Натовариха керемидите на каруците от Казълагачката тухларница и поеха към Иридже. Петър тъкмо се канеше да слезе от коня и да повърви пеша, за да си поприказва с коларите, когато зад него изпръхтяха десетина коня, настигнаха го и го наобиколиха. Като видя даалии около си, стария Гюнгюрмез настръхна, но все пак намери сили да се усмихне на Феим бей, главатаря на башибозука.

– На добър път, Феим бей!

– Благодаря Гюнгюрмез! Добра стока караш, какво ще покриваш?

Петър надълго и нашироко разправи за новата къща, която строи за сина си и, че вече са на привършване с главоболията и тези дни ще слагат покрива.

– Твойто тегло, Гюнгюрмез свършва, но започва нашето! Ти знаеш ли, че московците са минали Дунава?

Петър едва не падна от коня. Дръпна юздата, хвана се здраво за гривата и рече:

– Това не може да бъде, лъжа е. Казаците не са минали Дунава!

– Истина е чорбаджи Петре! Събират ни и ни изпращат да ги спрем, че да не минат Балкана.

– Чудна им работа на тия московци! Те като че ли под водата са минали! – и зацъка с език.

Тесен се видя пътят на Петър, колите – бавни, сякаш костенурки. Искаше му се да препусне да изчезне от очите на турците и да се развика, че да го чуе мало и голямо по сичките села наоколо. Феим бей нещо му приказваше, но той не го слушаше, само клатеше глава, а погледът му шареше от каруца на каруца. Предното колело на втората кола удари о камък и металната му шина се изтърколи в прахуляка, а пърмаците се пръснаха като кибритени клечки.

– Сменяй колелото, какво се туткаш Димитре! – подвикна Петър на коларя и слезе от коня. Феим бей като видя, че белята е голяма, сбогува се и препусна напред. Петър сякаш само това чакал, не се стърпя и изкрещя:

– Чухте ли бре, московците минали Дунава!

Целият затрепера от вълнение. В гърдите му се надигна гореща вълна, разля се по снагата му, разтресе го и той се уплаши да не умре. Отдръпна се от каруците, възседна коня и го пришпори. Бързаше, но за къде бързаше?
Каруците с керемидите бяха далече зад него, а по къщата друга работа нямаше. Мислите му скачаха насам-натам, като пощурели. Ту тръгваше към Балкана, ту събираше хората и им разправяше за българския Великден. Мина покрай една къшла, отби се при кехаята и му рече:

– Сбирай овчерите и им кажи, че русите идат – нека слязат по селата и съобщят новината на съселяните си!

Когато прекоси нечии ливади, разигра коня из моравата и направи кръг с ръка.

– Ей, такава трапеза ще сложа на русите! Ще им заколя петдесет телици и сто овце.

Веднага смуши коня, препусна го, забърза към Иридже. Една мисъл натрапчиво го завладя. Да тръгне по цар Симеоновия друм, за да види откъде ще дойдат русите в Иридже. Ще накара селяните да почистят и да пометат пътя, а той ще застане на големия камък и оттам ще се радва на войската.

Петър пристигна в Иридже, мина през селото, покрай новата къща, но не спря, препусна къде цар Симеоновия друм. Петровица, която приказваше с
майстор Манол, извика след него, но той не и се обади. Тя се стресна – нещо лошо трябва да се е случило!? Къде са каруците, сигурно даалии са ги бастисали!?

– Милко, настигни баща си и виж, какво става! – обезпокоена напъти сина си тя.

Милко яхна Бегльо и препусна през Иридженските улици. Забеляза стрия да стои на големия камък и да гледа нагоре по цар Симеоновия друм. Слезе от коня отиде при баща си и застана до него на камъка.

– Милко, ей от тука ще минат русите!

– Кои руси?

– Нашите братя по вяра. На тях сме дали не само вярата си, но и азбуката, за да могат книги да четат. Сега те ще ни се отблагодарят, като ни дойдат на помощ, за да изгоним завинаги неверниците от горката ни земица.

Милко не разбра много от бащините си думи, но като видя, че старият е радостен и той се разпали.

– Ще ги посрещнем в новата къща! Ще им покажа лъвчето – да видят, че и ние не сме стояли със скръстени ръце…

– Не бързай – аз ще ти кажа, какво да направиш!

И в главата на Петър плъпнаха разни мисли, една от друга по-чудновати и по-нереални. Той се мъчеше да улови поне една, да я притисне до сърцето си, но кипящата радост я избутваше и тя политваше отново. Все му се струваше, че наш цар, и наши войскари ще се зададат отгоре… Това беше нещо като стар спомен, като сън, който някога бе сънувал, а може да е било и истина, кой знае?…

Милко докосна рамото му и попита:

– Тете, не съм те виждал никога толкова весел, какво става?

– Много съм радостен, момчето ми! Най-после дочаках и нашият – българският Великден” Русите ни идват на помощ! Милко качи се на Бегльо и препусни из цялата Странджа! Нека всички българи научат, че русите идат
веке!…

Петровица остави Ивана сама и тръгна да дири стария. Излезе накрай село и се заоглежда – да го зърне някъде. Петър вече беше слязъл от камъка и се връщаше, като водеше коня за юздата. Тя го дочака и веднага му се скара:

– Изкарахте ни ума с Ивана, бре! Един насам препуска, друг – нататък.

Ще си счупите главите. Кажи, какво ви става, какво стана с колята, защо ги изостави? Къде прати Милко?

Петър изгледа жена си, даде и да разбере, че той е господар на положението и разтресе мустаци:

– Защо си оставила къщата и си тръгнала като луда да ме търсиш?

– И таз хубава – сега пък аз излязох лудата!

– Ти си лудата!

– Петре, не ме мъчи! Къде изпрати Милко?

– Стига си се тюхкала за твоя Милко. Той си има жена – тя да се безпокои за него.

– Ще срещаме русите, бабо! Знаеш ли, че московците минали Дунава?

Стойка се обърна и погледна нагоре, сякаш русите наистина се задаваха