Пръсна се слух, че кервани си изселници били нападани от хайдути, за да ги накарат да се върнат обратно по селищата откъдето са тръгнали. Един цял керван бил унищожен от хайдутите. Това изплаши хората от Казълагачката кааза и ги накара да потърсят помощ от руските войски. Казаци тръгнаха из селата, псуваха хайдутите, заплашваха противниците на преселението и пиеха до припадък с изселниците.

За няколко дни всичко се успокои. Никой не бе срещал хайдути из горите, пък и обявеният от русите ден на тръгването наближаваше. Колите се приготвиха, а добитъкът спеше вързан на яслите. Час през час се виждаха да кръстосват конни разеди, които следяха движението на руските войски и следващите ги кервани с български изселници.

По тайни пътища се разпространи новината, че всички българи от Сливенско се готвят да последват руските войски. Петър Гюнгюрмеза събра няколко свои другари и тръгна за Сливен. Той тайно се надяваше, че поне сливенци ще го чуят и разберат.

Това ново раздвижване на преселниците насърчи още повече страхливите и тези, които се колебаеха и те започнаха да се готвят заедно с другите. Излязоха по дворищата и заприготвяха колите си, без повече да се притесняват. Вървяха из улиците усмихнати и разправяха за хубостите и богатствата на Русия…

Жейно Пърлика най-после отпусна сърцето си, престана да се крие от познати и роднини и обяви на всички в селото, че се преселва. Жена му Вълкана срамотно изпъчи корем и тръгна от къща на къща да кани близки и
сродници на прощална софра. Жейно закла един данак за гостите си. Много му се искаше с добро да се раздели с всички. Двамата с Вълкана бяха радостни и щастливи. Толкова години Бог не им бе дал рожба, а сега Той се бе смилил и те правеха всичко, за да си я запазят. Иени махле им се струваше малко селце незащитено от турците, а пък наоколо пълно с кърсердари, даалии и хайдути. На тях и на първата им рожба бе нужна широка, богата и спокойна земя. Така си мислеха двамата и затова се присъединиха към изселниците.

Вълкана облече новата си премяна и тръгна да кани гости. Беше празник и всички иенимахленци си бяха в селото. Тя влизаше през вратника, заставаше насред двора и с ясния си глас викаше жените да излязат да я посрещнат. На няколко места никой не се обади. Вълкана се почувства обидена, отритната и се просълзи:

– Какво толкоз сме им сторили, та не ни зачитат?

С мокри страни тя влезе в двора на Райко Карагьоза, близък приятел и верен съратник във веселбите на Жейно. Райко бе навън и, като я видя да влиза в двора им, намери си работа в обора. Вълкана застана пред къщната им врата и подвикна с треперлив глас:

– Петро, тука ли си?

Райковица се показа с брашнени ръце.

– Тъкмо точа баница на Райко.

Вълкана и се усмихна, но почувства отмала в снагата си и приседна на трикрако столче в пруста.

– Петро, остави баницата за други път. Заповядайте на курбан вкъщи.

Всичко съм приготвила – и баница, и гостби. Жейно иска с всички, като с братя да се раздели. Ще хапнем, ще пийнем и той ще ни посвири.

Райковица погледна ръцете си, поприведе се и сниши глас:

– Какво да ти река, Вълкано? Ами…, такова…, аз вече съм разточила и ще ми изсъхнат корите.

– Опечи я и я остави за утре.

– Нали знаеш – баница топла се яде.

– Ще я притоплиш.

– Ама Вълкано, каква си, моят Райко, никак не обича притоплено!…

Вълкана въздъхна дълбоко, очите и отново се напълниха със сълзи, но тя все пак промълви:

– Наистина ли няма да дойдете?

Петра се опита да се усмихне, да я насърчи, но усмивката и излезе крива.

– Ще дойдем, но Райко е малко нещо болнав… Главата му се мае от снощи.

– Дано му мине до обяд.

– Не вярвам да му мине.

Вълкана се изправи и избърса с опакото на ръката си премрежените си очи.

– Ние ще ви чакаме. На Жейно много ще му е мъчно, ако …

Петра побърза да пресече думите и:

– Вълкано ма, много си напреднала. Да не ти се случи нещо по пътя?

