Събудих се в 5:30 часа, повдигнах се на лакти: тихо; не се чуваше обичайното плющене на палатката при силен вятър, но вътрешните стени бяха влажни от диханията ми, а това показваше, че е доста студено. Лежешком се облякох, напъхах полумокрия от конденза спален чувал в контейнера и прибирах останалите вещи в раницата. Излязох навън, за да прибера палатката. Докато сгъвах вкоравената от нощния студ синтетична материя се появи Христо. Пристъпваше бавно и уморено.

Каза, че се изкачил до 10 метра под върха от уважение към историческата ни светиня. Поляхме успеха му с глътка горещ чай и той пое надолу.

Аз умишлено се бавех: не ми се разделяше с бялата планина, затова бавно доукрепих палатката към раницата си; прибрах останалите опаковки от храната и ги закопах дълбоко в снега; после заравних разхвърляния сняг; изправих се, обърнах се към

Кана и потънах в минута безмълвие в почит към Властелина.

В 7:00 часа стигнах горния край на “чистилището” и погледнах нагоре и надясно, където облян в слънце се кипреше Чапаев. Стори ми се в настроение, затова насочих цялото си внимание към стръмната все още замръзнала пътека, където от време на време се мяркаше приведената фигура на Христо. Изведнъж усетих, че дървената ръкохватка на “шок” щеката* остана в ръката ми и когато погледнах: самата щека вече бавно се хлъзгаше към чашообразна пропаст. Плъзгането продължи 2-3 метра и благодарение на фиксатора в долната и част, който опря о някакво невидимо ръбче, тя се завъртя на 360 градуса и спря движението си към недрата на планината. Само за миг се пколебах и твърдо реших да си я взема. Забих клюна на другата щека в леда, обърнах се и вече по привичка стъпка по стъпка, високо над бездънната пропаст, се добрах до нея и си я върнах обратно. С удвоено внимание продължих надолу, установявайки за кой ли път, че слизането е по-опасно от изкачването. Котките на краката ми си вършеха добре работата по заледените участъци, но от това си патеха изтерзаните връзки на колената ми, които трябваше да поемат цялата тежест на тялото и товара ми при неизбежните залитания вляво, дясно, напред, назад.

Към 8:30 часа излязох благополучно от “чистилището” и си отдъхнах: всички трудности и опасности, като че ли бяха зад гърба ми; оставаха само цепнатините на ледник „Инилчек“.

Снегът започна да се разкашква и да затруднява допълнително придвижването ми, но след час вече бях в лагер 1. Наоколо не бе станала нито една палатка, само Христо ме чакаше. Той не изглежда никак добре. Предложих му да останем до отпочинем малко повече, но той отказа и в 9:50 пое сам към Базовия лагер под предлог, че е зле.

Аз тръгнах в 10:20 часа. Отначало докато леда бе сравнително равен го виждах, но после го изгубих от погледа си.

Слънцето вече напичаше, когато от изток, като на изпроводяк Кана бе изпратил лек ветрец, който разхлажда запотените ми гръб и врат и галеше зачервените ми небръснати бузи. И ми бе радостно и приповдигнато: сякаш тук на високото беше дошла Пролетта; имах чувството, че се движа по земя, толкова избелял и зажаднял за нещо по-различно от белия цвят бе погледа ми, който се любуваше на околната сивкава пепел, лъсната на отделни участъци като полиран оникс. Стопена вода струеше между многослойната повърхност и скритите и явни канали, предизвиквайки призрачен, хармоничен ромон, който резонираше в целия глетчер. Очаквах всеки миг да чуя и птичи песни. Наведох се на колене и както си бях с тежката раница потопих устни в бистрите води и на големи жадни глътки дълго се наслаждавах на леко нагарчащата снежна, тяншанска вода. Понякога се чуваше и дълбок тътен от колокоченето на долната вода, която течеше в дълбините и макар и бавно движеше огромната маса на ледника. От двата бряга се спускаха буйни потоци вода, които отмиваха бреговете и той ускорявайки движението си трещеше и се цепеше напречно под налягането на собствената си тежест. Тези пукнатини понякога видими, понякога покрити с участъци няколко сантиметров замръзнал сняг са досадни и коварни препятствия.

Към 11:30 часа застанах пред такава цепнатина широка около метър и половина, натоварен с 30 килограмова раница и огромни обувки. От само себе си се разбираше, че при това положение препятствието не можеше да се прескочи, а трябваше да се търси здрав лед вляво или дясно. След доста обходен път на север открих мостче от черен пресован сняг. Пробвах здравината му първо с лявата щека, изглеждаше стабилно, направих крачка с левия крак, почуках отново с дясната щека – здраво, стъпих с десния и полетях в мрачните недра на ледника …

*Върнах си щеката – година след това, услужих с щеките си на Христо Станчев и те останаха там, под връх „Манаслу“, завинаги с него.