Тълпи мъже, жени и деца мирно сновяха нагоре-надолу по улиците на столицата, улисани в ежедневните си грижи.

Повечето от мъжете се бяха запътили към кръчмите, за да похарчат мършавата си надница, която бирниците, облагащи алкохолните напитки, щяха да побързат да приберат под формата на данък, по-голямата част от който отиваше за заплати на чиновниците и войската.

Жените, на чиито рамене в крайна сметка лежаха изхранването на семейството, нямаха дори тази възможност – да удавят в алкохол мъката от живота. Те се занимаваха с разменна търговия и срещу някоя и друга вещ или дребна услуга, които изникваха незнайно откъде, благодарение на тяхната изобретателност и хитрост, те правеха чудеса, за да набавят минималното количество храна за домочадието.

Жените се бяха превърнали в гръбнака на търговията между бедняците. Без тях, без тяхното себеотрицание и майчински инстинкт, който беше и инстинкт за
оцеляване, Цин бързо би потънал в гражданска война.

Именно на жените мъжете, които се мотаеха по улиците, дължаха дребните удоволствия, които ги крепяха: да пийнат глътка алкохол от сорго, да дъвчат бетел или да заложат на бой с пъдпъдъци.

На следващия ден всичко започваше отначало. Всички изглеждаха радостни и безгрижни. И тъкмо тях държавната машина на Цин потискаше. Не го ли осъзнаваха?

За да осъзнае това, човек първо трябва да е в състояние да мисли, тоест, да е нахранен, напоен и отпочинал, след това да разполага поне с малко време за размисъл; за да изгради свое собствено мнение трябва да наблюдава нещата, което предполага за миг да спре да ги понася. Страхът, съчетан с глад беше достатъчен, за да бъде подчинен народът, чиято единствена грижа беше оцеляването.

Впрочем, потиснатите бяха по-многобройни от своите потисници. Трябваше само да бъдат организирани, а силата на тълпата щеше да свърши останалото. Народът не разбираше, че е силен, а държавата го мамеше, внушавайки му, че го защитава!

Не се ли коренеше тайната на тази безпощадна тирания именно в това грижливо поддържано оглупяване?

*

Когато призори напуснаха затвора, град Сишу още спеше. Те прекосиха крайния квартал, без да срещнат жива душа, нито дори бездомно куче.

Сега на пътя срещаха селяни, които отиваха към града, нарамили тежки торби със зеленчуци. Тези бледи, изтощени мъже и жени вървяха с пружинираща походка, за да намалят тежестта на товара си.

Откакто преди няколко години бе минал за последен път по него, пътят, който свързваше столиците на Чу и Цин, беше павиран наново, а дупките му бяха запълнени. Сравнително бързо изминаваха разстоянието между два хана, където можеха той и конвоиращите да утолят глада и жаждата си, а затворниците да отпочинат и да хапнат.

Именно в такъв хан пътуването им завърши.

Бяха пътували цяла седмица. И Лиу Бан трудно понасяше непрекъснатото търкане върху седлото, кожата на задните му части се бе протрила. Като управител на околия Пей му бе разпоредено да придружи шестдесет затворника за принудителна работа на гробницата на император Цин Шъхуан. Сега несвикнал да язди той страдаше ужасно, а настроението му беше отвратително, когато стигнаха страноприемницата Синята панда.

Ханджията, нисък, дебел, космат досущ като животното на табелата като видя представителите на властта раболепно преви късото си туловище в нисък поклон. След като повери конете на един коняр с корави от мръсотията дрехи Лиу Бан разпореди на помощника си Сяо Хе да настани затворниците в мизерния сайвант под надзора на конвоиращите войници.

Когато влязоха в трапезарията там имаше двама мъже, които явно вече бяха доста пийнали, защото на масата пред тях имаше няколко празни бутилки.

– Кого виждат очите ми!? Нима това е самият Лиу Бан?

Единият мъж се надигна от масата и, клатушкайки се, тръгна към новодошлите.

– О, Чжан Лян! Как попадна тук? Лиу Бан разпери ръце и прихвана залитащия си познайник през раменете.

