В края на лятото Булгар пристигна в новите земи на рода Боян. Лабас го посрещна с небивали почести. В чест на госта устроиха пир, надпрепусквания с коне и камили и накрая празненствата завършиха с голям лов.

Огромното пространство, което трябваше да обхване хайката, представляваше част от гористи предпланини с десетките ù разклонения в равнината. Стичащите се от планината многобройни потоци и рекички, чиито тинести брегове бяха покрити песекини, диви ябълки, брезови и борови горички, правеха предстоящия лов труден и привлекателен.

Кавкан Булгар, на който домакина Лабас любезно отстъпи званието комендант на центъра и разпоредител на лова, внимателно огледа местността, пресметна на ум разстоянията, които трябваше да обходят крилата на хайката, и още веднъж се възхити на нейния размах. Лабас беше извел за този лов пет хиляди конника – половината от своята войска.

По традиция, това не беше само лов, но и военно обучение, защото всички бойни единици – чърди, стотни, хилядни – бяха длъжни да действат съгласувано, точно да изпълняват подадените команди и сръчно да използват оръжието. За загубена стрела, за пропуснат дивеч, за отделяне от веригата на повече от един изстрел се налагаха сурови наказания.

Денят дойде навъсен, с облаци. Зиморничаво поклащайки се на седлото Булгар отдаде последните си указания на двамата свои подчинени – ръководителите на дясното и лявото крило.
Без излишен шум на тръс двете крила заеха местата си. Сега, докато крилата обходят местността и я затворят в плътен кръг, коменданта на лова беше свободен. Чиготите вече бяха успели да развърнат една походна шатра и приготвяха закуска.

След като извършиха възлияния към Тангра, домакинът и гостите му се заеха с набързо приготвената храна.

– Не ми се е удавало възможност да ловувам при вас в Наншан – каза кавканът, сръчно служейки си с ловния нож.  Но съм слушал много за изобилието на тези места.

Булгар замълча, отпи от чашата и продължи да реже на тънки филийки студеното месо.

– Тук има повече дивеч, отколкото при нас в Ордос – обади се Лабас. – Ноза сметка на това там е по-топло и пасищата са по-тучни… Струва ми се, че родовете Боян и Линху пострадаха най-много, затова ние повече от другите сме длъжни да мислим за връщането си по родните места, не е ли така, кавкан Булгар?

– Да, така е – съгласи се кавканът.  Но това трябва да е истински поход, а не лекомислен набег. Ще са нужни силите на цялата държава. Но кой ще успее да ги обедини под своя бончук? Дорбар едва ли е способен на това…

– Да ти кажа направо: съвсем не е – мрачно се усмихна Лабас, пълнейки чашите и продължи – не зная вярвате ли или не, но се носи слух, че Богатур е станал неузнаваем откакто се е върнал.

Никога не се разделял от охраната си, не правел и крачка без те да го съпровождат… От всички свои подчинени изисквал сляпо подчинение. Въоръжил хората си с нови лъкове и със свирещи стрели. Където изпрател своята свиреща стрела, там, без да се замислят, трябвало да стрелят и стрелците му. При забавяне, а още повече при неизпълнение – смърт. Неотдавна той стрелял по своя боен кон. Някои от хората му се поколебали да го последват и затова били обезглавени. Казват, че били повече от десет. Хората от областта му разправяли, че младият канартикин по време на заложничеството е загубил разсъдъка си. Обаче аз виждам в действията му не лудост, а постъпки на зрял военачалник.

– Богатур взисква сляпо подчинение, така ли каза? – рече Булгар и внимателно погледна Лабас.

– Да. И това е правилно!

– Сляпо подчинение… – прошепна Булгар, затваряйки очи. – Сляпо… незрящо подчинение…

Лабас си помисли, че сега кавканът прилича на дегустатор, пробващ на вкус билка дали е отровна?

– Мисля, че Богатур трябва да се вразуми – бавно започна Булгар – да разбере, че е стъпил на път, изпълнен с беди и нещастия. Понеже да искаш сляпо подчинение – означава, че си безсърдечен.

Такова взискване от човек имащ власт, ще възпита два вида хора: безсърдечни, заради своята сляпа вяра – те са опасни, и безсърдечни по сметка – те са просто страшни! Съгласен ли си с мен, кана таркане?

