КАТО В ПРИКАЗКА
Когато по блатистия ляв бряг на Дунава, който опасва северната ни граница, нагазили железните коне на Червения Император, нашият цар бил още невръстно дете и царството се управлявало от регенти.
В навечерието преди поредното въоръжено нахлуване в земите ни емисар на негово Червено Величество в българската държава тайно се срещнал с един бивш министър на войната. Малко по-късно в среднощна доба при участието на няколко негови приближени действащи офицери, предателя овладява управлението на българската войска – телефона и телеграфа.
На сутринта доверения човек на Императора се обърнал по братски към регентите:
– Имате думата на Негово Величество: ако българите се подчинят и сложат оръжие сега, никой от вас няма да бъде удостоен с по-голяма чест под имперските знамена.
Руски ботуш не ще стъпи на земята ви сега и в бъдеще, така се врича Негово Величество. Страната ви ще обедини под българска корона заграбените земи на Добруджа, цяла Македония и откъснатите части на Тракия. Войската ви ще бъде най-уважаваната сила в могъщата Червена армия на Негово Величество, с цялото богатство и слава, които произтичат от тази позиция. Всяко ваше желание ще бъде изпълнено и доколкото познавам Негово Величество, Той ще обсипе по-малките си братя с безценни дарове.
При тези думи дъхът на всички присъстващи секнал. Всички се спогледали невярващо. Ако предложението на посланика било наистина действително, а нямало причина да се смята, че не е, България била избавена. Достатъчно било само да загърби съюза си с Райха. Как ли ще да реагират министрите? Ще ли заведат емисаря при царя си?
Думата на първия регент-княза обаче се чувала най-много, такава власт имал той над воините и магистратите.
– Струва ми се – заговорил без колебание Княза (чичото на малкия ни цар), -че ако наистина искаше българите да му бъдат приятели и братя, Негово Величество щеше да предпочете да му служат с оръжията си, а не без тях.
Но гласът му бил като глас в пустиня. Останалите регенти приели безусловно да се подчинят на Негово Величество.
И Те поставили под чуждата власт жителите на страната, заедно с младия цар, за да постъпват с тях нашествениците по волята си.
Тогава те преминали голямата река и завзели китните градове и плодородната земя, и завладели къщи, пълни с всякакво имане, лозя, житни ниви и много плодни дървета за храна. Гладните войници наситили глада си, заминали на запад, но съветниците на регентите останали, презрели Стария закон и убивали нашите свещеници, които ги увещавали да се обърнат към Стария бог, и правели големи оскърбления на земята и рода български. Тъмен страх надвиснал над земята ни.
Част от нашите бащи станали вироглави и със своето упорство поставили над себе си вожд, за да се върнат в робството на бащите си.
И почнали българските синове да вършат работи, неугодни на православната вяра, неугодни на Господа, своя Бог. Започнали да издигат червени оброчища по всичките градове български. Поставили статуи образи на брадатия Леен, избрали цар, когото Негово Величество им посочил. Той бил техен брат, а чуждоземеца цар, макар и малолетен, изгонили от страната. Но неуки били те, не знаели, че в устата на царя няма вдъхновено слово и затова неговите уста грешели пред съда. Забравили завета не дедите си, че “верни теглилки и мерки са от Господа, от Него са всички драмове в торбата”. И още, че “беззаконното дело е гнусота за царя, защото с правда се престол заякчава”.
Тежко на земя и народ, на който безродник стане цар. Това не предвидили бащите ни, затова той само за четиридесет дена изклал две хиляди от тия, които надигали глава срещу неговия Бог. И не спрял до там. В угода на Негово Величество изпратил българска войска да воюва срещу довчерашния и съюзник Райха. И станали курбан още много хиляди български воини пред олтара на брадатия Леен.
През това време приближените на царя започнали да сменят имената на градове и села в угода на Негово Величество. Китната Варна била удостоена с честта да носи името на Негово Величество – Сталин, а Добрич приел тежкото име на чуждоземния пълководец Толбухин. По благосклонна била съдбата на шуменци, на които вменили, че Коларовград е името, което трябва да носи техния стар град, а не някакво си шумно име, дошло кой знае откъде и от кого.
За какво е дадена светлината на човека, чийто път е закрит от червена мъгла покрила страната. Под нейния покров събудилият се само преди няколко десетилетия български народ отново потънал в полудрямка чужд за стенанията, шума от строшени кости и задавените в собствената си кръв гласове на част от будните ни деди.
Две години след Нашествието съм изкрещял от болка по видяното, когато съм се появил на уж белия свят в селото с все още българското име Новградец, защото човек се ражда, за да страда, както искрите – за да летят нагоре.
От баща си имам снагата и сериозността в живота, а от майка си любовта към народната песен и охотата на разказвач.
