Денят 9.ІІІ.1969 г.се случи мъглив и мрачен. 

Голите ми гърди и гръб не усещаха пролетния утринен хлад, бяха свикнали, но освободените ми от вълнения клин крака бяха настръхнали, къде от студ, къде от
предстартова треска. 

Пред спуснатата бариера на портала се тълпяхме вече от няколко минути в очакване да бъде даден старта на 50 километровият “партизански марш”.

Не бях закусвал, за да не ми тежи, а и така на гладен корем тръгвали в бой древните ни прадеди. Въпреки, че на мен днес ми предстоеше да воювам единствено срещу себе си по дългия непознат маршрут, пълният ми корем нямаше да ми бъде добър съюзник.

До мен на старта бяха само още двама от нашата рота – приятелят ми Николай и ефрейтор Банков от радио-релейния взвод.

Най-после металната бариера се вдигна и ние полетяхме на свобода извън казармата по стръмната павирана улица в посока с.Ръжица. Пред нас се движеше линейка със съдийския състав, а след нас друга за оказване на евентуална помощ.

Отначало ми беше леко. Краката ми обути на голо в чисто нови платненки, освободени от тежките подковани чепици, направо летяха. По навика от сутрешните физзарядки бях в челото на колоната. 

До третия километър се движехме в пакет. После някои започнаха да изостават, а след 10-тия километър основната група чувствително оредя. Целият отбор на сочените предварително за фаворити “кашиците”* се качиха на втората линейка.

За съжаление към 13-я километър единия от другите двама участници от нашата рота също се възползва от услугите на колелата. Това беше закономерно, защото на физзарядка пробягвахме максимум 8 километра.

Останал сам, аз се присъединих към една групичка от три момчета. Те бягаха равномерно. Бяха с фланелки с къс ръкав за разлика от мен и гащетата свободно се ветрееха около краката им, а не като моите впити в бедрата ми чисто нови бели брилянтинени шорти. Бяха обути с някакви леки обувки, които не бях виждал до тогава – нито платненки, нито кецове. 

Бяхме изминали повече от 20 километра, когато “партизанският марш” напомни за себе си. Не знам кой бе прикрепил това понятие “партизански” към чисто военния термин означаващ усилено придвижване пешком в такт и под строй. Може би народните закрилници са се придвижвали по този начин под неумолимия такт на глад, лишения и страх. Неканените мисли подсетиха празния ми стомах и глада заръфа с острите си зъби бедрата и прасците ми. Имах чувството, че силите ме напускат. Започнах леко, но видимо да изоставам от тримата около мен. Бяхме изпреварили останалите с километри и наоколо не се виждаше жива душа.

Когато изкачих поредното възвишение и пред погледа ми се белнаха къщите на село Разбойна. Около най-близките до шосето къщи забелязах две сополиви циганчета, които тъкмо си разделяха франзела хляб. Под одобрителните им викове, на които откликнаха още няколко техни другарчета, прескочих канавката и застанах пред тях.

– Дайте едно парче хляб! – примолих се аз.

– Заповядай бате! – едното циганче услужливо отчупи голямо парче от селския хляб и ми го подаде. 

Грабнах лакомството, прескочих обратно на заповяданото трасе, помахах на благодетелите си и лакомо нагълтах още топлия крайшник*. С усилие го
преглътнах, защото устата ми беше пресъхнала, но благодарение на друсането стигна стомаха ми и остана на топка там до края. От време на време когато усилвах темпото топката се повдигаше, притискаше диафрагмата и ме задушаваше, но чувството за глад вече го нямаше. Тръгнаха обаче рой обезсърчаващи ме мисли като: какво правех тук на този “ПАРТИЗАНСКИ” марш; защо бягах като можеше и да ходя, беше разрешено по правилник; вече бях ефрейтор, и вместо да припкам тук, можех спокойно да надзиравам новобранците… Трябваха ми доста усилилия да ги заменя с други, докато напред и назад картината не се променяше – бях сам по пустите по това време селски пътища. Пред очите ми се редяха голите крайпътни дървета, голите поля и синкавите възвишения на Балкана в далечината на север. А в главата ми изплуваха картини от изминалата година. Нямаше дълго да забравя процеса срещу един войник от І-ви танков батальон, който с оръжие в ръка беше избягал от казармата и бе хванат в близост до турската граница. В препълнената зала (бяхме докарани под строй), той с белезници на ръце стоеше на издигнатия подиум с наведена глава. Прокурорът му поиска 17 години затвор за това, че е престъпил военната клетва. Мислех си какви ли мисли са витаели в главата на това 19 годишно софиянче, чиито родители бяха току под краката му, на първия ред до сцената.

