В този ноемврийски ден дори местния вятър беше спрял, защото беше празник. Павираният площад беше изпълнен с хора, които се купчеха в краищата му, тези които бяха отзад се повдигаха на пръсти с погледи вперени в централната му част, където бяхме ние. 

Стоях като вкопан на десния фланг. Лявото ми рамо опираше о дясното рамо на редник Иванов. Лявата ми ръка беше спусната свободно, докато дясната стискаше дървената ръкохватка на автомата със сгъваем приклад на гърдите ми. Погледът ми се местеше от знамето на бригадата в ръката на напет сержант от двете страни, на който бяха замръзнали в положение “мирно” асистентите му, към червената маса на два метра вдясно от тях, и от време на време крадешком поглеждах към тълпата.

Там някъде бяха и родителите ми.

Тръпнех в очакване, забравил посинелите си от студ ръце. Остриганата ми нула номер глава стегната от трофейната немска каска без щатна кожена подложка пламтеше и сигурно стоманата щеше да “задими” ако надвисналите сиви облаци се продънеха. 

В съзнанието ми натрапчиво се редяха четирите дълги изречения на военната клетва: “Аз, гражданинът на НРБ, като встъпвам в редовете на ВС тържествено се заклевам… 

Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело… и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.

Готов съм винаги по заповед на народното правителство да защитя своята родина …, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.

Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.”
Най-после прозвуча заветната команда и в следващия миг вече биех крак, устремен към червената коприна. Стъпките ми кънтяха над смълчаното множество и отброяваха последните метри до раздялата ми с юношеството. Последна крачка. Сгънах дясно коляно, сведох глава пред бойното знаме, с треперещи пръсти придърпах провисналия край на коприната и допрях устни до хладната материя. Изправих се енергично, преминах под знамето, спрях на две крачки, обърнах глава към командира на бригадата и над стихналия площад прозвуча като премерен автоматен откос: “Заклех се!” С олекнало сърце отидох до червената маса и сложих подписа си в специалния списък. 

За откриване на учебната година на 15 ноември цялата бригада се строяваше на плаца и командирът полковник Нинов (тогава само той беше полковник) приемаше строя, а след това церемониално се вдигаше знамето. После извозваха младите войници на стрелбището, където се извършваха демонстративни стрелби с всичко що бе на въоръжение в бригадата.

За първи път на живо видях как от движение стоманената ни мощ – танковете поразяват целите с първия изстрел. След тях се движеха колесни
бронетранспортьори, които за миг спряха, от тях изскочи мотопехотен взвод, който със стрелба от движение, а после с удари с щик повали стърчащите остатъци от повалените от танковете мишени. 

Но най-много бях впечатлен от залповете на прочутите “Катюши”. Миг след заповедта “Огън”, огнена пелена застилаше квадрат с площ 100х100 метра на няколко километра от нас. Удиви ме и стрелбата на минохвъргачките. Мината излиташе пред очите ми от нищо и никаквата тръба към висините, а после се връщаше и с прецизна точност попадаше отвесно в открития окоп.

Тук беше изложено и нашето “оръжие” – Р-118. Мобилна радиостанция средна мощност, по-точно 200 вата, разположена в купе на каросерията на ЗиЛ-157. Както всичко в 24-та танкова бригада и тя имаше внушителен вид, като се започне от балонните гуми, за които нямаше прегради, даже и куршумите не бяха проблем и се стигнеше до общото и тегло – 8882 килограма. 

Сега стоеше в южния край на стрелбището накичена с всичките си предавателни и приемни антени, като се започне от четири метровия щир, след това 12 метров телескопичен щир и накрая “бягаща вълна”. Така радиостанцията осигуряваше непрекъсната връзка между щаба на армията и щаба на бригадата по радиото, телефона и по телеграфния канал, затова в операторното купе имаше три работни места – на морзовия ключ, на букво и цифро печатащата машина и на телефонната слушалка. 

До нас беше разпънала “телевизионните” си антени голямата релейна станция, тя осигуряваше трасето на телеграфния и телефонния ни сигнал.

До нея се кипреше тумбестото тяло на свързочния възел. Той представляваше мобилна телефонна централа и от нея като от извор течаха телефонни кабели на всички посоки. Той осигуряваше телефонна връзка между всички бойни части, когато бригадата развърнеше командния си пункт на местността. Тогава моите колеги телефонистите тичаха като неуморни пчелички с “катушките”* на гръб разпъвайки в пек, сняг, дъжд и кал десетки километри телефонни кабели.

По-нататък се открояваше трапецовидното метално тяло на верижния бронетраспортьор. Той също целият беше настръхнал като таралеж с антени. Там беше мобилното работно място на началник-щаба на бригадата по време на бойно учение.

В края на поредицата от радиостанции беше отредено място и на малката мощност с представител Р-104 монтирана на джип УаЗ-469.
Като гледах атаката и поразяването на мишените от танковия взвод, си представих, какво ли би било ако цялата танкова бригада атакува, ако цялата ІІІ-та армия тръгне напред, ако всичките ни 3000 танка се спуснат като лавина от полите на Балкана и сивозелената и грохотеща мощ, направлявана от потоците информация преминаваща през нашите радиостанции, тръгне надолу – надолу към топлите морета…. 

Така с два празника приключи единичното ми обучение. Бях си научил урока: не чакай да те убият, убий първи! Това пролича на проведените учебни стрелби с бойни патрони със зачисленият ми АК-47 с фабричен номер 4820. Целта на отличната стрелба според военната доктрина е да превърне от войника, независимо дали е пехотинец, танкист, телефонист или радист, в способен убиец. 

Сравнително безболезнено бях преодолял процеса на нивелировка или обезличаване, защото той беше започнал още с раждането, с хипотезата, че всички хора се раждат равни. Но кой е казал, че “равен” означава “един и същ”. Растяхме в общо взето еднаква среда, различни домове, възпитаваха ни различни хора. Ходехме в различни училища, където ни учеха различни учители. Всеки от нас приемаше по своему образованието във и извън училището. Но бяхме принудени да членуваме повсеместно в единствената пионерска организация и по късно и в комсомола. Към двадесетата си година малко от нас не се съобразяваха с комунистическия морал привнесен насила с окупирането на страната от Червената армия. 

Така че на командирите не беше трудно да ни сведат към един общ знаменател, преди да ни наложат своите специфични, несвойствени на отделната личност възгледи.
Тогавашната военна организация не можеше да изличи напълно усвоените вече механични функции, физическата сръчност и способности, нито пък се мъчеше да стори това. Те по-скоро се стараеха да избият от съзнанието на всеки от нас все още останалите му представи за ценностите, за да могат по-късно да използват уменията ни за интереса на военната машина.

Това потъпкване на индивидуалното у юношата ставаше още по-пълно, когато съвсем непознати хора обсъждаха недостатъците ти пред теб, сякаш си някаква неодушевена вещ. Някои от нас носеха мустаци или сресваха косата си на калипсо, защото смятаха, че така изглеждат по-добре. Това е лична суета, белег на егото. Новобранецът се лишаваше и от тези неща, макар че в уставите не се упоменаваше да те острижат до дъно. Този произвол се вършеше в името на хигиената и традицията. Винаги съм се чувствал, като че ли ограбен след като сляза от бръснарския стол. Но за старшина Блажев смисълът на това беше: така е по-сигурно, че остриганата “новобранка” няма да се разделя с непривичното за него кафяво (зелено през лятото) кепе.

Затвореният казармен живот зад високите стени, продължителната липса на възможност за всякакво уединение и наложените ни взаимоотношения (определиха ни другари по легло, по маса, екип) също бяха част от процеса за потъпкване на индивидуалността. Цивилните ни дрехи отдавна бяха върнати на родители (съпруги) и всички изглеждахме еднакви в кафявите униформи. Независимо от образованието и бившето ни социално положение към всички ни се обръщаха еднакво и ни “действаха” напред-назад винаги под строй. 

На страничен човек това би се сторило като демократичен процес, защото той сякаш лишаваше индивида от класовата принадлежност. Всъщност ставаше дума само за една подмяна с друг вид класово деление. Когато получиш званието редник, автоматически се смъкваш в най-долната класа. Ефрейтор, даже редник втора година, когото никога дотогава не си виждал и който може да е по-малко образован и не толкова интелигентен като теб, може да ти дава заповеди. Когато разговаряш с младши сержант, трябва да стоиш в положение мирно.

На новобранците винаги им се спи, макар че те рядко спят по-малко от осем часа на денонощие. Аз също не правех изключение, макар че преди казармата бях полагал много по-големи физически и умствени усилия при по-нестандартен работен ден, и затова осемчасовият сън беше рядкост за мен. Тази умора, разбира се, не идваше от изискванията за кой знае каква начетеност в казармата. Военните устави и наставления са твърде еднообразни и досадни, за да предизвикат интерес у войниците. Не дори от продължителната строева подготовка и еднообразните тренировки с оръжието. Умората беше един от симптомите на реорганизацията – обезличен и разстроен, новобранецът беше готов за реорганизация. И първата му стъпка в тази посока беше да привиква да се ориентира независимо от противоречивостта на всичките “тъй вярно” или “съвсем не”, докато разбере от какво може и от какво не може да се отърве без непоряди. Свиквахме да живеем съгласно един нов комплект от разпоредби и вътрешни правилници и странни за нас норми за поведение. Целият този процес се свеждаше до това войникът да научи следното: “Прави онези неща, които харесват на началството. Те ще бъдат доволни и ти няма да пострадаш.”

По средата на единичното обучение новобранецът вече се опитваше да предугажда желанията на старшите, командирите и началниците, да не се мярка много пред очите им, и да разсъждава така: “Ако върша всичко правилно, без да са ми казали, ще ме оставят на мира и няма да ме тормозят; а и старшината няма да ме запомни, когато му трябват хора за почистване на “розите”*; или пък ще ме запомни заради старанията ми и ще ме възнагради за тях, като не ме нацелва за неприятна работа.” Резултатът беше еднакъв и при двата случая: новобранецът правеше това, което очакваха от него, при минимум контрол от страна на по-старшите.

В началото всички ние включително и аз смятахме по-голямата част от обучаващия ни персонал за не особено умни, някои направо за простаци, а установеният деспотичен ред – за безмислица. С малки изключения накрая започнахме да подражаваме на някои от тях и да се подчиняваме на реда.

Вече бях разбрал как работи системата и как мога да се вместя в нейните рамки. Даже смятах, че мога да я накарам да работи за мен, или, по-точно да надделея над нея с използването на новооткритата от мен система за поощрения и наказания. Давах си сметка, че ако се разбунтувам срещу несправедливостта, произвола или безмислието на тази или онази заповед ще ми донесат неприятности и ще предизвикат нови заповеди. Трябваше да ги степенувам, прекаленото много заповеди означаваха по-голямо объркване; колкото по-малко заповеди, толкова по-малка суматоха и по-лесно подчинение, а подчинението позволява повече свободно време. Един от начините да пробия системата беше колкото се може по-рано да изпъкна над другите като стана по-добър от тях в колкото се може повече дисциплини и да придобия колкото се може по-висока класна специалност в следващия етап на обучение. 

Този ред на мисли не беше обвинителен акт срещу методите за единична подготовка, прилагани в БНА, защото фактът, че подобна метаморфоза може да бъде постигната за месец и половина или дори по-малко без физическа принуда, говори за ефикасността на военната система.

*Катушка (рус.) – метална стойка с макара за телефонен кабел, която се носи на гръб от телефониста при прокарване на телефонна линия.

*Розите (жарг. в 24 Т бр.) – общите тоалетни на казармения район.