Вторник, четвъртък и петък бяха дните определени за свързочна подготовка. Тогава въоръжен с молив, тетрадка, слушалки и морзов ключ, под предводителството на ст.Вичев нагазих в хаоса от точки и тирета. В дебрите на радио-схемите, където можеше да се проследи, зараждането, усилването и изпращането на радио-сигнала в ефира от една страна и приемането му от друга, навлязохме под малко припряното усърдие на ст.серж. Петров.

Като войни от източната страна на “желязната завеса” приемахме и предавахме буквените морзови знаци задължително само на кирилица.

За морзовата азбука в главата ми беше останало твърде малко от далечната, начална година на обучение по физика. За първи път в кабинета по СЕС видях пособието, в което бяха напечатани значенията на букви и цифри като съчетание от точки и тирета. За първи път до слуха ми достигнаха тези съчетания превърнати в звуци. За първи път слагах на ушите си слушалки и хващах морзов ключ. Какво по-голямо предизвикателство от това: първо да научиш тия знаци наизуст, да започнеш да ги чуваш, да ги предаваш на ръка, да ги приемаш на слух, подредени по пет, без да пропускаш нито един, без да ги бъркаш едни с други, да усвоиш печатането им на буквопечатаща машина с десет пръста!? 

Когато слагах слушалките, всяко от двете ми уши изпращаше своя доминантен сигнал чрез нервите до противоположното мозъчно полукълбо, следвайки шаблона на Х-действието. Лявото полукълбо разчиташе точният брой точки и тирета, а дясното от своя страна, съчетанието като мелодия. Така работейки в унисон, двете полусфери изработваха модела на всяка буква или цифра и ги подреждаха в общото предверие между тях, вече не като звуци, а като електрически сигнали. Оставаше с цената на волевото си внимание да отпуша напрежението и токът да потече към пръстите на дясната ми ръка, която акуратно ги подреждаше в редици по пет на белият лист или в работната бланка.

При предаването на информация с морзов ключ, очите ми поглъщаха видяното на тренировъчното пособие, препращаха го в двете мозъчни полукълба и потокът от преобразуваните сигнали отново потичаше към дясната китка. Тук за разлика от приемането на слух, работата на китката се усложняваше. Тя трябваше да “набива” точките, да отмерва равни дължини на тиретата, да спазва еднакви интервали между отделните знаци и също такива малко, по-дълги разстояния между отделните групи от по пет знака. Всичко това китката трябваше да отмери на палеца, показалеца и средният пръст, които държаха кълбовидната ръкохватка на морзовия ключ. 

Тук, между пръстите и китката, дебнеше капанът на изкушението за начинаещия радист. На него му се струва, че движенията на китката са с твърде голяма амплитуда за разлика от нервните тикове на палеца и показалеца, а оттам и по-бавната скорост при предаване с китка. Но, който си позволеше лукса да прескочи усвояването на твърдата ритмика на предаване с китка при увеличаване на скоростта започваше да засича, особено при по-нестабилна нервна психика. Нервните импулси трудно се контролират и пръстите мачкат тиретата и пропускат повече точки от необходимите за отделния знак. Това още повече притеснява неукрепналата ръка на новобранеца и той започва да “запира” и отделни цифри или букви му се струват непреодолими за предаване. Ако не започне отначало, това “бързане” му нанася непоправими следи в правилния индивидуален почерк на предаване на морзов ключ. Нагледен пример за това беше ст.серж.Петров, който поради лоша манипулация, така и не успя да защити класна специалност І клас, докато бях на служба.

Тренировките в клас по СЕС бяха изнурителни. След многочасово приемане на слух и предаване на ключ главата ми бръмчеше, а пръстите се подуваха. Единствено старшина Вичев разведряваше обстановката като започваше да предава на ключ отначало трибуквени думи, а после увеличаваше борят им, а ние трябваше да ги приемаме на слух, без да ги записваме.

Когато приемаш на слух, не трябва да мислиш за смисъла на думата, защото не знаеш как ще се подредят буквите (какъв капан е замислил предаващия). 

Заел привидно сериозен вид старшината започваше да предава, а ние наостряхме уши. Следваше изстрелването на трибуквено съчетание и веднага въпросът:

– Хванахте ли го?

Дружно отговаряхме – Да!

– Ха сега, дръжте го! – самодоволно заявяваше другаря Вичев и се заливаше в гръмогласен смях.

Чак тогава осъзнавахме, че е предал: к . р и щем не щем и ние се засмивахме и напрежението в главите спадаше.

В края на първия месец започнаха контролните изпити и който имаше повече от три грешки (в една радиограма от 30 групи) нямаше право на градски отпуск.
Заедно с редник Александров първи бяхме допуснати до работа на радиостанциите. И тук отначало не беше лесно. Трябваше да се съобразяваме с много неща. Но за разлика от повечето момчета, които бяха дошли тук направо от ученическата скамейка, ние двамата имахме вече изградени трудови навици и това ни помагаше по-бързо от другите да се настроим на новата работа.

Така започнах да произвеждам бойна готовност. Отначало тя беше нулева, но във втората половина на декември 1967 година заедно с редник Александров покрихме първи в ротата сред младите войници изискванията за класна специалност ІІІ клас, а през май следващата година заедно със старата служба и ІІ клас. За първи път станах и отличник, по бойната и политическа подготовка. Това отличие занапред щеше да ме прави различен от другите, избутвайки на преден план превъзходството ми, щях без да искам да си навличам по-скоро завист, скрита омраза и недоброжелателство, отколкото признание. 

Сряда беше ден на общовойсковите подготовки – устави, ЗОМП*, инженерна подготовка, строева, физическа, огнева. Като стрелбите бяха сведени до два пъти годишно дневни и нощни.

Останалото време, под строгото око на старшина Блажев, беше заето с поддържане в изрядно състояние на спалното помещение, кабинетите в учебния корпус и авто-парка на ротата