29. Пирът при кан Сигрицис
– Влизайте, влизайте! Какво толкова сте се разбързали, че сте притеснили с настойчивостта си стражниците ми.
– Нас кучета ни яли, но в голяма беда е канартикин Богатур, велики кавкане! – с треперещ от вълнение глас каза кавкан багатура Курт.
– Така е. Смърт очаква нашето момче! И като си помисля само, че аз, аз им го предадох в мръсните ръце, сърцето ми се облива в кръв – простена след него Заберган.
– По спокойно, по спокойно! Я, какви мъже сте, а всеки момент ще се разциврите като жени. – Седнете на масата и пийнете по една студена медовина, та да ви дойде сърце на място.
След като отпиха по глътка и се разположиха на дъбовите столове, Курт започна разказа си:
– Навярно си спомняте, че кан Дорбар изпрати канартикин Богатур като заложник у юечжите.
– Да, и какво от това?
– Там е работата я. Той сега е там, а баща му е проводил една стотня под командването на стотник Дзегдо да нападнат граничните постове на юечжите. А знаете какво ще последва за нашия престолонаследник след този набег.
– Да, наистина момчето е пред смъртна опасност – замислено отвърна Булгар. – Кой е този стотник Дзегдо?
– От хората на кавкан Сандлих е. Добре го познавам – нетърпеливо се обади Заберган.
– Добре е че го познаваш. – Ще направим така – обърна се кавкана към Заберган. – Ти тръгвай веднага! На всяка цена се опитай да ги настигнеш и да принудиш стотника да се въздържи от набега.
Ако не те послуша, стигни до крайност, но не им позволявай да прекосят границата!
– Разбрано! За момчето съм готов и живота си да дам!
– Никой не иска живота ти, багатур Заберган! Просто изпълни дълга си и спаси момчето – стисна десницата му кавкан Булгар и го изпрати до вратата.
– Има ли и друго, което не търпи отлагане? – обърна се кавкана към поуспокоилия се Курт.
– Има, как да няма? – Помните ли Остро? Момчето, което дарихте с кон от вашата конюшня.
– Беше отдавна, но май си спомням. Не беше ли онзи, който работил на окопния вал на Цин?
– Същият. Но днес той е генерал Хуан Вън и е от най-близкото обкръжение на новият император на Поднебесната Гао Цзу. Навярно сте чули за него.
– Подочух нещо, но не очаквах твой човек да се окаже на такава позиция.
– Дълго е за разправяне. Ще кажа само, че новият император не е от аристократично потекло. Той е селянин от провинция Пей. По-късно става началник на охраната в един местен затвор. Оттам започва и познанството му с нашето момче. След като взел главата на най-големия си противник Сян Юй, подчинените му го обявили за император и той приел името Гао-цзу. Остро съобщава, че щял да основе нова династия, която да управлява Поднебесната и тя ще се нарича Хан. Така че вече няма Цин, а има Хан.
*
За времето, през което беше тук Богатур срещна само сънародника си Зевар. Други хуни така и не видя. Нямаше ги и сред пленниците, които работеха черна работа, нито сред наемниците в армията на юечжите. Затова едновременно подозрение и радост обхвана канартикина, когато ординарецът му предаде думите на кан Сигрицис: „Ако синът на моя брат, кан Дорбар, иска да види лицата на свои земляци, нека да дойде в моя дворец”.
Беше изминало почти година откакто за кратко се видя с кана и запомни думите му:
– Синът на кан Дорбар е и мой син! – посрещна го с разтворени обятия вожда на юечжите. – Трябва да знаеш обаче, че ако хуните нарушат пограничната бразда, аз съм длъжен да принеса в жертва на духовете най-скъпото си, за да ни изпратят победа и мир. А ти си ми много скъп.
Понеже лицето му не изрази никакви чувства при думите на кана, той счете за нужно да поясни:
– Ще ти отсекат главата, сине мой.
Но и след това Богатур придължи да се взира в очите кокалестия кан с пълно безразличие.
– Да, ще ти отрежат главата! – раздразнено повтори Сигрицис и заповяда да отведат заложника, решавайки, че Дорбар доста го е подценил като му изпраща малоумната си издънка.
Сигрицис нямаше как да знае, че канартикина е преминал през школата на Бугур. Само ранното посивяване на сламената му коса можеше да подскаже на проницателни очи, какви чувства се таят в пронизаната със смъртен хлад душа на младия заложник.
