За горния кат се използват подпорните греди. Те се редят отвесно и определят формата на стаята и крепежни – във вътрешността на стената. След това ще измажем стените с кал и плява. А като изсъхнат, ще ги варосаме.

Трябва да знаеш, че най-голям майсторлък се иска при дигането на комина. Той тръгва от самото огнище и височината му е непосилна за спояващата способност на калта, затова ще го зида уста Манол от Паша кьой*. Зида се бавно, като на всяка педя трябва да се пуши по един тютюн. Това с тютюна не е ритуал, а мерило за време, необходимо за съхнене на калта.

Основите са здрави, затова на горния кат ще сторим одая*, две соби* и предверие. Така ще можете с булката и внуците да се ширите на светло и широко, да приемате гости и от близо и далече.

Милко слушаше баща си. Често хващаше мистрията или чука и се нареждаше до дюлгерите, за да зида. Не се срамуваше да събуе емениите* и да забърква и меси лепкавата жълтеникава кал с плява, а после да я товари на дървените подноси, които чираците изнасяха до зидарите. По цели дни се губеше по села, кариери, кории, варници и напътваше каруцарите, от къде какво да карат.

Свечеряваше, когато Бегльо прецапа Корудере, а когато пътеката свърна в честака на Кара даа вече съвсем се стъмни. Жребеца наостри уши и изцвили. Земята запъшка под тежките копита и, преди Милко да се опомни насреща му изскочи въоръжен мъж и извика:

– Слез от коня! – и дигна пушка срещу ездача.

– Няма да сляза!

Нападателят пристъпи и хвана стремето на седлото.

– Конят е мой!

– На куков ден. Гюнгюрмезки кон така лесно не се взема! А-а-а, Златине, ти ли си бре, какво си се нагиздил като кърсердарин*!?

– Аз съм Милко, аз съм, ама ти къде ходиш по марчовите*?

– Къща строим и ходя нагоре – надолу, я за греди, я за камъни и вар.

– Ти пък какво правиш по горите? – закачливо подхвърли Милко, скочи от коня и крепко се здрависа с младия мъж.

– Такава ми е работата. И знаеш ли за какво съм тук?

И преди Милко да го попита, той продължи:

– Тук съм, за да ти взема главата. И кой мислиш ме праща? Бабалъка ти Милко, бащата на жена ти! Даже обеща да ми плати ако те затрия.

Тръгнаха бавно по пътеката към Иридже и Златин надълго и нашироко му разправи за срещата си с Кара Недялко Драганов в кръчмата на Карабаджака.

– Ха със здраве, Милко и, пази се, че из горите щъкат разни хора! – каза на изпроводяк Златин и потъна в тъмната гора.

Милко пришпори жребеца и полетя в тъмното към Иридже. Конят усещаше терзанията на стопанина си и напрягаше мишци да изпълни всяко негово желание. Но вихрушката от изблици на омраза и любов, състрадание и ненавист, които преливаха от тялото на младия мъж, караха клетото животно да препуска пряко сили въпреки неравния горски път.

„Какво толкова лошо съм извършил, че този човек, бащата на жената, която толкова обичам, иска живота ми!? Та нали още начаса изпратихме най-близките ми хора да искаме прошка, за това, което сме сторили. А и какво лошо има в това, че се обичаме и искаме да живеем заедно. Нали ако, недай си Боже Ивана, се върне при тях, там я чака още по-голям позор. Не го ли разбира това, този неин баща, който уж е един от първите в селото!? Човек с положение – търговец, тачен наблизо и надалеч. Какво толкова е прегрешила и дъщеря му, че ми е пристанала? Не вижда ли той, че това между нас, назад не може да се върне!? Нищо и никой не може да ни раздели. Какво да правя – аз ли да поема греха и да омърся ръцете и душата си, че да престане този тормоз? Но как ще живея с този товар? Как ще гледам в очите Ивана? От кого да искам съвет? Зная какво ще кажат тети и мама. Зная какво има и в сърцето на Ивана. Но как да кажа това на баща и, когато той не иска да ме види, а ако вярвам на Златин, волята му е да ме затрие. Как да намеря път към сърцето му…?”

