Бавно отворих очи: лежах на другия, западния бряг на цепнатината; малко пред главата ми беше раницата, а от двете ми страни кротко си лежаха щеките. В несвяст ли бях изпаднал? Бях на себе си, но бях изгубил представа за времето, затова погледнах към часовника си. Губеха ми се цели 30 минути. Изправих се и с невярващи ръце се заопипвах: първо главата; гърдите; краката – цял бях, жив бях! А това което изживях сън ли бе или наистина се случи? Вълшебно място, само на няколко стотин метра от мястото на онази паметна вечер!? Огледах се: и пропастта която “съм прескочил” си беше на мястото, и слънцето високо над връх „Победа“ все така пролетно огряваше клисурата. Не ми оставаше нищо друго освен да нарамя раницата и да продължа пътя си. Окуражаващо ми действаше мисълта, че ме очакват още десетки такива препятствия.

В 13:15 часа благополучно без повече перипетии пристигнах в Базовия лагер. Там много топло по славянски ме посрещнаха двамата руснаци. Митя дълго по братски ме прегръща и целува, та чак ми стана неудобно, но търпях. Оказа се, че освен персонала, в лагера сме само четиримата.

Свалих палатката на Христо от раницата си и я опънахме на старото и място: хем да изсъхне, хем да е готова да го подслони през идващата нощ. Изкарахме влажните си постелки, дрехи, обувки, чорапи и ги положихме на топлите камъни наоколо, да изсъхнат. Прегледах и подредих останалото ни имущество в палатката. Имаше достатъчно провизии и подсилки, които да ни дадат възможност да опитаме късмета си и на връх „Победа“.

Вечеряхме и веднага си легнах. Днешният 14 август се оказа ако не един от най-дългите дни през половинвековния ми живот то със сигурност бе един от преломните – бях по различен от този, който оставих на източния бряг на ледената пропаст…
15 август. След закуска седнахме с Христо да си припомним какво знаем за връх „Победа“ и да определим тактиката за изкачване.

В самия център на Тян Шан, по протежение на хребета Кокшаал-Тоо се извисява грандиозен планински масив, който не може да бъде определен като връх, защото той е разтеглен от изток на запад на протежение от 14 километра. И практически целия този отрязък е на височина не по-ниска от 7000 метра над морското равнище! В централната част на масива е разположена огромна кула, издигаща се още почти половин километър. Гребенът, увенчаващ тази кула е с дължина петстотин метра по хоризонтала е това, което се определя от геодезистите като връх „Победа“.

По протежение на върха минава границата между Китай и Киргизия и затова сега ние ще направим изкачването от студената, обледенена северна страна. Масивът е толкова огромен, че близо до Главния връх с кота 7439,3 метра той е разчленен още на две части: западно ребро с височина 6918 метра, наречено от изкачилият го през 1961 година грузински екип, Важа Пшавели*; на противоположния източен карай на масива е връх Достук* 7079, а възвишението между тях с височина 7150 метра носи името Армения.

Върхът не без причина е наречен от руснаците “Победа”. Целият алпийски свят е на Вие с Нея. Планина-загадка, планина-легенда, планина-пиедестал. Може би само Еверест и К 2 имат по-голяма митична история и също такава репутация.
Единодушно решихме да подходим към върха по класическия маршрут – покрай връх „Важа Пшавели“, нагоре през превала “Дикий”.

Предвид доброто физическо състояние, в което се намирахме и успешната височинна аклиматизация решихме и се спряхме на следния тактически план:

1 ден – преход до ледник „Звездичка“ и нощувка в палатка на височина 4200 метра;
2 ден – преминаване на ледопада, изкачване на превала „Дикий“ (5250 м.) и пренощуване в пещери;
3 ден – изкачване до височина 6200 метра и нощуване в палатка;
4 ден – изкачване по северното ребро на връх „Важа Пшавели“ до височина 6900 метра и нощувка в палатка;
5 ден – изкачване до връх „Победа“ и спускане за нощуване в палатката на височина 6900 метра;
6 ден – спускане до пещерите на височина 5250 метра;
7 ден – връщане в Базовия лагер

Около обяд от върха се завърнаха нашите французи. Посрещнахме ги четиримата – двама българи и двама руснаци, тъй като Борислав и Скрипко не се намираха в лагера. Никола толкова се разчувства, че даже се разплака. Малко след тях пристигнаха двама техни съотечественици.

