Дуло седеше в залата на Орендата. Очите му бяха затворени, а ръцете отпуснати на коленете. Той усещаше присъствието на съучениците си и това на заелия благоговейна поза пред тях – колобър Синион.

Когато за първи път влезе в тази зала се усети като в буен извор. Мощни невидими тласъци го обгръщаха отвсякъде, пулсираха в кръвта му, пълзяха, извиваха се около гръбнака, нахлуваха в мозъка и туптяха под теменната му кост.

А залата наистина беше необикновена. Самото и име – ОРЕНДА, казват била най-старата българска дума донесена от преселниците от Старата родина. Според колобър Синион тя била път към Знанието. Дарявала с Просветление всеки тръгнал по Нейния път. И този път започвал точно оттук, защото залата имаше дванадесет стени. И на всяка от тях имаше изписан различен символ.

Символите били ключове на конкретния туптеж, който всеки чувствал, пристъпвайки прага на тази вълшебна стая. Човек можел да отключи този туптеж, да се слее с него и да полети „нагоре”.

А нагоре, нагоре просто бил таванът на залата от безцветен планински кристал, намиращ се под основния купол на храма – също от безцветен планински кристал.

През двата купола се открояваше небето – денем окъпано в слънчева светлина, а нощем – от вълшебното сияние на Луната и бисерното везмо на
съзвездията.

Тук той за първи път открехна процепа на своя символ и се потопи в нахлуващата оттам неземна светлина.

Този спомен го накара да отвори очи и да се вгледа във фигурата на учителя, която бе обгърната от сребристо сияние. Затвори очи и се отпусна в бездънните простори на вътрешната тишина.

Осъзна, че се намира на висока планина, окъпана в кристалната белота на безбрежни снегове, а там долу в низината бяха другарите му. С изненада установи, че чува собствения си глас, който ги наставлява от високото: „Няма нужда да се катерите, за да ме достигнете. Просто в някоя хубава утрин ще се събудите на върха на планината, също както аз го направих.”

В този момент той ясно осъзна, че е бил роден близо до „процепа” или много близо до него, но не си спомняше нищо за цялата работа, която бе извършил през предишните си животи, и която бе го довела на това светло място. И отново от просторните дълбини на вътрешния му покой се разнесе глас. Но този път не бе гласът на колобър Боян, а като че ли бе неговият собствен глас: „Ако не правим нищо, в края на краищата ще постигнем Просветление след милиарди години. Ако правим нещо, ще бъде много по-скоро. Има някои методи, за които се знае, че ускоряват процеса на Просветление, но те са за другите, а не за теб! Ти си роден Просветлен!

Всеки избира своя път, да прави или да не прави. Дори пътят съзнателно да не правиш нищо или (да осъзнаваш), е правене. Всъщност по време на практиката на Орендата, която правиш в тези уроци е да не правиш нищо. Просто създаваш условия за ума, а ума ти прави останалото. Отива в покой. Ти не правиш нищо. Твоето фино вътрешно същество си го прави само, след като създадеш първоначалното нужно условие.

В свещените писания на Прародината е казано, че последователите на Пътя към Просветлението са като копачи на кладенци, а те били три вида. Първият вид, намира инструментите за копаене на кладенеца, прокопава кладенеца (тунел към Просветлението) и скача в него, като взема със себе си инструментите. Вторият вид следовници, намират инструментите, прокопават кладенеца и скачат в него. Но остават инструментите около кладенеца, където други могат да ги намерят. Третият вид последователи, изкопават кладенеца и се помотават за малко, като показват на всеки, който идва инструментите и как да ги използва. Има и четвърти вид – такива, които нямат спомен за инструментите, използвани в миналите животи и казват на всички: – Не се нуждаеш от инструменти. Просто бъди Просветлен. Лесно е, разбираш ли? Тук е кладенецът. Просто осъзнай и ще видиш, че вече си в него.

Само няколко висши души са били способни на това. Ти си един от тях. Останалите се нуждаят от повече помощ и ръководство. Те всички имат нужда да правят нещо, за да не правят нищо.”

