Дорбар седеше на трона си в шатрата за приеми, два пъти по-голяма от другите в табора. Предишният кан бе презирал символите на властта, но Дорбар се чувстваше по-спокоен, когато се издигаше над юк боилите си. Нека не забравят кой е канът! Кой е пълновластния владетел, върховен военачалник и продължител на великият род Дуло! Кой е поставеният от Бога господар над хората, които трябва управлява и води напълно самостоятелно!

През последните години родовете преуспяваха, трупаха богатства и се множаха. Него обаче бащата небе бе дарил с три момичета и едва четвъртото се бе оказало момче. Не че из някои от шатрите не щъпуркаха негови синове, но той не знаеше нищо за тях, пък и те не бяха наследници на трона. С идването на втората му жена Небето го дари с още един син. Още неизминала и година откакто цинската принцеса прекрачи прага на шатрата му, тя го дари с мъжка рожба. Така по волята на Тангра делата му по управлението на лявото и дясното крило на държавата се решиха с Божията помощ.

Дорбар изсумтя от наслада, зрението му се замъгли и размаза след втория мях червено вино. Беше станал по-тежък, по-скоро заякнал, отколкото затлъстял. Зъбите и очите му бяха още силни, а името му будеше страх у съседите. Знаеше, че има защо да бъде доволен. Изпъшка изтежко, вдигна мяха и видя, че е празен. Разсеяно махна с ръка за нов и една млада жена го постави в ръката му.

Дорбар я изгледа одобрително, докато коленичеше пред него със сведена глава. Не си спомняше името и през мъглата на алкохола, но тя беше стройна и дългокрака като пролетна кобилка.

Почувства как желанието се надига у него, протегна ръка и повдигна лицето и, за да го погледне. Преднамерено бавно взе ръката и и я притисна в скута си, да усети интереса му. Тя изглеждаше уплашена, но той знаеше правилото, че на кана не може да се отказва. Щеше да плати на баща и с един от трофейните коне, ако тя му достави удоволствие.

– Иди в моята шатра и ме чакай там – каза той и видя, че момичето се отдръпва от него.

Дорбар оправи робата си от тъмно-син бришим* със златни бродерии. Останал сам лицето му се успокои, но докато се взираше в играта на пламъците в огнището, пръстите му нервно подръпваха една нишка и най-накрая тя попадна между ноктите му и се скъса. Той се намръщи и погледна надолу. Дрехата бе от подаръците, които му изпрати цинския владетел и той я носеше, за да му донесе късмет и благополучие. Беше получил писмо от Кавкан Булгар, че заедно с кавкан Сандилх искат да му окажат чест като го посетят по важни държавни дела. Сега той очакваше тяхното посещение, но нещо все го човъркаше и не му даваше мира.

Въздъхна и пръстите му несъзнателно продължиха да дърпат и чоплят. Сети се за пълният мях, но махна с ръка, главата му трябваше да бъде чиста, когато пристигнат двамата му помощници.

Замисли се какво ли може да ги води тук по това време на годината, когато наоколо бе мирно и спокойно. Юечжите кротуваха, а бъркотията на юг бе
затихнала. Е поиздърпа малко на север ордата на кан таркан Лабас, но в замяна на това получи подаръци и принцеса за жена от цинския роднина.

Един ден някой от синовете му щеше да наследи този сигурен мир. Кавкан Сандилх държеше под око юечжите и дунху, а Булгар следеше за движението на скитите и киргизите. Помисли си за новите търговски пътища, които той бе открил на запад, и за богатствата, които бяха потекли по тях.

Звук на рог прекъсна мислите му. В шатрата влезе калутаркан* Вацо.

– Идат, господарю! Наблюдателите докладваха, че са излезли от хамича* – изрече на един дъх ичиргу боила като се поклони.

– Е, разпореди се да донесат печено овнешко и вино! Скъпи гости са това, пък и идват отдалече – разпореди се канът и с широк жест отпрати калутаркана.

Размислите му не му бяха донесли обичайното усещане за покой преди денят да започне. Той поклати глава към злите духове, които пречупваха волята на силните. Може би утрото щеше да донесе по-добри новини. Седна изправено на трона си и скри ръкава със скъсаната нишка под другия. След като се срещнеше с кавканите си, щеше да прескочи при младата кобилка или при Ван ди, за да успокои кръвта си.