– Тя моята орисия не е за разправяне, но на теб всичко ще ти кажа. Ей, толкова се радвам, че се видяхме! Не съм те виждал от времето, когато бяхме деца. Но се познахме, нали? Но защо стоим прави! Хайде да сядаме, че много му е хубава ракията на този дебелак!

Тъкмо се настаниха на масата и до нея, като че ли изпод земята изникна собственика.

– На вашите услуги, господа! – раболепно разтегли устни той.

– Донеси от най-доброто, което има във вмирисаната ти кухня! Донеси и мозък от маймуна! И не забравяй – по една гарафа ракия от сорго за всеки! – разпореди се Лиу Бан.

Зарадван, че са му поръчали толкова скъпо ястие, ханджията донесе на масата една жива маймунка в малко кафезче, откъдето се подаваше само главата и с грубо зашита уста.

Само с един удар на сатъра дебелакът разцепи черепа на животинчето и оттам се показа белезникавата маса на маймунския мозък. След като го извади и му сложи подправки, той го подаде на Лиу

Бан заедно с малка лъжичка, а с другата ръка акуратно напълни празните чаши.

– Да пием за щастливата ни срещата, скъпи ми Чжан! – Лиу Бан вдигна пълната чаша и с привичен жест я изпразни на един дъх. А сега за това, че сме живи и здрави. И той отново изпразни чашата си.

Помощникът му Сяо неспокойно се размърда на мястото си. Той добре познаваше началника си и се притесняваше че срещата на двамата съселяни скоро щеше да прерастне в тежък запой, а това не бе никак добре за мисията, с която бяха натоварени.

Но Лиу Бан нехаеше. Вдигаше чаша след чаша и единствената храна, до която се докосна бе мозъкът на маймуната. Взираше се в лицето на другарчето си и то му припомняше безгрижните години, когато двамата си играеха по поляните на родното село Чжунян. Оттогава пътищата им се бяха разделили. От обикновен чиновник той се бе издигнал до поста управител, а на Чжан изглежда не бе потръгнало, защото той и спътника му изглеждаха изтормозени. Дрехите им бяха целите в дрипи, а лицата посърнали и брадясали. Горкото момче сигурно много е изстрадал.

– Е, скъпи ми Чжан, ще ми разкажеш ли най-после как се озова тук?

Несретникът отпи голяма глътка направо от гарафата и доближи глава до ухото на Лиу Бан.

– Избягах, избягахме двамата с Хуан Вън от Стената. – прошепна той.

– Откъде избягахте? От каква стена? – приглушено на пресекулки попита Лиу Бан.

– От Великата Стена – изхриптя в ухото му Чжан. Дълги години работих на строежа на тази Проклета Стена, в чиято полза винаги съм се съмнявал! Заради студа, жегата и побоищата на надзирателите годините там се броят двойно… Пристигаш млад и жизнен, а когато се отървеш по някакъв начин оттам, вече си беззъб старец, ако междувременно не са успели да те затрият!

– Млъкни скъпи ми Чжан! Ти си пиян. Как можеш да смяташ, че тази Велика

Стена е безполезна, когато това е едно от най-великите творения на Императора Цин Шъхуан! Да не си пушил опиум преди ракията от сорго?

– Поднебесната Империя няма да може да се запази с някаква си каменна стена от онези, които искат да я свалят! Най-големите неприятели на Империята са от вътрешната страна на стената…

– Глупости! Твоите думи са предизвикани единствено от ракията!

– Легистката система е като истукан, изваян от ронлива глина – има формата на тигър, но няма неговите мускули, нито неговите челюсти. Племената, съставляващи Империята продължават да понасят легизма и абсолютното върховенство на Закона, защото са принуждавани да правят това от ужасяващите наказания, които очакват всички нарушители. Но неговата подкрепа е привидна и е ръководена единствено от страха!

– Говориш за неща, за които не знаеш нищо!

– Аз ли не знам! Поръчай ми още една гарафа от сорговата ракия да си навлажня гърлото и ще ти кажа как се строи Стената.