Твърде рано прозрял истината за себе си Дуло реши да провери дали това, което се таи дълбоко в него може да се прояви и в живота. Реши да „надникне” в главите на съучениците си, за да открие като какви ще се проявят след като напуснат Храма на Знанието, ще открият ли истината за себе си?

По право най-напред реши да изпробва уменията си върху канартикин Богатур. От него се очакваше да оглави огромната държава на хуните и Дуло реши, че трябва да провери дали той има качествата да управлява след като наследи баща си. Той беше свидетел как малко по-голямото от него момче може да се катери по отвесни скалисти върхове, както и да се спуска в бездънни пропасти. В пълен галоп можеше да стреля с лъка, сякаш лети във въздуха. Но в съзнанието му изплува образа на воин, който върви пред всички при настъпление и след всички след отстъпление…

Съобразява се с обстоятелствата така, сякаш плава по река. Той е този, който най-добре преодолява трудностите, прави това преди те още да възникнат. Той е този който блести с победите над враговете си, триумфира още преди да възникне заплахата. Великодушен е, но може и да бъде жесток. Храбър е и измисля всякакви уловки. Това му вещае бъдеще на велик пълководец.

Топла вълна го обля, когато усети у него желанието да открехне дванадесетата врата на залата със символ ПРОМЯНА. Стъпил на пътя на Орендата той беше на път да осъзнае, че не може да промени света, ако не промени самия себе си. Скоро щеше да разбере, че оста се намира вътре, а въздейства на това, което е отвън, пребивава наблизо, а управлява далечното и е господар на кръговрата на всички неща. И затова българите наричат Полярната звезда Небесна ос или СРЕДИЩЕ.

Да не се отклоняваш от оста на естеството значи: да се раждаш напролет, през лятото да растеш, на есен да даваш плод и през зимата да почиваш. Такъв е редът на Небето, не е възможно той да се оспорва и променя. Който се бунтува срещу него, непременно ще си отиде неудачник, дори ако отначало си въобрази, че има успех. Първия човек на държавата също си има Небесна ос: да ражда, отглежда, завършва и пази всичко. И той също не бива да се опълчва срещу този ред. Ако въстане срещу него, непременно ще се провали, дори ако отначало има успех. Такъв е Пътя на Небето и великата основа на господарските дела. Така неговият дом ще бъде цялата земя и той ще се грижи и помага на всички хора, които са под неговата власт.

Когато някой не може да се надява на канска титла той може да стане архитект, леяр, търговец, писар или багатур…

С трепетно очакване Дуло насочи вътрешния си взор към сестричката си Тамира. Отначало му се стори, че му се привижда видение. Толкова красива изглеждаше тя в разкошни ритуални дрехи, а вълнистата и черна като въглен коса бе прибрана под висок калансув. Искрящите и бадемови очи, които блестяха от интелигентност като два шлифовани ахата обграждаха бялото като слонова кост носле, чийто потрепващи ноздри издаваха страстна натура. Изражението на лицето показваше, че осъзнава и може да упражнява контрол върху желанията и страстите си чрез мисълта да контролира орендата и да я използва за благородни и възвишени цели. Издигнала се до колобър тя ставаше проводник на по-фини творчески енергии, които щеше да използва за благото на близки хора и на целия български народ. Независим, действен, открит енусиаст, умеещ да изразява чувствата си и да разбира чувствата на околните тя щеше да живее с проблемите на другите, да се стреми винаги да е полезна и да помага на другите. Щеше да следва високи цели и идеали и да осъзнава, че не целта е най-главното, а пътя до нея, който всъщност е самия живот. Все още обаче на бе достигнала нивото да осъзнава достатъчно добре простата истина, че не е възможно винаги да осъществява идеите и целите си чрез външни средства и страда виждайки нещастията, проблемите на хората, осъзнавайки невъзможността да помогне на всички. Скоро щеше да разбере, че е достатъчно да реализира една идея вътре в себе си, чрез мисълта си и в поведението си и така да улесни нейната реализация и в живота.

