7.
Към края на лятото в село Иени махле ставаше голям сбор и траеше два дни. Всички дворове се изпълваха с коли, добитък и хора от околните села.
Дворът и къщата на Тодор Карамучука бяха пълни. Млади булки, напети моми влизаха и излизаха от богатата и просторна къща. Всички бяха роднини от околните села. Коне цвилеха из оборите, сури* волове лежаха под сенките и преживяха.
На втория ден от Айшаклий пристигна Кара Недялко Драганов с цялото си домочадие и отседна у Карамучукови. Нямаше място за него, но старият му другар Тодор веднага нареди по-младите да излязат на хорото и покани Кара Недялко на трапезата си.
– Тодоре, да знайш – на стари години станах за резил на хората.
Омаскариха доброто име на фамилията ми, ония ми ти Гюнгюрмизя.
– Подочухме и ние нещо си, Недялко. Голяма сватба дигнал стария Гюнгюрмез на сина си. Казват като болери се преминили, а и тертипа на сватбата бил болерски?
– Болери, какви болери са те, хайдуци! И детето ми под хайдушко венчило сторили, проклетниците! – изкрещя гостенина и удари с юмрук по масата.
– Не се кахъри толкоз, старо, празник е! – и високата и суха снага на Тодор се наведе към Недялко и нещо му пошепна на ухото.
– Хи, хи, хи! – изсмя се Недялко и малко остана да се задави.
– Кажете и на нас и ние да се посмеем! – обади се Недялковица.
Жените се позасмяха, колкото да уважат стопанина и се насъбраха около Недялковица в един от ъглите на широката къща. Тодор и Недялко станаха прави, чукнаха чаши, изпразниха ги и седнаха отново на трапезата. Около тях веднага се наредиха мъже, зсукаха мустаци, захортуваха.
– Няма ли някой в тази къща да попее, да посвири? Санким селото ви и рода ви се славят като първи песнопойци.
– Кумец, надуй кавала! – обърна се Карамучука към един белолик, рус мъж.
Жейно Пърлика* погледна към жена си. Стройната и усмихната Вълкана стана от трапезата, излезе, промуши се през комшулука*, помая се малко и се върна с писан кожен калъф.
– Чакай! Първо ще ни кажеш защо ти викат Пърлик и след това ще свириш! – и Тодор му подаде паница вино.
– Жената да каже, тя знае! – и Жейно занарежда масурите на кавала.
– Аз съм знаяла, глей го ти! Че от де ще зная? Като бил ерген, така разсмивал момите по седенките – „пър-лик, пър-лик”. Той си знае, а мене кара да разправям на хората.
– Знаем, знаем ние, какво мляко е доил Пърлика по седенките, но нейсе! – обади от края на софрата опушеният, като ожег*, селски присмехулник – Иван Гаргата.
Гостите се разсмяха, а Жейно духна в кавала, задържа дяволитата си усмивка и засвири. Тъмното лице на Недялко почервеня, после посиня, разчувства се, изправи снага, провикна се и дигна наздравица за свирача.
– Жейно, да живееш и все юнаци да отгледаш!
Пърлика промени свирнята, подхвана ситна игра. Тодор затепа с крака, но не стана.
– Има време и за игра! – намигна той на Недялко.
– Одъртели сте за игра! – подхвърли им стопанката Драгна, която не преставаше да дава наставления на младите жени.
– Ти си стара. Твоите зъби веке са изпадали, я виж мойте? – и
Карамучука показа здравите си бели зъби.
– И железни да имах, пак щяха да изпадат – малко ли тегло изтеглих от тебе? – подхвърли закачливо тя, все тъй залисана с поднасянето на гостбите.
На трапезата стана весело. Младите хапнаха набърже и хукнаха към хорото. Димо и Георги също станаха, макар и някак изтежко. Та нали вече бяха „хаджии” – само преди десетина дни се завърнаха от Божи гроб. След тях скокна и най-малкият им брат – Дели Радул.
Жените ги изпратиха с любопитни очи, а Карамучука потупа Недялко по рамото.