Адвокатите му пред нашите мълчаливи уста и смутени погледи пледираха и успяха да стигнат до 7 години лишаване от свобода.

Само преди няколко дни беше завършил и друг показен процес. Този път срещу три момчета от химическия взвод. Те бяха хванати още в подготвителен период, но през това време бяха успели да откраднат цял сандък с бойни гранати и го бяха закопали на територията на техния учебен полигон. 

Мотивите за извършване на тези престъпления останаха не дотам изяснени между прокурорските обвинения и адвокатската защита, но фактът, че четирима от нас бяха решили да напуснат своеволно бойните ни редици беше смущаващ.

Тежките мисли подсилени от тъмните облаци бяха в състояние да прекъснат съвсем “партизанския” ми марш. Вече излизах от окрайнините на село Ябълчево и след малко щях да стъпя на пътя Провадия-Айтос. Следваше лек наклон сред дъбова гора. Някъде тук само преди 24 години може би са бродели и партизани, кой знае? Представите ми за “партизанския марш” бяха, че ще се проведе по тесни, стръмни едва забележими пътеки, но не би. Трасето криволичеше по междуселски пътища и сега правият асфалтов път по поредния баир сякаш нямаше край. Едва превалих билото и видях линейката. От нея изскочи докторът – старши лейтенант и ме попита ще се кача ли? Погледнах напред, долу в ниското вече се червенееха керемидените покриви на Айтос, въпреки че до тях имаше още цели 10 километра. Преместих погледа си към мемещите койки през широко отворената врата на возилото, върнах се на усмихнатото лице на доктора и усетил дяволитите присмехулни искрици в очите му троснато заявих:

– Не, продължавам!

Надолу бе уж бе по-леко, но всяка става, всяко мускулче крещяха от болка от допълнителното натоварване по нанадолнището. А бяха изминали часове на
свиване и отпускане, на вкопчване единствено в голата воля нагоре по междуселските баири, на съмнения, с топка лепкаво тесто в стомаха. И сега когато виждах целта на „партизанските“ си усилия полетях надолу с твърдото усещане, че ще завърша. 

Линейката ме настигна, изпрати порция задушлив газ към лицето ми от пърпорещия си ауспух и изчезна надолу след завоите.

Останал отново сам започнах отново битката със себе си. Трябваше с главата си да разбивам стената от болка, която уж младото ми тяло издигаше пред все още тлеещият пламък на духа, който ме доведе до тук. Духът, на който дължах всичко сега стоеше смирен пред огромното страдание на греховната ми плът. Краката ми тежаха като олово. Всичко от съставните части на тялото ми ме болеше, далак, черен дроб, мускули, мозък даже и космите на главата. Притиснато от това смазващо предимство пламъчето на духа всеки миг можеше да угасне. Извиках на помощ, макар и изнемогващия от недостиг на кислород до мозъка, разум. Накарах го да нарисува с възможно най-ярки краски картината на предалото се само няколко километра преди финала уж стройно и атлетично тяло. Какво щяха да си помислят зрителите? Събудих и спотаената си гордост, но тя отказа да се вдигне, беше и все едно какво ще кажат непознатите хора за един гол войник, мотаещ уморени крака в махалите им. Тогава някъде от дъното на съзнанието, сподиряно от честта се надигна достойнството. То раздуха затихващия пламък и кръвта отново кипна в жилите ми, второ дихание разтвори гърдите ми и болката изчезна, прагът на вътрешната съпротива бе преодолян и остана бъзвъзвратно назад. Километрите вече не ми тежаха, а бързо се стопяваха зад непримиримите ми пети.