Да тя нямаше да се отклони от Пътя, по който бяха тръгнали под вещите наставления на колобър Синион, и щеше да го следва до края на дните си.

Време беше да надникне зад високото чело на момчето от Балхара. Градът, от който идваше Кардама се славеше като „майката на всички градове” и на Дуло му беше любопитно да разбере какъв ще стане и с какво ще е полезен на държавата гражданинът на Балх.

Наследник на род от майстори-зидари и архитекти младият Кардама притежаваше удивителна памет и въображение. Когато надникна там пред смаяните „вътрешни очи” на Дуло се разкри панорамата на чуден бял град.

Кардама знаеше лечебната сила и магическата мощ на камъка, който бе използван за градежи от неговите предци. Когато те докосвали камъка можели да усетят топлата и студената му страни.

Ръководейки се от това свое усещане, те полагали камъните с по-топлата страна от вътрешната страна на стената на сградата, която строели.

Във въображението на младия архитект се „виждаха” мрежи от бъдещи водопроводни канали прокопани от планините към жарките равнини между Алтай и Тян Шан, както и на юг от Небесната планина.

За сега само във въображението на момчето се виждаха опасни пътища пресичащи планината Имеон, която разделяше държавата на кан Дорбар от Балхара. Те ту преминаваха по дебели въжета, ту се вкопчваха в железни вериги. Пътеки, издълбани в планински стени, лежаха в празното въздушно пространство. Преминавания (мостове), които висяха във въздуха, водеха над опасни водни ждрела, по колчета човек се изкачваше нагоре… по мостове, които висяха във въздуха, и по издълбани в планинските стени пътеки, покрай опасни висини и пропасти този път щеше да свързва още по-здраво средището на държавата със западното и дясно крило – Балхара.

Когато се обърна към Видура в съзнанието му изплува търговец в тъмночервена дреха, който теглеше за повода натоварена камила. Очите му бяха твърди, а устата леко изкривена навярно от много говорене.

– Защо се изпречваш на пътя ми? – попита согдианският търговец. – Не приличаш на търговец, нито пък на водач.

– Не, моите пазари не са твоите. Хората създават свои собствени страни.

– Така е. Когато се захванах да търгувам с калай и сяра, всички градове станаха бакърени и калаени. (Позапря се, вслушвайки се в нещо). Едва когато остарееш и вече не обикаляш, страните престават да се променят. Стоят в главата ти като приказки… Тогава, като погледнеш назад, ще видиш как градовете се превръщат в дълго шествие, което не води никъде. Това е красиво
по своему и винаги ще те кара да продължаваш да пътуваш. Би ли искал винаги да е така?

– Аз пътувам по други пътища.

– След това идва време, когото вече нямаш какво да продаваш. Връхлита те страшна умора… А може би освен това си видял твърде много. Видял си твърде много богове, чул си твърде много хора да се кълнат в тях. Така си загубил преценката си и вече не вярваш в нищо свято. Другите около теб забелязват и започват да се боят от теб. Накрая губиш пътя си. Затова трябва да знаеш кога да спреш. Иначе нищо няма да бъде по-ценно от другите неща. И градовете ще затворят порти за теб …

– Значи ще се откажеш?

Сякаш не бе чул забележката търговецът продължи: – … Понякога виждаш следи, които изчезват в пясъка. Но младите казват, че това се следите на хората, които са загубили душите си. Затова трябва да се прибереш у дома.

– У дома?

– Що се отнася до провалените сделки, те нямат значение, поне не толкова голямо. Пазарите още са там, както и пътищата между тях. Други ще купуват и продават. Освен това стоките ще се променят с течение на времето. Чух, че в Бактрия открили някакъв нов камък: прозрачен, като огненочервен пламък. Ще се появят нови търговци, които ще търгуват с него. Това не е ли предизвикателно?

– Може би.

– А пък китайците са измислили начин да съхраняват коприната. Това може би ще събуди интереса ти?

– Да.