Рогът отново изсвири и в шатрата влязоха двама мъже. Дорбар се загледа в кланящата се масивна фигура на първия и усети същото чувство на задоволство, каквото изпитваше при вида на умножените им стада. Изпита удовлетворение, че преди време бе издигнал със собствените си ръце Сандилх до ранг кавкан. Могъщия мъж му се отблагодаряваш се преданост. След него се представи и кавкан Булгар.

Гостите още не бяха успели да се настанят, когато в шатрата влезе Вацо а след него двама мъже с огромни подноси с димящо месо.

– Добре дошли, скъпи гости! Сядайте, разполагайте се като у дома. Ще говорим за всичко, което искате да ми кажете – подкани ги стопанина. – Но ако не седнете да ядете с мен, ще бъда жестоко обиден. – Вацо напълни чашите, че кавкан Булгар не е свикнал да пие от мях.

Кавкан Булгар наблюдаваше с интерес как калутаркана насочва тънката тъмно-червена струйка във високите чаши от тъмно стъкло. Очевидно не го правеше за първи път.

– Ха да сте ми живи и здрави! – Надигна пълната чаша Дорбар и подкани новодошлите – Пийте, на среща с кана всичко е позволено. Знам че виното е обредно питие, но считайте моята почерпка като голямо отличие.

Булгар само докосна с устни чашата колкото да не обиди стопанина и каза:

– Велики кане, небето има велика съдба, човекът също има велика съдба.

Сладкия мирис и изисканите аромати, гъстото вино и тлъстото месо са приятни на вкус, но отнемат здравето. Прелестното личице и бисерните зъбки вълнуват кръвта, но изсушават духа.

– Ти винаги от малък много знаеш, но стига приказки, а да отдадем заслуженото на богата трапеза.

Дорбар не позволи повече никакви разговори, докато не утоли апетита си. На два пъти Булгар отвори уста, но и двата пъти канът просто му посочи храната, без да престава да дъвче. Това бе отчайващо и Булгар не се изненада, когато видя в очите на Сандилх сладостни искрици. Сигурно той си спомняше и други пирувания, при които е блестял таланта на Дорбар да изяжда огромни
количества. Дебелият хан като че ли имаше бездънен стомах. Булгар привърши преди Сандилх и не му оставаше нищо друго освен търпеливо да чака лакомника да опустоши трапезата като бойно поле.

Накрая Дорбар обяви, че е сит, и се оригна, като прикри с длан устата си.

– Виждате, че не сме гладували през зимата – каза весело той и потупа шкембето си. – Тангра бе добър към нас.

– Ще бъде щедър и в бъдеще – добави Сандилх, като гледаше раболепно към Дорбар.

Булгар проследи погледа и разбра, че не може да очаква никаква подкрепа от десния кавкан за това, за което си бяха говорил из пътя.

Дорбар посегна да избърше мазните си устни с опакото на ръката си, но усети погледа на Булгар и бръкна под робата си, за да извади парче плат за целта.

– Е, кажете сега, какво ви води насам, та сте били толкова път до аула ми?

– То, аз, такова…, нямам какво да кажа, той Булгар…, да каже какво е намислил – измънка мъжагата, като наведе глава под втренчения поглед на кана.

– От Тангра поставен, владетелю наш, кан Дорбар! Знаеш, че всички ние сме твои войни и водим битки не само външно, но и вътрешно. Това е и причината за нашата сила, ние знаем за какво се борим. Плячката не е важна за нас, важно е захранването на държавата, нейното разширяване. За нас държавата означава буквално „държа”, но тя е нещо много повече от притежание или някаква собственост, тя е външния образ на нашата вътрешна същност, олицетворение на душата на всеки от нас. Нейния градеж е равностоен на лекуване на душата. Изграждането на държавата е основната цел за постигане на душевен мир, без държава няма народ, няма нация, няма учение, няма духовност, няма смисъл за съществуване. Държавата е нашето дете, а без деца народът загива.

Затова, нека ви припомня какво не трябва да допуска всеки от нас на мястото, което е поставен.

