Милко, синът на Петър Гюнгюрмеза порасна висок и строен момък. Същински „гюнгюрмез”, въздишаха моминските устни по хора и седенки. Той вече не се допитваше до баща си, а сам вършеше и ръководеше полските работи. Но сега яхнал любимия си Бегльо вместо към полето сви по една странична пътека и тръгна към Ешеклий*.

Жребецът вървеше бързо и той трябваше да се пази от надвисналите, напъпили вече клони. Гората не го оставяше на мислите му. Пътеката се виеше, мешовите вейки го шибаха, а камъните препъваха подкованите копита на коня. Когато гората малко пооредя и конският ход стана по-равен, вчерашната среща на хорището в Ешеклий отново изплува в съзнанието му. От тогава от съзнанието му не излизаше кръшният и стан, дебелите руси плитки, които се мятаха на вси страни, когато ситнеше на хорото. Закачливите пламъчета в очите и и сега бяха пред очите му, пъплеха в жилите, стигаха до сърцето му и го караха да бие до премала. От познати момчета успя да разбере, че от време-навреме ходела да повиди дядо си на воденицата в местността „Дермен калеси*“. Сега бързаше нататък, белким я срещне там.

Сякаш усетил мислите му конят се позапря, наостри уши, изпръхтя и изцвили. Горското ехо пое призива изпрати го в отсрещния скат и после го смъкна надолу в стръмния дол. Полегатите слънчеви лъчи си проправяха път през клонака, искряха по развилите се пъпки и кората на дъбовете и пиеха росата по поляните.
Бегльо прекоси една тясна поляна, изцвили повторно, навлезе в едър тръс в гората и се заспуска надолу. Някъде в дола се чуваше шума на бърза вода, а тук на високото синкава мъглица покриваше като похлупак речното корито. 

Не след дълго се чу и тракането на воденични кречетала. Милко смушка жребеца и изправи снага на седлото. Бегльо се измъкна от гората и копитата му потънаха в злака на росна ливада. Той го върна назад, подкара го по синора на ливадата, спусна се по брега на реката и спря пред затворената врата на воденицата. Кречеталата тракаха на воля, но наоколо не се виждаше жив човек. Водата се блъскаше в пречките на дървеното колело, пенеше се и изтичаше на широка бяла струя. Бегльо пристъпи към водата и наведе глава. Милко веднага скочи от седлото, свали юздата му, подсвирна с уста и подкани животното да пие. Жребецът потопи муцуната си в бистрата вода, глътна няколко глътки, дигна глава и отново продължително изцвили.

– Какво си се разцвилил! – сопна му се Милко.

Конят вдигна главата си още по-високо, замърда с уши и големите му очи погълнаха тъмната гора отсреща. Стана неспокоен, затепа по моравата, задните му крака цопнаха във водата и опръскаха Милко. Той се ядоса, придърпа го към себе си, сложи му юздата и, когато се опита да го възседне, 

Бегльо тръгна, и той увисна на стремето.

– Бегльо, стой, спри се!

Но разлудувалият се жребец не искаше да го чуе. Прескочи реката и с все сила се понесе през насрещната ливада. С голяма мъка Милко успя да се
хване за гривата му и увисна на лявата страна на седлото. Но преди Бегльо да стигне гората и да блъсне стопанина си в някой дънер, от просеката се показа жена яхнала алеста кобила. Бегльо пресрещна кобилата и впи зъби в разпусната и грива. Жената се изплаши, но като видя, че на стремето виси човек, слезе от кобилата и здраво улови жребеца за юздата. Бегльо се опита да я отстрани, но тя тъй стисна юздата му, че той се укроти за миг. Тогава Милко най-после успя да освободи крака си от стремето. Но толкова го беше яд на коня, че не обърна внимание на жената, която го гледаше уплашено. Издърпа юздата, метна се на седлото и подгони разбеснялото се животно из ливадата. Бегльо направи няколко кръга, запени се, но отново успя до доближи до кобилата. Милко издърпа свободния край на юздата и го удари с нея през главата.

– Не бий добичето! – изкрещя му жената.

Строгият, звънлив глас стресна Милко и той се обърна към нея. Позна я веднага – същите руси плитки, същите тъмни очи, които сега го гледаха строго и укоризително. Дрехите и не бяха селски, а купешки и лежаха тъй хубаво на стройната и снага, че Милко затъпка крак върху крак и първом не знаеше какво да каже. В жилите му се бореха две чувства на срам от това, че се представи по такъв начин пред момата и на радостна възбуда от неочакваната среща. От усилието по лицето му изби червенина и той побърза да отведе жребеца до гората и да върже юздата му за младо дъбче.

