В 06:30 часа на 18 август 1998 година вече съм на крака и доопаковам останалите вещи в раницата си, всичко останало още снощи е подредено в огромния денк.

След закуска пренесохме багажа си до ПИК, а ние заедно с персонала на лагера се заехме да почистим и изгорим всички отпадъци в района.

В 10:45 часа познатият ни вертолет зависна над площадката, едва опирайки колесниците си, без да гаси двигателите и ние трябваше да товарим на “пожар”, както нашия, така и багажа на любезните ни домакини. Накрая един през друг се натоварихме и ние. Едва успях да хвърля прощален поглед на осиротелия лагер и машината с тежко буботене се вдигна във въздуха. Само за миг в отсрещния илюминатор блесна с цялото си непорочно бяло-сребърно великолепие „Победа“, а аз със залепен о бронебойното стъкло нос въртях очи назад, за да зърна за последно величествената пирамида на Кана, но уви стигнах само до бялата верига на „Тангра-Таг“. Много скоро тя бе прекъсната, но не от синьото око на Мерцбахер, а от петно сив грунт, върху което стърчаха само отделни ледени блокове, искрящи на обедното слънце, като скъпоценни камъни. Преди на навлезе в левия вираж към речната долината моторът на вертолета задавено изрева и като тапа изхвърча от тясното гърло на “бутилката на джина”, а броени секунди след напъна, пред зажаднелите ми за цветове очи се опъна жълтеникавата снага на хребета „Саръ-джаз“.

В 11:10 часа се приземихме на поляната до граничния пункт.

Пак бързо, по военному претоварихме багажа си: шестима руснаци и ние двамата българи на малък японски микробус, а двамата французи и Борислав на лек автомобил “Мазда”. Последва шумно прощаване и кръстосана размяна на адреси с любезните домакини, французите и Борислав Димитров, който направо от Каракол тръгваше за Китай.

С героични усилия, къде бутайки със запретнати крачоли през наводнения от разлива на реката черен път, къде возейки се, добутахме двата претоварени автомобила до село Инилчек. Там “Маздата”, усетила асфалтовия път, бързо изчезна от погледа ни.

Така почти по вода стъпихме на “западния път” на предците.

В долината на река Оттук преди превала „Чон Ашу“ спряхме да обядваме. От “Маздата” нямаше и следа дори и по виещия се като серпантина път нагоре към превала, но за сметка на това ни наваля последния, макар и мокър Тян-Шански сняг.
Когато наситената зеленина на Исък-кулската низина удари по зажаднелите ми сетива, очите ми първи откликнаха на пъстрия колорит. Празните очи на прозорците на колхозните обори, изтърбушените им покриви, обаче грубо контрастираха на палитрата от ярко-зелено до сламено-жълто. Те очертаваха източната граница на предвидения крах на една система, която на запад се простираше чак до родния ми селски пейзаж. Няколко десетки километра на запад от село Ак Булак, макар и със стара дата щях да науча и скръбна вест – кончината на един от бившите ни държавници, който най-дълго и най-упорито се стараеше да прихване яловите калеми*, на тази чужда система, на плодородната българска почва.

Малко преди да навлезем в източните окрайнини на село Аксу (бившо Теплоключенка*), шофьорът местен руснак предложи да ни води на минерална баня.

