Колоната на обоза се намираше да двадесет километра от главните сили на императора, когато съгледвачите я забелязаха. За времето, което бе нужно на багатур багаина Сивин за подготовка и преход, бавно движещата се маса от хора и животни бе съкратила разстоянието само до петнадесет километра. Знаеха, че са ги видели, и гонеха животните да вървят колкото се може по-бързо, но въпреки това не успяваха да се разминат с прашния облак на приближаващите хуни.

Старшият офицер Чжоу Бо изсъска тихо, когато за първи път видя врага. Командваше обоза, който се охраняваше от близо двадесет хиляди войници. Колоната беше масивна и тромава, с каруци и биволи, камили и волове, проточили се назад по пътя. Офицерът присви очи към кавалерийските карета, охраняващи фланговете, и подаде сигнал на командирите им.

– Първа позиция! – рязко нареди той и заповедта му бе повторена по тежко стъпващите редици. Инструкциите, които беше получил, бяха съвсем ясни. Не трябваше да спира, докато не стигне основните сили на императора. Ако врагът го атакува, трябваше да се бие в движение чак до позициите на войската и в никакъв случай да не се бави с отделни схватки. Намръщи се. Лично той би предпочел първо да смаже варварите и да се тревожи за снабдяването на войската едва след като от врага са останали само кости.

По дължината на виещата се като огромна змия колона войниците вдигнаха дългите си пики. Насочиха се хиляди арбалети и Чжоу Бо кимна доволно. Вече виждаше по-ясно хунските конници и събра целия си кураж – знаеше, че хората му го гледат като пример за храброст. Малцина от тях бяха пътували толкова далеч на север и единственото, което знаеха за тези диваци, беше свързано с бързото присъединяване към основните сили. Чжоу Бо почувства как любопитството му расте, докато конниците се разделяха покрай някаква невидима линия, сякаш собствената му колона беше връх на копие, което не смееха да доближат. Видя, че ще минат от двете му страни, и се усмихна стегнато. Това отговаряше идеално на получената заповед. Пътят към Императора беше открит и той нямаше да спре.

Багатур багаин Сивин препускаше в галоп до последния възможен момент, преди да се наведе и да викне на коня си да мине на широка крачка. Обичаше грохота около себе си. Изправи се на стремената. От това разстояние изглеждаше, че приближават бавно, но след това всичко полетя към него. Сърцето му силно се разтуптя, когато стигна обозната колона и първата му стрела изсвири във въздуха. Стрелите от арбалетите политаха срещу него, но падаха безполезни в сухата трева. Да яздиш покрай безкрайната колона означаваше да бъдеш недосегаем и Сивин се разсмя на глас, пускайки стрела след стрела. Не му се налагаше да се прицелва с петте хиляди души от двете страни на колоната, които я притискаха навътре с камшични удари.

Охраняващата конница едва успя да се засили до галоп и вече бе унищожена до последния човек. Сивин се ухили, видя, че нито един от конете на врага не беше убит. Багатурите му бяха внимателни, особено след като видяха колко малко на брой бяха конниците.

След като разбиха конницата, багатур багаинът започна да подбира по-внимателно мишените и се прицелваше във всеки офицер, който можеше да види. За шестдесет удара на сърцето отрядът му пусна сто хиляди стрели по колоната. Въпреки ханските брони хиляди изпопадаха на земята, а идващите след тях се препъваха в телата им.

Сивин чу, че говедата зареваха уплашено и доволен видя как стадото препусна панически, смаза стотина хански войници, отвори дупка в колоната и побегна в далечината. Беше стигнал края на колоната и продължи по-нататък, готов да завие за второ минаване. Стрели от арбалети немощно тракаха по бронята му. След месеците досадни тренировки бе същинска наслада да яздиш срещу враговете. А още по-хубаво беше, че те умираха, без да могат да го достигнат. Искаше му се да беше взел повече колчани. Пръстите му откриха, че единият вече е празен и той начена втория, сваляйки един знаменосец с първата стрела.

Примигна, за да разсее избилите от вятъра сълзи в очите си. Колоната беше достатъчно разредена, за да вижда през нея другата част от хората си от източния фланг. Те също яздеха необезпокоявани и стреляха на воля. Още шестедесет удара на сърцето и още сто хиляди стрели последваха предишните. Ханските войници нямаше къде да се скрият и стройната им колона започна да се разпада. Хората около каруците се хвърлиха под тях в търсене на закрила, а другарите им измираха около тях. От копиеносците се надигна уплашен вой; не бяха останали офицери, които да ги окуражават и да ги водят напред по пътя.

Сивин започна втория си обход, този път от външната страна и твърде далеч от колоната. Редиците обърнаха с лекота след безкрайните часове тренировка и колчаните бързо се изпразниха.

Багатур багаинът препускаше с все сила и все поглеждаше назад към следата от мъртъвци след себе си, докато колоната продължаваше напред през започващата виелица. Ханците бяха запазили дисциплината, макар че темпото им се забавяше. Други започваха да леят заповеди на мястото на мъртвите офицери, осъзнавайки, че паниката означава сигурна смърт.

Сивин изсумтя с възхищение, макар и неохотно. Беше виждал много войски да се пречупват далеч по-рано. Стигна началото на колоната и отново зави, озовавайки се от вътрешната страна.

Раменете му горяха, докато отново опъваше с пълна сила тетивата. Представи си лицето на Богатур при мястото на срещата с остатъците от обозната колона. Изсмя се при тази мисъл, а пръстите му се разраниха, докато ровеше в бързо изпразващия се колчан. Оставаха му не повече от десет стрели, но колоната като че ли потръпна, щом паниката се понесе през нея. Изстрелите от арбалетите продължаваха и Сивин трябваше да вземе решение. Усети, че хората му го гледат и очакват да им даде заповед да изтеглят палашите и сабите и да пуснат кръвта на все още биещото сърце на колоната. Стрелите им свършваха и след последния масов залп дългите им ръце щяха да станат ненужни. Идваше времето на близкия бой. Знаеха заповедите не по-зле от него, но въпреки това го гледаха очаквателно.

Сивин стисна зъби. Чувстваше, че на колоната ù трябва още съвсем малко, за да се пречупи. Всичко научено през последните войни му говореше за това.

Намръщи се и задъвка устната си в проточилия се миг. Накрая поклати глава и описа широк кръг с юмрука си. Командирите наоколо повториха жеста му и редиците се отдалечиха от разнебитените останки от колоната.

Багатур багаинът гледаше как хората му се строяват задъхани и ободрени. Тези, които все още имаха стрели, ги пускаха много внимателно и поваляха набелязаните цели. Сивин виждаше разочарованието им, докато се строяваха зад колоната и я гледаха как се отдалечава от тях. Мнозина потупваха конете си по шиите и се взираха в командирите си, яростни, че са прекъснали любимото им занимание. Багатур багаинът трябваше да е глух, за да не чува недоволните възгласи от всички страни.

Колоната се отдалечаваше и много от ханците се обръщаха назад с ужас, убедени, че ще бъдат атакувани в гръб. Сивин изчака да се отвори разстояние, след което потегли в тръс. Заповяда на дясното и лявото крило да се изнесат напред, да оградят тила на колоната и да я подкарат напред към мястото на срещата с кан Богатур.

Зад тях следата от мъртъвци се проточваше повече от два километра, осеяна с трептящи на вятъра знамена и купища копия. Сивин изпрати сетин багаина Безмер с две стотни да съберат плячката и да довършат ранените, но погледът му не се откъсваше от врага, който продължаваше на север.

Чак късно следобед разпердушинената колона видя табора на хуните в подножитето на планинската верига. Оцелелите хански войници вървяха със сведени глави и паднали духом след толкова много смърт, останала зад гърба им. Щом видяха огромната хунска армия, от гърдите им се изтръгна болезнен стон. Колоната отново потръпна и войниците се поколебаха, разбраха, че няма да си пробият път през врага. Най-накрая се заковаха на място и Сивин вдигна юмрук, за да спре хората си да не приближават прекалено много. Зачака приближаването на кан Богатур в сгъстяващият се сумрак. Остана доволен, че не беше дал заповедта за масовото клане, когато видя кана да язди пред приближаващите се конници.

Унилите хански войници го гледаха, задъхани и изтощени от темпото, което им беше наложено. Каруците с продоволствията бяха изостанали и Сивин прати още хора да помогнат на Безмер.

С преднамерена показност Богатур прецени настроението на колоната и стигна съвсем близо до нея. Сивин чу как хората му замърмориха одобрително при тази проява на храброст. Може би все още имаше риск арбалетите да го свалят от седлото, но Богатур дори не погледна към ханските войници сякаш не си даваше сметка, че те се обръщаха с хиляди и го гледаха изпод вежди.

– Не си ми оставил кой знае колко, багатур багаине – рече Богатур.

Сивин видя, че той е посърнал и уморен. Слезе импулсивно от коня и опря чело в крака на кана.

– Щеше ми се да бяхте с нас и да видите лицата на офицерите им – отвърна той. -Ние наистина сме недосегаеми за драконите, велики кане.
Ботатур кимна. Изтощението от дългия преход не му позволяваше да сподели въодушевлението на Сивин.

– Не виждам никакви продоволствия – каза той.

– Изоставиха всичко, включително и едно голямо стадо говеда, както ще видиш.

Богатур се оживи.

– Отдавна не съм ял говеждо. Добре се справи, Сивин. Какво ще правим с тях?

Двамата погледнаха към мрачната колона войници, която се беше стопила наполовина.

– Твърде много гърла са, освен ако не ги храниш с онова, което сами домъкнаха дотук. Нека първо да видим дали ще предпочетат да хвърлят оръжието, или ще се бият.

– Мислиш ли, че ще се предадат? – запита Богатур и очите му проблеснаха при предложението на Сивин, развълнувани от очевидната гордост на багатур багаина. Най-много от всичко родовете почитаха военачалник, който можеше да спечели с ума си, а не със сила.

Сивин отново сви рамене.

– Да видим.

Извика дузина вòини, които знаеха хански, и ги прати да предложат на враговете пощада, ако се предадат. Помогна им фактът, че войниците бяха останали без сили, гонени през целия ден от противник, който ги удряше със смазваща сила, а в същото време оставаше недосегаем. От бойният им дух не беше останало нищо и Богатур се усмихна, когато чу трясъка на захвърлените оръжия.

Беше почти тъмно, когато копията, арбалетите и мечовете бяха отнети от притихналите редици. От двете им страни хуните чакаха спокойно, докато залязващото слънце изпълваше котловината със златна светлина.

Преди да угаснат последните му лъчи, прозвуча рог и малка част от предишната стройна колона – тези които не се съгласиха да останат на служба при враговете, се отправи по обратния път.

Луната се издигаше и осветяваше тъмните им приведени силуети. Не всички щяха да стигнат до родните огнища, но тези, които стигнеха щяха да разказват за преживяното при срещата им със страшните хуни. За точността на стрелците им, за бързите им коне, за железните им редици, които се бяха оказали недосегаеми за стрелите и копията им. Но най-вече за великодушната постъпка на младия им кан.