– Заради твоята кобила моят Бегльо щеше да ми счупи врата! – обърна се към нея Милко, вече преглътнал обзелото го вълнение.

– Много се изплаших. Помислих, че ти се е случило нещо лошо! – сведе ресници момичето.

– Познаваш ли ме? – попита я Милко и разкърши рамене.

– А ти мене? – и от черните и очи лумнаха дяволити огънчета, които опърлиха лицето му и то лумна в издайническа руменина.

Милко дигна рамене и очите му станаха малки, сякаш слънчев лъч се заплете в миглите му.

– И двамата не се познаваме! – усмихна се момичето и дръпна юздата на кобилата.

– Аз ще те позная, коя си! – Милко се чудеше как да задържи момата, за да продължи разговора.

– Как ще ме познаеш, когато друг път не сме се срещали?

– Не си ли от Инджеклий*?

– Не съм.

– Тогава си от Башатлий*.

– И от там не съм.

– Сега вече знам – ти си от Айшаклий! – и Милко сам се засмя на куража си да не се прикрива повече пред този открит поглед.

Момата показа белите си зъби и също се засмя, но не на думите, които изрече той, а на някаква нейна си вътрешна веселост, затуптяла незнайно защо в моминската и гръд.

– Хайде със сбогом и на добър ти час! – и момичето поведе кобилата си.

– Чакай, ти ми спаси живота! – пристъпи смело към нея Милко.

– Жребецът ти лудува, ще скъса юздата. Иди и го успокой!

– Нека да я скъса. Как се казваш? Мене ми казват Милко Гюнгюрмеза.

– Ти ли си синът на дядо Петър Гюнгюрмеза?

– Аз съм. А ти коя си?

– Аз съм дъщеря на Кара Недялко Драганов. Името ми е Ивана. Отивам на воденицата при дядо.

Ивана си тръгна по пътя, а Милко дълго гледа след нея. Забрави за Бегльо, който неспокойно тъпчеше дребните храсти около дървото и с разтуптяно сърце тръгна по същата пътека след момичето. Скри се зад кичур храсти, изчака Ивана да влезе във воденицата и на прибежки се приближи до каменния зид. Шумът на кречеталата малко го поуспокои и той се реши да влезе вътре. Прекрачи прага, приближи до воденичния камък и се наведе да събира брашното. От някъде се появи воденичарят, беловлас, но още държелив старец, и го попита:

– Какво търсиш, юначе?

– Търся щастието си, дядо!

– Из тия глухи места няма да го намериш!

– Ами ако вече съм го намерил!

– Бог да те поживи, та да му се нарадваш. От къде идеш?

– От Иридже.
– От селото на Гюнгюрмеза ли си?

– Аз съм негов син.

– Баща ти е добър чиляк. Дано приличаш на него.

Старецът погледна в коша и, като видя, че мливото е малко, открехна малката вратичка на стената и подвикна:

– Иванке, ела да досипеш в коша още жито!

Ивана подаде глава през портичката и, щом видя Милко до воденичния камък, се смути и започна да търси чувала с житото из тъмния ъгъл на воденицата.

– Ето го чувала, къде го търсиш там! – и старецът посочи с пръст торбата, която бе изправена до дъсчения сандък, в който се сипеше прясно смляното брашно.

Милко, сякаш само това чакал, рипна към торбата, прегърна я през средата, дигна я и я понесе към коша.

– Иванке, помогни му! Чувалът е тежък! – отново се обади дядото.

Ивана се изчерви, но пристъпи до Милко, сложи ръце под торбата, ужким да я крепи. Милко се напъна и хвърли тежкия чувал на напречната дъска. 

Едната му ръка остана отдолу, и, като я отдръпваше, докосна ръката на Ивана, която все така крепеше дъното на торбата. Погледите им се срещнаха, двамата се усмихнаха, без да искат и залисани забравиха да сложат устата на чувала в коша.

– Хайде, хайде не се туткайте, че камъкът ще се изтрие! – отново подвикна воденичарят. Хайде холан, излезте повънка, нямам повеке работа за вазе тука.

