Когато Чжан дотича към Лиу Бан, лицето му беше пребледняло.

– Стражата на крепостта е в бойна готовност. Очакват ни многобройни войници – съобщи той с разтревожен вид.

Лиу Бан се замисли. Три години след смъртта на император Шъхуан неговия наследник синът му Ху Хай се интересуваше само как да увеличи числото на младите наложници-девственици и да напълни търбуха си, като в това според него се състоеше върховната му власт. Напълно естествено беше, че, почувствали отслабването на централната власт, местните управители и чиновници се захванаха с настървение да си поделят властта. А когато над раздираната от междуособици страна долетя вестта, че младият император е сложил край на живота си, това даде сигнал за селски въстания, хаос и нови кръвопролития. Великата до вчера империя буквално се разпадаше пред очите му. В тази обстановка всяко – и най-дребното ванче* се стараеше да събере около себе си колкото се може повече войници и да се обяви за владетел. Но той нямаше да допусне това. Неговият отряд вече се бе разраснал до армия. И той нямаше да се спре пред някаква си малка крепост, която се изпречваше на пътя му към столицата.

– Очакват ли нападението откъм реката? – попита най-сетне той.

– Опасявам се, че точно към тази страна прегрупират силите си – потвърди другарят от детството му. Ние с Хан подробно разузнахме обстановката. Вратата от тази страна на крепостта няма решетка.

– Кой беше този Хан? – попита Лиу Бан загледан в пръстена на ръката си. – Онзи жилав хун ли?

– Да Господарю. Може да е хун, но ми е верен до гроб.

В табора настъпи оживление. В групи по пет „у”, хората се заемаха със съответните си задължения. Десет „у” се обединяваха в „сяожун” (50 войника); двадесет „у” образуваха „цзу” (100 човека).

Двадесет „цзу” съставяха „люй”, наброяващ 2000 бойци. Пет „люй” образуваха „цзюн”, в който влизаха 10000 воина.

По такъв начин Лиу Бан създаде достатъчно твърди принципи при организиране и формиране на своята армия.

Късите гърлени заповеди на сержантите плющяха като ремъците на камшиците им.

Чжан гледаше генерал Лиу Бан, който внезапно беше спрял да крачи напред-назад и изглеждаше щастлив от осенилата го идея.

– Имам план. Ще прекосим реката с хората и конете. Другата страна на крепостта е много по-уязвима, ще се опитаме да я превземем от запад.

– Ще се откажете от атаката от източната страна?

Погледът на Лиу Бан искреше.

– Не няма да се откажа. Тази щурм обаче ще бъде като стръв. Само едно цзу ще атакува оттам, но ще вдига шум за десет. Така защитниците ще се
прегрупират там. В този момент ние изненадващо ще ги нападнем откъм срещуположната страна. Те няма да се досетят, че сме прекосили реката, за да ги нападнем в тил. С малко късмет и със смелостта, на която са способни хората ни, се надявам да завладеем крепостта.

От радост Чжан плесна с ръце като дете.

– Горд съм, че служа на такъв блестящ стратег като вас – промърмори, поруменял от вълнение той.

– Стига комплименти! Сега трябва да се залавяме за работа – извика Лиу Бан.

Генералът даде разпорежданията си. Първо трябваше да разпределят хората. Най-изнемощелите пехотинци щяха да осъществят „челния” удар. Най-
храбрите и кавалерията трябваше да запази за действителната атака.

Прехвърлянето на войските, конете, колесниците, биволите и оборудването отне цял ден. Натоварените догоре салове пореха водата, като на моменти вълните ги заливаха. Хората се залавяха кой където може. Направляваха ги към средата на реката, там, където силното течение караше корпусите им зловещо да проскърцват, но уверено да вървят към отсрещния бряг.

Приставането биваше рязко и множество коне губеха равновесие от ударите на саловете о тревистия склон на брега и падаха в мътните води на реката. Налагаше се мъжете да се хвърлят в ледените води и затъвайки до пояс, да ги улавят, преди да бъдат завлечени от течението.

Пренасянето на големия катапулт, който заемаше цяла една колесница, не беше проста работа. Трябваше да раглобят част по част сложния механизъм на махалото. Гигантският катапулт можеше да мята камъни, способни да разбият колесница. Четирима души бяха необходими за зареждането му и трима, за да го обслужват.

Хората и обезумелите животни бяха мокри до кости, когато най-сетне прехвърлянето на другия бряг завърши, точно когато слънцето се канеше да залезе. Сержантите заповядаха да се запалят огньове. Конярите разтриваха гърбовете на конете със стиска слама, за да ги подсушат и сгреят.

Въпреки всичко бяха пресекли буйната река без помощта на мост. И армията на Лиу Бан беше на изходно положение.

След леката вечеря генералът се изкачи на една малка могила, за да поздрави войниците си.

– Вие може да превърнете утрешния ден в празник! – извика той на хората си, които се бяха скупчили около възвишението.

До него неизменно бяха адютантите му Чжан Лян и Хуан Вън – Белият хун, също обърнати към войниците, които скоро щяха да рискуват живота си за кой ли път.

– Ще ги хванем в огнени клещи и ще ги накараме да си платят за издевателствата и тежките налози на селяните от околността. Утре вечер всичко ще приключи! – завърши генералът.

След няколко часа „западният” отряд, стремейки се да се движи безшумно, потегли в тъмната нощ към непристъпната крепост.

– Идат, чуват се барабаните и гонговете! – възбудено извика на своя командир стражата, поставена на наблюдателницата на най-високата кула на крепостта.

Веднага войниците от западната страна се изнесоха и се прегрупираха към източната. Капитанът на крепостта се качи на кулата до стражата.

Под бледата светлина на лунния сърп се откроиха силуетите на бойни знамена. Барабаните замлъкнаха. Гонговете ясно удариха два пъти. Тогава пред силуетите на призрачните знамена избухна облак тъмен дим, в който те съвсем изчезнаха от погледите на стражата.

Барабаните отново удариха, флейтите и свирките ги последваха. Тъмната маса, чийто край не се виждаше, думкайки, свирейки и пищейки бавно се приближаваше към портите на крепостта.

При бойния вик на капитана, който беше слязъл от наблюдателницата сред войниците си, стражниците на крепостта се надигнаха като един зад бойниците, насочвайки бронзовите върхове на своите копия, за да попречат на нападателите да се изкачат по подвижните стълби. Бяха повече от две цзу и всички носеха бели шапки от тънък плат, при което зъбците на крепостта заприличаха на настръхнал таралеж.

Внезапен полъх на крайбрежния вятър разнесе тъмния облак. Петдесетината души със знамената, барабаните и флейтите веднага обърнаха гръб и хукнаха презглава натам, откъдето бяха дошли.

Капитанът на крепостта нямаше време да се ориентира в ситуацията. Той изведнъж видя към него да тича малка група войници с изкривени от тревога лица.

– Те са струпани откъм западната страна! Нападат! – изкрещя първият, пребледнял като платно.

Той напразно с опитваше да измъкне стрелата, която бе пронизала гърдите му. Ръцете му се обагриха в кръв, сякаш носеше ръкавици и той се свлече в краката на капитана. Той, след като бързо огледа падналото тяло, успя да види само ужасната рана и да каже на следващия войник, притекъл се на помощ:

– Вече не може да му се помогне, той е смъртоносно ранен от стрела харпун. Само стрелците на генерал Лиу Бан имат такива! Той сам е предизвикал кръвоизлива, като се е опитал да я изтръгне.

Когато запъхтян капитанът дотича до западната стена войниците му и хората на генерала се бяха вкопчили в яростен ръкопашен бой.

Скрити зад хълмовете, край които се виеше пътят към крепостта, отрядите на Лиу Бан бяха изчакали да падне нощта. След като слязоха на брега, те тръгнаха надолу по течението на реката, за да не ги забележат и продължиха, криейки се зад възвишенията. Оттам стражите, които карауляха по крепостните стени, не можеха да доловят шума от стъпките им по камъните.