Прохладния насрещен вятър биеше разгорещеното му чело, развяваше свободните краища на аления елек, издуваше бялата риза и постепенно хладеше кипналата кръв в жилите на младата снага.

„Дали времето и делата ни ще огънат гордостта му, дали децата ни – неговите внуци ще смекчат сърцето му?”

Когато хвърли юздата в ръцете на Чолака двора бе притихнал под плаща на топлата вечер, но въпросите без отговор кънтяха като камбанки под мокрото му чело. Погледна към светещия прозорец на къщата, обърна се и хлопна вратата на сайванта зад гърба си. Бързаше да угаси мъката си като се потопи в светлината, която извираше от сърцето му. В онзи вътрешен огън, който гори във всеки ГЮНГЮРМЕЗ, струи от фигурата му и привлича погледите на зрящите.

– Стоиш си тука и ме чакаш! Чакаш ме нали! – Милко прокара ръка по мрамора, погали го и се наведе над него. Ходя къде ходя, но все за тебе мисля. Ние двамата ще оправим света. Ще направим тези около нас по-добри, ще ги събудим за големи дела, нали! Ще работим тази работа двамата – ти да покажеш силата си, а аз чрез тебе да им вдъхна кураж да отхвърлят оковите.

Да отворят очите си за светлината, а сърцата за любов и разбирателство.

Лъвче, лъвче така сме се сраснали, че не мога да се откъсна от тебе. Сякаш сме двама братя със същите стремления и надежди. Ти познаваш по-добре от всеки друг грижите ми, споделяш като никой друг бденията ми. Понякога те измъчвам с упорството си да се доближа съвсем до образа, който нося в себе си. Понякога и ти се бунтуваш срещу мен: когато от умора ставам безчувствен като камък, искаш да се изплъзнеш от резеца ми. Така става, когато усещам, че е време да отдъхна – ръцете ми се отпускат и гася кандилата, а ти се превръщаш в сянка. После сякаш изчезва и тя. Боя се да не избягаш, прикриван от тъмнината, и започвам да те търся. Ти обаче спиш прав и не ме усещаш. На сутринта изплуваш мълчаливо от сумрака и постепенно заемаш обичайната си поза в средата на сайванта. Това са най-хубавите мигове от нашия ден – когато ти и аз отново започваме да разменяме погледи и да споделяме безпокойствата си. За сега си още там вътре, но ще те освободя от камъка и ….

Малките пламъчета на четирите кандила, които хвърляха жълтеникава виделина трепнаха и полегнаха надясно. Светлината, която се изливаше като златен водопад се люшна, отрази се в белотата на мраморната фигура и предаде причудливи форми на дървената подставка и приведената над нея фигура.

Грубо скованата врата скръцна и на прага се изправи млада жена.

– Милко, кое време е!? Хайде да се прибираш, че не си хапнал залък от сутринта! Тоз, ваджишки* камък дето не се отделяш от него деня и нощя, да опустее дано!

Мъжът и се изправи, остави длетото и чука на дървената поставка, отупа дланите си една о друга, свали кожената си престилка и я окачи на стената.

– Ела, ела да ти изтрия лицето! Целия си побелял като воденичар – нареждаше Ивана, докато внимателно отриваше от челото, веждите, страните и брадата полепналия мраморен прах.

Милко се помая някое време, като първаче, а после се наведе и закачливо я целуна по устата.

– Пфу, ненаситнико! Напълни ми устата с камъни – нежно го отблъсна тя и на свой ред застана, като посрамена пред него. Сведе очи и хвана белия ръченик, с който бе пребрадена. Белите и ръце смутено замачкаха провисналите му краища.

– Миле, … трудна* съм! Няма … на кого да кажа…! Мама и тейко не искат да ме знаят. Срам ме е да кажа на майка ти. Миленце, какво ще стане с мене, как ще я караме така занапред? Ивана зхлупи лице на гърдите на мъжа си и сълзите и намокриха ризата и парещата им топлина жегна сърцето му.

– Успокой се глупачето ми, аз съм с теб! Ще кажем на мама и всичко ще е наред. Я виж децата на кака Жела и кака Гана вече пораснаха.

Милко отдели лицето и от гърдите си изтри сълзите и с целувки прегърна я през раменете и двамата млади се отправиха към къщата.