Без да чакат повече да ги канят двамата изхвърчаха от бръшнясалото помещение.

– Тоз кон, кога да е, ще ти стори зло – каза Ивана, когато задъхани стигнаха края на поляната пред воденицата.

– Подплаши се от тебе.

– Че аз, на плашило ли приличам? 

Милко се сконфузи, пот като град изби на бялото му чело.

– Май чувала те озори! – закачливо подхвърли момичето.

Помая се потърси кърпа да се избърше, но не намери. Разви края на пояса си и посегна да се избърше с него. Но Ивана бръкна в пазвата си, извади алена кърпа и му я подаде.

– Избърши се, чиста е!

Милко взе кърпата и до зачервяване търка челото си. Не знаеше какво да каже. Но след като разбра, че тя го гледа с усмивка, престана да се бърше, подаде и кърпата и рече:

– Измокрих ти кърпата!

– Ще я изсуша на слънцето.

Ивана разгъна кърпата и я сложи на главата си да съхне. Червеният цвят засили руменината на бузите и Милко не можеше да откъсне очи от нея. Краткото мълчание се стори безкрайно на Ивана и тя подхвърли:

– Застанали сме тук, като ярета на мост.

– И аз съм виждал ярета на мост – много са смешни.

И двамата се разсмяха. Смехът им разсъни горския ветрец, той се раздвижи, размърда едва напътилите вейки, полъхна над моравата и събори кърпичката от главата на Ивана. Милко скокна и я хвана още във въздуха.

– Няма да тия върна!

– Тя е моя. Не си я давам!

Милко мушна кърпичката в пояса си. Ивана пристъпи към него и посегна към пояса, но той улови ръката и и я изви.

– Олеле, счупи ми ръката! – извика Ивана.

Той мигом я пусна. Тя седна на тревата, клюмна глава и заоблените и рамене се затресоха. Милко пристъпи наведе се над нея и и подаде кърпичката.

– Иванке, не исках да те разплача. На вземи си кърпичката!

– Не ми трябва. Наври си я в очите. Изкълчи ми китката!

Милко отново се намери в чудо. Отново мушна кърпичката в пояса си и клекна до нея. Улови я за ръката и започна внимателно да повива китката и и да я намества. Ивана дигна очи и вместо да го погледне гневно, усмихна му се през сълзи.

– Ама ти хем наистина плачеш? – стресна се Милко. 

– Как да не плача, като ме заболя? – и остави тихо ръката си в неговата.

– Иванке! ….

Милко забрави другите си думи. Ивана го погали с мокрите си очи, посегна към пояса му и скри в една от диплите подалия се край на кърпичката.

– Така може да падне.

– Няма да падне.

– Ами ако я изгубиш?

– По-скоро главата си ще изгубя!

Ивана стана и отстъпи две-три крачки назад

– А сега да си вървим.

– Аз ще дойда да те изпратя.

– Не бива. Мама ще се кара. Пък и братята ми каквито са! ….

– Ами ако те открадна?….

Ивана кръшно се засмя и побягна навътре в гората. Милко се впусна презглава след нея, но тя изчезна от погледа му. Извика я по име няколко пъти, но тя не му се обади. Изтича към реката, събуди ехото, но пак не я намери. Не знаеше в коя посока да я търси. Върна се назад с лошо чувство. Идваше му да троши клоните наоколо, до един да ги прекърши, защото крият Ивана от него. Пред премрежените му очи се мярна корубеста круша. Отиде нататък и погледна в хралупата. 

– Бау! – изскочи отвътре Ивана.

Милко трепна, но не се стресна. Протегна ръце към нея и поиска да я измъкне отвътре. Ивана улови ръцете му и притисна лице към тях. Милко коленичи, прегърна момичето и го извади разтреперано и засрамено. Ивана свря лицето си на гърдите му и пак захлипа.

– Много си докачлива!

Тя не отвърна, блъсна го в гърдите, освободи се от прегръдката му и полека тръгна през гората. Милко я последва, но тя го стрелна с поглед и пророни:

– Остави ме! Аз съм една ревливка! 

Но Милко не я остави, хвана я през кръста и я скри в прегръдките си.

– Върви да те заведа у вас. И стига си пърхала като яребица!….

Милко изпрати Ивана до „Солената вода” и се върна в Иридже. Слънцето отиваше да залезе, когато Бегльо спря пред пътната порта на Гюнгюрмезовата къща.