Кръстен съм в православната църква в селото ни. Но на обреда дядо ми Костадин не можал да дойде. Лежал завит в прясно одрани овчи кожи. Ръцете, с които до вчера държал тежкият ковашки чук, били прекършени, под бялата кожа на атлетичното му тяло, чернеели кървави съсиреци…
Не мога внуче,
при теб да дойда
крака ми чедо,
във черни кърви!
Не мога внуче,
да те прегърна
ръце ми чедо,
на две строшени!
Сал с очи внуче,
искам да зърна
как в купел чедо,
Христос ще срещнеш!
Много по-късно научих, че всичко това се е случило само защото дядо застанал в опозиция на новата власт и спечелил изборите в едно от най-партизанските гнезда в околността – родното си село Кипра. Тези хора, които го пребили били бивши партизани, на които той помагал преди това.
Растях в немотия и глад. С празното си гърло съм огласял цялата махала. Даже лозарският пъдарин казал на баба ми, че гласът ми се чува чак в „Кара даа“*. Може би така съм реагирал на закодираната в гените ми команда – “Оцелявай!” Оцеляването, най-главната божа заповед, означава избягване на смъртта по всякакъв възможен начин.
Хамбарите бяха изгребани, за да се плащат данъците, наложени от Негово Величество Червеният император и приведени в изпълнение от послушния му васал.
В спомените ми от онова време ярко изплува фигурата на Щурчо – разсилния в общината. Беше дребен и слаб човечец. Влизаше в селските хамбари, грижливо ги помиташе и изгребваше с лопатка и метличка и последното зрънце, а после хванал за повода червеникаво конче напускаше опустошения двор. Конят и каруцата бяха негови и затова вървеше до умореното животно, сякаш да му помогне, заедно да мъкнат натоварената със секвестираното жито каруца.
Зад каруцата пристъпяше, едър, формен, мустакат стражар, нарамил пушка, запасал трофеен парабел на кръста. Дълга шашка се петлаеше в краката му. С нея той мушкаше чувалите с вълна, кошовете с плява, даже и прясно прекопаните градини, за да открие е последното житце, скътано от стопаните за посев.
Не подминаваха дори къщите, на чиито врантици все още стояха траурните крепове на убитите във войната. След тях, в септемврийския прахуляк, щъпуркахме боси ние, и с мълчаливо любопитство документирахме събитието, а зад дуварите тук там се изправяха старици и редяха тежки клетви и “Бог да ви убие, дано!”
Още си спомням скъпоценните купони грижливо скътани в детската ми шепичка и дългите опашки пред фурната. Едва получил двата още топли черни хляба, тичах презглава към вкъщи, сякаш някой щеше да ми ги отнеме, а толкова ми се искаше да поспра зад някой ъгъл, да си отчупя макар и залък, да усетя клисавия топъл вкус, но не биваше, трябваше да го занеса цял на майка, която кърмеше братчето ми.
Случваха се и чудеса. С нетърпение очаквах дните, в които баба Станка, ходеше на църква и ме вземаше със себе си.
Пред детските ми очи се разкриваше приказен свят. Още от предверието погледът ми се издигаше привлечен от благите очи на Спасителя Бог наш. Когато Го видях за първи път помислих, че е жена и попитах баба коя е.
– Това е дядо Боже, Хришчо – отвърна в смирение тя едва мърдайки устни, свела за миг поглед към стриганата ми главица.
После вниманието ми привличаха огромните кристални полилеи (по-късно научих, че единият от тях е дарение от дядото на майка ми), преминаваше към цветните икони по стените и се прехласваше от стенописите по стъклата. Това бяха първите ми срещи с изобразителното изкуство.
Помня първото си Причастие. Когато дойде моят ред свещеник Христо, повдигна брадичката ми пресегна с дясната си ръка, в която държеше сребърна лъжичка, бръкна в кристалната чаша, която искреше в рубинени отблясъци и след миг усетих в устата си стипчивия вкус на вино. Но това бе за кратко с другата ръка той бързо постави в изненаданата ми уста хапка от нарязания на малки кубчета хляб на бляскав поднос. След това пристъпих напред и погледнах нагоре към мъжа с дългата коса, който толкова ми приличаше на жена и добрите му очи отново се насочиха като че ли само към мен. Гледах застиналите бледи лица на бабите около мен. Устните им се движеха, сигурно се молеха, а може би разговаряха с Него? Или той разговаряше с тях, като им показваше Нещо с вдигнатата си ръка? Кой знае? Аз така и не научих нито една молитва, но още усещам върху главата си Другата Му Топла Ръка. Щях ли да тръгна Натам, Накъдето сочеше Той или за Там бях тръгнал преди да се родя и раждането ми е било знак, че пътешествието е започнало? Как щях да вървя по този път, съзнателно или несъзнателно?
Скоро баба каза, че я болят краката и не може повече да ходи на черква. Останах си само със светлината на добрите очи от черковния олтар, които топлеха детската ми душа.
Кара даа – Черна гора.