Аерогарата е на четиридесет километра северно от столицата на страната Бишкек. Десет годишна “Мазда” едва побира обемистият ни багаж. Потегляме. Пътят минава покрай бедни, но живи селца, разположени в широката долина на река Чу. От север долината е защитена от свирепите сибирски ветрове с хребета “Киргизки Ала–тоо”.

Пристигаме в офиса на туристическата фирма. Оказа се, че е в сградата на местната геофизическа лаборатория. Посреща ни др. Бирюков геофизик и директор на “Тян Шан Травел”. Оказа се че познава доста българи от минали експедиции през доброто старо време. Внимателен и отзивчив той бързо се разпореди за уреждане на формалностите по регистрирането и настаняването ни. Тук получихме и първата информация за атмосферните условия в района на върховете „Кан Тангра“ и „Победа“. През целия месец юли бе валял сняг и двата върха са били недостъпни. Опитите на чешка и австрийска експедиции да атакуват върховете се провалили.

Шофьорът, който ни посрещна на аерогарата ни откара в малко хотелче в центъра на града. Тук трябва да се събере цялата ни многонационална група. Засега сме само двамата с Христо.

Излизаме да обядваме и да разгледаме града. Прави впечатление, че за разлика от крайните квартали в центъра зелените площи заемат големи пространства. По улиците в прочутите азиатски аръци* тече чиста планиска вода.

На един от пазарите срещаме комшия – турчин от Истанбул. Оказа се че знае български и от разговора, който проведохме на крак разбрахме, че той е тук, за да направи всичко, което е по силите му Турция да заеме опразнената от България пазарна ниша, тук в средна Азия.

И в това обедно време на пазара е оживено. Жълтолики хора предлагат местни плодове и зеленчуци. Асортимента не е много богат. И тук бананите са навсякъде в конкуренция едиствено с местните дини – големи, продълговати и много вкусни.
Обядваме в нещо като закусвалня. Поръчваме си пилаф, който местните наричат “плоф” това е нещо като национално ястие. Оказа се вкусно.

31.юли.1998 година; 08:00 часа. Разбуди ни силно думкане по вратата. Тъкмо се надигах от леглото, когато вратата рязко се отвори и в рамката и се открои подвижната, спортна фигура на Борислав Димитров.

– Ставайте момчета, стига сте се излежавали в тези скъпи (15 долара на легло) легла, намерил съм ви нещо по-приемливо – по за един долар.

Вече навън, на улицата той с присъщата му словоохотливост и неизчерпаема енергия ни заразказва в движение за това как е изкачил най-високия действащ вулкан в Иран, как подметките му още парят от
нагорещените камъни, а обувките даже и тук изпускат смрадлива пепел събрана от димящите склонове на кратера.

Така разговаряйки оживено пресичаме центъра на един от най-зелените градове на Средана Азия, най-големия град на Киргизия и една от най-
многонационалните столици на континента (тук живеят представители на повече от 80 етнически групи и народи), като на площ от 160 кв. км., е разпололежно население от около 1 милион души.

В Киргизия освен киргизкият, руският е също официален език. Откакто на 31 август 1991 г. киргизите са обявили независимостта си от СССР, там все повече се налага киргизкият, но все още всички говорят руски. Добре, че е така иначе не си представях как ще заговоря киргизки. Вярно, немалко думи имат арабски (или турски, знам ли какви точно) корени и си звучат направо като на български – “кумис” – кобилско мляко, ако някой е забравил, “перде” – завеса и т.н.
Официалната валута е “сомът”, като курсът е 35 сома за един $. Като се има предвид, че 200$ е една доста добра заплата.

Бишкек (Пишпек от 1926 до 1991 гг. – Фрунзе) е разположен в северната част на Киргизия, в Чуйската долина в подножието на Киргизкия хребет. Градът е бил основан през 1868-1878 г., на мястото на древната крепост Джул, строена още от кокадския хаганат по бреговете на реките „Ала-Арча“ и „Аламедин“ и разрушена в 1862 от руските войски.

По времето на комунизма, е преименуван на Фрунзе (между другото на летището още стои съкращението на града е FRU). Михаил Василевич Фрунзе е бил киргиз, военачалник в Червената армия и е направил доста за града и народа си.
Самият град е запазил “военната си структура” и там улиците се пресичат под прав ъгъл, както и всеки квартал е почти идеален квадрат.

Днес той е столица на страната, същевременно крупен индустриален център, нейно политическо, просветно и културно “сърце”. Градът е уникален и с това, че единствен в света носи името на дървен иструмент (”Бишкек” може да се преведе като “маслобойка” или “пръчица-бучкало за кумис”) и негово монументелно копие ще украсява центъра на столицата, защото когато минавахме все още го монтираха и извършваха завършителни работи около постамента.

Това е съвременен град с широки улици и красиви здания, отличаващи го от много други градове в региона, поради това, че е строен по европейски план. Исторически сгради липсват, породи това, че той е относително млад. Но хора тук са живели още от времената преди бронзовата ера, затова бишкекската земя таи в недрата си и тайните за нашите-българските корени. За съжаление от сравнително късните останики от градището “Ковашка крепост” VІІ-ХІV и от „Пишпекската крепост“ VІІ-ХІІ са останали само руини.

Междувеременно стигнахме мястото, където трябваше да се намира “идеалният” хотел на Борислав. Оказа се най-обикновено общежитие, което някой вече бе успял да преватизира и превърне в шивашки цех. И тук, както и у нас, неокапитализмът настъпваше с бързи темпове. Не ни оставаш нищо друго освен да разгледаме център на града.

От двете страни на широкия булевард “Съветски”, засаден със столетни сенчести дъбове са разположени монументалните каменни сгради на Киргизкия Държавен театър за опера и балет на името на „А.Мулдбаев“, библиотека на името на „Чернишевски“ и Държавния художествен музей.

Планинските реки, които се стичат от близкия планински хребет преминават през града и с бистрите и бързи води освежават зеления му център. И въпреки тази буйна зеленина с трапчивия мирис на дъбова шума имам странното
усещане, че на града нещо му липсва. И докато крачим обратно към хотела по чистите алеи, под прохладните сенки на дъбовия парк се сещам, че не съм срещнал нито едно бездомно, скитащо куче и нито един циганин, нито по пазарите, нито по спретнатия центъра.

Когато се прибрахме в хотела там вече бяха пристигнали двамата фрацузи. Оставаше да изчакаме пристигането и на тримата руснаци.

*Арък – канал за напояване в средна Азия и Кавказ.