като ручеи в река, присъединявайки се към дошлите по-рано. Ехото от марша им ще ечи непрекъснато. Ако се борите за предимство, то трябва да бъде за критична точка от стратегическа важност. Тогава и един от хиляда ще бъде достатъчен да я отбранява, докато останалите пристигнат.”

11. При форсиран марш от 50 ли командирът на предната армия ще падне и само половината от армията ще пристигне в местоназначението. При форсиран марш от 30 ли ще пристигнат само 2/3 от войските.

12. Следователно всяка армия, която се лиши от тежко въоръжение, фураж, храна и запаси, ще бъде погубена. „Уви, ние го направихме!”, тъжно констатира съвестта.
Ли Чуан: „…Защитата на металните стени не е толкова важна, колкото са зърното и храната.”

13. Тези, които не познават условията в планините и горите, в блатата и тресавищата, не могат да предвождат марша на армията. „А ти послуша егото си”, нашепна съвестта.

14. Тези, които не използват местни водачи, не могат да се възползват от предимствата на терена.

Ту Му: [В Куан Дзъ се казва: „Командирът трябва предварително да проучи картите, за да види опасните места за колесниците и каруците и къде водата е прекалено дълбока за фургоните; проходите през планините със стратегическо значение, основните реки, местоположението на височините и хълмовете; къде горите, тръстиките и папурът са в изобилие; да се запознае с разстоянията по пътищата; размерите на големите и малките градове; известните и изоставени градове и къде са градините с обилни плодове. Всичко това трябва да се знае, както и точното местоположение на границите. Тези реалности генералът трябва да пази в ума си; само тогава няма да пропусне да използва предимствата на терена”].

Ли Цън рече: „… Трябва да изберем най-храбрите офицери и тези, които са най-интелигентни и енергични, и използвайки местни водачи, тайно (безшумно и прикривайки следите си) да пресечем гори и планини. Някога правим изкуствени животински крака, които поставяме на стъпалата на войниците; друг път на шапките им слагаме изкуствени птици и тайно търсим прикритие в буйната растителност. След това се ослушваме за далечни звуци и водим непрекъснато наблюдение. Трябва да бъдем съсредоточени, за да можем да се възползваме от възможностите. Наблюдаваме промяната в природните условия; търсим следи във водата, за да видим дали врагът не е пресякъл потока, и наблюдаваме раздвижването на дърветата, което свидетелства за приближаването му.”

Хо Йенси: „… Ако получим нареждане за настъпление в непозната земя, където културното влияние не е стигнало и съобщенията са прекъснати, няма ли да ни бъде трудно, ако се хвърлим в нейните дефилета? Ако отида с една единствена армия, а врагът ме очаква бдително. Защото положението на нападащия и на отбраняващия се различава съществено. Това е още по-вярно, когато врагът си служи през цялото време с измама и използва множество похвати за заблуда! Ако нямаме планове, ще се хвърлим безрасъдно с главата надолу. Смело преодолявайки опасностите и навлизайки в опасни места, се изправяме пред риска да бъдем пленени. Напредвайки като пияни, може да бъдем въвлечени в неочаквана битка. Когато спираме да пренощуваме, фалшиви тревоги ни държат в напрежение; ако напредваме неподготвени, дебнат ни от засада. Това е все едно да се хвърли армия от мечки и тигри в „полето на смъртта”.

Следователно на вражеска земя планините, реките, височините, низините и хълмовете, който той може да защитава като стратегически точки; горите, тръстиките, потоците и буйните треви, в които той може да се скрие; разстоянията по пътища и пътеки, размерите на големите и малките градове, напоителните съоръжения, големината на запасите от храни, големината на противостоящата армия, остротата на оръжията – всичко трябва да ни бъде напълно известно. Когато държим врага под око, той може лесно да бъде победен. „Ти наистина тръгна като пиян срещу непознат враг, на непозната територия, при това в зимни условия, като се опираше само на опита от гражданската война”, не пропусна да го клъвне съвестта.

15. Войната се основава на измамата. Придвижвай се, когато е изгодно, и променяй обстановката, като разделяш и концентрираш войските си. „Това направи водача на хуните”, отново му напомни съвестта.