„Рано или късно ще ме убият” – с тази мисъл Богатур се примири, но, събуждайки се на сутринта, той започна да се убеждава да прекара спокойно времето до обяда. На обяд той си пожела да прекара остатъка от деня без страх, а вечерта да доживее до утрото. Така, крачка по крачка, той отпъждаше страха пред смъртта, за да не загуби разсъдака си.
В съпровод на ординареца и на още един воин Богатур застана пред вратата на залата за приеми. Отвътре се чуваха ту непонятни чужди думи, ту резкия глас на кана. Богатур напрегна слух, но хунска реч така и не чу.
– Синът на Дорбар е и мой син! – гръмко възвести Сигрицис, виждайки го. – Мястото ти е до моя трон. Ей, слуги, налейте на сина ми греяна ракия! Сервирайте му най-тлъстото месо.
Присъстващия тълмач (преводач) преведе казаното на хора с различен вид и странни дрехи. Изглежда, канът днес пируваше с посланици или с влиятелни търговци от чужди страни.
Сигрицис имаше тясно кафеникаво лице покрито с бели лющещи се петна. Кръглите му очи, винаги блестяха, като че ли пълни със сълзи. Говореше властно, движеш се бързо, а в седлото се държеше изправен като младеж. Богатур беше чувал, че в боравенето с палаша той не отстъпвал никому. Имал и една слабост – колекционирал капали*…
Зад гърбовете на пируващите сновяха слуги, безшумни и тъмни, като сенки. И сякаш от самосебеси се появяваха гравирани блюда с димящо месо, гарнирано обилно с овча лой, пържени птици, пресни и сушени плодове.
В един миг Сигрицис се изправи, мъръщейки се. Към него мигновено доплуваха двама виночерпци с четири големи подноса с чаши и коренопреклонно замряха свели глави пред господаря си. Той ги обгърна с бащински поглед и на лицето му се появи мечтателна усмивка.
– Да, на света няма нищо по-прекрасно от такъв удар на палаша, след който твоя потивник седи на седлото, както и преди, но вече без глава… Аз бях малко по-голям, отколкото е той сега, – и той посочи с костеливия си показалец към Богатур, – когато с такъв удар се сдобих с главата кянски военачалник и направих от нея първата си чаша. Ето я!
Сигрицис вдигна чаша, обкована със сребро.
– А тази, – той взе в ръка друга, – е най-почетната. Тя е от черепа на бащата на кана таркан Лабас. Синът е също такъв разбойник какъвто беше и баща му… Вижте, обкована е със злато – канът е длъжен да почита високия произход на противника си… Ако на моя брат, кан Дорбар, днес му се прииска да ми подари нова чаша и престъпи пограничните ни синори, то черепът на неговия син, стоящ пред вас, разбира се ще бъде обкован със злато и допълнително украсен със скъпоценни камъни, защото той е канартикин – наследник на кана!
Изслушвайки тълмача, чужденците с любопитство обърнаха погледи към младия заложник. Сигрицис се обърна към Богатур и протегна към него златната чаша:
– Искам сега ти да отпиеш от нея!
Богатур пое чашата отпи глътка и присъщото му безразличие продължи да слуша горделивите речи на вожда на юечжите, но в тилната му кост се появи усещането, като че ли са опрели студеното острие на палаш. Защо го повика кана? Да не би хуните да са извършили набег?
Гостите разговаряха за нещо, усмихваха се, притискайки ръце към гърдите си, и тълмачът, склонил глава към ухото на кана, полугласно превеждаше
думите им. Сигрицис прикрил острия блясък на бодливите си очи зад свъсените вежди, слушаше и одобрително кимаше. Когато тълмача замълча той се обърна към Богатур:
– Сине мой, разбрах, че в сърцето ти се е загнездила мъка по родните места. Това ме опечелява. Но, може би ще ти стане по-леко, ако видиш лицата на свои земляци, така ли е сине мой?
Сигрицис вдигна ръка. Скъпоценните камъни на множеството пръстени заблещукаха със зелени, сини и виолетови огънчета, сякаш вещаейки нещо също така ярко, искрящо и радостно.
Стоящите край малка масичка в дъното на залата двама прислужници, с бавни, ритуални движения, смъкнаха коприненото покривало от нея. Шест глави с петна от засъхнала кръв се озъбиха на присъстващите.
За известно време тягостно мълчание скова залата, после чужденците се събраха на купчина, като подплашени пилци и зашпнаха, поглеждайки ту към масичката, ту към сина на кана. А той изведнъж стана и се приближи до нея. Като се наведе, той известно време разглежда отсечените глави, след това се изправи и изподвежди погледна към Сигрицис.
– Благодаря, благородни кане, стана ми по-леко, – бавно изрече той. – Само не ми стана ясно защо се смеят?
Тълмачът машинално преведе, въпреки че нямаше нужда от това. Всички, който бяха в залата, замръзнаха – действително в предсмъртното озъбване, в застиналите изкривени черни устни и клепачи се четяха язвителни усмивки.
Сигрицис рязко махна с ръка, – слугите покриха масичката с коприненото покривало и я изнесоха от залата.
– Аз получих този подарък от вожда на едно племе, което признава нашето върховенство, – каза кана небрежно, движейки палци, при което пръстените мрачно пламнаха в алено. – Но той не знаел, че аз събирам черепи на знатни хора. Разбира се и тези са пригодни – ще заповядам хубавичко да ги изварят и да им направят подобаващи обкови.
Той се усмихна на гостите, хвърли злобен поглед към Богатур и извика:
– Хей, доведете младите наложници – нека те да зарадват очите и ушите
ни!..
Късно вечерта, когато пияните чужденци, залитайки се кланяха и благодаряха, напускайки залата, Сигрицис спря Богатур и, бутна към него една от танцьорките, усмихвайки се криво:
– Тя ще дойде с теб, за да сложи венец на изпълненият ти с хубави преживявания ден, сине мой!…
Наложницата развеселено гледаше младият мъж с изящно лице и приветлив, но малко свенлив поглед, който несръчно бе поставил ръка върху оголените и гърди.
– За първи път ли си с жена? – през смях го запита тя.
– За всяко нещо си има първи път – отвърна младежът.
Макар и посмутен от въпроса, той се усмихваше любезно. Не си и бе помислял, че първата му среща с жена ще бъде с цинка.
Момичето, прелестно създание с черна коса и кафяви очи, все още неповяхнали от професията, се разсъблече бавно със сладострастни движения, докато не остана съвсем голо. След това взе ръката му и бавно я прекара по корема си, задържайки я върху нежния мъх.
– Ето какво трябва да направиш, за да те приеме моята лунна долина.
Достатъчно е само да следваш ръката ми! – прошепна жената в ухото на момъка.
Тя без затруднение извади от кожените панталони лингама на Богатур, чийто вид и големина накараха видялата много неща наложница да ахне.
Тръпнещото желание, което усещаше в долната част на корема си, пропъди тягостното настроение от вечерта и го накара да настръхне.
Усещането беше много по-силно отколкото представите по време на упражненията за контрол на вътрешните енергии на колобър Синион.
Наложницата рисуваше с предмета на възхищението си като с четка на книжовник йероглифите „любов, съблазън, удоволствие” върху разтворените си бедра, между, които можеше да съзре в дъното на лунната долина и пленителната гънка.
Богатур едва се сдържаше.
Когато му помогна да проникне в интимната и врата, тя се заизвива от удоволствие и неволно изстена: „Да, хубаво е! Да, много е хубаво!”.
Лингамът му едва бе проникнал в нежната пещера на наложницата, когато нефритеният фонтан на канартикина избликна, девойката издаде силен вик и тялото и затрепери от нескривано удоволствие. Той, без напълно да осъзнае какво се е случило с него, беше като зашеметен.
След „малката смърт” тя му каза:
– Всички жени ще бъдат в краката ти. Макар да ти е за първи път, ти се представи като опитен любовник!
– Ти ме насочваше добре! – скромно отвърна той.
– Дали ще те видя отново? – гальовно попита тя, извивайки прелестното си задниче.
…Струваше му се, че вече разбира какво чувства звяра попаднал в смъртоносния капан на потерята. Той до последния момент се притаява в храстите и изведнъж, не понасяйки ужаса на очакването, сам се хвърля срещу свистящите стрели на ловците, въпреки че гончиите вече са го отминали и опасност почти няма. Но – странна работа, – до него редом спеше млада наложница и той едва долавяше спокойното и дишане, докато тревожното чувство така и не си отиваше, а мислите му го отнасяха към едрите звезди, които виждаше нощем през димния отвор на шатрата.
Старците казваха, че това са огньовете на предците, горящи в далечни никому недостъпни обиталища. Сега през главата му мина, че край един от тези огньове може би седи и майка му и приготвя нещо вкусно и го очаква!.. Дали е жива или цинката се е разпоредила да я отровят? Ако е така на нея и оставаше още малко, за да го прегърне. В мига, в който палашът на палача изсвисти във въздуха и се забие в жертвения пън, той ще се окаже на седлото на небесен кон и ще полети към шатрата на майка си. Ще я прегърне, а после ще седнат край огъня и ще гледат отгоре към земята.