– Какво да ми се случи?

– Път е – всичко става, може пък и от нещо да се стреснеш.

– Не съм от плашливите.

Вълкана погледна корема си под алената престилка, погали го ръце и бавно излезе от Райковата къща. Райковица не я изпрати, като и се извини:

– Ще прощаваш, че няма да те изпроводя до вратника, но корите ме чакат.

Пък и нямаме кучета.

Вълкана понечи да и отговори, но сълзите и рукнаха и тя почти тичешком излезе на улицата.

Жейновица мина покрай следващите няколко вратника, но така и не се реши да влезе. Тя си мислеше, че е най-долна в селото, и за това никой не искаше да и дойде на гости. Като се връщаше към къщата си, на улицата срещна Кокошинката.

Отстрани се до плета, да му направи път, но той се изправи пред нея и замаха с дългите си ръчища.

– Мене няма ли да поканиш? Или за вдовците манджа не си сготвила?

Вълкана се зарадва, че най-накрая намери човек, който да сподели радостта им. Усмихна се и погледна Кокошинката в очите:

– Ами заповядай, Жейно много ще се зарадва.

– А ти няма ли да се зарадваш?

– И на мене ми е драго, че ще дойдеш. Заповядай!

Вълкана пристъпи да отмине, но Кокошинката протегна дългата си ръка към плета, улови се за един кол и и прегради пътя. Тя понечи да го заобиколи, но той се обърна към нея:

– Каниш ме на гости, пък бързаш да избягаш!

– Нали трябва де се прибера вкъщи? Гостите ей сегинка ще започнат да идват.

– Ще дойдат ли много гости?

– Ами закла ли сме цяло теле.

Кокошинката я изгледа, после присви вежди и я доближи.

– Вълкано, ако беше вдовица, щеше ли да ме вземеш?

– Кокошинка, не си мериш приказките!

– Много добре зная, какво приказвам. Но тъй да бъде, както ти казваш.

Много здраве на Жейно, нека смаже кавала. Със Сандю Зебека* ще дойдем. А на тебе, честит ти корем!…

Вълкана наведе глава, изчака Кокошинката да я отмине и след това бързешката влезе в двора на Тодор Карамучука. Навън нямаше никой. Изкачи стълбата и уморена седна на най-горното стъпало. От една врата излезе Карамучука, видя я и се запря учуден. Вълкана се опита да стане, но залитна и едва не се претърколи надолу. Тодор даже и не шавна от мястото си.

– Кумице, какво те води насам?

– Кръстник, много ти се моля, елате у нас на курбан!

– Ние вече се нахранихме! – побърза да каже Тодор.

– Елате, само на софрата да ни седнете!

– Сит на софра не сядам.

– Тогава нека кръстницата дойде сама.

– Тя без мен никъде не ходи.

Вълкана пристъпи към кръстника си и сключи ръце на корема си.

– Нека поне ръка ти целуна кръстник!

Тодор обърна глава настрани и подаде десницата си. Вълкана целуна подадената ръка, задави се от бликналите сълзи и горко изхълца. Карамучука бързо изтрополи надолу по стълбите и се покри по хамбарите. Вълкана се огледа приближи прозореца и надникна през стъклото

– И кръстникът избяга. Никой не ни ще!

Изхълца още няколко пъти и тръгна да си ходи. Бавно слезе по стълбите. Спря се до една странична врата да обърше сълзите си с престилката. Вратата се отвори, показа се Карамучуковица, която побърза да я попита:

– Отиваш ли си вече?

– Отивам си! – едва-едва отрони Вълкана.

Почувства цялата си снага изтръпнала. С мъка се добра до къщата си. Щом видя мъжа си и се хвърли на врата му.

– Жейно, никой не иска да ни почете! Всички ни мразят! – и горко се разплака.

Влязоха вкъщи, за да не ги гледат комшиите през плетищата. Вълкана отново прегърна мъжа си, притисна бузата си о рамото му и го погледна в очите:

– По скоро да бягаме! В това село не искам да остана. Откакто ще ставам майка, като да съм спала с черна чума, тъй всички бягат от мене. Жейно, много ли съм погрозняла?

