В началото бяхме заедно. Заедно в гората, заедно във въздуха, заедно навлизахме в студеното нощно море, което тогава ни се струваше до колене, заедно ходехме на кръчми, докато не дойдоха политическите командири. Още не навлязъл както трябва в спецификата на поделението един от тях на всеослушание обяви: “Дайте да се разделим, за да може след време да се обединим по здраво”. 

Тогава не схванах съвсем добре смисъла на казаното – дали не перефразираше Волтер: “Хайде да разделим, за да можем да властваме”, казали хитреците; “Хайде да се обединим, за да се съпротивляваме”, казали първите масони” или имаше нещо друго предвид? 

Думите на човека са – по-често да, отколкото не – са маскировка на неговия дух. Като използва фалшиви думи, той дава смисъл на “новото” си съществуване. Така наречените от него “вечни истини” са само мимолетни развлечения, много грижливо съхранявани в добре дефинираните лозунги и посвещения на промития от господстващата пропаганда ум, докато вихрушките на времето не ги изметат. 

Така и не проумях дълбокия ум на политическия си командир, но разпореденото от него разделение остана и се задълбочи във времето.

Може би в жилите му се бе изпарила и последната капка истинска българска кръв и заедно със своите подбудители мечтаеха да отклонят България от нейния път, предпочитайки чуждите пътища или по-право чуждата безпътица. Но поне в нашите войнишки сърца тече все още истинска господарска българска кръв. Тече същата кръв, с която в далечното минало изобилно са били напоявани земите от Тян Шан до Хем. Макар и силно потисната днес, тази кръв продължава и сега да пълни жилите на българския народ. И тъкмо тя одухотворена от стария български дух няма да позволи ново отклонение от пътя на България.

Такива мисли минаваха през главата ми, преди да се впуснем с колегите по древните пътища на прадедите в поредната “моя” тема от занятията по политическа подготовка.

Когато се появяват със своето племе в световната история, древните българи са вече един напълно обособен народ със силно развито народностно самосъзнание и със съзнание за своето превъзходство в това отношение. Това е един свободен господарски народ, който умее да цени и да брани свободата си, без да я схваща като слободия и без да я уеднаквява с безредие. Наред със свободата този народ най-много почита реда, който за него не ограничава, а само обезпечава свободата му.

Строгият ред – военен и народностен, това, сега обичаме да наричаме с името военна дисциплина, е намерил за първи път у предците своето съзнателно осъществяване.

– Колеги – обръщам внимание на понятието “съзнателна”, а не на тази, която днес изповядваме под страх от наказание, непоряд и др.

Създаването на този ред е било възможно само благодарение на изтъкването на рода, който е неговата естествена основа. За първи път в историята родът бива така ясно и недвусмислено изтъкнат като единствено основно начало на държавния и народностния строй.

Но да видим какво е станало причина нашите предци да поемат дългия път на запад. Така това странстване накара доста не дотам добросъвестни изследователи и историци да обявят древните българи за номади и варвари.

Но питам се аз, питам и вас, как е възможно един прост номадски народ, който носи целия си багаж на гърба на коня и се прославя единствено с жестоките си набези да може да създаде няколко държави, повече, от които империи: по течението на река Аму Даря – първата българска държава, в Тарим – Великата Хунска империя, Стара Велика България, Волжка България и Аспарухова България.

Това е по силите само на народ с огромната духовна мощ, на която само външните прояви като особеното и ненадминато устройство, особения господарски нрав, отвращението от робството се изразяват във: високо развита държавност и администрация, висока материална и духовна култура, точен календар, почиващ на математически и астрономически изчисления, рунно писмо, дисциплинирана войска, с боен ред, великолепно обучена и със съвършено за времето си оръжие, строителни традиции.