– Аз ще изляза да проверя охраната на затворниците – обади се от другия ъгъл на масата Сяо Хе като използва паузата в разговора на двамата съселяни, който вече се водеше на висок глас.

– Добре, добре! – отговори Лиу Бан все така приведен към събеседника си.

– Казваш, че на Стената било страшно, а? Увлечен в разговора с Чжан, замаян от изпития алкохол, той бе забравил къде се намира и закъде бе тръгнал.

– Да, не беше леко – отвърна Чжан, като отри устата си с опакото на ръката. На всеки двадесет ли виждахме дървените клетки с изтерзаните тела на онези, които не бяха издържали на непосилния ритъм на работа, който строгите надзиратели налагаха. Вратовете им бяха стегнати в отвора на една дъска. На всеки час издърпваха по една от дървените подпори, на които бяха качени, и накрая клетниците увисваха обесени. За разлика от бесенето с въже, мъчението с дъската продължаваше цял ден, съпроводено от нескончаеми викове и стонове, докато не се чуеше злокобното изпукване на вратните прешлени.

При спомена за това жилите на потната шия на Чжан се издуха, той прекара език по пресъхналите си устни и посегна към гарафата.

– Страхът от наказанието е заменил гражданския дух в душата на тези нещастници, на целия народ, който понася мълчаливо това ужасно потисничество. Засега всеки мълчаливо стиска зъби, но ще дойде ден, когато бунтът ще избухне! Тогава един по един ще изчезнат всички, на чиято подкрепа разчитате… Замъкът на Империята е построен върху пясък…

Когато за пореден път Сяо Хе излезе да провери охраната навън вече светлееше. Дрезгавата светлина бе прогонила и последните остатъци от нощта и сайванта зееше празен. Само четирите дървени стълба, които подпираха стряхата изглеждаха някак одебелени в основите си. Сяо Хе разтърка очи – нима наистина сайванта беше празен? Той се затича презглава и спря задъхан до първия дирек. Около него бе овързан един от войниците от охраната. В устата му бе натикана шапката му. Същата участ бе сполетяла и още трима от стражниците. Сяо Хе издърпа капата от устата на злополучния войник.

– Избягаха, избягаха, господарю! – изрече с пресъхнал глас нещастника и виновно наведе глава.

Сяо Хе захвръли шапката и отново хукна към хана. На пейките около голямата маса в различни пози лежаха Лиу Бан и двамата скитници. Младият мъж се подвоуми някое време на прага, но после решително тръгна към Лиу Бан и като стигна до него, наведе се и разтърси дясното му рамо. Той се сепна, изправи се и разтърка очи.

– Какво те е прихванало та ме будиш толкова рано? – вдигна очи към прозорците той.

– Избягали са, затворниците избягали с част от стражниците! – отчаяно отговори Сяо Хе като не смееше да погледне началника си в очите.

– Как така избягали? Кой им позволи? – с пресипнал от препиването глас и надебелен език – изхърка Лиу Бан.

Докато се разправяха те излязоха от трапезарията и в предутринната дрезгавина пред зачервените очи на управителя на околия Пей се откри ужасяващата празнота на сайванта.

Сяо Хе сконфузено избърза напред да освободи завързаните стражници. Тъкмо направи няколко крачки и от левия ъгъл на сайванта се чу предупредителен звук, наподобяващ хъркане на куче.

Сяо Хе замръзна вцепенен. От преплетените пръти на сайванта се спускаше огромна кобра. Маслиненожълтото тяло, изпъстрено с черно-кафяви шарки, сякаш нямаше край. Когато приближи само на метър два тя вдигна глава и иначе незабележимата и качулка зад главата се разпери като разкри нейното жълто гърло, нашарено с тъмни ивици. Змията продължи да издига главата си, докато достигна нивото на очите на нещастния Сяо Хе. Тогава тя леко обърна главата си сякаш заничаше да види кой е след хипнотизирания клетник. Погледа и срещна този на пристъпващия към нея Луи Бан.

– Да това съм аз! Не ме ли помниш? Аз се явих снощи в съня ти.