– Скопосни момчета сте отгледали. Да ви са живи и здрави! Няма ли да зажените големите?
– Ако е рекъл Господ и това ще стане! Но то нали се опарихме… –
Недялковица прехапа устни и не издума нито дума повече, стресната от строгия поглед на мъжа си.
– Не бързаме, не бързаме, нека си подредят търговските работи, пък те булките сами ще дойдат – изтежко, изпод вежди избоботи Недялко и се разшава върху възглавницата си, намести се удобно и се заслуша в песента на кавала. Жейно забеляза, че го слушат, премрежи очи и засвири унесен местна песен. По някое време Пърлика отвори едното си око, погледна жена си, тя се изчерви, изтърси трохите от фустата си и запя, пригласяйки на кавала:
… Сесторо ле, Ганке, Ганчице,
приготви, Ганке, премяна
на мене, Ганке, на тебе
и ми кавала намажи,
че ще те бати заведе
в Ени-махале на сбора ….
Недялко затули очите си и внимателно се заслуша в песента. Когато Вълкана завърши с думите:
…тоз Иван Карастоянов,
тоз Иван Караманчето,
извади ножче-кривначе,
и го в сърцето удари.
Илия само извика:
„Дайте ми вода да пия!”
и се от душа раздели.
Вълкана замлъкна, замлъкна и кавалът. Настъпи мълчание. Всички насочиха погледrте си към Кара Недялко. Той ги усети, като игли в снагата си, дигна глава и се загледа над главите на хората. Мустаците му леко потрепераха, веждите му се свъсиха и тъмен огън припламна в черните му очи.
За да промени лошото настроение, обхванало мъжа и, Недялковица побърза да подвикне на женитеІ
– Хайде мари, да отидем на сбора. Имаме деца – да ги погледаме, как играят.
– Ами време е веке да идем! – обадиха се няколко жени.
Тодор хвана Недялко под мишницата.
– Хайде, върви да изберем невести за синовете ти!
– Няма да дойда, ходете без мене! – и Недялко дръпна ръката си.
Жейно Пърлика погледна кръстника си, намигна му дяволито и засвири весела хороводна песен. Застана зад Недялко и сам заигра. Другоселецът обърна глава, погледна го и изведнъж скочи на крака.
– А сега пред мен! Ще минем през сред село с тази песен. Вълкано, ти ще пееш!
– Чичо Желязко, как ще пея из сокаците, срам ме е!
– Когато се връщаш от жътва, не пееш ли по пътищата?
– То е друго – всички пеят.
– Сега пък ази отивам на жътва!….
Вълкана запя:
…. ходила съм, питала съм Драгинко,
ала тебе, туй момиче, не рачи,
туй момиче, от болярско коляно,
туй момиче, тя би зелник не яло ….
Но когато излязоха из портите, тя се засрами и избяга, скри се в двора зад колите. Тодор и Недялко надянаха новите си рязани овчи калпаци и тръгнаха след кавала. Пресякоха няколко улици и се насочиха към хорището. Един по един от дворищата излизаха пременени мъже и се нареждаха с мерак в дълга върволица зад двамата първенци.
На голямото хорище, край реката хорото се виеше на три пояса. Слънцето играеше по пъстрите, китни везма на момите и младите булки и караше ергените да се провикват, и да подскачат в бърза, ситна игра. Старите жени стояха отстрани и се мъчеха да разберат, кой срещу коя играе и на коя мома е откраднал китката.
Тодор и Недялко пристигнаха на хорището, разделиха хорото и отминаха, спряха се чак под сянката на Карабаджаковата кръчма. Донесоха им столове, приседнаха и се загледаха в младите. Пърлика застана до Недялко и продължи свирнята си. Хорото отново се бе завъртяло и лудуваше ли лудуваше. Милко Гюгюрмеза беше начело и кършеше стройна снага, а до него ситнеше младата му невяста.
– Гледай, гледай, зет ти води хорото! – наведе се Тодор към ухото на госта си.
– Такова хоро лесно се води! Друго хоро ще ми заиграе той. Аз ще му покажа стъпките! – Недялко махна с ръка и се изправи.