В 15:00 часа пристигнаха Скипко и Борислав и ни зарадваха с новината, че само след час и половина ще сме на руска баня и трябва да си приготвим по 2 долара на човек за вход.

Дълго се поливаме с гореща вода, парим измръзналите си кокали, по детски се пръскаме и закачаме сякаш сме на истинска баня. Но високата планина бе навсякъде даже и тук в руската баня. Тук най-после си отговорих на въпроса за леко несигурната походка на Скрипко – просто пръстите и на двата му крака бяха ампутирани след жестоко и невъзвратимо измръзване по върховете на Хималаите.

И за да бъде удоволствието от руската баня наистина завършено, в столовата нашата благодетелка Таня ни поднесе прясно изстудена киргизка диня.

Вечерята бе направо празнична: доматена супа със сметана и лук; печен патладжан с чесън и сметана; нашата луканка “Нестинарка”; пиле с картофи; за десерт – кайсии. Всичко това обилно полято с червено френско вино и коняк “Бишкек”. Само аз твърдо отстоявах въздържателския си обет.

16 август 1998 година, 08:30 часа Средноазиатско време. Времето обаче е типично есенно според днешните български ширини. Цяла нощ валя дъжд, а сега го обърна на мокър сняг. Мокрите кафяво-черни скали тънат в лепкава мъгла и само цветовете на палатките оживяват сивата околност. Насреща ми ни помен от сияещата с белотата си на фона на изумруденото вчерашно небе – „Победа“. Днес се е скрила като девица под дебелия плащ на облаците. Но въпреки това тръгвам по азимут 170 градуса към нея.

Трябва да огледам трасето на първия ни преход към върха. Пък и е полезно да поддържам тялото си в добро физическо състояние. Затова уверено се спускам на ледника и тръгвам следвайки компаса към сливането на ледник „Звездичка“ с ледник „Южен Инилчек“. Снегът продължава да вали, но не прави снежна покривка, тъй като докосвайки сивата повърхност белите снежинки мигновено изчезват сякаш погълнати от лакома паст. Това ми помага, тъй като мога лесно да откривам капаните на бездънните цепнатини. Пък и сега не се налага толкова често да ги пресичам, тъй като се движа успоредно на тях. И все пак нещо в мен упорито ме тегли към онези чудни неща, които “видях” благодарение и на “Малкия Южен принц”.
На ледник „Звездичка“ излизам на източната му морена. По нея достигам до ледопад вдаден почти до средата на ледника. Заобикалям струпването на ледената маса и продължавам по средната част на ледника. Той по нищо не се отличава от “горното течение на Южен Инилчек“: същия равен на места леко нагънат жълтеникав лед; същите цепнатини със шуртящата в тях ледена вода. Въпреки, че под краката ми е „Звездичка“, имам чувството, че се движа над двата долни свята, които “посетих” на 14 август и кънтящите ми по леда стъпки ще накарат “хората там” да повдигнат глави нагоре!? А дали са долу, а може би горе? Компаса, който виси на гърдите ми не ми помага да определя посоката към тях.

Смених посоката и се приближих към страната на превала “Дикий”. Някъде пред мен в горната част на ледника се намираше лагер 1, но дотам има още два часа ходене, а аз трябваше да се връщам за обяд.