Ще и разкаже за предателството на баща си, за семейството на Булгар, за колобър Синион и за Дуло…
*
Заберган тръгна по стария път за Чжуно, както бе направила и стотнята на Дзегдо. Дребничкият му червеникав кон бодро препускаше по изровения път. Тук-там, където почвата бе по-мека ясно личаха следите от копитата на конете.
След два дни самота, той най-сетне срещна един ловец на мармоти, който залагаше примки по насипите край пътя.
– Добър ден. Виждал ли си да минава конна дружина по този път? – попита той.
– Да видях ги преди два-три дни. Много се уплаших. Помислих, че са призраци – каза много сериозно ловецът.
Той говореше със силния акцент на планинците от Запад. След това му показа един от мъртвите мармоти, които висяха на колана му, и добави:
– Не искаш ли да купиш един мармот? Имам нужда от пари!
Заберган, който не бе ял месо от заминаването си от Бугур, пъхна в ръката му една бронзова пара.
Реши да спре по-рано да пренощува и да приготви вечерята си. Пламъците на набързо запаления огън запращяха. Месото на мармота му се стори вкусно, то беше крехко и ароматно от степните треви.
На следващия ден се събуди от топлината на ноздрите на коня си.
Той се надигна и разкърши плещи. Първите слънчеви лъчи позлатяваха всичко наоколо, докъдето стигаше взорът му: върховете на планините, останките от преспите сняг около скалите, храстите с хилави бодливи стъбла, планинските поляни край него, осеяни с лилави и жълти лютичета, които конят му охотно хрупкаше заедно със сочната трева.
Той продължи пътя си.
Още не бе достигнал прохода, който разделяше владенията на хун-ну от тези на юечжите и където вече дори нямаше граничен пост, откакто търговците бяха престанали да използват пътя. Беше пресметнал, че ще му е необходим най-малко ден, за да настигне стотнята в долината на граничната река, към която плавно се спускаше хребетът от другата страна на планинския масив, чиито склонове едва бе започнал да изкачва.
Така че рискът да закъснее бе много голям.
Около него всичко изглеждаше нереално и недостижимо. Величието на планините и пустата местност внезапно го накараха да осъзнае своята незначителност. Чувстваше се едновременно незабележим и безпомощен. Пред него огромни скали, свлекли се от планината, бяха замръзнали в каменен хаос.
Дочу свистенето на съсел, знак, че наблизо кръжи граблива птица. Погледна към небето, тя наистина бе там.
Завидя на хищника, който с надежда да утоли глада си, макар и без особени илюзии, че ще успее да хване съсела, кръжеше с разперени криле високо в синьото небе, точно над неговия червеникав кон, чиито уши инстинктивно започнаха да потрепват.
Заберган би желал да може като грабливата птица с няколко удара на крилете си да прелети на скалистите върхове, за да предупреди канартикин Богатур преди да е станало твърде късно.
Въпреки че сега не му беше до това, той обичаше да се наслаждава на залеза. Червеното слънце беше обагрило камъните на огромната равнина и те горяха като жарава. Между тях се чернееха обгорените останки от пограничното село на юечжите, бастисано от стотнята на Дзегдо.
Наоколо нямаше жива душа. Беше пристигнал прекалено късно.
Заберган беше едновременно изтощен и ядосна на себе си.
Ядосваше го не толкова напразно изминатия път и пропиляното време, а ужасното чувство на безсилие, което го обзе при вида изпепеленото село. Не успя да настигне извършителите, а сега нямаше как да попречи вестта за нападението да стигне до ушите на Аспхих и Сигрицис. Трябваше да се върне и да поеме по обратния път, но нямаше смелост да си тръгне.
Мисълта, че той багатура от елитната гвардия на кана беше принуден ядно да наблюдава как хората на този кан малко преди него са извършили
пъкленото си дело, го изпълваше със срам и погнуса. Какво щеше да каже на кавкан Булгар, на кана багатур Курт? Не смееше да мисли за това.
*Капала (череп, чаша) – съд, направен от човешки череп, обикновено обкован със злото или сребро и скъпоценни камъни. Използван е за ритуални цели в древна Индия и Тибет. В нашата история е известен като „чашата на кан Карум”.