Завръщането на канартикин Богатур беше триумфално.

    Кан Дорбар бе настоял да посрещне лично сина си. Краткото смущение бе отстъпило място на трескава енергичност. Табора се раздвижи като разбунен мравуняк. Презглава препускаха конници. Запалиха хиляди огньове. Колеха животни. Празнично облечени хора разстилаха на тревата черги и нареждаха върху тях питиета и всевъзможни храни. За време, по-малко, отколкото е нужно да се заколи и разчлени овен, Съвета на юк боилите вече седеше на бели плъстени килими и, отправяйки благодарствени слова към Онзи, Който ги гледаше Отгоре, дружно пресушаваха чаша след чаша.

    Богатур се затича и след няколко скока попадна в прегръдките на майка си. Дълго целува разплаканите и очи, а след това силно целуна и прегърна всяка от сестрите си.

    Най-после канартикинът зае полагащото му се място – вдясно от баща си. И ако не беше суровият му втренчен поглед и неприсъщата за възрастта му побеляла коса, то никой не би казал, че е бил повече от година заложник у юечжите, а винаги е бил любимия син на баща си и негов наследник.

– Аз знаех, че ще се върнеш, сине мой! – тържествуващо крещеше 

Дорбар и лицето му сияеше, но в погледа му от време на време се четеше някаква обърканост.   Богатур извърши подвиг, достоен за багатур! Той успя да открадне най-добрия кон от табуна на вожда на юечжите и бръснатите глави не можаха да го стигнат. Нека да докарат коня! – разпореди се той.  Сега ще видите, че той е истинско съкровище!

– Не забравяйте, че Богатур завърши школата в Бугур – полугласно се обърна Лабас към седящия до него.  Аз мисля, че той не казва на баща си цялата истина за бягството. Може би всичко е било по-различно.

– Защо мислиш така, кана таркане? – също така тихо попита кавканът.

– Виждаш ли, той се държи така, все едно не знае нищо за нападението над юечжите. И това е правилно. Да, той е умен и разсъдлив! 

    Чиготите доведоха коня. Висок, сух, с мускулести гърди, с малка източена глава, с нещо напомнящо змийска, той веднага привлече вниманието на всички.

– За тях той е голяма рядкост – с кисела усмивка говореше Сандилх на Дорбар. – Цинците ги наричат „хилядалийни коне”  и плащат за тях в злато. Но според мен те са го откраднали от някоя наша орда или са убили стопанина му.

– Не разбирам, на кого се радва повече – на коня или на сина си, – жлъчно се усмихна Лабас и съучастнически се наклони към Булгар.  

    Пирът продължи цялата нощ и през целия следващ ден. Вдигайки чаши, юк боилите превъзнасяха до небесата храбростта на Богатур и му предричаха бляскаво бъдеще. Накрая Дорбар, у когото бащинските чувства и пиянското великодушие взеха връх над привързаността му към цинката, тържествено обяви, че Богатур е негов наследник и му дарява област заедно десет хиляди конника. И тук ранопобелелият юноша удиви всички.

– При такива условия аз не мога да бъда канартикин, аз съм само един зератаркан ! – навъсено и решително каза той сред настъпилата тишина. А дареното все пак приемам и утре тръгвам към владенията си.

– Как?! Защо? – раздразнено извика Дорбар. – Това е твое право, твой дълг. Аз ти заповядвам!

    Богатур мълчеше и неговото мълчание говореше красноречиво за непреклонната му решимост.

– Младият канартикин е прав! – раздаде се веселият глас на Лабас.

– Той е роден багатур, нека да се учи да управлява войска. Ще има достатъчно време да се науправлява в Съвета докато остарее!

    Късно вечерта, когато на повечето от юк боилите движенията бяха станали несигурни, езиците се плетяха, на Булгар най-после му се отдаде време да размени няколко думи с Богатур. 

– Ето сега си стопанин на голяма област – каза Булгар и тъжно се усмихна. – Вече няма да яздиш моите овни, а своите.

– Кавкан Булгар – очите на Богатур странно заблестяха в зеленикаво, като на барс преди скок, – в последната нощ при юечжите аз трябваше да избирам – дали да сведа глава и да тръгна на заколение като овен или да се изправя. Кавкан Булгар, само Тангра знае какъв ще бъде пътят ми – дали на кан или на овцепас!