5 Август, часът е 3:00, наоколо е тъмно и тихо. Даже и лавините са притихнали стегнати в клещите на предутринния мраз. Да закусваш по това време, е все едно да съжаляваш, че на ледника не правят операции по отстраняване на устата.

Разменяме няколко думи с колегите през найлона на другата палатка докато под светлината на челниците подреждаме багажа си и събираме палатката. Но в суматохата на ранното тръгване, така и не успяхме да се съберем с тях. И докато в района на лагера се разминавахме със забързани фигури и призрачни силуети то на южния бряг на дълбокия леден овраг разделящ двата ледника се оказахме само двамата с Христо. Спуснахме се внимателно на дъното, заобиколихме една страховита цепнатина и изгубихме пътеката за нагоре. Дълго се лутахме наляво и надясно, докато най-после към четири часа я открихме. Притеснен от времето (теснината на ледника е безопасна само в интервала от 04:00 до 09:00 часа) и от предизвикателството на “котките”, с които трябваше да свиквам тепърва, отново тръгнах бързо и не след дълго се озовах сам в подстъпите на ледник „Семьоновски“. Нощта беше студена, призрачната и красота растеше с всяка преодоляна стъпка.

Безброй звезди, повече, отколкото бях виждал през целия си живот, искряха на мразовитото небе.

Едва доловимата пътека изви стръмно надясно към основата на тъмнеещия връх и спомена за видението, което ми се яви само преди часове, отново разтърсвайки съзнанието, докосна дълбините на душата ми – сън ли бе, или го имаше?!? И познатата ми от предишни екстремни ситуации плътна увереност, че всичко ще бъде наред, нахлу отново надолу по запотения ми гръбнак.

Когато зората изми мрака от небето, разтрошеният глетчер, се оказа триизмерен пейзаж с фантастична красота. Температурата бе минус двадесет градуса по Целзий. Котките ми с успокоително хрущене се забиваха в ледената кожа на глетчера. Криволичех по едва доловимата пътека през отвесния лабиринт от кристални сталагмити. Отвесни скални опори, споени от лед и притиснати от краищата на глетчера, се издигаха и оформяха могъщото дясно рамо на древнобългарския Бог. Погълнат от заобикалящата ме красота, пренебрегнал тежестта на усилията, аз се отдадох на освобождаващото удоволствие от изкачването, като напълно забравих страха от изтичащото време.

Маршрутът към върха следваше ледника „Семьонов“ нагоре по западното ребро на „Хан Тенгри“. От бергшрунта* на 5000 метра, който маркираше най-горния край на тази ледена река течаща близо три километра надолу по наклонена долина до сливането и с ледника Южен Инилчек. Разположен над издатините и хлътнатините по скрития пласт на циркуса, ледникът се пропукваше на безброй отвесни цепнатини. Някои от тези пукнатини бяха тесни и можеха лесно да бъдат прескочени; други бяха широки по 1,5 – 2 метра, дълбоки по 30-40 метра и дълги по 200 метра. Големите представляваха неприятни препятствия за изкачването ни, а когато се оказваха скрити под снежни преспи, се превръщаха в сериозен риск.

Ледопадът бе съвсем друго нещо. На височина около 4800 метра маршрутът на катерачите преминава през теснина приличаща на гърлото на пясъчен часовник и е възможен в интервала от 04:00 до 09:00 часа сутринта, когато нощният студ сковава постоянно надвисналите над долината ледено-снежни козирки с тегло от няколко десетки тона. Когато слънцето затопли челото на връх „Чапаев“ (6371 м), той разтърсва “бурката”*** си и истинска канонада от отделни ледени късове, камъни, а след тях и лавини, превръщат преминаването през този участък между двата върха в истинска “руска рулетка”. Затова, колкото и да си втълпявах да вървя бавно, притеснението от надвисналите от лявата ми страна ледени козирки ме караха да ускорявам ход колкото ми позволяваха сърцето и мускулите.

С първите лъчи на слънцето страховития ледник ми показа и другото си лице. Високо вдясно в бездънното синьо небе, засия в златно мраморния конус на
„КАН ТАНГРА“. Значи това, което видях снощи не е било сън!

До 4800 метра се справях, без да спирам, но изглежда това бе предела за нетренираните ми на големи височини телеса. Повдигах очи, набелязвах си някаква отметка десетина метра по-нагоре и когато ги достигнех, спирах дишах учестено, като извадена на сухо риба, и се радвах на успеха си. Всичките мускули по тялото, които познавах и не познавах, крещяха за кислород, а той тук (поне за моите бели дробове) беше кът. От интензивното вдишване и издишване започнаха да ме болят и гърдите. Темпото, с което тръгнах остана някъде зад прага на 4800-те метра и идващите след мен започнаха да ме изпреварват, изпревари ме и Христо.

Когато, обаче, повдигащото се иззад острия ръб на връх „Дружба“, агустовско слънце, засия с пълна сила, нещата придобиха съвсем груб характер. Покритите с лед стени на циркуса започнаха да привличат и увеличават топлината като гигантска печка, зареждана със слънчева енергия. Изведнъж започнах да изнемогвам и от жега, затова най-напред свалих ръкавиците си, след това горните дрехи и пъхнах шепа сняг под шапката си. Скоро обаче бях принуден да сложа отново ръкавиците си, защото дланите ми от горната страна се покриха с мехури от слънчевото изгаряне. През следващите часове упорито напредвах нагоре по ледника, спирах само за “въздух” и да утоля жаждата си от бутилката вода, която носех в раницата си, и да пъхна под шапката си нова порция сняг, който скоро щеше да се разтопи по сплъстената ми коса.

След ледопада навлязох в снежен участък, който приличаше на равнобедрен триъгълник, обърнат с върха надолу. Лявата му страна очертава десния склон на „Хан Тенгри“, лявата – левия склон на връх „Чапаев“, а високо горе основата му описва превала между двата върха.

Към 11:00 часа достигнах мястото на лагер 2. То е почити у Дома – на чисто бялата гръд на „Хан Тенгри“ и представлява снежен склон, на който се подравняват места за палатки. Христо, който беше пристигнал преди мен вече бе избрал и очертал място. Закипя истински работа, защото ако в дебрите на „Коджа Балкан“ това би било дреболия, тук на височина 5400 метра си беше тежък физически труд. Междувременно близо до нас се разположиха няколко момчета от Петербург.

Тук на тази свещена за всички българи земя през останалите два дни, двамата с Христо ще изживеем всички мигове на дедите ни, когато са идвали тук на поклонение. Ще се приспособим към някогашния техен начин на живот високо в планината.

*Чистилище – според католиците – място в задгробния свят, където душите на мъртвите се пречистват чрез страдания за извършени на земята грехове, преди да влязат в рая. В случая най-тясното място на ледник „Семьоновски“, спечелило си печалната слава за най-много загинали алпинисти в района.
*Бергшрунт – дълбока пукнатина, очертаваща най-горната част на ледник.
*Бурка (рус.) – ямурлук. В случая ледените козирки на върха много приличат на бурка. Може би за това и върхът е получил името на легендарния Чапаев.