Цар-Симеоновият друм, от Карнобатската планина до Сакар, зашепна името на Златин войвода. Той кръстоса цяла Странджа. Яви се в Сакар, обеси двама богати гърци и на другия ден устрои засада на Кулкьойския султан в Башатлийското землище. Дружината му беше малка и летеше от бърдо на бърдо, от село на село. Баш баир, Хисар тепе, Хабарлийските, Инджели баир му станаха скривалища. Оттам прескачаше до Карнобатското поле, поречието на Тунджа, Бейкьойските гъсталаци и разиграваше коня си край Казъл Агач.

Навсякъде приказваха за новия войвода. Припомняха си позабравените случки от живота на старите комити и народът ги свързваше по своему с подвизите на Златин войвода. Из равнината тръгнаха потери. По пътищата плъзнаха даалии и го задебнаха – потери обграждат Инджели баир, а Златин напада чифлик в Одринско, запалва го и се връща, а после обхожда селата около Сливен.

В разгара на раздвижването Петър Гюнгюрмеза зажени сина си Милко. Той бе направил две големи сватби на дъщерите си, но сватбата на Милко трябваше да се запомни от всички, въпреки че и без това навсякъде се говореха по-скоро небивалици, отколкото истини за това, как Ивана е пристанала на Милко.

Хамбарлийци, кулкьойци, мансарлийци и другите села от околността бяха направили своя махала в Иридже. Сватбата не бе само на Гюнгюрмизята, но и на целия този район.
Петър посрещаше, нареждаше и изпращаше всеки срещнат. Никой не му възразяваше, а всеки бързаше да свърши навреме, това което искаха от него. Роднините, съседите, приятелите – всички шетаха и се губеха денонощно из селата и пътищата. Те си позволиха да поканят и околните села на трапезата и Петър не им се разсърди. Канени и неканени обграждаха Желината къща, където държаха Ивана и се набеждаваха за нейни роднини. Само Каранедялковия род се държеше настрана и не преставаш да сипе хули срещу Гюнгюрмизята.

Така от Сливенско до Казъл Агач се заговори за Гюнгюрмезката сватба. Хорските приумици намериха благодатна почва и щом някой измислеше нещо, то бързо тръгваше от уста на уста и скоро се превръщаше в истина. Говореше се, че Кара Недялко Драганов щял да наеме турски аскер от Ямбол, който в деня на сватбата да заварди къщата на Тодор Буюклията – зетя на дядо Петър и когато изведат булката, насила да я отведат при баща и. Други пък не им оставаха длъжни и твърдяха, че Златин бил далечен роднина на Гюнгюрмизята и заедно с Гълъб войвода щели да завардят селото с триста мина хайдути, така че никакъв читак да не може да припари тъдява.

Напротив злодумието, приготовленията за събитието вървяха с пълна сила. Най-бързоногите коне с най-личните ездачи се събираха в Иридже да се надпреварват. По-младите, още момчета не оставаха назад и също се готвеха да се надбягват от Юч баир до пътната порта на Петровата къща. Жените пък се гласяха да се надпяват на софрата с най-първите певици от Айшаклий.

Но на ничие ухо и око не се бе отдало да разбере това, което гласеше Петър. Най-важното нещо бяха желанията на сватбарите и затова всички само за тях приказваха. Милко и Ивана, като че ли не съществуваха за тях.

И когато се случваше Милко да премине на кон през селото, пременен с нови дрехи, те му заръчваха какво още да купи, какво да натамани, кого да повика.

Той им се усмихваше и им отговаряше:

– Аз съм зет, нямам време за празни работи!

– Знаем я твоята работа. Всеки знае да си топли ръцете под крилете на гургулица! – и го провождаха с дружески смях.