За да не се заблудят в ожесточения ръкопашен бой, който щеше да се разиграе на разсъмване, Лиу Бан бе заповядал всички да привържат червени ленти на главите си. А за да бъдат свободни в движенията си, всички бяха облечени в къси кафтани и къси панталони. Бяха се освободили от тежките гетри, които обикновено носеха на бойното поле, но които върху толкова тесен проход щяха да им пречат. Генералът им разпореди да запазят обичайните си ризници, от които щяха да имат нужда; те бяха направени от сто четиридесет и пет кожени квадрата, боядисани в кафяво, които се застъпваха като люспи и бяха закрепени помежду си с тънки ремъци, захванати за раменете с бронзови нитове. С тях те приличаха на чудновати бръмбари.

Плочките на ризницата на генерала бяха по-малки, като люспи на щука. За разлика от пехотинците, той не се разделяше със шлема си с драконовата глава. Той изобщо не се страхуваше, че по този начин се отличава от войниците си и, че това го превръща в идеална мишена за противника. Така показваше на хората си, че онова, което изисква от тях, го изисква и от себе си.

Всички негови войници бяха потопили остриетата на оръжията си в хромов прах, разтворен във вода, а после ги бяха излъскали с помощта на абразив, съставен от ситен пясък и коноп, смесен с ленено масло.

Генерал Лиу Бан даде заповед за атака.

Зад тези видели какво ли не войни в червено и кафяво, които внезапно изникнаха пред стените на крепостта като нападащи тигри, спускайки се от високия десен бряг на реката, за голямо изумление на неколцината стражници, които капитанът бе оставил от тази страна, се появиха и двама барабанчици, на гърба на които бяха закрепени знамената на Лиу Бан. На тях с червени букви бе изписано името на генерала.

Това бяха емблемите на неговата армия, символ на тържеството на Червения император. С биенето на барабаните те трябваше да насърчават започващата битка и да отмерват ритъма и.

Хвърляйки се напред, Лиу Бан заповяда барабаните да бият. Ударите на палките върху опънатите кожи отекнаха като гръмотевичен тътен.

И тогава като един, цялото войнство на Лиу Бан се втурна напред.

Драконовият шлем се виждаше в челото. За да даде пример на воините си, той беше в първите редици, сграбчил двойна алебарда. Чун и хуна го следваха, и те с червени препаски на челата. На раменете си носеха тежки глинени делви.

Двата остри върха на дългата алебарда на генерала разрязаха лицата на двама от пазачите, които се опитаха да вдигнат тревога. Един пехотински командир се притече, за да довърши работата на предводителя си и с мощен удар на меча си им отсече главите. След това показа тези страховити трофеи на войската, която нададе дивашки радостни викове. Това беше най-доброто начало.

Командващият заповяда да ускорят ритъма на думкането на барабаните, той стана неудържим. Превъзбудени, хората му се спуснаха към вратата, надавайки силни бойни викове. Достатъчни бяха само няколко удара с тежките чукове и двете крила на дървената порта, която им преграждаше пътя се отвориха.

За разлика от портата, разположена от другия край крепостта, тази не беше защитена от метална решетка.

Изненадани от внезапното нападение от запад, войниците от крепостта все още бяха струпани на източния и край.

Лиу Бан отлично бе координирал двете операции, за да протекат последователно. Той бе дал сигнал за атака на отряда си в същия миг, в който бе видял да се издига тъмния облак пред парадния вход на крепостта. Беше пресметнал всичко точно. За врага изненадата беше пълна. Без да загуби и един човек, генералът вече че завзел част от крепостта.

Дойде моментът да се премине към следващия етап.

Лиу Бан заповяда на адютантите си да дойдат при него и да сложат на земята делвите, които носеха. Повдигна капака на едната и усети острата миризма на смолата, която съдържаше.

След това той запали една вейка и я хвърли в делвата, чието съдържание се възпламени с глух шум. Хващайки делвата за гърлото и дъното, без да обръща внимание на пламъка, който излизаше от гърлото и и вече напукваше стените и, той с все сила я хвърли колкото се можеше по-надалеч смолата, която току-що бе възпламенил. Съдът падна и се счупи, предизвиквайки ужасна експлозия.

Заедно с него същото стори с другата делва и Белият хун.

Червените езици на драконите, които излязоха от делвите, се разстлаха като огнен килим пред настъпващите войници от крепостта, предизвиквайки неописуема паника сред тях.