– И накрая ако имаш късмет, ще си спомняш. Има един човек у дома в Маргиана, който прекара целия си живот край кладенеца. Щастлив е – и луд. Но ти ще си чул как пода водата в градините на Самарканд, ще си опитал сладките пъпеши на Кумул и ще си крачил сред лалетата, които обгарят Небесните планини. Нима това не е достатъчно?

Образът на търговеца постепенно се смали и тъмночервения му силует се стопи в пламъка на лалетата.

Дойде ред и на Бинду. Съсредоточеното лице на малкото момче изглеждаше спокойно, но това бе само привидно. Под високото му гладко чело една след друга се редяха картини от родния Даван.

Постепенно хода им се забави и равно зелено поле изпълни съзнанието на Бинду. Много хора все още се стичаха край оградено място на злачна поляна. Централната му част беше освободена, заета от пясъчна писта, отделена по дължина от ниска преграда.

Сърцето на момчето примираше в трепетно очакване. Дуло все още не го виждаше сред шумната тълпа, но знаеше че то е там – на надбягването на „свободни коне”, т.е. без ездачи. Самото надбягване се състоеше само от една обиколка по пясъчната ивица, един вид отиване и връщане. Ако някой кон изостанеше, той нямаше никакъв шанс да спечели, освен око изпреварилите го коне не успееха да завършат състезанието, защото животните трябваше да напрегнат всичките си сили за едно кратко разстояние. Най-страшното изпитание беше много тесния завой на края на преградата, който конят трябваше да вземе, от най-вътрешната му страна, преди да поеме в обратна посока, ако не иска съперниците му да го изпреварят. Всичко трябваше да стане бързо, рязко и сигурно.

Облечен в зелен кафтан мъж с рог в ръката прикани публиката към тишина.

Шумът постепенно утихна. Тогава Дуло ги видя. Възрастен вече мъж (навярно баща му) държеше за гривата алест жребец, а до него прихванал се за пояса му се беше залепил Бинду. До жребеца още тридесетина нетърпеливи коне, държани от гледачите си, също се готвеха да потеглят.

Сред гробна тишина под яркото слънце прозвуча звукът но рога и конярите се отдръпнаха. Тънкото въже пред тръпнещите гърди бавно падна на земята. Конете препуснаха под виковете на множеството.

Алестия жребец пръв се впусна напред и с лекота излезе начело на групата, сякаш се беше досетил какво трябва да направи, за да спечели надбягването. Двата коня, които се намираха точно зад него, няколко мига след старта се сблъскаха, претърколиха се през глави и останаха да лежат с пречупени предни крака. Алестият кон продължаваше да галопира пред другите с развята златна грива под окуражителните възгласи на разгорещената тълпа. Зад него групата на следващите го коне още не се беше разтеглила и продължаваше да галопира заедно, като всеки кон напразно се опитваше да си проправи път. Завоят се оказа фатален. В края на преградата, когато пет коня в компактна маса се опитаха заедно да вземат острия завой, преди да поемат в обратна посока, стана страхотен сблъсък. Четири от тях, цвилейки ужасено, се сгромолясаха на земята в преплетено кълбо, преграждайки пътя на следващите. За тях състезанието свърши.

И тогава един огромен черен кон, оцелял в сблъсъка, се понесе напред. Той се опитваше да се вмъкне между алестия жребец и преградата, за да го изхвърли встрани и да го изпревари.
Дуло едва не извика увлечен в случващото се пред „очите му”. Тъмният кон беше доста по-висок от червения и изглеждаше много по-силен. Озъбената му огромна уста бълваше вълма бяла пяна. Двата коня вече приближаваха финала. Обезумялата тълпа насърчаваше двете животни.

И тогава видяха необикновена гледка как един жребец се превръща в свиреп хищник. Ясно се чу изщракване и челюстта на алестия внезапно се вклещи в рамото на черния кон.
Изненадан и заслепен от кръвта, която бликаше от раната му, едрият кон се изправи на задните си крака, залитна, прекатури се от другата страна на преградата и падна с вцепенени крака и счупен гръбнак точно до първите два коня, които все още механично надигаха глави с безумни очи.

Пътят на алестия бе свободен и човекът с кафтана го обяви за победител пред смаяната тълпа, която не откъсваше очи от червения кон със златната грива, чиято издръжливост беше равна само на смелостта му. И всички успяха да видят как баща и син се спуснаха към жребеца и метнаха на гърба му яркочервеното покривало, предназначено за победителя. Цялата публика в общ изблик на възторг аплодираше алестия – небесния кон, който беше спечелил състезанието.

Когато дойде редът на Паламар от Бугур Дуло изведнъж се намери в душна леярна, където се препираха две момчета:

– Скоро ще станеш майстор леяр! – подхвърли дребничко човече на Паламар, който прихна. – На теб определено всичко ти се удава.

– Ако продължаваш да ми се подиграваш, ще помоля майстора да ми разреши да отлея един съд с твоя образ! – пошегува се Паламар, който почти
се бе просълзил от смях.

– И за какво ще бъде предназначен той? – с леко безпокойство се осведоми джуджето.

– Още не съм решил. Може да е поднос за хлебни приношения или кана за вино. Формата на носа ти чудесно подхожда за чучур, а на ушите ти – за двете малки дръжки. Но първо трябва да ми кажеш дали предпочиташ да бъдеш изяден или изпит… – отвърна Паламар и отново избухна в гръмък смях.

Леярната се намираше в подножието на един хълм южно от града.

Общителността и талантът на майстор Паган дядото на Паламар му бяха позволили да снабдява с бронзови ритуални съдове Храма на знанието и двора на кавкан Булгар. Леярната на Паган, чиято слава се простираше надалеч, беше една от малкото, чиито майстори владееха техниката на глинените калъпи с восъчна сърцевина, която позволяваше да се леят много по-сложни и изящни съдове. След како ги гравираха, те се превръщаха в истински скулптори с животински, растителни и човешки форми.

Загрижен да задоволи своята изискана и богата клиентела, майстор Паган не се колебаеше да инкрустира за украса в най-красивите си златни образци червена мед или скъпоценни камъни.
Именно тук щеше да се развие и разцъфти таланта на неговия внук – Паламар. Дни наред плувнал в пот, той поставяше в пещите калъпите, в които изсипваха разтопения бронз, който веднага изтласкваше восъка. Разтопен от горещия метал, той изтичаше през малките тръбички на глинестия калъп с характерно съскане.

Сръчността, необходима за изработката на един голям украсен съд, която притежаваше леярят Паган, очароваше малкият му внук и той не се уморяваше да го наблюдава.

Най-напред майсторът начертаваше формата на съда върху пясъчен квадрат и даваше нарежданията си на занаятчията, който изработваше восъчната сърцевина на калъпите. Когато беше готова, тя се покриваше с глина, смесена с дървени въглища и пясък. После трябваше да се изпекат калъпите, докато външната им страна станеше лъскава като керамична. След това можеше да започне деликатната операция по изливането на разтопения бронз при почти хиляда и сто градуса във восъчната сърцевина на калъпа. При съдовете, които се отливаха на части, оставаше само да се сглобят частите и да се присъединят желаните орнаменти чрез допълнителна отливка.

След това идваше ред на резбаря и шлифовчика, които окончателно довършваха сложната украса и излъскването.

Така малкият Паламар ден след ден усвояваше уменията на дядо си и един ден той щеше да го надмине, щеше да стане не само ненадминат ювелир, но и първият усвоил леенето на стомана.
Дуло се съсредоточи. Оставаше последният от групата. Улат неведнъж беше ставал за смях сред съучениците си. Беше окаян стрелец, не успя да си спечели уважение и с палаша. Той все трепереше и лицето му се сковаваше от страх, когато му напомняха за „жълтата стена”. Улат не се вписваше в общия порив на всички към усъвършенстване на бойните умения и неведнъж Дуло се бе намесвал в предотвратяване на опитите на другите да се подиграват с несръчността на момчето.