Лиу Бан като в транс направи още няколко крачки, изпревари помощника си и застана храбро пред гостенката. Очите и все така изпитателно се взираха в неговите. Тогава от замъгленото му от алкохола съзнание изплува картината на странния сън, който сънува. Яви му се същата тази огромна кобра. Каза му, че той е удостоен да получи пръстен, който ще постави целия свят в краката му. Ако има някакъв въпрос – какъвто и да е той – достатъчно било да си сложи пръстена, да заспи с него и е щял да получи верния отговор в съня си! Кобрата обясняваше, че е пазителка на някакво съкровище, което съдържало много предмети, подобни на пръстена, с особени свойства. Тези предмети обаче не били безопасни. „Дори някой да намери съкровището и да го отнесе – звучеше в ушите му гласът на кобрата, – той няма да знае за свойствата на предметите. А и всеки, който притежава някой от крадените предмети ще бъде прокълнат и ще му се случват нещастия, докато не се отърве от този предмет – ако оцелее междувременно!” Безопасно можели да се ползват предметите единствено „благословени от кобрата”.

Кобрата разказваше още, че тя всъщност била Дракон – но в други измерения. Пред него изглеждала и била обикновена голяма кобра. Потвърди, че легендите за дракони – пазители на съкровища – са напълно верни. Обясни му и защо ще му даде този изключителен подарък. Драконите-кобри можели да виждат Съдбата. Не му обясни какво точно е Съдбата, но каза, че всъщност трябвало да загине под ударите на затворниците, които били близо до скривалището и. Освобождаването им предизвикало някаква особена промяна в тъканта на съдбата и съответно промяна в самата съдба на тази Кобра-даракон…

– Хайде сега, не стой като истукан, ами тръгвай след мен да си получишподаръка!

Когато качулката на змията се прибра и тя се сниши и се заизвива покрай плета на навеса, Лиу Бан послушно тръгна след нея. Стигнаха до скалиста местност, на места обрасла с гъсти храсти. Лиу

Бан беше на около пет метра зад кобрата, когато тя спря пред един огромен камък, по-скоро – пред гъсталака около камъка. Отново се надигна, погледна го, после се промуши в храстите.

Без да се замисля Лиу Бан се запровира и си запроправя път в храсталака. Когато стигна до камъка той видя, че змията явно е влязла в една голяма дупка – наподобяваща тесен вход на пещера, през който обаче можеше да се провре едър човек. Лиу Бан спря и впери поглед в тъмния отвор с изумление и почуда. Не си и помисляше да влезе вътре. Докато стоеше и се дивеше, кобрата се появи отново – стоеше на входа вдигнала глава – съвсем близо до него! После влезе за малко и пак излезе, гледайки към него!

„О, небеса, явно иска пак да го последвам! Не мога! Не мога! Не мога!… Лиу Бан продължи да изрича на ум това „не мога, не мога” докато съзнанието му постепенно се проясняваше от опиянението…

Все още изричайки отчаяно ужасното „не мога”, някак като в транс видя, че кобрата пак влиза навътре. Изчезна. Трансът му още не бе свършил, когато я видя да се връща отново. Само че този път носеше нещо в устата си и дойде съвсем близо до него! Спря пред него и се изправи, разтворила качулката си.

„Ужас! Ужас! Ужас!” Лиу Бан се вкамени и не усещаше какво става наоколо. Древният страх явно действаше с пълни сили! Едно е да стоиш на няколко метра от змия, друго е тя да се изправи току пред тебе!

– …ми го! Лиу, вземи го! Лиу, това е дар от баща ти! – усети се най-после той. Сякаш от най-дълбоката дупка във Вселената идваше гласът на майка му. Не можеше да отдели поглед от стоящата пред него и вдигнала се до нивото на очите му змийска глава. Странно усещане! Той беше прикован от този почти човешки поглед, а в ушите му звучеше гласът на майка му… Смисълът на думите и най-сетне стигна до там, където ставаше ясно какво искаха да кажат:

„Какво да взема? Кобрата ли? Мамо, полудя ли?!” – изрече той мислено.