Жейно я помилва по главата, притисна я кротко към гърдите си и се опита да я успокои:

– Всички са завистници. Но нека ни завиждат. От никого не ме е страх.

Един път да се роди момченцето ми, тогава ще видят те кой е Жейно Пърлика.

– Може пък да не е момченце! – плахо и с особена нежност го погледна Вълкана.

– И момиченце да е, мое ще е! Там в Русия ще си вземем много широк двор и на кръщенето на детето ще поканим всички казаци. Те до един ще дойдат да седнат на софрата ни. Тукашните ни комшии и роднини не искат да ни зачитат – на добър им час! Ще поканя сиромасите и за сбогом ще ги нахраня и повеселя. Стига си ходила да се кланяш на завистниците. Приготви се да посрещнеш всички бедни иенимахленци. Аз пък ще им посвиря, както никога до сега не съм свирил.

– Жейно, искам тъй да свириш днес, че всички да излязат и със сълзи на очи да те слушат!…

Вълкана се повдигна, целуна го по страната, той я погали и пръстите на ръцете му затрепераха, сякаш, търсеха дупките на кавала.

– Първо ще им изсвиря „Тодор събира, тръгнува”…

– Аз пък ще им я изпея!… И тъй ще им я изпея, че докато са живи, няма да я забравят!…

Слънцето се издигна високо и Вълкана излезе на пруста да чака гости. От никъде никой не се задаваше. Селото бе тихо, смълчано, като че ли жив човек нямаше в него. По едно време се зададоха Кокошинката и Сандю Зебека. Вълкана се зарадва и подвикна на мъжа си.

– Жейно, гости ни идат!

Стопанина излезе на двора и пресрещна двамата гости усмихнат. Кокошинката го хвана за ръката и я раздруса:

– Пърлик, як врат имаш. Брадва не го стига!

– Добре дошли! Добре дошли! – и Жейно се ръкува с двамата.

– Вълкано, много съм гладен! – подвикна Кокошинката на Жейновица.

– Та ние на гладни гости се радваме!

– Изглежда в наше село само ние със Зебека сме гладниците.

Вълкана се засмя малко пресилено, но поведе гостите в голямата соба. Покани ги да седнат на възглавниците и побърза да излезе. На прага се сблъска с мъжа си.

– Жейно, ти остани при тях, а пък аз ще срещам другите.

– Ще ги посрещнеш, ако дойдат.

– И сиромасите ли няма да дойдат?…

Жейно отиде при двамата, а Вълкана остана на пруста със свито от мъка сърце. Унесена в черни мисли, тя не забеляза, кога в двора влязоха няколко от най-бедните семейства. Те идеха с целите си домочадия. Изведнъж детска глъчка изпълни двора на Пърлика. Вълкана се сепна и едва не припадна от радост. Посрещна гостите с примесен от плач смях. Взе едно от децата на ръце, притисна го и разцелува мускровите му странички.

– Сладинкото на леля!

И усмихната и радостна ги отведе на софрата. Видяла толкова хора в къщата си тя остави детето, започна да се ръкува с всекиго и да го разпитва за здравето му. Всички и отговаряха с едни и същи думи:

– Слава Богу, твърде добре сме! Вазе да питаме?

– И ние сме много добре! – и Вълкана при всеки свой отговор слагаше ръка на корема си.

Две от гостенките станаха да помагат на стопанката. Разшетаха се и само за кратко софрата се изпълни с гостби и хляб. Жейно донесе пълен бакър с вино и го сложи до коляното на Кокошинката.

– Ти ще разливаш.

– Ами ако го изпия сам?

– Вино дал Господ.

Отначало гостите бързаха да ядат, като невидели и не приказваха. Ръцете им се присягаха и кръстосваха над софрата и хляба и гостбите се топяха в гладните им уста. А Вълкана стоеше права и току ги подканяше:

– Яжте, яжте, тенджерите и тиганите още са пълни!

– Не се притеснявай, едвам започваме! – обади се Иван Гаргата.

– Ами, сега започваш – до сега си изял три пълни паници яхния! -скастри го жена му.

– Това не са паници, а чирепчета!