Древните българи са се местили от място на място, но не защото са били номади, а защото са били принудени от съдбовни обективни обстоятелства да го сторят.
И днес районът на Таримската долина е известен като земетръсен район. Издигнатите вследствие на гигантски катаклизъм планини около пустинята Гоби рязко променили климата в този район и областта постепенно започнала да се превръща в пустиня. Така са се появили пустинята Гоби, обширната пустиня Ткла Макан в Таримската котловина, пустините в Средна Азия и изменението на течението на река Аму Даря.

Тези геологични процеси в Азия предизвикали периодични големи засушавания в Централна и Средна Азия, които принудили цели народи, между които хуните и древните българи, в ІІІ – І-во хилядолетие преди новата ера да започнат бавно да мигрират на запад. 

Всеки изселващ се народ обикновено се стреми да заеме места, подобни на онези, от които е излязъл. Защото му позволяват да води начина на живот, с който е свикнал и да упражнява най-привичните за него занятия. Така те се установили в топлите долини на Памир и Хиндокуш по местата, където живеели все още техните предци. Но те били попаднали под властта на кушаните. Преселниците били принудени да станат васали на силните тогава кушани. Но не било за дълго. Животът по тези места станал непоносим поради непрекъснато нахлуващите от изток номадски племена. Поради това нетърпимо бедствие предците се видели изправени пред една жестока дилема – или да останат и да останат зависими или да търсят земя, където да запазят своята свобода. И те направили своя избор – решили да сменят земята си, но да спасят свободата и българското си име. От този избор проличава духът и характерът на нашите древни предци.

Подобно на народа Израелев от Стария завет, който тръгнал след Мойсей през пустинята, за да не бъде египетски роб, също и българите тръгнали някога през пустините. За щастие това преселение на древните българи е описано в един автентичен исторически паметник – хрониката на патриарха на сирийската църква Михаил Сирийски. Ето какво се казва там: “Тогава излязоха от Вътрешна Скития трима братя, водейки 30 хиляди души. Те пътуваха през зимата, за да намират вода и направиха път от 60 (или 65) дни от клисурите на планината Имеон* до р.Танаис*. И тогава единият от братята Булгар поиска от императора да му даде земя. Другите двама братя отидоха в земята аланска, чиито градове бяха построени от римляните, които са Каспия, наричани Порти Торайски… Тези хора бяха неречени от ромеите българи.”
Колеги, нека да обърнем внимание на някои стопански и географски подробности по време на този преход на предците ни, които потвърждава, че сме тръгнали именно от Имеон, и че не сме номади и варвари. Първата от тях е, че прабългарите се успели да достигнат до река Дон за около два месеца. А за толкова време трудно някой народ може да се пресели от Монголия. А ако някой все пак би тръгнал да дойде от там (от Монголия) дори до Волга с волска кола, това би му отнело повече от година. Само от Казахстна до Волга пътят с волска кола би се равнявал на седем-осем месеца и следователно съвършено немислимо е да се мисли, че земята, от която са излезли прабългарите на път за Дон се е намирала в Монголия или Източен Казахстан. Другата особеност е, че прабългарите са тръгнали да се изселват през зимата, защото само тогава са можели да намират по пътя си вода. И следователно земята от където са излезли се е намирала някъде отвъд големите пустини – Каракум и Къзълкум и те непременно е трябвало да минат през тях. Това също потвърждава, че те не са били в Казахстан или Монголия, защото пътят оттам за Европа не прекосява големите пустини. Третата особеност се отнася до прехода на българите точно през зимата. Това се обяснява с особеностите на пътуванията през Средна Азия. През тези две пустини, в ония години най-добре се пътувало през зимата, защото през пролетта те ставали трудно проходими поради широките разливи на река Аму-Даря, а през лятото и сухата есен са били направо смъртоносни поради безводието и непоносимите горещини. От тази подробност става ясно още веднъж, че втората държава, която прадедите ни вече сами са основали се е намирала отвъд големите пустини – та е трябвало непременно на излязат през зимата, за да се справят с тази огромна пясъчна гробница, която им е било невъзможно да заобиколят. Тия макар и косвени разсъждения само допълват казаното в летописа на патриарха Михаил Сирийски.

Към това можем да добавим още една съществена подробност. За да вникнем в нея, трябва внимателно да проследим как е протекло преселението на прабългарите към река Дон. То е преминало не с бавния и спокоен темп, с който са се преселвали номадските народи, пасейки из степта своите стада, а по един доста по-различен начин. По пътя за Дон преселниците доста са бързали, защото само за 60-65 дни са изминали огромното разстояние от близо 2000 километра. За някогашния свят бързината, с която са се движели прабългарите по своя път е била твърде висока. А това от своя страна показва, че те са пътували непрекъснато и с максимална скорост, без да се задържат никъде по своя път. Те са бързали да стигнат своята крайна цел. Това показва, че те са имали някакъв друг вид бит, различен от номадския. И в това се именно се коренят причините, карали българите да бързат неотклонно по своя път. Местата, където са пребивавали преди това – Таримската котловина и долините на Памир са ги свързали трайно със земеделието. И поради това за тях очевидно е било твърде необходимо да се озоват на новото си място преди да започне пролетта, за да се опитат и там да намерят годни за обработка земи и да си създадат основа за съществуване.

Ако дедите ни бяха чисти номади, за каквито все още ги представят нашите учебници по история, те нямаше защо да бързат след като се измъкнат от пустините и попаднат в богатите прикаспийски степи или съседните с тях степи край Кума и Дон. Но те не само са бързали към Дон, но предприели още една учудваща стъпка.

Вместо да останат в степта, както би направил всеки номад, те се упътили към кавказките долини – при аланите и потърсили подслон в техните градове.

С всичките тези подробности голямото българско преселение от изток никак не приличало на бавните и спокойни премествания на номадските народи, при които пътят протича от пасище към пасище и от почивка към почивка. Техният път е протекъл по друг начин, а следователно и животът им е носил съвършено друг облик, различен от този, който е имал животът на номадите.

И още нещо. Географският район, към който се насочват – кавказките долини – по своите природни характеристики твърде много напомня районите от които, те са се изселили на два пъти – таримските и памирските долини.

Колеги, считам че останалото от старата ни история по-малко или повече го знаете от учебниците. Искам да обърна вниманието ви на това, че е време да погледнем с други очи към древността, да се вгледаме внимателно и постепенно да изтрием натрапеното ни от днешните идеологеми внушение, че в древността сме били диво, варварско номадско племе.

Обръщайки поглед назад във времето виждаме от историческите документи, че древните българи, преки потомци на които са били Кубратовите, Аспаруховите и волжките българи, са били част от една развита за времето си общност от народи, населявала в древни времена земите в Таримската низина и източните подножия на Памир.

Като част от тази прастара общност, древните българи имали развита за времето си материална култура. Някои от елементите на тази култура наподобяват шумерски и акадски образци.

Широко развити у древните българи още от най-древни времена са били всички основни стопански дейности и поминъци – животновъдството, сред което изпъквали особено коневъдството и говедовъдството, земеделието, а също търговията и занаятите.

Налице са също и редица безспорни данни, от които личи, че по своята стопанска активност и по завоюваните от тях стопански позиции в Древния и Средновековен свят ранните българи ярко са се откроявали между някогашните източни народи. Пряко свидетелство за това е фактът, че по името на българите са били назовавани повече от десет вида широко търсени на източните пазари стоки, повечето от които са били продавани в един необикновено широк търговски периметър, простиращ се от Източна и Средна Европа до Персия на юг и Тян Шан на изток.

Всички тези данни показват, че древните българи се притежавали не само голяма военна мощ – нещо, което науката твърде отдавна им признава, но и значителна икономическа мощ. Своите успехи при изграждането на градове и държави те са дължали не толкова на грубата сила, колкото на това, че са били наследници на една висока за времето си материална култура, чиито корени отвеждат на изток, към тяхната прастара родина Тарим и Памир. 