Но онова, което се случи на сватбата и подлуди мало и голямо, не бяха надпрепускванията, нито хората и песните, нито хубостта и премените на младоженците, още по-малко гозбите и виното. Дядо Петър тайно бе събрал група млади хора и ги завел но Мансарлийското дере. Там им показал гъсто обраслите с люляк брегове и им разпоредил през нощта срещу неделя да насекат разцъфнали люлякови клончета и да ги настелят на Цар-Симеоновия друм. След това на всички коне да се съберат в ниското до сухия кайнак и да чакат там.

Всичко било изпълнено, както разпоредил Петър. Към полунощ разстлаха люляка и преди да изгрее слънцето към тях се присъедини и Петър. Огледа поотделно всеки един – на Делю оправи сбруята на коня, на други нареди да си пристегни пояса, на трети да си засучи мустаците… После, когато слънцето се вдигна, изпрати едно от момчетата да каже на сватбарите да не тръгват направо през селото, а да отбият и да излязат на Цар-Симеоновия друм. Сватбарите се възпротивиха и тръгнаха по улицата надолу. Сякаш предвидил това Петър подаде команда и на минутата петдесет конника им преградиха пътя.

– Обръщайте каруците и карайте по Симеоновия друм!

– Свате Петре, Цар-Симеоновият друм е от другата страна на Юч баир и много заобикаля. Ще закъснеем!

– Назад!.. Момчета, вадете пищовите!

Сватбарите завиха и затърсиха път да излязат на царския друм. Това хареса на Петър и той обеща на момчетата по един кон.

Тези, които се бяха струпали пред портите на Гюнгюрмезовата къща в очакване да видят невестата, станаха неспокойни. Дори и Милко се обезпокои. Препусна с Бегльо нагоре из улицата, но бързо се върна.

– Никакви ги няма!

– Милко, да не са ти откраднали невястата? – пошегува се някой от сватбарите.

Милко отново препусна и изчезна зад Юч баир. Върна се усмихнат и развеселен.

– Завили са и се слязат по царския друм! Тете ги накарал да минат оттам!

Цялото село и всички гости излязоха да посрещнат невястата. От селото до друма гъмжеше от народ. Младите нямаха търпение и, когато се задават сватбарите, играеха буйни хора, като високо и звънко си припяваха.

Петър спря момините хора, за да изчакат зетя. Милко пристигна със заморен и запенен кон. Бегльо спря до каруцата, в която бе скрита невястата. Петър дигна ръка и заповяда:

– Булката да слезе от колата!

Сватбарите се спогледаха и задигаха рамене учудени. Ивана, като чу гласа на свекър си, бързо слезе и отиде при него.

– Докарайте за невястата белия жребец! Мойта снаха не е ханъма, та да се крие в кола! Гюнгюрмезовите невести отиват под венчило на бели жребци!

Ивана се заоглежда, а страните и поруменяха и лицето и разцъфна от прилив на изненада и възторг.

– Къде е белият жребец?

Един от „свитата“ на Петър докара жребеца. Милко скочи от Бегльо, за да помогне на невястата си да се качи, но Петър извика:

– Остави я, нека сама го възседне!

Ивана сложи крак в стремето и преди конят да дигне глава, тя се намери на седлото.

– Невесто, подарявам ти майката на този жребец!

Милко и Ивана подкараха един до друг. Пред тях мина Петър на кон, а след тях се подреди конницата на Гюнгюрмеза. Когато наближиха северния край на селото, стъпиха на заслания с люляк друм. Ивана се разплака от радост и попита Милко:

– Кой застла пътя с цветя?

– Кой друг, ако не тети?

Сълзи я задавиха и тя не можа да види, как един от момците ги изпревари и развя хайдушкия байрак на Кара Колю войвода. Петър престана да се обръща встрани, загледа се пред себе си и бавно заслиза към селото. Слушаше шепота на развяващото се знаме и си мислеше, че като цар язди по настлания път. Множеството, което ги посрещаше, като видя байрака на Кара Колю и младоженците един до друг, на жребци, се възторгна дотолкова, че закрещя в един глас. Момите хвърляха китките си и надпяваха: