– С тани, цялата рота! – познатия от снощи отривист глас ме извади от сладкия предутринен унес. 

– Ставай, ставай не се моткай! Строявай се на плаца, голи до кръста!

Отсечените команди следваха една след друга и направляваха гологлавото ни множество. 

Скочих от горното легло, като едва не стъпках двамата от долните кревати. Нахлузих панталоните си и изхвърчах бос в коридора, където на стелажи бяха подредени чепиците. Огледах се – в коридора бяхме само няколко души, грабнах обувките си от дървената поставка, измъкнах от тях партенките, криво-ляво ги навих около студените си стъпала и хукнах надолу по наядените от хилядите цинтове стълби на втория етаж. 

На площадката пред спалното помещение вече се щураха няколко момчета от нашите. Погледнах часовника си, беше 5:33 часа. Никъде наоколо не се виждаше жива душа. Постепенно скупчената ни групичка се увеличаваше от нови гологлавци, прииждащи на бегом отгоре. Накрая с тежка стъпка спокойно към нас се присъедини стария набор. И тогава някъде иззад множеството се изстреляха като картеч поредните команди:

– Роте, роте, строй се! На, ля-во! Бегом марш! 

Строй в истинския смисъл на думата нямаше, но пред нас застанаха няколко момчета от старите. Тъй като всички бяхме голи до кръста, познаваха се по това, че бяха с бели полу-кецове вместо с чепици. По-късно разбрах, че всички бяха Чаневи – ефрейтор Чанев – хандбалист, мл.сержант Чанев – боксьор, мл.сержант Чанев – колоездач. И се понесохме по периферията на огромния плац. По моя груба преценка една обиколка се равняваше на 400 метра. Старшината застана в югоизточния ъгъл на карето и оттам наблюдаваше физзарядката. Темпото, което налагаха водещите не беше високо, но тъй като не бях тичал доста отдавна леко се задъхах и започнах да изоставам. Около мен също дишаха учестено. Пъхтене и удари на лакти ме посрещнаха отзад. А още по-към края стана направо страшно. Отначало сред ругатни и псувни чух звуци подобни на плющене на камшици, а после когато в движение се обърнах през рамо, ги видях. Останалата част от старите войници, размахали колани, с ритници помагаха на изоставащите да „влязат в крачка“. Инстинктивно се обърнах към мястото, където беше застанал старшина Блажев, той беше там, но кой знае защо беше обърнал гръб на физическите ни усилия. Май трябваше да сменя скоростта. Стиснах зъби и увеличих темпото. Пред мен тупуркащите крака, хвърляха искри при срещата на цинтовете с твърдия айтоски пясъчник. 

Върнах се отново на мястото си непосредствено зад белите кецове. Тук в продължение на една година всеки божи ден с изключение на неделите, в дъжд и сняг, щях да намирам уют. Нежната кожа на гърба ми щеше да остане цяла, а грубия шаяк на клина ми, щеше винаги да е чист и недокоснат от нечии ядосани чепици. Мислено благославях този дух, който ме караше да бягам до припадък през междучасията, и на добрите, отишли си в небитието Кунджа и Мечето, които следвах някога през тъмните и страшни гори. Сега пак беше тъмно, но трябваше да оцелявам, далеч от удари и ритници.

След безчет обиколки, най-после последва:

– Роте, стой! Към спалното помещение, ходом марш! 

В помещението винаги оправяхме леглата, докато грейнат като аптекарски рафтове. 

После се редяхме на опашка пред редицата чешмяни кранове над циментовите корита. Стържехме все още голобрадите си бузи до кръв с изделията на фабрика “Нева” (съветски ножчета за бръснене) и едва успели да наденем куртките и наложим кепетата, следваше:

– Роте, строй се за закуска!

Един след друг потъвахме в полуприземния етаж на столовата и заставахме прави от двете страни да дълги дървени маси, на които пред всеки от нас стоеше празна сиво-белезникава, алуминиева чиния. 

Отново прозвучаваше познатото:

– Седни и се храни!

Определеният дежурен-дневален* минаваше покрай масите и от дървена тоалетна кутия, раздаваше на всеки лъжицата му, която се съхраняваше там.
Появяваха се втория дневален и дежурният по рота с огромна димяща тава. Дежурният по рота с огромен черпак раздаваше закуската. Започваше от страната на стария набор и когато стигаше до масите на новобранците с щедър замах пълнеше догоре празните им чинии. 

“Фуражът”, както по-късно наричахме натопените сухарни късове се оказа сладникава попара, чиито хапки после от влагата на стомашните сокове, допълнително набъбваха и изпъваха до пръсване алчните ни стомаси. Щастие беше ако някой успееше да намери макар и едно зрънце сирене в порцията си. На другата сутрин менюто биваше разнообразено с рядка чорбица с една трета твърд като кокал хляб и така в тази поредица до безкрай.

При команда “Стани и напусни столовата” – ставах облизвах лъжицата си и я връщах обратно в кутията.

Във времето до общият сутрешен строй, всеки, ако не беше върнат да дооправя нещо в помещението, разполагаше с десетина минути лично време.

Сутрешният преглед започваше с общ строй, на който под надзора на старшината, командирите на отделения и разчети проверяваха опрятността на подчинените си. Проверяваше се стриктно чистотата на краката, ръцете, якичките. Наличието на игла с бял и черен конец от вътрешната страна на кепето. Наличието на платнени етикетчета с номера на поделението 70290 и фамилията на куртката и панталона. Състоянието на обувките – не трябваше да има изпаднали цинтове и износени налчета по петите на чепиците.

Когато заехме местата си в първия общ с командването строй и ротния командир подаде команда:

– Рота, мирно! Равнение на, ляво! – станах свидетел на картина, която няма да забравя никога. По дървената външна стълба от сградата, която се намираше на двадесетина метра от левия край на строя с усилие се смъкна огромна фигура. Когато прекрачи последното стъпало, стъпи на твърда земя и пое към нас, туловището прие очертанията на майор от сухопътните войски, колкото висок, почти толкова и широк. Вместо напред краката му, които от коленете надолу се раздалечаваха, описваха полу-дъги встрани и напред. От това движение военната фигура с леко поклащане сякаш не се движеше, а плуваше към нашите редове.

Когато застана пред строя, вече се задъхваше и огромната гуша, която скриваше яката на ризата и възела на вратовръзката, заплашително се тресеше.

– Мирно! Свободно, поправи се! – изрева ротния през това време.

Не смеех да гледам повече това гротескно подобие на военен. Може би беше болестно състояние, може би на нещо друго се дължаха многото излишни килограми, но според скромните ми представи за офицер от БНА, това беше недопустимо. Запомнил съм само едно изречение от малките устица, притиснати от тлъстите бузи: „Другари войници от новото попълнение, вие постъпвате на служба в най-интелигентният род войски, а именно свързочните и трябва да се гордеете с това!“ По нататък не помня, защото се страхувах, че всеки миг огромното тяло ще се търкулне към нас и под напора на напиращите чувства ще ни премаже като валяк. Това беше началникът на свръзките в бригадата.

След строя ни разпределиха по екипажи. 

Към мен приближи напет старшина, теобразните му пагони трепереха като крилца на раменете и стигаха малко над лактите ми. 

– Редник Христов, вие имате честта да служите в моя екипаж! – изрече той, 

повдигнал високо брадичка, за да ме погледне в очите. Заемете мястото си зад ефрейтор Костадинов!
Едва изрекъл това старшината се изгуби в множеството, но скоро се върна придружен с високо чернооко момче, на ръст колкото мен.

– Това е редник Иванов и ще бъде нашият шофьор, представи го старшината.
– Сега когато сме в пълен състав, да ви се представя и аз, командир на радиостанция средна мощност, старшина Вичев. Мой заместник и ваш пряк началник, ефрейтор Костадинов – докато изричаше това лицето на старшината сияеше от едва скритото удовлетворение на малкия човек, че са му подвластни двама гиганти.

Вдясно от нас застана екипажът средна мощност, който осигуряваше радио-телеграфна и телефонна връзка на командира на бригадата, а ние на началник-щаба. По надясно беше командването на ротата. Вляво от нас се намираше радио-релейният взвод, после телефонният взвод, екипажите малка мощност и накрая учебният взвод, който подготвяше младши командири за радиостанциите – малка мощност.

Представи ни се и командирът ни на взвод – лейтенант Добрев, току що завършил военното училище в град Велико Търново.

Под строй, вече по взводно, се отправихме към учебния център, който се намираше в отделна сграда. Там се помещаваха две радио зали съответно за малка и средна мощност, кабинет по телефоно-релейна подготовка, офицерски канцеларии, „Димитровската стая“, която вече познавахме и специална стаичка за „най- важният” човек в ротата – пощальона.

Нашата радио-зала беше оборудвана съвсем наскоро и предоставяше работно място на всеки обучаем. Бяха създадени условия близки до работните в радиостанциите, а това означаваше, че ръководителят на занятията можеше да работи с целия клас и с всеки поотделно посредством централен пулт. Работните маси бяха за двама, съоръжени съответно с два морзови ключа и два комплекта слушалки. Отделно имаше буквопечатаща машина за обучение и тренировка.

Занятията по специална подготовка се водеха от ст. Вичев, който беше и помощник-взводен командир, а политическата подготовка и общовойсковата (устави, огнева, ЗОМП, физическа, строева, инженерна, военно-медицинска) от л-т Добрев.

Занятията започваха в 8:10 и завършваха в 13:30 часа, независимо от това дали се провеждаха в клас, в радиостанцията или на местността.
В 13:40 старшина Блажев строяваше цяла рота пред учебния корпус и начело с него се отправяхме за обяд. 

Преди да се хванем за лъжиците, обаче, трябваше с маршова стъпка и песен да заслужим порциите си. Оценяваха ни дежурният по щаб на бригадата (по рядко) или дежурния по полк (по-късно по батальон). И ако някой от тях не беше в настроение или някой от нас потътреше крак или фалцетът му подразнеше чувствителното ухо на дежурния, следваше команда “Обратно, на изходно положение, Марш!” И така понякога до припадък. 

Когато най-после се наредяхме около масите се появяваха двамата дневални, хванали за дръжките огромна тава с червеникава течност, в която като миниатюрни айсберги, плуваха парчета сланина – това беше войнишката чорба.

Едва сивкаво-белезникавата чиния на последния новобранец поемеше тази течност, старшина Блажев командваше: “Започвай да се храниш!” 

Последното “…иш!” още беше във въздуха, когато с настървение се нахвърляхме на мазната течност, поглъщайки я с големи сухи залъци от втората за деня третина хляб. Старите с насмешка стояха до празните си чинии и стоически чакаха второто. Обикновено то представляваше по скоро сгъстена супа, а камо ли някакво подобие на яхния, но в белите сланинени парчета, тук там прозираха, месести нишки, които по правило отиваха в чиниите на старите.

Когато дъното на чинията лъснеше, с поредния залък го изтривах от червеникавите мазни капки и подавах светналия сахан* на дежурния по рота за третото. Залъкът, който лакомо поглъщах беше придобил сивкавия цвят на стария алуминий.

Един два пъти в месеца менюто се обогатяваше, но тогава новобранците гладуваха. Дежурния по рота, акуратно загребваше от тавата една лъжица от крайчеца на правоъгълното парче мусака и акуратно я разтриваше, така че чиниите да се омазнят все едно, че са били препълнени. 

Естетичното ми чувство успяваше да се пребори с глада и да остави последна хапка, с която да почистя блюдото за десерта – ошав, малеби или в най-добрия случай бисквитена торта.

След около двадесетина минути прозвучаваше скоропоговорката:

– Стани! Излизай! Строй се!

Бързо напускахме и без това с последните залъци отдавна бяхме лъснали до блясък сивкавите чинии, но металният им вкус още се усещаше по небцата ни.
Под строй с маршова стъпка се отправяхме за обедна почивка в района на учебния корпус, ако по правило старшината не бе решил да ни осигури работа.

В 14:50 часа отново се строявахме на плаца, командирът на ротата капитан Тодоров приемаше строя и следваха два часа самоподготовка.

От 17:00 часа разполагахме с лично време, но по правило, под надзора на старшината на ротата довършвахме някаква работа.

В 18:50 се строявахме за вечеря. Тя се състоеше от първо и второ. Първото в менюто отново бяха познатите парчета сланини, плуващи в червеникава смесица от консервирани червени домати парчета патладжан и закоравяла бамя. Веднъж седмично с нетърпение очаквахме вкусната войнишка бобена яхния. За десерт се поднасяше компот – в най-добрият случай, от сини сливи.

След това отново под строй се отправяхме към Димитровската стая, където задължително гледахме “По света и у нас”, а в петъците съветската новинарска емисия “Время”.

В 20:30 се строявахме за вечерна проверка и слушахме разчета за действие при евентуална тревога. После всеки новобранец показваше на старшината шкафчето с бельото и приборите си за бръснене.

Най-накрая скатавахме дрехите, кепетата и коланите си на шкафчетата и в 21:30 лягахме под одеялата и заспивахме докато в просъница слушахме безкрайните разпореждания, които старшина Блажев даваше на дневалните в оръжейната стая.

*Дневален – войник, който пази реда и вещите в казармено помещение.

*Сахан – плитка чиния, обикновено метална.