Не знаеше дали майка му го е чула, но тя явно беше разбрала, че не я разбира и изкрещя силно:

– Пръстена! Вземи пръстена! Не виждаш ли, че чака да го вземеш! Вземи го! Не бой се, той ти е баща! Той го носи на теб! Чуваш ли! Лиу! Лиу! Бързо! Действай! Вземи го! Лиу не карай баща ти да чака!

„Лесно ти е на теб, мамо! Ти не си пред това страшилище!… Но в един момент най-сетне осъзна какво му казва майка му! Да, кобрата държеше някакъв блестящ пръстен в устата си и го гледаше неподвижно и втеренчено!

„Небеса! Дали това не е дар от Небето, дали това не е Знак! – си помисли той и не усети как посегна към кобрата и сложи шепата си пред него… В ръката му падна тежък пръстен!

Кобрата изчезна в дупката… Повече не се показа.

Когато Лиу Бан се появи изневиделица обезоръжените, но със свободни ръце и уста стражници седяха скупчени един до друг под сайванта, а Сяо Хе кръжеше около тях като квачка, защитаваща оцелелите си пиленца от нови посегателства.

– Благодарим ви господарю наш, че ни избави от страшната кобра! – посрещна го с нисък поклон Сяо Хе.

– Не смей да споменаваш с лошо тази змия! Това беше моят баща! Той се е съчетал с майка ми по време на сън и така съм се родил аз – разбрахте ли нещастници!

– Да, да господарю! – в един глас отвърнаха стражниците и Сяо Хе. Само появилият се на прага на трапезарията Чжан тихичко промълви – Съвсем, съвсем е изперкал горкичкият ми приятел! –

Дали не е отвикнал от пиенето, че му се привиждат даркони?

– Дракон! Аз съм син на Дракон! Ето пръстена, който ми подари моя Баща! И Лиу Бан гордо размаха дясната си ръка, на показалеца, на която блестеше огромен златен пръстен.

– Господин управител, а какво ще правим сега? Като разбере за избягалите затворници ръководителят на строежа генерал Му-дзъ ще тикне нас в затвора, а може и главите си да загубим! – Сяо Хе виновно пристъпяше от крак на крак и не смееше да погледне в очите Лиу Бан.

– Какъв строеж, какъв генерал? Сега аз съм генерал, аз съм най-силния човек, защото притежавам пръстена на Дракона, а той ме прави най-великият на земята след Него. – Ще тръгна на поход срещу Цин! – Готови ли сте да ме последвате?

– С радост и готовност. Ние ви дължим живота си господарю! – изправиха се като един и стражниците.

– Ние също. Въпреки петте години, които прекарахме в праха край Великата Стена, с Хуан Вън успяхме да се измъкнем невредими, така че ще те последваме. Най-голямото ми желание да успеем да победим този кървав Император и да освободим поробените племена – почти ликувайки извика Джан.

И той като Лиу Бан сигурно знаеше, че ще са необходими хора и средства, за да разтърсят устоите на тази огромна военна сила.

– Не се притеснявайте, докато този пръстен е на ръката ми и косъм няма да падне от главите ви.

Изричайки това, Лиу Бан, най-после осъзна колко нищожни са шансовете им за успех, въпреки блясъка на това парче жълт метал, изпъстрено с няколко странни иероглифа. Не бе ли налудничаво и безрасъдно де се опълчват срещу Поднебесната Империя.

– Тази задача не може да бъде осъществена от шепа хора като нас, независимо колкото и смели да сме …. – добави полугласно той.

– А какъв е планът ти? – попита Джан.

– Трябва да се спуснем на юг, далеч от центъра на Империята, при племената, които още не са напълно покорени. Може би и други ще поискат да се освободят от робството! Това е планът – да привлечем всички бунтовници под нашето знаме, да намерим подкрепа, да се обединим, за да станем по-силни и да преодолеем огромното препятствие, което се издига пред нас.

– Бунтовническа армия! Хубаво название… – Чжан разтърка зачервените си от алкохола очи и продължи: – Вече я виждам как храбро върви напред и раздава справедливост на бедните и унижените.