Малко след обяд от „Хан Тенгри“ в лагера се завърнаха испанците в състав от двама баски и двама каталунци и веднага в столовата стана топло и шумно от присъствието им. Всички кухненски работници се струпаха около тях, като
пеперуди на цветна леха. Всички в лагера очакваха, че те без проблеми ще изкачат върха, защото самият им вид излъчваше неукротим спортен дух, а южният им темперамент подклаждаше тази тяхна увереност. Но когато тази буйна четворка се спусна в Базовия лагер се оказа, че са се върнали от 6500 метра поради, както колоритно се изразиха те – ужасяващия вятър и кучешкия студ. С това си изявление те още веднъж потвърдиха моите неволи на тази височина и ми станаха някак близки и симпатични. И с още нещо ме впечатлиха буйните испанци: вместо да ближат рани те се отдадоха на буйна веселба с много пиене и закачки. Тримата от тях по-младите, непрекъснато се усмихваха и когато към тях се приближаваше същество от женски пол, тази усмивка автоматически се разтягаше на разстояние обратно пропорционално на разстоянието до прелестното същество. При това, изражението на лицето на едно от тези момчета ставаше маслинено-възторжено, долната челюст увисваше, а дишането му се учестяваше, като на сетер при вида на яребица. Четвъртият, малко по-възрастен от тях, и на глед по-сериозен, се отличаваше от своите приятели, по това, че говореше английски по-сносно от тях, а също така, че проявяваше склонност към разговори на глобални политически теми. За времето, през което се подготвяхме за новото предизвикателство – „Победа“, ние заедно с Борислав като преводач водихме с него дълги разговори на различни теми – от чисто катерачески до политически. Станахме почти приятели, защото открихме общи допирни точки. Още при първия разговор, веднага след като разменихме информация за персоните си, те скочиха на крака и започнаха да скандират в един глас “Стойков, Стойков, Стойков” – така произнасяха името на Христо Стоичков. След като отмина футболната еуфория Борислав каза, че е бил в Мадрид и много му е харесал този забележителен град. Хуан (така се казваше по възрастния испанец) се намръщи, като че ли колегата бе похвалил любовника на жена му и каза, че Мадрид – това е символ на испанския империализъм и на неговата завоевателна политика по отношение на малката, но свободолюбива Каталуния и нейната столица Барселона. Борислав се опита да заглади неловкото положение, като каза, че Стоичков е избрал да играе не в столицата, а в Барселона, в едноименния клуб. Темата ме заинтересова и аз чрез английския на Борислав внимателно започнах да навлизам в нея, като сапьор, откопаващ готова да се взриви мина. Хуан и другарите му, както се оказа, принадлежаха към прогресивна, лява, свободолюбива, антиглобалистка и антиамериканска част от човечеството. Ние и двамата споделихме, че знаем за борбите на каталуците. “Да, борим се!” – с непреклонна гордост заяви Хуан – “Те (испанците) обиждат, както нас, така и баските. Но ние не взривяваме бомби, ние се борим с мирни средства”. “Хуан, Хуан” – обърнах се аз към него – “с какво ви обиждат вас, тези испанци?” “Те не ни обичат” – замислено произнесе Хуан – “те ни считат за селяни и не харесват езика ни. На тях не им харесва, когато в Мадрид си говорим на нашия език. “А ти уверен ли си Хуан, че за такива обиди си струва да се разделяте с Испания, която сама по себе си вече е част от Обединена Европа?” По дългата мълчалива пауза, която направи Хуан преди да ми отговори, разбрах, че той не е разглеждал проблемите под такъв ъгъл. “Може би не” – мрачно каза той – “но ние искаме да бъдем независими”.

Как добре разбирах това каталунско момче, нали и при нас, на Балканите ни пареха под краката тези същите проблеми.

С тези открити и сродни по дух мъже щяхме да вървим рамо до рамо към „Победа“. „Победа“, метеорологичната информация, за която до тази вечер е, че е затрупана с обилен сняг и пъртина е проправена само до 5800 метра.

Другата новина е, че вероятно на 20 август ще бъде закрит съседния лагер “Аксай Травел”.

*