Но най-важната особеност на нашите далечни предци не е това, че те са притежавали развита за времето си материална култура. Още по-важна тяхна особеност е фактът, че навсякъде, където те са отивали във времето на на своите многовековни преселения, те са се проявявали и като активни преносители на култура. Отиването на българите край Волга довежда до това, че старото примитивно земеделие, основаващо се върху лопатата и мотиката, бива в скоро време заменено с далеч по-напредничевото рално земеделие. Донасят със себе си южни култури като соргото, характерно за подножията на Памир и особената житна култура полба, характерна за Кавказ. Опитват да отглеждат и ябълки, за съжаление неуспешни. А това, че именно българите, а не някой друг народ, като например заселилите се татари са пренесли всички тези традиции край Волга личи най-добре от обстоятелството, че почти всички стари волжки народи – марийци, удмурти наричат и до днес земеделските култури там със стари български думи, пренесени от Тарим и Памир.

Не по-малка е и ролята на предците ни при пренасянето на строителни, търговски и животновъдни традиции. Навсякъде, където са се заселвали те – край Памир, Кавказ, край Волга и тук, отсам Дунава, са изграждали големи крепости и градове, някои по-големи от тогавашния Париж. А в новозаетите от тях територии са се появявали и нови, подобрени породи добитък, пренесени от Средна Азия, като азиатските породи овце – така наречената Памирска хисарска овца, развъждана и до днес в подножията на Памир. Появяват се и “небесните коне”.

Но най-вече, навсякъде, където са отивали някогашните българи, те са пренасяли характерната за тях развита държавна уредба, която широко и често напълно доброволно е била усвоявана от околните с тях народи.

Днес нашите историци “подпомагани” от своите съветски колеги не признават цивилизаторската роля на българите в славянския свят. Те продължават да робуват на остарялата представа, че протобългарите са били тюркски номадски народ. Трудно може сериозно да се представи на света, че един чергарски народ е станал учител по цивилизация на заварените от него уседнали европейски народи. И това, че в съвременния български език не се откриват никакви следи от тюркски думи, а още по-малко от древни тюркски културни понятия, също показва, че опитът да се представят прабългарите като цивилизатори от тюркски тип е обречен предварително на неуспех. Прабългарите наистина са били цивилизатори, само че не от тюркски, а от съвършено различен тип.

Във всички държави, които протобългарите са създали в Източния свят са се говорели езици от памирски тип. 

На последното място, което са заели – Балканския полуостров – също се появяват думите от памирски тип и нагледно свидетелство за това са многобройните каменни надписи, в които и лексиката и граматиката са подчертано памирски. Ето защо, ако трябва с една единствено дума да назовем цивилизацията, характерна за древните българи, това трябва да бъде несъмнено думата Памирска цивилизация и този термин е най-подходящ, когато трябва да се характеризира старата българска цивилизация. 

Следите от тази цивилизация се твърде релефни и осезаеми по днешните ни земи, за да могат да бъдат изтрити с лека ръка от апологетите на новата днешна идеология. 

Такъв незаличим от времето е Мадарският конник. Конникът изобразен в Мадара е този небесен войн изпратен от Бога, за да възвести и положи началото на монотеистичната религия и държавата, без която тя е немислима. Атрибутите носени едновременно от Човека и коня се именно такива – оплетената конска опашка (държавната власт) и чашата в ръката на Човека, която винаги е означавала Дълг и Служение. Тържествуващият Цар и воин носи атрибута на дълга и служението, възседнал формата на осъществяването – държавата. Няма религия, която да не е стигнала до свой религиозен представител олицетворяващ този символ – кон и човек в единство с божествен произход. Дори християнството има своя Свети Георги Победоносец.

Покореното животно в краката на конника не е лъв, а Барс* (едно от свещените зодиакални съзвездия на прабългарите).

Мадарския конник не е владетелски знак на Аспарух, а е времеви символ на народ обходил света и заел мястото, което е най-чувствително за енергийните промени на идващия нов времеви цикъл.

*Имеон – днешният Памир и Хиндокуш.

*Танаис – река Дон.

*Барс – планински леопард обитаващ непристъпните високопланински райони на Средна Азия.