След вечерната проверка или по-точно когато старшина Блажев напуснеше казармата, занятията продължаваха в спалното помещение – радистите и релейчиците “развръщаха” радиостанции и разпъваха антени, телефонистите “опъваха” телефонни линии, шофьорите “подгряваха” автомобилите под наставничеството на “старата” служба. 

Практически се усвояваха навиците по субординация. Подчинението на строго определени лица (единоначалието) се размиваше в стремежа на почти всеки стар войник да даде воля на потисканите си комплекси.

Всеки млад войник преминава през това изпитание. Една зимна вечер дойде и моят ред.

Едва бях задрямал и в тренираните ми уши прозвуча:

– Стани, цялото новобранско войнство! 

Станах и скочих от леглото. Тогава последва:

– Скатайте си дрехите!

Погледнах към шкафчетата и наистина всичките ни дрехи (само на новобранците) се въргаляха по пода, а до печката редник Маринов (старослужащ телефонист) седеше на табуретката и командваше.

Скатах отново дрехите си и се върнах в леглото. 

Когато и последния новобранец си легна, Маринов се изправи, отправи се към моето шкафче и със замах събори отново само моите дрехи.

– Новобранка, стани! – изкомандва той.

Нямаше как, станах и се запътих към одеянията си. Докато ги подреждах отново той стоеше до мен и с леко провлачено-продран глас нареждаше:

– Чух, че си взел ІІІ клас, а сега да видим как се справяш със скатаването.

Тогава го усетих. Духът от бутилката отново беше излязъл. За мастиката само бях чувал, а сега усетих дъха и, излизащ от устата на телефониста, който се ползваше от привилегията да работи и по тлефонната селищна мрежа.

Едва подредих дрехите си и той отново ги събори на пода. Това се повтори още няколко пъти, докато накрая, след като за пети път ги скатах се изправих, застанах между шкафчето и редника и му заявих: 

– Другарю редник смятам, че ви показах, че мога да си подреждам дрехите по устав и повече няма да ви позволя да се докосвате до тях! 

– О, новобранец, възразяваш на старото! – изрева той, сви юмруци и пристъпи към мен. Огледах се, разделяше ни полукрачка. От ниските легла на старата служба вече се надигаха недоволни глави, а зад гърба ми, нашата двуетажна страна беше притихнала. 

Погледът ми с премести от едрите му мазолести ръце с изпъкнали-пулсиращи вени към полуотворените му воднисти цепки на очите, притиснати от тежки клепачи. 

– Какво му се церемониш на миризливия новобранец бе Маринов? – извика Рогозански и се изправи до леглото си, наскачаха и други няколко души от стария набор.

А ние продължавахме да се гледаме. Погледът му, доколкото можех да го уловя, не изразяваше нищо, само юмруците му се свиваха и отпускаха, а от устата му излизаше заплашително хриптене. Бях с половин глава по-висок от него и ръцете ми бяха по-дълги. Затова очаквах неговата реакция, която поради влиянието на мастиката щеше да бъде много по-бавна от моята. Не исках да го удрям, но във всеки случай щях да парирам действията му, а после както дойде. Продължавахме да се гледаме. Зад мен гробна тишина, пред мен приведен противник, поощряван с възгласи и възклицания от своите. Гледахме се цяла вечност. Накрая той се обърна, отправи се към леглото си и достигайки го се тръшна на него както беше с дрехите и обувките си.

Старите пошумяха, някои ме псуваха и заплашваха, но никой не тръгна към мен. Накрая младши сержант Чанев им заповяда да млъкнат и да заспиват.

Отправих се към леглото си и си легнах. Дълго не можех да заспя. Усещах стаените дихания на 80 млади тела, завити през глава под одеялата. Подплашените им душички трепкаха поели внушението, че трябва да навеждат глави и се подчиняват на всеки по-старши, в случая само по стар по служба от нас и да благодарят на Бога, че злото е минало покрай тях, поне тази вечер. И ми ставаше тъжно и непонятно как утре, ако се наложи този млад строй от десетки смутени момчета, ще се изправи срещу реален враг. Приличаха ми на подплашено стадо овце, което, подгонено от няколко разбеснели се кучета, които в отсъствие на стопанина, ръфаха неукрепналите ни чест, достойнство, мъжество… Вглеждах се и в себе си. Кое ми даде сили да се изправя и да прекратя издевателството, как успях да преодолея страхът от това, че бях сам, лишен от помощта на тези зад гърба ми? Изглежда вътрешната ми вяра и надежда, че ще се справя беше по-голяма от него. Кой знае, тогава още не се познавах достатъчно и се учудвах и удивлявах на вътрешната си увереност. Знаех, че никой няма да застане на моя страна, защото бяха свикнали да търпят, а може би им харесваше сеирът. Все пак бяхме войници и боят трябваше да бъде нашето ежедневие. Двубоят беше нещо нормално, един срещу двама – също. Един срещу трима е нормална реакция според източните канони, но един срещу робската психика на 119 си беше наистина нещо наистина мъжко.

*СЕС – станционно-експлоатационна служба.

*ЗОМП – защита от оръжията за масово поразяване.