Пърлика помисли, че Недялко иска да играе и засвири хоро. Но той посегна с ръка, улови го за ухото и го обърна към хорището.
– Върви да свириш на бабите да играят! Моето хоро е друго!….
Кавала замлъкна, но две гайди се обадиха откъм другия край. И отново хорото се изви, изтегли се и мина покрай кръчмата. Недялко обърна глава, за да не гледа дъщеря си и зетя си. Ненадейно гайдите млъкнаха, хорото се разтури и играчите се струпаха на пъстри купчинки. Висок, плещест и мускулест момък, облечен в нови селски дрехи си направи път през навалицата и влезе в кръчмата.
Като горски вятър се пръсна новината из хорището:
– Това е Златин – внука на Злати байрактарина.
– Войводата Златин, мари ….
Кара Недялко Драганов застана на прага на кръчмата, изгледа отвисоко всички мъже и бавно закрачи към мястото, където беше седнал Златин.
– Разгеле си дошъл войводо. Трябваш ми за много важна работа.
– Сядай, чорбаджи, разполагай се, тя работата не е заек да избяга! – приветливо се усмихна Златин и понечи да отмести стола до себе си.
– Сполай ти, но по-харно да се преместим на онази – крайната маса, че искам две скришни думи да ти река – приведе се над масата Недялко.
Когато двамата се изправиха, селяните се спогледаха и притиснаха гърбове о стените.
– Защо млъкнахте бре? Пърлик свири, Карабаджак, налей по едно вино за всички, аз черпя!
Гласът на Недялко дойде като неочаквана прохлада. Лицата на мъжете се отпуснаха и глъчката отново запъпли из кръчмата.
Когато се установиха в затъмнения ъгъл, Желязко впи бодливите си очи в младия мъж и лъстиво и приглушено занарежда:
– Зная, че си юнак и затова отдавна съм решил към тебе да се обърна.
Из Иридже ходи един непрокопсаник, който ми отрови живота и почерни дните на фамилията ми. Ей го, и тук се изтипосал да води хорото на сбора. Искам да му събереш кокалите във вулията* си. Няма да мирясам докато ходи на белия свят и злочести дните на детето ми. За сина на Гюнгюрмезина ти говоря. За платата нямай грижа, ти само свърши работата.
Златин не се издаде, че познава Милко. Пък и не искаше да разваля хубавия празник на Иенимахаленци с крамоли и гюрултии. То да рече човек, ако и Милко да е насилил момичето и го е откраднал, пак да му е просто за такава хубава мома. А път то, тя сама му пристанала. Златин се сепна от мислите си, гаче острите черни очи на ядосаният баща можеха да ги прочетат в главата му, нахлупи калпака си до веждите и отсече:
– Още тая вечер ще тръгна за Иридже, пък там, ще видя, кое как, чорбаджи!
Кара Недялко Драганов напусна кръчмата. За малко се облегна на един от диреците* на сенника, погледът му мина над хорото, незабележимо устните му се отдръпнаха под мустаците и той доволно се усмихна. Дигна крак, стъпи на цялото си ходило и се наклони, пристъпи към навалицата. Мина покрай децата, сви към реката, откъсна върбова клонка, ошмули листата и и ги хвърли във водата. Две жени го настигнаха, целунаха му ръка, казаха му, че са негови роднини от Инджеклий*, и пак се върнаха на хорото. Веднага забрави, кои бяха. Пред очите му всичко изглеждаше малко, незначително. Селските къщи оприличаваше на кошери, хорището на тесен, натъпкан с хора двор, а реката на малка вада. Нямаше достатъчно въздух за гърдите му, нещо изотдолу, под лъжичката се издигаше нагоре и го душеше. Реши да излезе накрай село, да легне под някоя сянка и да си отдъхне. Тъкмо завиваше да тръгне по най-прекия път, пред него излезе жена му.
– Недялко, холан*, Иванка иска да ти целуне ръка!
– Аз нямам дъщеря! – троснато отвърна мъжа и и самин се упъти към къщата на Карамучукови.