– Нещо не те разбирам, кавкан Булгар – недоумяващо повдигна вежди Лабас. – Аз знам едно: Богатур – това е човекът, който е способен да оглави бъдещия ни поход. Ние сме длъжни да застанем на негова страна, ако… ако канът се възпротиви.

– Поход… – каза Булгар и задъвка устни. – Дано дотогава нещо все пак се промени…

– Нека се променя! – възкликна Лабас. – Каквото и да се случи, походът е неизбежен! Или ти вече не вярваш в това, кавкане?

Булгар се замисли. Всичко това му приличаше на заговор на Лабас срещу Дорбар в желанието си да го привлече на своя страна. Съмняваше се, че вместо поход към Великия Ордос, ще започнат междуособици.

– Хм… поход, поход… – уклончиво промърмори той. – Много ми се иска да го доживея…

– Кавкан Булгар, аз пак ще се върна в родината си! Ние заедно ще ловуваме в моя Наншан! – рече Лабас и се изправи, разтърсвайки могъщите си плещи.  Ние сме длъжни да готвим войската си за война и да заставим кана да върши същото. Аз зорко ще следя за събитията, които стават в неговия двор и ще ти дам знак, когато му дойде времето. Хей, чиготи, още една чаша!

Слънцето заливаше нежното ù изящно лице на Роксана и я караше да премигва с очи.

Тя вървеше с широка крачка към хълма, където се издигаше огромната дървена конюшня с формата на птица, чиито очертания вече се забелязваха. Беше отминала и последните шатри на табора.

Искаше да бъдат заедно с Алгара, но племенницата ù каза, че не ù се върви толкова надалече.

От двете страни на пътя зеленчуковите градини радваха погледа с многоцветното изобилие на колоцинти и грахулец. Дъхавият кресон превръщаше напоените с вода лехи в зелен килим, върху който малки жабки подскачаха като нефритени топчета. Тя се чувстваше опиянена като животно, излязло на слънце, след като дълго е стояло в мрака на дупката си.

В подножието на зеления склон стотина души старателно довършваха изграждането на оградите на една поляна, която се простираше от юг на север чак до хоризонта. Когато се приближи, тя разбра, че това е изкусно приспособление, което позволява да се разпределят конете и да се насочват към пасищата и отделните заграждения. Иззад хълма животните прииждаха с десетки. След като ги затваряха в мястото за пристигане, конярите, които следваха заповедите на един мъж, застанал върху висока тераса, ги разпределяха според цвета на козината и ръста, после според пола и ги насочваха към допълнителните заграждения, където ги преглеждаха конски бахари. Всичко това се извършваше като непрестанен и равномерен поток, подобно на вода, която се влива в напоителни канали.

Динлинското момиче бе смаяно от тази организация, чиято ефективност бе очевидна. Тя си помисли, че онзи, който е построил това приспособление е бил вдъхновен от предците си.
Нищо не бе оставено на случайността. От тази гигантска разпределителна площадка се създаваше усещане за могъщество и надбягване с времето. Задачата, с която се бе заел съученикът на канартикин Богатур, наистина беше огромна.

Вече бе съвсем близо до оградения участък за конете. Трябваше да направи само няколко крачки, за да прекоси входната порта, когато слухът ù бе привлечен от ударите на тъпан. Те идваха от терасата, в подножието на която един висок мъж отмерваше по този начин ритъма на хората и животните.
– Малко по-бавно, Сондоке! Бременните кобили могат да се блъснат в подпорите на бариерите – извика на исполина онзи, който даваше нарежданията от контролната кула.

Веднага потокът от животни се забави, като водите на река, която слиза от планината, преди да навлезе в равнината. Това накара Роксана да се възхити от бързата способност за реагиране на това сложно устройство.

– Жени не се допускат тук без разрешение!

Роксана се обърна.

Това беше един коняр, с побеляла от прах коса и присмехулна усмивка. Улисана в съзерцание на чудноватия танц на хора и животни, тя не бе забелязала, че се е приближила до първото заграждение.

– Дръпни се, тя не върши нищо лошо! – възрази един мъж с младежка походка, който стоеше малко по-високо на хълма и, който се представи за помощник на твореца на всичко това.

– Началникът ми ви е видял отдалече и ми разпореди да ви заведа при него – пристъпи към нея приветливият мъж и я поведе по пясъчната алея.

– Вие сте принцеса Роксана! – възкликна млад мъж скачайки енергично от стълбата на кулата. – А аз съм просто Бинду. Приятелят ми, канартикин Богатур, ме покани да отгледам чистокръвни „небесни коне” за армията му и ето ме тук пред вас, ваше височество.

На Роксана ù бе приятно, че я смята за принцеса и поне за сега не смяташе да го опровергава. Докато създателят на всичко тук се представяше тя успя да го разгледа.

Младият мъж беше толкова красив и любезен, че никога не би останал незабелязан. Чертите му бяха много изящни, а тялото малко над среден ръст, беше съвършено съразмерно и мускулесто от непрекъснатата езда. Тъмните коси и белият овал на лицето подчертаваха тънкият му прав нос, който хармонираше с изящния контур на лешниковите му очи.

– Но защо стоим? Вие сте моя гостенка и аз искам да ви покажа владенията си – обърна се към Роксана любезният домакин.

– Да, с удоволствие ще ви последвам, но нека се насладя за малко на възхитителната гледка оттук, където е по-високо.

Загражденията на Бинду се простираха докъдето поглед стига по околните равнини и хълмове, впечатляващо разделени на правоъгълници. От двете страни на централната алея, която тръгваше от конюшнята с формата на птица и вървеше по десния бряг на реката чак до северните разклонения на планината, се издигаха петдесет осмоъгълни постройки, всеки от които можеше да побере над триста коня.

– Колко е красиво! – плесна с ръце девойката.

– Да, стана истински град, изцяло построен за конете – каза Бинду, крачейки бавно откъм дясната страна на гостенката си, така че тя да може да вижда добре всичко разположено отляво.  В него по всяко време на този етап могат да се наброят около десет хиляди коня. Всичко е направено така, че веднъж подбрани и отделени, животните повече да не се смесват. В края на тази алея моят и на канартикина приятел Кардама построи болница за лекуване на конете и цяла поредица от помещения за подковаване на конете. И конюшнята също е негово дело.

В „лявото крило на птицата” постоянно има около стотина бременни кобили. Това е най-ценното място от стопанството ми. Кобилите са шансът на Богатур да притежава десетки хиляди степни коне, които ще дадат на конницата му пълно и смазващо военно надмощие. Вие ги видяхте преди малко да напускат боксовете си за разходка. Обещах на съпруга Ви, че след три години ще има десет хиляди превъзходни коня. Вече изминаха две и всичко върви по предварителните начертания.

Половината от настоящите коне са вече възрастни жребци, тях ги прекарваме през централната конюшня, където ги регистрират, преди да ги зачислят в армията. Богатур издаде заповед: „Всеки зачислен във войските му кон да бъде считан като отделен вòин и третиран като такъв.”

За да се избегнат кражбите и грабежите, той издаде закон, наказващ със смърт всеки, който е открит да язди боен кон в мирно време.

– Колко интересно и необикновено! – не преставаше да се удивлява племенницата на динлинската принцеса.

– А сега елате да ви покажа, каква изненада съм Ви приготвил – подкани я с широк жест Бинду да влязат в конюшнята.

В помещението имаше само три бокса изградени от каталпови дъски. От първия бокс се подаде главата на огромен черен кон. Умните му очи ги заоглеждаха от високо и някак царствено.

– Този кон ще е подарък от мен за кан Дорбар. Не е от породата на „небесните коне”, но за сметка на това е огромен и силен. Спокойно ще може да носи наедрелия баща на канартикина.

– Този тук съм определил за канартикин Богатур. – каза Бинду, когато застанаха пред средния бокс.

Животното не притежаваше огромния ръст на съседа си, чиято сила беше за сметка на изяществото му. Но пък походката му беше изключително гъвкава, а нервните му нозе сякаш бяха създадени за галоп и прескоци.

– Този жребец има малко див нрав. Това, което го отличава от хилядите други коне в конюшнята е цветът на огненочервения му косъм и почти бялата грива, която в определени часове на деня грее като злато. А, я да видим какво има тук? – домакинът лекичко я побутна към съседния бокс.

Бяла красавица повдигна малката си женствена глава и топлите ù черни очи се вторачиха в принцесата, сякаш искаха да и кажат с какво нетърпение са я очаквали.

– Майчице Умай, колко е хубава! – възкликна момичето. – Моя ли е?

– Ваша е господарке!

– А мога ли да я докосна? – нетърпеливо, но малко притеснено повдигна ръце принцесата.

– Не се притеснявайте. Погалете я. Тя е с добър нрав и е много любвеобвилна.

Роксана се приближи до преградата и нежно обви с белите си ръце о бялата шия на тръпнещата красавица.

Недалеч от китна полянка минаваше чакълест път, спускащ се надолу по хълма.

Неочаквано от завоя, който пътя правеше край китка дървета се появи конен отряд. Стегнатият строй на въоръжените конници се предвождаше от млад мъж на огненочервен жребец. Стоманената му ризница искреше на слънцето, сякаш изплетена от безброй перли. До него яздеше чудно красива девойка. Бялата ù кобила стъпваше кокетно с тънките си крака по неравната настилка.

Красавицата бе цялата в бяло, тъй като бе свалила светлосиньото си наметало и го бе окачила на седлото. Шията и поразително красивите ù ръце бяха оголени и бялата им кожа само блещукаше, без да блести, като бял мрамор. Свободната ù дреха бе стегната в кръста с широк пояс от тънка оцветена в синьо кожа, синият подгъв на робата ù достигаше до изящните глезени, пристегнати в сини кожени ботушки.

По тялото на девойката нямаше никакви украшения от злато или скъпоценни камъни, освен нейната коса, представляваща сама по себе си чудо на това прекрасно същество и поразителна с копринената си мекота и великолепие. На три пръста над бялото лице разкошната ù коса бе подредена като диадема, а зад нея, разделена на две дебели плитки, се спускаше досами седлото.

– Канартикин Богатур, ще стигна поточето, което пресича пътя преди вас! – подвикна девойката, като се обърна към спътника си.

В сините ù очи святкаха предизвикателни искрици.

И недочакала отговор палавницата пришпори кобилата си и двете заедно, като бял облак се понесоха към криволичещата зеленина на ручея.

Мъжът вдигна поглед, а после с привично движение откачи лъка от седлото и постави стрела на тетивата. Миг след това, издавайки протяжен писък тя полетя към облака. Последваха я десетки други и утринния въздух се изпълни със злокобен тътен.

Средата на белият облак отначало порозовя, после розовото бързо се изпъстри с кървавочервени багри, те се сгъстиха, долният край на облака натежа, докосна бистрите струи на потока, и те жадно го погълнаха.

Устремени да следват водача си, конниците бързо прегазиха чистите води и продължиха на север.

Бори таркан Маготин притежаваше едно качество, което никой не можеше да му отнеме.

Когато наближеше някакво бедствие, той винаги сънуваше бял вълк. Животното се появяваше от дебрите на тъмна гора като блестяща точица, която постепенно растеше, приемайки формата на хищника и започваше да го преследва. И точно преди за забие едрите си жълти зъби в гърлото му, той се събуждаше облян в пот и прокарваше пръсти по гръкляна си, който за щастие беше невредим.

В деня след кошмарния сън винаги се случваше нещо лошо.

Или се запалваше някоя шатра; или някой от бойците по време на тренировка счупваше крак или ръка; или някоя от кобилите раждаше мъртво жребче. Веднъж се случи нещо по-лошо – това стана малко след като канартикинът бе изпратен в школата в Бугур. Тогава по-малкият му брат бе разкъсан в степта от глутница кучета.

Предната нощ белият вълк отново се нахвърли върху него, но точно когато се готвеше да му прегризе гърлото, една стрела се заби в плешката на приказното животно и от него избликна кръв. Той се събуди облян в пот, точно преди кръвта да опръска лицето му.

Малко след това при него дотърча Докум и със сълзи на очи му разказа как по заповед на Богатур са прекършили живота на първата му жена – Роксана. Десет от войниците, които не са вдигнали ръка срещу нея също били посечени още там в полето…

Днес отново стана в много лошо настроение и с ужасно главоболие.

Очакваше отново голяма неприятност и тя не закъсня. Едва бе провесил босите си крака от одъра, когато в шатрата влетя Сондоке.

Човекът бе изпълнен с ужас и трепереше като лист. Той избъбри, че нещо лошо се е случило с коня на кан Дорбар. Кръвта на Маготин се смрази. Той бързешком навлече една кожена връхна дреха и изтича към конюшнята, последван от ординареца си, който пъхтеше след него.

На зелената морава близо до реката един коняр проливаше обилни сълзи, виейки от отчаяние. Маготин се приближи към него със свито гърло.

Вцепененото тяло на черния кон плуваше в локва засъхнала кръв сред избуялата трева. Лъскавата като черна коприна кожа на животното бе покрита цялата със струпеи. Те бяха толкова нагъсто, че представляваха една голяма рана.

– Изглежда всички са изстреляли стрелите си този път. Здраво място не е останало по горкото животно – проплака Маготин.  Сигурно канартикинът е бил доволен от старанието на подчинените си! О, Тангра, спри го! Той не се свени от нищо. Вчера посегна най-близкото до сърцето му същество, днес уби коня на баща си! Какво ли още ще стори, за да провери дисциплината и готовността на подчинените си да го следват неотклонно? Дали да не повикам Дуло? Той само него слуша. Но как ще оправдая пред Богатур идването му? Ех, Дуло, Дуло, защо не си тук сред нас… Как да посоча на младия канартикин единствения верен за него път? Как да го отличи от многото и различни пътища?

И тогава стана нещо като сън наяве. Случваше му се за пръв път. Някакъв глас проговори вътре в него: „Той няма нужда от поучаване. Той вече е проумял неизбежността и е избрал предначертаната посока. Вие само го следвайте!”

Издигащата се над реката мъгла се смесваше с полъха, който този път се носеше по течението ù.

Богатур и Алгара се изкачваха по тясна пътечка към билото на крайречните скали. Младата жена сравнително леко бе понесла смъртта на сродницата си. Докум ù каза, че се е удавила по време на разходката с канартикина и тя прие по мъжки кончината ù.

– За мен ти си като тази лека мъгла. Бих искал да уловя мисълта ти, но постоянно ми се изплъзваш – каза Богатур, когато застанаха на върха на скалата.

Бе решил да ù разкаже за смъртта на Роксана; но искаше да стори това съвсем деликатно, без да ù го казва с прекалено резки думи.

– Но всичко е толкова просто! За разлика от онова, което ти си мислиш за мен, аз непрестанно отварям сърцето си за теб. Моето отношение към теб е съвършено ясно, то е сила, която аз не мога да контролирам и която ме хвърля в твоите прегръдки. Аз изпитвам към теб непреодолимо влечение. Моите чувства, за разлика от твоите, са толкова лесно доловими!

Богатур се упрекна, че се е опитал да се преструва пред съвършената млада принцеса, чиито красиви тюркоазени очи внезапно бяха загубили сега от своя блясък.

– Можеш ли и ти на свой ред да ми кажеш истината? И защо изведнъж започна да ти се струва, че съм студена с теб? – продължи тя с потрепващ глас.
Откакто бяха започнали разговора си, речният вятър беше издухал бялата мъгла. Сега слънчевите лъчи обливаха скалите и добавяха още топлина към сгорещените от изкачването тела.

Тогава Богатур реши, че е настъпил момента да ù каже истината без заобикалки.

– Съжалявам, че не споделих с теб по-рано … – прошепна той.

– Това означава ли, че и ти изпитваш любов към мен? – извика тя, изпълнена с надежда.

И още преди да е имал време да помръдне дори пръста си, динлинската принцеса започна да разкопчава корсажа си. През отвора му той виждаше тъмните зърна на гърдите ù, набъбнали от желание. Вече се бе прилепила до него, а плоският ù корем тръпнеше до неговия, а плътните ù полуотворени устни търсеха неговите. Той виждаше дори как се движи хубавият ù малък розов език, от който бе вкусил крадешком преди няколко дни, когато Маготин ги бе изненадал в шатрата му.

Канартикинът много добре знаеше, че ако остави желанието да го обземе, то ще се изкачи отдолу нагоре до главата му и признанието отново ще отстъпи на заден план.
Ръцете на младото момиче вече сновяха по тялото му надолу и се опитваха да уловят мъжкото му достойнство, което само това чакаше, за да покаже силата и твърдостта си.

– Още съм девствена – прошепна му тя с дрезгавия си глас на ирбиса – и ти ще си първият и единственият, който ще вкуси от всичко най-скъпоценно, което имам, Неизразими мой!

Това признание го развълнува силно, тъй като изобщо не го очакваше: смяташе, че тя се държи хладно, повлияна от скръбта по сродницата си. Смутен от нейното признание, Богатур не знаеше какво да ù отвърне. Тогава почувства, че пръстите на Алгара бяха стигнали до целта си.

– Вярвам ти, ти си чиста като пламъка на огъня! Но това не е мястото, където можем да се съединим – замънка той, все още терзан от угризения.

– Наоколо няма никого. А пък и този бряг е видял какво ли не! – пошегува се тя.

Държеше го здраво за бедрата и, свряла лицето си между тях, с езика си го даряваше щедро с ласки, които започваха да постигат своя ефект. Неспособен да се съпротивлява повече, той се чувстваше привлечен към нея подобно на дънер, попаднал в бързо течение: бързеят постоянно го въвличаше във водовъртеж след водовъртеж.

Едва удържал сока му да не потече, почувства, че тя започва бавно да пренася целувките си по-нагоре по тялото му. Лингамът му бе толкова твърд и издут, че чак изпитваше болка. Ръката на Алгара се движеше нагоре надолу по него, ту го хващаше като дръжка на сабя, ту отново започваше да го милва, все едно галеше конска грива. С последни усилия се опита да прошепне някакви думи на протест, за да ù даде да разбере да почака, докато ù се обясни. Но след като насила бе отворил устните му, езикът на принцесата, чието лице се изравни с неговото, вече беше влязъл в устата му и все едно я изследваше: спираше се за малко на венците, галеше небцето, а после се заувива около езика му, преди да го засмуче, като че ли искаше да отнеме самата му същност.

По този начин тя успя да го принуди да замълчи.

– Ако искаш, можем да отидем в гората, точно зад скалите. Там ще бъдем по-спокойни. Толкова ми се иска да ти покажа на какво съм способна, цялото ми тяло изпитва любов към теб! – умоляваше го тя, докато той си припомняше техниките, на които ги учеше колобър Синион, за да предотврати напразното изтичане на соковете си.

За Богатур поведението на Алгара си беше загадка. Не можеше да си представи, че жена ще се домогва до него след случилото се с племенницата ù. Донякъде бе поласкан, разбира се, но изпитваше и угризение пред тази млада жена с разкошно потръпващо тяло, сама поела инициативата да го съблазни. Дори и след като Алгара му призна, че е девствена, той се питаше дали не е като китайската жена на баща му – способна да се забавлява с мъжете и в крайна сметка да преследва собствените си цели.

Но как можеше да си представи сега, когато Алгара му се отдаваше така пламенно, че този неин порив е престорен? Нима току-що не му се бе обяснила в любов? Колкото до признанието за нейната девственост, нима това не бе всъщност неоспоримо доказателство, че хубавата принцеса е лудо влюбена в него?

Толкова се терзаеше, че реши да си изясни напълно нещата.

– Какво изпитваш към мен? Трябва да зная това… Защо се опитваш да ме прелъстиш по този начин? – успя най-сетне да изговори той, след като леко отблъсна лицето и от своето.

Тя, като че занемя от изумление. Бе толкова близо до нея, че виждаше дори как седефените пори на кожата ù порозовяват под водните пръски, покрили с малки капчици лицето ù. Тя престана внезапно да притиска плътно тялото си до неговото, а леките стонове на удоволствие, с които преди това съпътстваше думите си, внезапно секнаха.

– Не разбирам въпроса ти! Не разбирам нищо от любовта и никога по-рано не съм се интересувала от никой мъж! Чувствам силно влечение към теб, без да мисля за нищо, води ме само поривът на моето сърце! – каза тя, а погледът ù се изпълни с укор.

Тези нейни думи го потресоха. Нима не му бе дала очевидно доказателство за своята любов? Внезапно той изпита непреодолимо желание да я грабне в прегръдките си и да ù върне целувката. Представи си как щеше да изглежда разкошното ù тяло, след като я съблече под някое дърво в гората и сложи устни върху топлата ù влажна йони, изгаряща от желание – розовите ù устни вероятно вече се бяха разтворили, ако съдеше по трепета ù само преди няколко мига.

Но бързо прогони този образ от съзнанието си, понеже знаеше, че ако направи само една крачка към Алгара, тази крачка ще бъде необратима за него.

И тогава, като събра цялата си смелост, той успя със свито от мъка гърло да прошепне:

– Ти си много красива и привлекателна, но си прекалено съвършена за мен!

– Твоята скромност ти прави чест. Много ценя това качество… Но не съм на твоето мнение – отвърна му тя, като внезапно стана още по-игрива.

Отново се беше прилепила към него и сега целуваше шията му. Усещаше приятния нежен допир на малкото ù носле, чието крайче с движеше напред-назад, галейки кожата му. Красивата принцеса като че притежаваше някакъв вроден усет за ласки, който подлудяваше мъжа…