Най-после навлязох в северния квартал на града. Тук живееха предимно турци дошли от околните планински селца и махали. Познаваха се по това, че вместо чалми и фесове носеха черни или тъмносини такета*, а след тях свенливо пристъпяха жените им забулени с яшмаци*. Нямаше да им обърна внимание, ако не беше тяхното поведение, което отначало ме учуди, а после ободри и възвиси. Когато се изравнявах с тях те се обръщаха към мен сочеха ме, а след това ми се покланяха с къс поклон и дълго ме сподиряха с поглед. Това внимание събуди гордостта ми, повдигна коленете ми и те като мощни бутала затласкаха смъкналата се в стъпалата ми кръв, нагоре, нагоре. Придобили прилив на нова енергия ръцете ми се вдигаха за поздрав.

Така почти спринтирайки финиширах. След няколко метра се наведох облъкътих се на коленете си и тогава видях какво е привлякло вниманието на хората по улиците.

Долната половина на гащета ми аленееше. Кръв покриваше слабините ми. Чисто новите брилянтинени шорти бяха протрили до кръв вътрешните страни на бедрата ми.

Остро съмнение жегна самочувствието ми. Хората, които преди малко мислех, че ме приветстват, сигурно са имали нещо друго предвид, взели са ме за един от тях, чиято крайна плът още кърви поради късното обрязване, кой знае?

Не станах първи, но победих, победих страха от болката. Страхът от нея остана завинаги там някъде по високото, а тя занапред, когато се появеше,щеше да очертава само контурите на тялото ми и толкова.

Сутринта на другия ден, когато чух ротния да обявява званието и фамилията ми, с тръпнещи от мускулна треска крака, отброих петте крачки пред строя и уставно се обърнах кръгом. Строят мълчеше, само учудените погледи на началниците бяха вперени в мен – какво ли е направил? 

– За проявено високо воинско майсторство и себеотрицание, защитавайки доброто име на ротата на проведения на 9 март “партизански марш”, обявявам
благодарност пред строя на ефрейтор Христов.

В кратките мигове, докато слушах думите на майор Тодоров наблюдавах лицата срещу мен. 

Раменете на л-т Добрев трепнаха и се изпънаха при споменаването на званието и името ми, лицето на старшина Вичев грейна и той неуставно се обърна наляво и надясно да се убеди че всички гледат към човека от неговия екипаж. Всички останали не помръдваха, емоции в строя не се разрешаваха. Пък и какво толкова е направил този ефрейтор, той е радист, а не бегач на дълги разстояния и това, че се е представил добре в спорта си е негова работа. Бягането и издръжливостта са в прерогативите на кашици и полкови разузнавачи, се четеше по лицата на командването на ротата на десния фланг.

Едва, когато строят бе разпуснат старшина Блажев дойде и ме поздрави. Изненадан аз се дръпнах леко назад, а той заел обичайната си поза – леко изстъпил напред единия си крак, килна леко фуражката си назад и заяви:

– Аз това, което ти си направил вчера, съм го правил с пълно бойно снаряжение, само че на 20 километра в парашутната дружина под началството на
майор Калъпчиев – изрече бързо той, като лявата му ръка, свита в лакътя подпираше задната част на хълбока му.

Стоплен от признанието на истински специалист по свръхнатоварване, аз се отправих към радиозалата. Освен заниманията там трябваше да се включа и в тренировките на представителния отбор на бригадата за общоармейския “партизански марш-наскок”, който щеше да се проведе в град Сливен.

*Кашици – на войнишки жаргон – пехотинци.

*Крайшник – къс, парче от края на хляба.

*Таке – малка мека шапка без периферия.

*Яшмак – кадънско покривало за лице.