16. Когато си на война, бъди бърз като вятъра; при бавен марш – величествен и спокоен; при нападение се нахвърли и погълни врага като огън; при отбрана – неподвижен и твърд като планина. Бъди непроницаем като облаците и се придвижвай като гръмотевица.

17. Този, който владее изкуството на прекия и непрекия подход, ще победи.

18. Сто пъти да влезеш в битка и сто пъти да победиш – това не е най-доброто. Най-доброто е да покориш чуждата армия, без да се сражаваш. „За съжаление това направи варварина, а не ти – Императора на Поднебесната Империя. И знаеш ли защо? Защото той слуша само себе си, докато при теб не е така. Дано най-после отвориш уши за съветите ми”, каза съвестта и повече не се обади.

19. Владетелят може да бъде сравнен с лодка, а народът – с вода. Водата може да носи лодката, но може и да я преобърне…

„Да собственият ми народ може да обърне лодката ми, но може и да не я обърне. Сега трябва да се освободя от клещите на хуните, иначе те ще ме довършат, без да изстрелят нито една стрела, без да хвърлят нито едно копие, без да развъртят дори една сабя и да пролеят една единствена капчица кръв. Ако не се случи чудо белия саван на снега ще ме покрие – жаден, гладен, превърнат в ледена шушулка…”

ДЕН СЕДМИ

– Останаха ли още коруби от костенурка? – попита Пен Юе помощника си.

– Струва ми се, че останаха три. Мога ли да знам какво смяташ да правиш с тях? – отвърна другият, а веждите му внезапно приеха формата на йероглифа жън, който се изписваше като малка шапка.

– Донеси ги, докато запаля огнището – продължи великият жрец, без да отговори на зададения му въпрос.

– А откъде да намеря дърва? В целият лагер не е останала даже и тресчица – сопна се помощника му Джао.

Виждайки смущението на помощника си Пен Юе се обърна, отиде до един сандък отвори го и извади кафеникава торбичка.

– Ето тук съм скътал малко дървени въглища вземи ги и разпали огнището. Работата е важна! Не трябва да грешим в тълкуването на неясните идеограми, които пламъците описват, а хората разчитат – завърши Пен Юе.

– В такъв случай наистина ще е по-добре да използваме коруба на костенурка, отколкото лопатка на елен или овен. Освен че се напукват много по-бързо от пламъците, при тях знаците са много по-ясни и лесни за разчитане – обяви помощникът, сякаш ставаше дума за обикновена кухненска рецепта.

Той заситни, клатушкайки се и извади от един голям куфар три коруби, изпъкнали като шлемове, сивкави и прашни, но с ясно забележими жилки по плочките.

В дъното на шатрата имаше нещо като олтар, а до него преносимо огнище. Там великия жрец собственоръчно разпали въглищата. През това време Джао изправи до огнището, своята кадилница за благовония Бошанлу. Когато въглените се зачервиха, той направо с пръсти сложи три от тях в мангала, а после поръси всичко това със смес от благовонни треви.

Тогава великият жрец взе първата коруба и като притвори очи я постави върху жаравата. Задържа я така, дълбоко вдишвайки опияняващите струйки дим, които се издигаха от кадилницата. Той сякаш не усещаше изгарящата топлина, която след няколко безкрайни минути започна да покрива с тънки пукнатини вътрешната повърхност на корубата. Когато повърхността потъмня, той отмести корубата от жаравата и още димяща я постави на масата. След това направи същото и с другите две. В края на операцията студената шатра бе изпълнена с острата миризма на изгорен рог.

Сега оставаше да разчетат приличните на идеограми пукнатини, които огънят беше изписал в роговата материя.

Пен Юе и Джао поставиха пред себе си трите коруби и внимателно се наведоха над тях, оглеждайки и изучавайки ги от всички страни. Те се готвеха да прекарат дълги часове в изследване на странните послания, които пламъците бяха очертали върху почернялата от огъня рогова материя, чийто смисъл трябваше да разгадаят.

– Ваше Величество, спасени сме! Духовете изглежда дават положителен отговор!

Пен Юе беше донесъл трите почернели от огъня костенурски коруби, за да ги покаже на императора.

– Погледнете тук, нали виждате знака, който означава „Юг”? – попита Пен Юе владетеля, показвайки с пръст една миниатюрна пукнатина върху една от черупките.

Гао Цзу, не разбираше нищо от лабиринта от пукнатини по корубата, но въпреки това отговори положително.

– А тук! Това е още по-необикновено! Не е ли написано с огнени букви:

– „Пътят е свободен”? – добави великият жрец, посочвайки с тържествуващ вид долния ръб на втората коруба.

Императорът се наведе, не видя нищо, но изпълнен с надежда от чутото, отново кимна.

– Значи отново трябва да чакаме – унило промърмори той

– Но път ще има, Ваше Величество! Ако не днес, то навярно утре! – възкликна ободряващо Пен Юе.

ДЕН ОСМИ

Утрото настъпи и, когато сивата му светлина изпълни платото, земята слабо се разтресе. После последва втори трус и по-силен трети, който сякаш раздруса из основи околните върхове. После всичко утихна. Видимо последствие от земните трусове бе само отворилият се широк около десетина метра пролом в „червената”, южна стена. Учудващото беше, че в момента на трусовете по нея за разлика от останалите три страни не се виждаше нито един червен конник.

Сега, когото всичко стихна двете половини на стената, като две крила на огромна червена порта, движени сякаш от невидима ръка, бързо се затвориха. Между тях обаче остана отворен десет метров процеп.

– Пътят е свободен! Господарю, пътят на юг е свободен! – и като крещеше неистово, Пен Юе се втурна в шатрата на императора, въпреки опитите на стражата да го спре.  Ваше Величество, пророчеството на духовете се сбъдна. Южната стена се е разцепила, за да ни стори път.

– Ваше Величество! – в шатрата влетя запъхтян генерал Сяо Хе – земетресението е разкъсало южния скат, но хуните са там. Стоят си както преди сякаш нищо не се е случило. Може би отново са ни устроили някакъв капан. Какво ще заповядате да предприемем?

– Най-напред искам да се уверя с очите си, че чудото, за което говорите в един глас, съществува.

Навън цареше оживление. Офицери, войници станали кожа и кости от глад, препъвайки се един през друг се опитваха да си пробият път през множеството на път към „червената” стена, за да видят „чудото”.

– Казват, че император Йенди се смилил над нас и ни отворил път към дома. Щял да вкамени и хуните, та да можем да се измъкнем невредими – говореше с тънък писклив гласец голобрадо войниче на съседа си.

– Нищо подобно. Хуните чакат да излезем, за да ни съсекат на парчета. – обади се съседа му.

– Дайте път за Негово Величество Императорът на Поднебесната Империя! – изкрещя началникът на личната гвардия на императора и бичът му се стовари върху главите на най-близките вòини.

Когато разбутаха и последните редици, свитата на императора се оказа на един изстрел от арбалет от „червената” стена. Ханските вòини не смееха да се приближат повече и снегът на празното пространство искреше под полегатите лъчи на изгряващото слънце. Червените конници отново стояха като истукани прилепени плътно един до друг, а под тях кòсата ледена стена аленееше в кървавите пламъци на отраженията им. И чудно – точно по средата на тази кървава грамада светеше свободен пролом. Дъното му жълтееше, покрито с пясък и дребни отломъци, резултат от сутрешния разлом.

– Генерал Сяо Хе, веднага организирайте една разузнавателна цзу и я изпратете да мине през прохода. – разпореди императорът.

Не след дълго от гъмжилото се измъкна цзу от леката пехота и под изпълнените с трепетно очакване погледи на изнурените си сънародници в походен строй тръгна да пресича „мъртвата зона”.

Напредваха бавно, защото рехавият сняг стигаше до коленете им, а белите знамена, които носеше всеки десети пешак висяха отпуснато на дръжките си.

Цялото императорско войнство, затаило дъх следеше всяка крачка на пехотинците. Планинските върхове наоколо също мълчаха. Обичайните за това време на деня лавини също бяха застинали зад надвисналите снежни корнизи. Ни полъх на вятър, ни тропот на случайно откъртен камък по отвесните скатове наоколо, ни облаче в синьото небе не нарушаваха възцарилата се над платото напрегната тишина.