– Ти си оставаш воин, Улат, макар това никога да не ти се е удавало с лекота. Дълбоко в сърцето си никога не забравяй, че си син на българско племе.

Сега Дуло се взираше в душата на мекушавото момче с надежда да открие истинската му същност, на която малкият може да стъпи и възвърне увереността във възможностите, които тя ще му разкрие. И изведнъж нещо просветна, светлината се усили и пред вътрешния му взор се оформи съвсем реална картина: „Улат се взираше сънено в трима мъже, които някога са били водачи на хората си. Арогантността им личеше във всяко тяхно действие, те не си правеха труда да прикрият презрението си към него. Кога щяха да разберат, че нямат никаква власт в новия ред, създаден от кан Богатур? Имаше само един господар, един човек който превъзхождаше всички останали. Неговият доверен човек седеше пред тях, а те се осмеляваха да разговарят с него като с равен.

Новите племена издигаха шатрите си в равнината и на Улат му доставяше удоволствие да кара хората да чакат, докато им обърне внимание. Богатур бе демонстрирал доверието си, като му бе дал титлата началник на продоволствието на Обединените племена и негов личен писар. Наслаждаваше се на властта, която упражняваше. Канът му бе позволил да си издигне собствена шатра, за да му покаже своето одобрение – жест, който не остана незабелязан от молителите. Нямаше смисъл да се обръщат към Богатур, ако не бяха доволни как управлява довереникът му от негово име.

Скръсти ръце на гърдите си, като едва слушаше някогашните водачи. Бившият предводител на източните хуни не можеше да върви сам и двама от синовете му го поддържаха. Тримата стояха прави и дуднеха нещо за пасища и дървесина, докато той гледаше някъде в далечината.

– Ако не позволиш стадата да се преместят на нови пасища без малките ти плочки, ще се наложи да колим здрави животни, за да не измрат от глад – казваше водача на племето. Улат с наслада видя как лицето на мъжа почервенява от гняв и само го изгледа лениво, без да си направи труд да отговори. Със задоволство си припомни, че никой от тях не можеше да чете и пише. Дървените плочки бяха чудесна идея – изработени от борово дърво, с образа на небесен кон върху тях. Имаше свои хора в табора, които проверяваха плочките, ако видеха някой воин да сече дърва, да разменя плячка и тъй нататък. Системата все още не беше съвършена, но Богатур го бе подкрепил, като решително отпрати недоволните и те млъкнаха, пребледнели от страх.

Когато мъжете приключиха тирадата си, Улат заговори спокойно, сякаш ставаше въпрос за времето. Беше открил, че мекият тон разпалва гнева им и се забавляваше да ги предизвиква така.

– През цялата си история никога не сме се събирали толкова хора на едно място – каза той и поклати леко глава в знак на порицание. – Трябва да бъде организирани, за да сме добре. Ако позволя тази година да сечете безразборно дърветата, за следващата няма да останат. Не разбирате ли? Ето защо съм наредил да се сече дървесина само от горите на повече от три дни път от тук.

Отнема време и усилия, но догодина ще усетите ползата.

Меката му реч ги вбеси, но най-сладкото беше, че не можеха да открият никакъв недостатък в неговата логика. Бяха хора на лъка и палаша и Улат знаеше, че може да ги води както си поиска, а те бяха принудени да го слушат.

Не смееха да се оплачат открито, докато Багатур го подкрепяше. Ако се вслушаше в тях, той щеше да подрони репутацията на Улат и да превърне поста му в посмешище. След като му беше дал тази роля, Богатур нямаше да му се меси по никакъв начин. Улат се наслаждаваше на възможността да покаже какво е способен един интелигентен човек, ако не го ограничават.

Дуло си отдъхна, и последният негов съученик имаше какво да покаже в укрепване на многоликата държава.

Бе изгубил представа за времето до края на заниманията, но реши чисто по детски да „надникне” в главата на колобъра. Насочи вниманието си към него, но насочената енергия срещна една непроницаема бледосинкава сфера, която го обграждаше от всички страни.