Гърбовете на някои от войниците от гарнизона на крепостта пламнаха като купи слама от възпламенената смола. Други, заслепени от овъглените си насмолени гетри, които пламнаха веднага щом пламъците ги обхванаха, в пълното си объркване, предизвикано от действията на генерала и хуна, се нанизваха на бронзовите остриета на пиките, които техните другари в паниката си инстинктивно бяха насочили напред. Капитанът на крепостта залитайки между горящата смола крещеше, неспособен да даде каквато и да било заповед на войниците си, когато мечът на Чжан го прониза.

Лиу Бан нямаше нужда да окуражава хората си. Смъртта на коменданта вече предвещаваше победата. Зад огнената завеса войниците му храбро се спуснаха напред с дрезгав боен вик.

Сред мирис на плът и горящи ризници остриетата режеха, върховете на копията пробождаха, брадвите сечаха. Тежките бухалки на хората на генерала се стоварваха върху белите шапки на Цин. Шапките се обагриха в червено – същия цвят като препаските на воините на Лиу Бан, които избиваха гарнизона на крепостта като мухи.

Нападащите вече бяха стигнали до подножието на централната кула, където ужасени от щурма, се бяха барикадирали войни на Цин. Белият хун се покатери като котка и метна през прозореца сноп запалена трева. Скоро през пролуките на горните наблюдателници започна да се процежда парлив дим. Той се беше разпространил от долу до горе като в комин. Двама войници, които се бяха укрепили на последния етаж, нямаха друг избор – те скочиха в тъмната бездна. През врявата и пращенето на огъня можеха да се чуят жалните стонове на тези, които останаха вътре.

Глух за тези викове, генералът, с оръжие в ръка, внимаваше нито един вражески войник да не избегне клането. Драконът от глухата провинция се бе превърнал в кръвожаден и харизматичен военачалник, за когото отсега нататък неговите пехотинци и стрелци биха влезли и в огъня.

– Искам напълно да прочистите това цинско котило! – изкрещя той на войниците си със зачервени от дима очи и блестящо от пот чело.

Чжан даде знак и барабанът удари три последователни удара. Това беше уговорен сигнал с офицера, който командваше групата от седмина души, обслужващи гигантския катапулт, разположен зад хълма.

След няколко мига въздухът изсвистя. Огромен скален къс с грохот се стовари върху единия край на крепостната стена, изхвърляйки хиляди камъчета и остри като ками отломки върху групата войници, които се бяха струпали от другата страна на огнената завеса. Малко по-късно в една от стените на централната кула зейна огромна дупка, предизвикана от друг снаряд, още по-голям от първия. Няколко души, дотогава пленници на пожара, с мъка се измъкнаха оттам. Едва-що пристъпили, те моментално загубиха главите си под алебардите на драконите.

В края на огнената пътека бяха останали само посечени тела и отрязани крайници. Навсякъде беше покрито с труповете на войниците от крепостта, застинали сред засъхнала кръв и втвърдена смола, подобно на безформена магма, от която се излъчваше миризма на изгорена плът и коси.

Цитаделата вече кънтеше от радостните викове на победителите. Прекрачвайки труповете, от които продължаваха да се издигат струйки дим, техния военачалник минаваше от човек на човек, за да ги поздрави и похвали.

– Вие се превърнахте в прославен генерал! – прошепна Чжан с разтреперан от вълнение глас. – Името ви ще бъде вписано в аналите военното изкуство като генерал, успял да завладее непревземаема крепост, без да се пролее и една капка кръв на негов войник!

– Трябва да се изпрати куриер до моя побратим генерал Сян Юй, за да научи колкото се може по-бързо добрата новина – кратко заповяда генерала на своя адютант.

Чжан втренчено го изгледа. Той забеляза, че нещо в държанието на довчерашния разбойник се е променило, сякаш завладяването на крепостта напълно бе преобразило характера му, бе му добавило нови черти, които никой досега не беше забелязал. Тонът му бе станал по-властен, лицето му бе непроницаемо. Очите му блестяха от гордост, но стиснатите му челюсти сдържаха усмивката си.

Той вече не беше същият.

Само ъгълчетата на очите на Белият хун, незабелязано за приятеля му се присвиха, одобряваше ли той новото поведение на вожда си, това за сега оставаше загадка?!

*Ван – владетелска титла в древен Китай.