Булгар поспря за миг. Един поглед към огромния мъж беше достатъчен, за да не пита защо Дорбар изтегли ордите си от изконните земи на хуните, а не ги поведе лично срещу завоевателя. Зачуди се дали изобщо има кон, способен да го издържи. Въздъхна, дали това, което щеше да каже нямаше да коства главата му? Но имаше неща, които бяха по-важни от живота му сега. Пое дълбоко, наситения с винени пари и гореща лой, въздух и продължи: Първа грешка – като оставаш верен на малката преданост, да предадеш голямата преданост. Втора грешка – като се стремиш към малката изгода, да пропуснеш голямата изгода. Трета грешка – като се държиш дръзко и користолюбиво, да унижаваш багатурите си и така да си навлечеш гибел. Четвърта грешка – вместо да се занимаваш с държавни дела, да водиш весел живот и така да си навлечеш нещастия. Пета грешка – да бъдеш алчен, да търсиш изгодата и така да помогнеш за разрухата на държавата и за собствената си смърт. Шеста грешка – да се увличаш по жените и музиката, без да обръщаш внимание на безредиците в управлението и така да погубиш държавата. Седма грешка – да се отправяш в далечни пътешествия, като пренебрегваш мнението на съветниците и така да се подлагаш на опасности. Осма грешка – да не поправяш грешките си, когато ти ги сочат верни съветници, и упорито да държиш на своите решения, като така пилееш добрата си слава и се превръщаш във всеобщо посмешище. Девета грешка – да не умееш да прецениш силата си и да се надяваш само на съюзниците си, като подлагаш държавата на опасността да бъде разделена на части. Десета грешка – да се държиш дръзко, когато държавата ти е малка, и да не извличаш поука от наставленията на съветниците си, като водиш царството си към гибел.

– Кой ти е казал, че държавата ни е малка? Ние имаме 100000 яздещи стрелци, а при опасност можем да съберем още толкова – ядно извика Дорбар и пълната му гуша се разтресе.

– Тъкмо за това говоря – Булгар си отдъхна за миг. Изглежда му се размина като не го изхвърлиха от шатрата. – Трябваше да ударим южните царства докато бяха разединени и воюваха помежду си, а ние пропуснахме този момент. По никакъв начин не се опитахме да попречим на обединяването им с изключение на един разузнавателен набег, който младият Шъхуан отби лесно. И още, пропуснахме да атакуваме нашите довчерашни врагове, които макар обединени бяха все още неукрепнали. В замяна на това оттеглихме нашите предни орди на север. Това даде възможност на Шъхуан-ди да започне да укрепва северната си граница. Не бива да гледаме спокойно как младия император пренася военните си действия на юг, за да завладее земите южно от река Яндзъ. От друга страна той все още не разполага с достатъчно добре обучени войски, за да може с тях едновременно да воюва на юг и да се противопостави на нашата многобройна и превъзходна конница.

– Защо да нападам съсед, който ми предлага мир? Те изпратиха пратеник с предложение за мирен договор, много подаръци и принцеса за жена на кана, като гаранция за добрите им намерения.

– Владетелю наш, нима не виждаш, че ако сега не обявим война на Шъхунди, после ще стане много трудно сломяването на цинската военна сила и унищожаването на единната му държава. Освен непрекъснатите гранични укрепления, които изграждат, те ще имат неизчерпаем източник на хора от многобройното обединено население*, както и обширни земи на юг с техните изобилни богатства. Освен това както може би знаеш в тяхната войска се въвеждат нашите начини на обучение, предвождане и воюване.

– Кавкане, твърде си изкусен в приказките, но за злонамерените съвети, които се опитваш да ми даваш мога да те накажа най-строго според Закона. – А сега чуй моята дума: – Ние владетелите на този народ винаги сме спазвали сключените договори, независимо от изменилите се обстоятелства. Никога не сме предприемали и няма да предприемем походи срещу Цин без основателни причини. Аз казах, и моята дума е Закон.

*Бришим – коприна.

*Калутаркан – отговорник за дворцовите обряди и ритуали.

*Хамича – езерна местност.

*Многобройното, обединено население – както отделните племена, така и целият хунски народ били малочислени. Даже по времето на най-голямото могъщество и разширение на хунската държава цялото и население според свидетелствата на Джун Хан-юе, било много по-малко от населението на една сам от 36-те китайски области по онова време.