Когато достигнаха входа на пролома войниците изглежда не издържаха на напрежението и на близостта на хунските стрелци и вдигнаха щитовете над главите си и така като огромен сив гущер навлязоха в пролома. Крачка, две, пет, десет…, нищо особено не се случи.

Алените стени, които се издигаха над главите от двете им страни всяваха ужас с настръхналите си червени копия, саби, мечове, колчани пълни със червени стрели и аркани. Но лъковете, страшните им лъкове, стояха мирно в червените калъфи. Вòините мълчаха, не помръдваха и конете, не се чуваше цвилене, дори пръхтене при вида на приближаващия се сив гущер с бели петна по гърба.

Така тръпнещи от ужас при всяка крачка пехотинците потънаха в утробата на пролома и се изгубиха невредими от погледите на притихналото множество.

Мина час, мина два, слънцето се наклони на запад, но от разузнавачите нямаше ни вест ни кост.

– Генерале, каква е тази безотговорност, каква е тази липса на елементарна дисциплина у подчинените ти? Защо офицера не се върна да доложи за обстановката зад стените? – ядно се обърна към старшия генерал Гао Цзу. – Веднага разпоредете на генерал Люй Шен да изведе през пролома един цзюн . А след това помощникът му да се върне и да доложи за обстановката.

На генерал Люй Шен не му отне много време да организира и поведе една част от подчинените си. Всички проявяваха желание и готовност да се измъкнат колкото се може по-бързо от капана и бързо заемаха местата си в строя.

Така този път новата сто пъти по-голяма колона потегли по пъртината на изчезналите разузнавачи.

До изчезването в пролома и на последния хански войник отново не се случи нищо по-различно от преминаването на първата група.

Шумна въздишка на облекчение премина като вълна през множеството, когато една тъмна фигура излезе от процепа и се отправи към тях.

– Ваше величество, Пътят на Юг е свободен. Никой не ни обърна внимание, когато преминавахме през пролома, а зад стените не се забелязва никакво движение на врага. – доложи задъхано помощникът на генерал Люй, като се поклони ниско.

– А къде са съгледвачите? Открихте ли ги или са избити?

– Едва ги настигнахме, Ваше Величество. Страхували се, че ако някой се върне обратно хуните ще го убият. Така и никой не посмял да се върне, даже и началникът им.

Слънцето вече клонеше към пръстена от върхове на запад, когато безкрайната върволица от окаяни хански вòини се насочи към пролома. Четирима ездачи и четиримата с различен цвят на конете и на доспехите застанаха на източния бряг на пролома и спряха конете си.

Богатур се опита да смекчи мрачното си изражение, докато разглеждаше върволицата от вòини. Стисна зъби при мисълта за недокоснатата армия пред него. Колко лесно можеше да се справи с тази войска от измършавели вòини и командири – болни, с измръзнали ръце, които не можеха да държат лък и меч, с крака, които да вървят в стройни редици. Войска без конница, без колесници, без тежки арбалети.

– Къде е великият император? Или предрешен като пешак е преминал с първата група от сто души?

– Идва, господарю кан. Един император не напуска бойното поле пръв. Той е в носилката, носена от роби.– посочи към върволицата Лабас и добави – те са евнуси, господарю. Осем мъже, но не са вòини. Те са просто товарни добичета и им е забранено да носят оръжия.

Носилката блестеше на слънчевите лъчи. Придружаваха я сто мъже в доспехи, които вървяха от двете страни на кутията.

Богатур изсумтя и се изправи на седлото. Тази върволица, там долу, му приличаше на мравки понесли дълга черна сламка към мравуняка си. Не, по-скоро приличаха на погребална процесия, понесла ковчег с тленни останки към гробница. Богатур ги гледаше как се отдалечават. Битката беше спечелена и войската му чакаше заповед за потегляне. Нищо вече не го задържаше на това плато, което щеше да му донесе славата на единственият пълководец спечелил едно от най-големите сражения без да пролее капка кръв – нито своя, нито на противника.

– Да си вървим у дома – каза той на Бузан.

Засвириха рогове и страшните стени се размърдаха.