Жителите на селото са предимно преселници от Украйна и Русия. Разпростряло се по двата бряга на река Аксу, то радва с уютните си снежнобели къщички, разположени сред китни дворове и редица азиатски тополи и брези от двете страни на правите му улици. Тръгваме по една от тях и тя ни извежда на юг от селото, след което асфалтовия път потъва в тясната клисура на хребета „Кауган“. Тук реката е затворена в бетонно каменно корито, но въпреки това буйните и води скачайки от безбройните прагове и черни подводни камъни, се пенят заливайки брега с буйни бели гриви, от тук е и нейното название ”Бяла река”(тюрк.). На около 4 километра по-нагоре в нея (отляво) се влива река Арашан. Продължаваме по десния бряг на Аксу и клисурата се стеснява до 30-50 метра, а от двете ни страни се издигат стени от сив и червен гранит с височина 250-300 метра. По-стръмен е левия склон на хребета „Кауган“, обрасъл с гъсти елхови гори, а десния, част от гребените на „Саръ-Катис“ и „Буракан“ е гол, покрит храстовидна растителност. Най-после пред нас просветва и теснината се разширява в закътана, равна поляна. Току до десния бряг на реката на височина 1920 метра над морското равнище е разположен курорта “Аксу”. Съвсем близо от гранитните цепнатини извира минерална вода с температура от 31 до 57 градуса. Тук се намира и санаториум за лечение на различни парализи и най-вече на детски паралич.

С изтръпнали крака се измъкнах от теснотията на микробусчето и се озовах в малка чакалня с две едва държащи се на краката си дървени пейки. На тях се бяха разположили няколко жени и един мъж от съседното село. Когато разбраха, че сме българи, лицата на местните хора светнаха: една през друга на провлачен руски език изказваха възхищението си от България, от аромата в розовата долина, от топлото Черно море, което толкова приличало та техния Исък Кул, от хората с които се срещали през цялото време докато траяла екскурзията им в нашата страна. След като възбудата на жените позатихна, до мен се приближи мъжът и с явно прискърбие ме попита дали зная, че на 5 август е починал нашият първи секретар на партията.

Иначе банята освен чакалнята се състоеше от четири мизерни стаи: по две за мъже и жени, едната съответно – съблекалня, а в другата имаше четири очукани чугунени вани. Липсваше студена вода, но за нас това беше земен рай. Водата беше гореща и мека, така че полу-сварихме изстрадалите си кокали и от ваните излизахме на бегом със зачервени лица и плувнали във вече немиришеща, цивилизована пот. И така полу-мокър облякох чисто бельо и се разделих с леко накиселяващите бойни доспехи.

Веднага след като заехме отново местата си в микробуса се прояви дълго спотайващия се руски характер. Вместо да се отправим веднага за град Каракол и да потърсим хотел, защото вече се свечеряваше, ние още от село Аксу започнахме да търсим бира, най-вече едното от двете руски момчета, които не познавах. Той спа през целия път до минералната баня, и когато се напари в банята гърлото му изглежда отново пресъхна, а може би се бе обадил и махмурлука от предната нощ!? Така в дълго лутане в недобре осветените тесни улици на Каракол, руският щаб реши да отседнем в някакъв къмпинг на брега на езерото Исък Кул, отстоящ на 80 километра западно от града по посока на столицата Бишкек.

По пътя, вече край смълчаното нощно езеро, спряхме до малко, но съвсем прилично ресторантче, приличащо на шатра. Посрещна ни слабичко смугло момче, наглед съвсем дете. Струваше ми се, че златните зъби украсяващи усмивката му, са поникнали веднага след млечните. Ние с Христо си поръчахме овнешки шашлаци (шишчета) и бутилка “Меча кръв”, а руснаците се нахвърлиха на бирата, разбира се подсилена с достатъчно количество водка. Седяхме, говорехме един през друг на висок глас – всеки искаше да разкаже повече впечатления от Кана (руснаците го наричаха по тюркски Хан Тенгри). Вдигахме наздравици за върховете, за бъдещите изкачвания, за приятелите, които не са сега сред нас. “Мечата кръв”, течаща по вените ми, ме правеше сантиментален – говорех за връх „Победа“ с кадифен глас на влюбен.

В 23:50 часа благополучно пристигнахме в къмпинга. Настанихме се в дървено бунгало. В стаята ни има две легла, шкафче с два стола, но помещенийцето едва побра багажа ни. Легнахме в тесните креватчета, приличащи на койки и моментално потънах в дълбок възстановителен сън.

*Калем – клонче с пъпка за присаждане.

*Теплоключенка – в буквален превод от руски означава горещ извор.