– Гарга, пази се да не преядеш, че няма да можеш да хвръкнеш! – подхвърли му Кокошинката.

– Я дай насам малко вино, че гърлото ми пресъхна!

– Обърши си гагата, че тогава!

Иван пръв се засмя на шегата на Кокошинката. Но най-много се смяха децата. Те се радваха на изобилието и различните гостби, зашепваха с ръце, късаха крехкото месо и го гълтаха, като палета, без да дъвчат.
Вълкана на няколко пъти излиза навън, за да види дали някой от роднините и няма да дойдат, и се връщаше все весела. Тя не искаше да покаже пред гостите си, че и е мъчно, затова прислужваше на всички, бъбреше непрестанно и винаги със смях посрещаше пиперливите шеги на Кокошинката.

Обядът продължи дълго. Гостите ядоха до насита, но не ставаха от софрата. Започнаха да пият вино и да се надприказват. Две от децата толкова ядоха, че им се приспа. Вълкана ги пренесе в друга стая, постла им и ги остави да спят. Кокошинката и Зебека поискаха още вино и тъй се развикаха, че щяха да
съборят тавана.

– Жейно, да живейш! Кога тръгваш за Русията? Искаме да те изпратим.

– Хайде на добър ти час! – и Кокошинката впи устни в ръба на пахара с  червено вино.

Жейно също си бе посръбнал малко и само се усмихваше на гостите. Подвикванията на Кокошинката и Зебека му пречеха да разкрие какво му е на душата. Много му се искаше да приказва и затова непрекъснато приканваше двамата да млъкнат.

– Сандьо, искам да кажа няколко думи!

– Жейно, казвай, не се бой, ние сме тука! – и пак продължаваха да крещят и да се хилят предизвикателно.

Стопанина стана прав и се приведе към софрата. Всички тия хора му се струваха по-близки от братя. По рано той ги подминаваше при среща. Те бяха сиромаси и освен работа на полето не знаеха нищо друго. Сега Иван Гаргата и Колю Муржата му бяха мили и драги. Жейно протегна ръка и замърда пръсти.

– Ще ни посвириш ли? – попита Кокошинката.

– И това ще стане, но сега искам да кажа няколко думи на побратимите си!… Иване, ти си ми брат!… Кольо, ти си ми като рожден брат!… Радвам се, че днеска се намерихме… Братя, аз заминавам, отивам в Русия. Само за вазе ще ми е мъчно. Кокошинка и за теб ще ми е мъчно!

– Хайде, хайде, чак пък толкова да не ти е жал за мене! – сви вежди Кокошинката.

– Кокошинка, не е тъй, не си прав! Кой днес яде хляба на софрата ми?

Нали всички вие хапнахте и пийнахте? Трохите на хляба ни сродиха и за мене вие сте братя… Ех, братя мои!… Братченцата ми, аз отивам вече…, чакайте сега да ви посвиря… Не мога бе, братчета, мъчно ми е, много ми е мъчно!..

Той се олюля, обърна се гърбом към гостите, присегна се към стената, бръкна в окачената там вулия и извади масурите на кавала си.

– С тоз кавал съм веселил иенимахленци, а днес мене никой не иска да развесели. Само вие зарадвахте сърцето ми и аз ще ви се отплатя. Ще ви свиря цял ден и цяла нощ. За последен път свиря в Иени махле!…

Зебека престана да пие, наведе глава и задърпа проскубаните си мустаци.

Кокошинката държеше в ръка пълна паница с вино, гледаше Вълкана и се хилеше.

Жейно нагласи масурите на кавала и когато всички вдигнаха очи към него, той премрежи очи и подкара ……

– Друга, друга песен подхвани! – обади се Зебека, без да вдигне глава.

– Тази е много хубава! – усмихна се Колю Мурзата.

– Аз пък ще ви пея! – побърза да се нареди до мъжа си Вълкана.

Кавалът приглуши тон и подкара песента. Тъжната мелодия докосна сърцата на всички, погали лицата им и отключи изворите на сълзи в очите им.

Жейновица изгледа всички и като видя, че Кокошинката гледа в земята, вдигна глава и заприглася на кавала: